Гор Видал
Юлиан (17)

XVI

Приск: Така стана. Поне така е според Юлиан. Както вероятно се досещаш, той пропуща доста подробности. Ако се чете само неговото повествование, човек остава с впечатлението, че той изобщо не е срещнал никаква съпротива освен от страна на Констанций. Това едва ли е вярно. Трябва да отбележа, че мнозинството от „влиятелните“ хора в империята предпочитаха Констанций пред Юлиан; и то не заради вярата на Юлиан, защото страстта му към елинизма не беше широко известна през ноември 361 година. Уверен съм, че ти би искал да предадеш нещата такива, каквито бяха. Прочутата ти безпристрастност би била сериозно накърнена, ако пишеш, че успехът на Юлиан се е дължал на народен бунт срещу Констанций. Не беше така въпреки впечатлението, което се получаваше от възхвалната ти реч след смъртта на Юлиан. Но, от друга страна, не бива крилете на едно мемоарно съчинение или на една възхвала да бъдат подрязани от скучни факти.

 

Либаний: Типично за Приск!

 

Приск: Юлиан пише между другото, че пратил послания до различни градове. И наистина прати! Трябва да е съчинил поне десетина дълги речи, адресирани към римския и константинополския сенат (естествено благоразумна мярка), но той изпрати също и послания до градове като Коринт и Спарта, сякаш и те имаха още някакво значение за съотношението на силите. Вероятно градските съвети на тия бедни, глухи и изостанали градчета са се чудили защо императорът им засвидетелствува почитта си.

Присъствувах на заседанието на сената на Атина, когато ни прочетоха посланието. Тъй като зная, че единствено се стремиш към истината, трябва да ти кажа, че то не бе добре прието, а от всичките градове Атина беше най-благосклонна към Юлиан.

Седях до Прохерезий, докато четяха посланието. На стареца явно му бе драго, но както той, така и аз бяхме предпазливи. Разбира се, на всички бе известно, че бях пристигнал съвсем наскоро от Юлиановия двор. Въпреки това твърдо заявих, че не зная нищо за неговите планове. Дори на няколко пъти публично възхвалих Констанций. В края на краищата напълно възможно беше Констанций да живее и до днес. Юлиан можеше да бъде победен, а аз да бъда екзекутиран за измяна. И аз като всички предпочитам да избягна ненужните страдания, които може да ми наложи един тиранин.

Бяхме твърде неспокойни, когато зачетоха посланието. (Ако нямаш препис, ще ти изпратя моя безплатно.) Естествено чувствувахме се поласкани, че Юлиан ни напомня за древната ни слава, и оценихме красноречието му въпреки неговата склонност да употребява изтъркани фрази, особено когато беше уморен или пишеше прекалено бързо. Рядко можеше да състави писмо, без да спомене за „Ксеркс, който предизвиква природата“ или да изкара на показ онзи проклет „дъб“, който очевидно никой съвременен писател не може да избегне.

След един добър увод Юлиан почваше да сипе обвинение след обвинение срещу Констанций. Изброяваше всичките му убийства. Споменаваше за безплодието на Констанций (като не знаеше, че съпругата му Фаустина бе бременна), нахвърляше се върху евнусите, особено върху Евсебий. След това даваше доста автобиографични сведения, общо взето точни, и завършваше с изявлението, че е предприел този поход, защото никой не можел да вярва на думата на Констанций, която била написана, заявяваше той (като пак използуваше изтъркана фраза), „на пепел“. В този миг атинските сенатори започнаха да кашлят и да търкат със сандалите си по пода, което винаги е знак на неодобрение.

Когато четенето свърши, не последваха никакви разисквания. Сенатът благоразумно мина на други въпроси. Никой нема̀ смелостта да се държи, както се е държал в Римския сенат градският префект Тертул, който прекъснал четящия посланието и извикал: „Настояваме да отдадеш уважение на Констанций, който те издигна!“

След като заседанието бе закрито, Прохерезий и аз напуснахме залата заедно. Никой не обели дума. И тогава, както и днес, тайните доносници бяха навсякъде. Единствено знаехме, че Юлиан бе някъде в Мизия, че както изглеждаше, Западът бе негов и че Констанций бе потеглил срещу него с превъзхождаща го войска. Трудно бе да решиш как да се държиш. Узурпаторите винаги търсят приятелството на хора като нас и искат да участвуваме в това или онова тяхно начинание. Тъй като никой не знае бъдещето, много лесно може да направиш погрешен избор. Смъртта на Максим, стари приятелю, беше поучителна, нали?

Естествено така сме привикнали с тези внезапни промени в управлението, че вече се създадоха обичайни формули как да се отговаря на покани, които могат да се окажат пагубни или твърде изгодни. Най-напред човек си дава вид, че най-внимателно обмисля поканата; после изтъква, че е зает с лични работи; и накрая не предприема нищо. Именно така ние с тебе успяхме да преживеем до старини през толкова бурни години.

Съвсем ясно си спомням разходката с Прохерезий. Трябва да е било през втората седмица на ноември. Беше следобед, духаше пронизващ вятър, а облаците бяха черни и ниски. Прохерезий разсеяно ме хвана под ръка. Бързо се измъкнахме от тълпата, която се беше насъбрала пред сградата на сената. Не проговорихме, докато не стигнахме храма на Хефест.

— Ти го познаваш добре. Какво ще стане сега?

— Мисля, че ще победи.

— Как е възможно? Констанций държи войската. Народът го подкрепя. Народът едва ли е с твоя… с нашия млад ученик. Настроението на сената беше съвършено ясно.

— При все това, струва ми се, ще победи. — Говорех с тона на убеден човек, но в себе си не бях толкова уверен.

— Оракулите… — започна старецът, но се сепна. Не беше готов да разкрие мислите си пред мене. — Ела у дома — добави той.

Приех, защото нямах желание да се върна вкъщи при Хипия. Бракът ми никога не е бил щастлив, но по това време беше непоносим. Хипия още беснееше, загдето бях прекарал почти три години в Лутеция, въпреки че й бях пращал доста пари. Днес обаче, след петдесет години взаимна ненавист, ние напълно зависим един от друг. Навикът е по-силен от омразата.

Изненадах се да срещна Макрина в дома на Прохерезий. Откак се роди детето (тя навсякъде разправяше, че то е от мъжа й — търговеца), тя много не се показваше между хората. Беше малко напълняла, което я правеше по-привлекателна.

Макрина ни посрещна възторжено във вътрешния двор.

— Стана! Той спечели!

— Какво е станало? Кой е спечелил? — попита Прохерезий сприхаво.

— Юлиан е император!

Така узнахме вестта в Атина. Очевидно официалното известие до сената се беше забавило. Но Юлиан бе пратил писмо до Прохерезий и до мен, като смятал, че вече сме чули новината. Канеше и двама ни да отидем в Константинопол.

Макрина беше извън себе си от радост.

— Ще идем в двореца! Всички! Ще живеем в Константинопол! Край на Атина, край на мърлявите ви ученици…

— Край на мърлявия ти съпруг! — не можах да се сдържа аз. Тя веднага млъкна.

Прохерезий, който през това време беше прочел писмото, се навъси.

— Ето какво казва: Открито почитам старите богове и войниците ги почитат заедно с мен. Принесох в жертва множество волове, за да благодаря за победата, и скоро ще възстановя култа на истинските богове в цялата му чистота. — Старецът ни погледна мрачно. — Значи възнамерява да направи каквото казваше някога.

— Защо не? — рече Макрина остро. — Не може да бъде по-лош от владиците.

— Само че сега, като стана император, няма да остане нито един вол на света. — Смятам, че аз пръв пуснах тази шега, която обиколи света. Юлиановите жертвоприношения бяха толкова пищни, че го нарекоха „Страшилището на биковете“.

За разлика от Макрина и мене Прохерезий беше в мрачно настроение.

— Това може да ни докара само беди.

— Беди? След като ти си човекът, от когото императорът се възхищава най-много? — Макрина не можеше да повярва на вуйчо си. — Глупости. Всички ретори ще бъдат на голяма почит. Юлиан ще бъде втори Марк Аврелий или поне Септимий Север.

— Юлиан е по-добър от Марк Аврелий — рекох аз и действително мисля така. Хората надценяват Марк Аврелий като философ. Особено учените така се учудват, че един император може да се подписва, та са склонни да преувеличат стойността на съчиненията му. Уверен съм, че ако ти или аз бяхме написали „Към себе си“, не би се отдавало особено значение на тази книга. А тя е безспорно по-слаба от твоите превъзходни „Размисли“.

Няколко седмици не знаехме подробности за смъртта на Констанций, нито как е било уредено престолонаследието. Ето как Юлиан описва тези събития.

 

 

Юлиан Август

 

Доколкото разбирам, Констанций е бил болен от няколко месеца. Той постоянно страдаше от стомах — наследствено предразположение в нашия род, което не се проявява единствено у мен (поне досега!). Щом ми съобщиха за смъртта на Констанций, отпратих от стаята всички освен Орибазий. Тогава въведоха двамата офицери, изпратени от консисторията. Естествено първият ми въпрос бе:

— От какво умря?

— От треска, августе. — Предимно говореше Алигилд, по-възрастният от двамата.

— Имаше ли знамения? — Особено исках да узная това, защото през последните седмици аз бях видял тайнствени предзнаменования. Добре е тези неща да бъдат научно осветлени. Дали едно наблюдавано от Констанций лошо знамение в същото време не ми се явява на мен като благоприятно?

— Много поличби имаше, августе. Няколко седмици наред той бе измъчван от видения и кошмари, които не го оставяха да спи. Веднъж му се стори, че вижда духа на баща си, Константин Велики, който държал в ръцете си дете, хубаво, здраво дете. Констанций взел детето и го сложил в скута си.

Смаян се обърнах към Орибазий:

— Дали Константин не е моят създател? — Защото беше ясно, че детето в съня съм бил аз.

— После детето взело златното кълбо, което Констанций държал в дясната си ръка…

— Светът — пошепнах аз.

— И го захвърлило надалеч. — Алигилд млъкна.

Кимнах с глава.

— Разбрах съня. А той разтълкува ли го?

— Да, августе. Скоро след това, когато стигнахме до Антиохия, императорът каза на Евсебий, че имал чувството, че нещо, което винаги било у него, сега го е напуснало.

— Геният на Рим. Ето какви са били знаменията — казах аз на Орибазий. Подобно на мнозина, които главно се занимават с материята, Орибазий обръща малко внимание на сънища и знамения. Все пак, струва ми се, това, което чу, му направи впечатление. Цитирах Менандър: „Всекиму при раждането е даден дух да го направлява.“

След това попитах за последните дни на братовчед ми.

— Прекара по-голямата част от лятото в Антиохия, като събираше войска, за да… — Алигилд неловко замълча.

— За да я използува срещу мене — казах аз приветливо. — А защо не я използува? Защото провидението ме подкрепяше.

— Да, господарю. След това, през есента, след много съновидения и лоши поличби Констанций напусна Антиохия и се упъти на север. На три мили от града, в едно предградие…

— На име Ипокефалис — намеси се Теолайф, по-младият офицер, за да ни напомни, че и той също е пратеник и свидетел на тези събития, — около пладне видяхме на дясната страна на пътя един обезглавен труп, обърнат на запад.

Тръпки ме побиха. Надявам се да ми бъдат спестени мъките от такива предвещания, когато залезе звездата ми.

— От този миг нататък императорът не бе на себе си. Бързо се отправихме за Тарс, където го втресе.

— Но не можехме да спрем — поде Теолайф, внезапно обхванат от въодушевление. (Всички оставаме така поразени, когато виждаме да умират царе или да падат под ударите на злата съдба.) Бях с него. Яздех до него. Казах му: „Господарю, спри тук. Почакай. След няколко дни ще се чувствуваш добре.“ Но той само ме погледна с изцъклени очи; лицето му беше потъмняло от треската. Олюля се на седлото. Задържайки го да не падне, докоснах ръката му — беше гореща и суха. „Не“ — отвърна той. Езикът му също беше изсъхнал. Едва говореше. „Ще вървим, ще вървим, ще вървим.“ Три пъти изрече това. И ние продължихме.

Алигилд продължи разказа:

— Той вече бълнуваше, когато стигнахме при изворите при Мопсукрене. Сложихме го на легло. През нощта се изпоти и на сутринта изглеждаше по-добре. Заповяда да тръгнем. Неохотно се подчинихме. Но когато войската вече беше готова да тръгне, императорът отново изпадна в унес. Констанций боледува три дни и тялото му беше толкова горещо, че беше мъчително да се докоснеш до него. И все пак на моменти умът му беше бистър. В един от тези мигове той направи завещанието си. Ето го.

Алигилд ми подаде запечатано писмо, което не отворих.

— Как беше накрая?

— Винаги беше гневен, когато се намираше в съзнание.

— На мен ли се гневеше?

— Не, господарю, на смъртта, защото го грабваше в разцвета на силите му, защото го откъсваше от младата му съпруга.

— Жестоко е наистина — казах аз сериозно. Може ли някой да бъде толкова безсърдечен, че да не почувствува абсолютно нищо при смъртта на един човек, макар и негов враг.

— След това, призори на 3 ноември, поиска да бъде причестен, като баща си. След церемонията се опита да седне. Опита се да заговори. Задави се и умря. Беше четиридесет и пет годишен — завърши Алигилд, сякаш произнасяше надгробно слово.

— И властвува двадесет и пет години — добавих аз в същия дух.

— Моли се, августе — обади се неочаквано Орибазий, — и ти да властвуваш толкова дълго.

За миг настъпи мълчание. Опитах се да си припомня как изглеждаше Констанций и не успях. Когато умре някой знаменит човек, като че ли си спомняш само бюстовете му, особено когато те са така многобройни. Спомням си бюстовете на императора, но не лицето на живия Констанций; дори не си спомням големите, тъмни очи, които в паметта ми са две безизразни заоблени плоскости, издялани в мрамора.

— Къде е управителят Евсебий?

— Все още в Мопсукрене. Дворът чака разпорежданията ти. — Сега Алигилд заговори неуверено: — Ти, августе, си законният наследник на престола. — Той посочи писмото, което държах в ръката си.

— В консисторията никой ли… не се възпротиви?

— Никой, господарю — отвърнаха двамата в един глас. Станах.

— Утре ще се върнете в Мопсукрене. Предайте на консисторията, че при първа възможност ще се срещна с тях в Константинопол. Погрижете се тялото на Констанций да бъде пренесено в Константинопол за подобаващо погребение. Към вдовицата му да се отнасят с уважението, което се дължи на нейното положение.

Двамата поздравиха и излязоха.

Тогава Орибазий и аз отворихме завещанието. За разлика от обикновената проза на императора то беше кратко и делово. Написано бе човешки, не юридически.

„Пред смъртта си законно въздигаме цезаря Юлиан (дори на смъртния си одър не е могъл да се сдържи да не ме ухапе) и го обличаме във властта на римския принципат. Той ще види, че вярно съм служил на държавата. Въпреки многобройните измени и страшните външни врагове при управлението ми държавата процъфтяваше и границите бяха защитени.“

Погледнах Орибазий с лукава усмивка:

— Какво ли биха казали за това в Амида?

Продължих четенето:

„Поверяваме на високоблагородния ни братовчед и наследник младата ни съпруга Фаустина. За нея сме се погрижили в отделно завещание. Последната ни молба е високоблагородният ни братовчед и наследник да уважи това завещание и го изпълни, както подобава на велик владетел, който може да покаже милост към слабите…“

Спрях за момент.

— Някога аз се опитах да произнеса същата реч пред него.

Орибазий ме погледна със странен поглед.

— Той те пощади — рече ми той.

— Да, за което е съжалявал.

Прочетох набързо останалата част от този документ. Следваха ред завети към подчинени и приятели. Един от съветите му особено ме порази: „Не мога да препоръчам на високоблагородния си братовчед и наследник по-добър съветник или по-верен служител от управителя Евсебий.“ Дори Орибазий се изсмя на тези думи. Накрая Констанций се обръщаше към мене: „Между цезаря Юлиан и мене имаше спорове, но, струва ми се, когато заеме мястото ми, той ще открие, че светът не е толкова голям, колкото му е изглеждал от мястото, което е заемал по-рано или от кое да е място извън този връх, където може да стои само един човек и единствен да носи отговорност за всички хора; където се вземат важни, често прибързани решения, за които понякога впоследствие се съжалява. Никой не може да ни разбере освен тези, които са в нашето положение. Високоблагородният ни братовчед и наследник ще узнае това, когато поеме скиптъра, който пада от ръцете ни. В смъртта си аз оставам негов вечен брат и оттам, където Бог намери за угодно да изпрати душата ми, ще наблюдавам делата му със съчувствие и надеждата, че когато почувствува колко необикновено е новото му положение — и колко жестока е самотата му, — ако не прости, поне ще разбере своя предшественик, който се стремеше само да запази мощта на империята, да осигури справедливото изпълнение на законите и почитането на истинския бог, от когото произтича животът ни и към когото всички се връщаме. Юлиане, моли се за мен.“

Това беше всичко. Орибазий и аз се спогледахме, като не можехме да повярваме, че този трогателен, набързо съставен документ бе дело на човека, който управлява империята в течение на четвърт век.

— Той беше силен. — Нищо друго не ми дойде наум да кажа.

На следния ден наредих да се направят жертвоприношения на боговете. Легионите бяха във възторг не само от възкачването ми на престола (така се избягваше гражданската война), но и от това, че им се разрешаваше да се молят открито на старите богове. Мнозина от тях бяха мои събратя — митраисти.

 

 

Приск: Това е направо невярно. Едва не избухна бунт, когато той нареди да се направят жертвоприношенията; особено офицерите бяха крайно възмутени. По това време Юлиан беше под силното влияние на един гал на име Апрункул, който беше предсказал смъртта на Констанций, като открил един вол с раздвоен черен дроб, което означавало, че… и прочие. Като награда за това, че намерил раздвоен дроб, Апрункул стана управител на Галия Нарбонензис. Навремето се шегуваха, че ако Апрункул беше намерил черен дроб, разделен на четири, щеше да получи цяла Галия.

Апрункул убеди Юлиан да постави образите на боговете наред със собствения си бюст, така че, когато войниците хвърлят тамян върху огъня в знак на уважение към императора, щат не щат, да отдават почит и на боговете. Това беше причина за широко брожение, което Юлиан не отбелязва.

 

 

Юлиан Август

 

По-малко от седмица след това наредих да потеглим за Константинопол. Няма да се спирам на въодушевлението си от онези дни. Дори студеното време — една от най-студените зими от много години насам — не развали настроението ни.

В снежна буря преминахме през прохода Сучи и слязохме в Тракия. Оттам се отправихме към Филипопол^[1], където пренощувахме. После тръгнахме на юг и стигнахме в Хераклея^[2], град на петдесет мили югозападно от Константинопол. За голяма моя изненада там, на главния площад, се бяха събрали членове на сената и консисторията. Бях съвсем неподготвен за тази среща. Бях уморен, измърсен от пътя и чувствувах отчаяна нужда да се облекча. Представете си новия император с очи, които трепкат от умора, с лице, ръце и крака, покрити с прах, с препълнен пикочен мехур да приема бавните, отмерени тържествени приветствия на сената. Като си спомням за това сега, става ми смешно. Но навремето ми беше много трудно да бъда в тон с посрещането.

Слязох от коня в единия край на площада и отидох пеша до резиденцията на префекта. Схоларианците бяха направили шпалир за мен. Наричат ги схоларианци, защото помещенията им се намират в предния портик — „школата“ — на двореца. Разглеждах новите си войници с леден поглед. Бяха добре облечени; повечето от тях германци. Какви други можеха да бъдат? Те също ме разглеждаха. Бяха едновременно и любопитни, и разтревожени; така и трябва да бъде. В миналото много често императорите са се бояли от преторианската стража.

Изкачих стъпалата на резиденцията на префекта. На терасата, строени в редица, стояха военачалниците на империята. Когато наближих, те коленичиха. Наредих им да станат; противно ми е да гледам да коленичат пред мен възрастни хора, всеки един от които би могъл да ми бъде дядо. Напоследък се опитах да опростя дворцовия церемониал, но сенатът не се съгласи: щом са свикнали, да робуват. Твърдяха, че тъй като в персийския двор има такъв церемониал, и аз също трябва да поддържам подобаваща тържественост, за да вдъхвам страхопочитание у хората. Глупости. Но прекалено много са другите промени, които искам да направя, за да се занимавам с дворцовия церемониал.

Пръв ме поздрави Арбецио, който беше обявен консул същата година, когато аз станах цезар. Той е четиридесетгодишен здравеняк, с грубо и сурово лице; син на селянин, той станал войник; успял да се издигне до началник на кавалерията и бил провъзгласен за консул. Домогва се до моето място, както се е домогвал до мястото на Констанций. С хора като него човек може да се справи по два начина: единият е да го убие; другият е да го държи около себе си, винаги под наблюдение и зает с безопасна работа. Аз избрах втория; щом някой е сравнително честен и добронамерен, трябва да му се прости, въпреки че се е отнасял зле с нас. С хора, честни в обществения живот, трябва да поддържаме добри отношения дори ако като частни лица те не са се държали добре с нас; ако обаче те са били нечестни в държавните дела, трябва да се освободим от тях дори да са ни лично предани.

Арбецио ме поздрави от името на сената, макар че не беше най-старият военачалник.

— Ние сме тук, за да изпълним волята на августа — гордият силен глас опровергаваше думите му — … и да подготвим влизането му в града като наш повелител.

При тези думи аз се обърнах и видях вуйчо ми Юлиан да се приближава към мен, излизайки измежду група сенатори. Той трепереше от възбуда (и от слабост, тъй като страдаше от хроническа маларична треска — спомен от дните, когато беше управител на Египет). Прегърнах го сърдечно. Не се бяхме виждали цели седем години, но бяхме разменяли писма от време на време, макар че не смеехме да си пишем много често. Вуйчо ми се беше състарил обезпокоително — лицето му беше измършавяло, кожата му беше жълта и набръчкана, очите му — хлътнали; но въпреки всичко днес той бе преобразен от радост. Държах го под ръка, докато произнасях речта си.

— Вашият жест ме развълнува, защото не е обичайно сенатът да излезе от своя град, за да посрещне първия гражданин. По-скоро първият гражданин трябва да дойде при вас, при своите помощници, които споделят с него бремето на управлението. И скоро ще се явя при вас, във вашата сграда, за да ви поднеса почитта, която ви се полага. Междувременно трябва да обявя само едно: следвайки примера на Адриан и Антонин Пий, не ще приема пари от провинциите за възкачването ми. В настоящия момент империята е твърде бедна, за да ми поднася дарове.

Започнаха да ръкопляскат. След като направих още няколко щекотливи забележки, помолих да ме извинят, защото съм изморен от пътя. С много поклони градският префект ме въведе в къщата, като заекваше и се спъваше пред мен, докато най-сетне аз извиках: „В името на Хермес, къде пикаете тук?“ С такъв изискан език пристигна в Изтока новият римски император.

В къщата на префекта имаше малка баня и докато се киснех в горещия басейн, вдишвайки дълбоко парата, вуйчо ми ми описваше политическото положение.

— Когато Констанций умря, Евсебий се допита до няколко членове на консисторията, за да види дали биха приели за император Арбецио или Прокопий, или… мене. — Вуйчо се усмихна плахо. Искаше да чуя това от самия него, а не от доносници.

— Естествено — отвърнах аз, като гледах как мръсотията от брадата ми плаваше като сиво облаче към един от ъглите на басейна, където стоеше един негър, готов да ме изтърка с кърпи и гъби; не знаеше, че никога не позволявам на теляците в баните да се докосват до мене.

— Какво отговори консисторията на това?

— Че ти си наследник на императора и по кръв, и по техен избор.

— И защото бях само на неколкостотин мили оттук.

— Точно така.

— Къде е Евсебий?

— В двореца, готви се да те посрещне. Той е все още дворцов управител — каза вуйчо ми и се усмихна.

Зажумях и се гмурнах за миг, за да намокря косата си. Когато отново излязох на повърхността, Орибазий седеше на пейката до вуйчо ми.

— Не се влиза така при свещената особа на императора — извиках аз и го изпръсках здравата. Той се разсмя. Вуйчо ми също се засмя, тъй като бях измокрил и него. Изведнъж се сепнах. Точно така се раждат извергите! Най-напред тиранинът си позволява невинни закачки: пръска сенаторите в банята, поднася на гостите си късове дърво вместо храна, прави си груби шеги с тях; и каквото да стори или каже, всички се смеят и го ласкаят; намират духовити и най-плоските му забележки. Постепенно дребните шеги му омръзват и един ден той решава, че ще му бъде забавно да изнасили някоя жена в присъствието на мъжа й или някой мъж в присъствието на жена му, или да ги подложи двамата на мъчения, или пък да ги убие. Когато започне да избива, императорът не е вече човек, а звяр; а досега на римския престол е имало прекалено много зверове. Бързо се извиних на вуйчо си, загдето го изпръсках. Дори се извиних на Орибазий, който ми е като брат. Но те не разбраха смисъла на това гузно извинение.

Орибазий ми съобщи, че консисторията желаела да знае кого възнамерявам да назнача за консул през идната година.

— Ти би ли приел, вуйчо?

— Не мога да си позволя разходите по този пост. — Вуйчо ми винаги се оплаква от бедност, което показва, че има пари. Всъщност днес консулската длъжност не изисква толкова средства, колкото преди. Сега двамата консули поемат общо разходите по игрите, които трябва да устроят, а и императорът обикновено ги подпомага от личната си хазна.

— Не ми се вярва ти да искаш, Орибазий.

— Не, августе, не бих искал.

— Мамертин — предложих аз и изплувах до другия край на басейна.

Вуйчо ми и Орибазий одобриха избора.

— Той е изтъкнат оратор — рече вуйчо ми, — от добро семейство. Хората ще одобрят избора…

— И Невита! — извиках аз и се гмурнах още веднъж във водата. Когато излязох, за да поема въздух, видях, че вуйчо ми е ужасен, а на Орибазий му е забавно.

— Но той е… той е…

— Франк. Варварин. — Кимнах в знак на съгласие.

Излязох от банята. Един роб ме уви с голяма кърпа. Отскубнах се от него, преди да почне да ме тупа по гърба.

— Невита е един от най-способните ми военачалници. Той непрестанно ще напомня на Изтока, че властта ми в западните провинции е здраво в ръцете ми.

— Никой не ще може да те обвини в последователност — усмихна се Орибазий. Само преди месец в Найсус бях обвинил Констанций, че назначавал варвари за преториански префекти. Сега аз провъзгласявах един варварин за консул. Няма по-трудно нещо в политиката от това, да се отметнеш от минали изявления. Но докато Констанций беше готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че е сбъркал, аз бях склонен да взема правилното решение, макар и с това да се поизложех малко.

— Ще отричаме — казах аз величествено, — че някога сме критикували назначаването на варвари на високи служби.

— В такъв случай писмото ти до сената в Спарта е подправено?

— От начало до край.

Орибазий и аз се разсмяхме, но вуйчо ми изглеждаше загрижен.

— Поне за днес — рече той — назначи само Мамертин. При това обичайно е консулите да се обявяват един по един. Сега назначи него за консул на Изтока, а по-късно ще можеш да назначиш другия за Запада.

— Тъй да бъде, вуйчо — съгласих се аз и заедно влязохме в дрешника, където наметнах пурпурната мантия.

Консисторията беше почти в пълен състав — около четиридесетина имперски магистрати ме посрещнаха тържествено в сградата на градския съвет. Арбецио ме придружи до трона ми от слонова кост. Вдясно и вляво от мене креслата на консулите бяха празни: единият консул, Флоренций, беше изчезнал от лицето на земята, другият, Тавър, побягнал към Антиохия, когато съм навлязъл в Илирикум.

Учтиво поздравих консисторията. Отбелязах отсъствието на консулите и споменах, че тъй като годината изтича, скоро ще бъдат обявени двамата нови консули. Един от тях ще бъде Мамертин. Това беше посрещнато с всички външни прояви на одобрение. След това попълних консисторията с нови членове. Когато свърших, Арбецио помоли за разрешение да се обърне към мене. Позволих му, но сърцето ми се сви.

Бавно, тържествено, сякаш той беше императорът, Арбецио премина през залата и застана пред моя трон. Окашля се и започна:

— Господарю, има хора, които заговорничеха срещу теб. — Ясно се чу как всички в залата поеха дълбоко дъх. Едва ли между присъствуващите имаше някой, който да не беше заговорничил срещу мен! Това е било техен дълг. — Тези хора са все още на свобода. Някои от тях са на високи служби. Господарю, тук са и онези, които погубиха високоблагородния ти брат, цезаря Гал. Те също са на свобода. Някои от тях са високопоставени личности.

Огледах залата и видях, че доста от „високопоставените личности“ изглеждаха крайно разтревожени. Например пълният Паладий, началник на съда при Констанций. Той бе обвинителят на Гал. До него седеше Евагрий, управител на личната императорска хазна — той пък беше помогнал да се подготви обвинението срещу Гал; Сатурнин, икономът на двореца… Десетина други съзаклятници погледнаха към мен и Арбецио. На лицето на всеки от тях бе изписан въпросът: с кръв ли ще започне това царуване?

Урсул, управителят на държавната хазна, смело заговори пръв:

— Августе, нима онези от нас, които служиха на императора, на когото и ти служеше, ще пострадат само защото са изпълнили дълга си?

— Не! — отговорих твърдо.

Но Арбецио обърна към Урсул бледите си безцветни очи:

— И все пак Августе, онези, които с действие, със слово и действие са навредили на тебе и брат ти, трябва да бъдат наказани.

В залата се разнесе неспокоен шепот. Но Урсул не се предаде. Той бе представителен, пълен мъж, с пъргав ум и още по-пъргав език.

— Консисторията с облекчение научава, че само онези, които са действително виновни, ще бъдат съдени.

— Те ще бъдат съдени — обади се наново Арбецио вместо мене (което никак не ми се понрави), — ако е такава волята на августа.

— Такава е нашата воля — изрекох традиционната фраза на латински.

— От кого ще се състои съдът, господарю, и къде ще заседава?

Тук трябваше да спра Арбецио. Но бях уморен от тежкия път и отпаднал от горещата баня. (Никога не трябва да се занимаваш с държавни дела веднага след баня.) Не бях се приготвил за борба срещу човек със силна воля и готов план, а Арбецио за съжаление бе изготвил своя план. Междувременно Урсул предложи:

— От времето на император Адриан консисторията е била винаги най-висшата ни съдебна инстанция. Нека виновните бъдат съдени тук, от нас, които сме отговорни за държавните дела.

— Комите — възрази Арбецио с ледена учтивост, — това все още е консисторията на покойния император, не на сегашния ни господар. Уверен съм, че августът ще иска свой собствен съд, както и след време ще желае да има консистория по свой избор.

Това беше безспорно.

Дадох знак на един от секретарите да внимава добре какво ще кажа.

— Съдът ще се оглавява от Салуций Секунд. — Това бе прието много добре. Като префект на Изтока той бе известен със справедливостта си.

След това назовах Мамертин, Агило, Невита, Йовин и Арбецио за членове на съда. С една дума — военен съд. Наредих им да се съберат в Халкедон^[3], отвъд Босфора, на отсрещната страна на Константинопол. С това започнаха процесите за измяна. Ще се спра на тези мрачни събития по-нататък.

 

 

Влязох в Константинопол като римски император на 11 декември 361 година. Снегът бавно валеше и снежинките се въртяха във въздуха като перца; нямаше никакъв вятър и беше доста топло. Облачното небе имаше цвят на потъмняло сребро. Природата изглеждаше безцветна, но хората бяха облечени в пищни цветове. Беше ден на великолепие.

Схоларианците в парадна униформа бяха строени пред Златната порта, близо до Мраморно море. На двете тухлени кули отстрани на портата се развяваха знамена с изображение на дракон. Двете зелени бронзови врати бяха затворени. Слязох от коня си, както изисква обичаят, на известно разстояние от стената. Началникът на схоларианците ми подаде едно сребърно чукче. С него почуках на вратата три пъти. Отвътре се чу гласът на градския префект:

— Кой е там?

— Юлиан Август — отвърнах с висок глас, — един от гражданите на града.

— Влез, Юлиане Августе.

Бронзовите врати се отвориха безшумно; пред мен стоеше префектът на града, а зад него около две хиляди сенатори. Консисторията също беше там; всичките й членове бяха избързали да се върнат в града през нощта. Минах през вратата съвсем сам и влязох във владение на Константиновия град.

Зазвучаха тръби. Народът ликуваше. Особено бях поразен от ярките цветове на дрехите им. Не зная дали белият фон правеше червеното и зеленото, жълтото и синьото така непоносимо ярки, или така ми се струваше на мен, понеже бях живял дълго на север, където всички цветове са тъмни и мрачни като горите, сред които живеят тамошните хора. Но това не беше мъгливият север, това беше Константинопол; а колкото и да говорим, че Константинопол е новият Рим (и следователно подобно на Рим суров, строг и добродетелен), той съвсем не е Рим, а Азия. Тъкмо за това си мислех, когато ми помогнаха да се кача в украсената със злато колесница на Константин; смешно ми стана, като си спомних забележката на Евтерий: „Ти си непоправим азиатец.“ Така е. Азиатец съм си. Най-сетне се чувствувах у дома.

Яздех по Главната улица; снегът се задържаше по косата и по брадата ми. Накъдето и да погледнех, виждах промени. През няколкогодишното ми отсъствие градът се беше изменил напълно. Преди всичко беше излязъл извън стените на Константин. Там, където някога се простираше открито поле, бяха израснали гъсто населени предградия. Някой ден ще трябва да отделя средства за построяването на стена за тези предградия. Между другото те не са така добре планирани, както градът, а набързо застроени от предприемачи, заинтересувани единствено от бързи печалби.

От двете страни на Главната улица, от единия до другия й край, се простираха колонади, изпълнени с хора, които възторжено ме поздравяваха. Защо? Защото ме обичаха ли? Не, само защото бях новост. Колкото и да е добър, владетелят омръзва на народа. Констанций им беше омръзнал и те искаха нещо различно; аз бях исканото разнообразие.

Внезапно зад мен нещо избумтя като гръмотевица. За миг помислих, че е знамение, че Зевс ме подкрепя. След това разбрах, че не е гръм, а собствената ми армия, която пееше Цезаровия марш: „Това е Цезар, който тържествува, който галите победи!“ Това е самият глас на войната, гласът на всяка земна слава.

Префектът на града вървеше редом с колесницата ми и се опитваше да ми показва новите сгради, но аз не го чувах от глъчката на тълпата. Въпреки това ми беше приятно да разглеждам този пълен с живот град, тъй различен от старите градове като Атина и Медиоланум, където новата постройка е рядкост. Когато в Атина се срути някоя стара къща, обитателите й просто се преместват в друга, тъй като има много повече къщи, отколкото хора.

— Всичко в Константинопол е съвсем ново, дори и населението — извика префектът, когато навлизахме във форума на Константин, — което сега, заедно с робите и чужденците, възлиза на около един милион жители.

Колосалната статуя на Константин в средата на овалния форум винаги ме кара да се стряскам. Не мога да свикна с нея. Върху една висока порфирна колона вуйчо ми поставил статуя на Аполон, която, предполагам, е била отмъкната от Делос. Отчупил главата на това прекрасно произведение на изкуството и на нейно място поставил собствения си скулптурен портрет — посредствена работа и така лошо прикрепена, че там, където главата и вратът се съединяват, личи тъмна рязка. Хората наричат тази статуя „стария мръсен врат“. На главата му е поставен грамаден ореол от седем бронзови лъча: нечувано богохулство както към истинските богове, така и към Назарянина. Константин се е виждал едновременно като Назарянина и като въплъщение на бога-слънце. Бил е крайно честолюбив. Казват, че имал слабост към тази статуя и винаги поглеждал към нея, когато минавал оттам: дори твърдял, че тялото на Аполон било неговото.

След това навлязохме в тази част от Главната улица, която се нарича Императорският път и която води към Августеума, обширен площад с колонади, някогашния център на града, когато още се наричал Византион. В средата на Августеума Константин издигнал голяма статуя на майка си Елена: седнала на трон, със суров израз на лицето, тя държи в ръка къс дърво; твърдят, че било част от кръста, на който бил прикован Назарянинът. Тя имала мания да събира реликви и била изключително лековерна. Няма костница в града, на която да не е подарила тресчица, кост или някое парцалче, за които се твърди, че били свързани по някакъв начин с този злочест равин или със семейството му.

За голяма моя изненада цялата северна част от площада бе заета от базиликата на една съвсем нова костница — още не бяха свалили скелите от предната й част. Префектът цял сияеше, когато ми я показа, смятайки, че ще ми бъде приятно да видя новата постройка.

— Може би августът си спомня старата църква, която беше тук. Малката, която Константин Велики посвети на Светата премъдрост. Император Констанций нареди да бъде разширена. Тя бе наново осветена едва миналото лято.

Не отвърнах нищо, но веднага дадох обет да превърна тяхната „Света София“ в храм на богинята Атина. Съвсем не подхожда срещу предната врата на двореца ми да се намира паметник на галилеяните (главният вход на двореца е в южната част на площада, точно срещу костницата). На източната страна се намира сградата на сената, към която сега се стичаха сенаторите. Обикновеният кворум на сената е от петдесет души, но днес се бяха събрали всички сенатори — на брой две хиляди. Блъскаха се, пробиваха си път с лакти и забързано се изкачваха по хлъзгавите стъпала.

Площадът беше претъпкан от народ и никой не знаеше какво да прави по-нататък. Префектът беше свикнал да получава нареждания относно церемониала от началника на дворцовия протокол и помощниците му, които, макар и негодни за друга работа, бяха майстори на церемониите. Но днес те се бяха изпокрили и нито префектът, нито аз знаехме какво да правим. Ние двамата с общи усилия създадохме тази неприятна бъркотия.

Колесницата ми спря при Милиона, един покрит паметник, откъдето се измерват всички разстояния на империята. И в това подражаваме на Рим; подражаваме във всяко отношение, дори твърдим, че градът е построен на седем хълма.

— Сенатът те очаква, господарю — ми каза префектът неспокойно.

— Очаква ли ме? Та сенаторите още се опитват да влязат в сградата!

— Може би августът ще предпочете да ги приеме в двореца?

Поклатих глава, като се зарекох никога да не влизам в кой да е град, без всичко да бъде предварително подготвено. Никой не знаеше къде да отиде и какво да прави. Видях неколцина от моите военачалници да се разправят със схоларианците, които не ги познаваха; престарели сенатори се плъзгаха и падаха в лапавицата. Беше невъобразим хаос, а това бе лошо предзнаменование. Справях се с положението по-зле от Констанций.

Най-сетне превъзмогнах това чувство на безпомощност и казах:

— Префекте, докато се събере сенатът, аз ще извърша жертвоприношение.

Префектът посочи „Света София“.

— Вероятно владиката е вътре, августе. Ако не е, ще наредя да го извикат.

— Жертвоприношение на истинските богове — казах аз решително.

— Но къде? — Горкият човечец основателно беше озадачен. Константинопол е нов град, посветен на Исус, и няма стари храмове освен три съвсем малки на акропола във Византион. По липса на други те щяха да свършат работа. Дадох знак на онези от свитата ми, които се бяха промъкнали през стражата, и заедно се отправихме в разпасано шествие към ниския хълм, където се издигаха порутените и изоставени храмове на Аполон, Артемида и Афродита. Във влажния и мръсен храм на Аполон изказах благодарност на Хелиос и на всички богове, докато народът се трупаше наоколо и се забавляваше от ексцентричните прояви на императора. Докато принасях жертва, дадох обет на Аполон да възстановя храма му.

 

 

Либаний: Преди няколко седмици император Теодосий предостави храма на Аполон на своя преториански префект за конюшня.

 

 

Юлиан Август

 

След това изпратих Мамертин в качеството си на бъдещ консул да съобщи, че няма да се явя пред сената до първи януари в знак на почит към моя предшественик, чието тяло вече беше на път за столицата, където щеше да бъде погребано. Когато се отправих към двореца, се изви снежна виелица. Влязох през портата Халке, чието преддверие е покрито с бронзов покрив. Тъкмо над вратата забелязах една нова фреска, изобразяваща Константин и тримата му синове. В краката им един дракон, промушен от копие — символизиращ поразените истински богове, — пада в една яма. Над главата на императора е нарисуван кръст. Едно варосване му стига.

От двете страни на портата са разположени помещенията на схоларианците. Те поздравиха енергично. Наредих на началника им да настани и нахрани военната ми свита. След това прекосих вътрешния двор и влязох в главната част на двореца. В тържествената зала заварих Евсебий, заобиколен от своите евнуси, секретари, роби и тайни агенти — най-малко двеста души мъже и полумъже, — които ме чакаха в толкова ярко осветена и топла стая, сякаш беше летен ден. Никога през живота си не бях виждал тъй пищно облечени хора, нито бях вдъхвал миризмата на толкова скъпи благовонни масла.

Застанах на входа и изтърсих снега от връхната си дреха, както куче отърсва водата от гърба си. Всички присъствуващи коленичиха с грациозни движения и Евсебий смирено целуна края на дрехата ми. Загледах се в това огромно тяло, напомнящо на африканските зверове, които Египет ни изпраща за игрите. Евсебий целият блестеше от скъпоценности и от него лъхаше мирис на лилии. Това беше човекът, който се бе опитал да ме погуби, както погуби брат ми.

— Стани, управителю — казах аз рязко. Дадох знак на другите да сторят същото. Евсебий се изправи на крака с известно усилие. Погледна ме плахо, с молещи очи. Въпреки че беше безкрайно изплашен, той ловко използуваше дългогодишната си опитност в двореца и ненадминатото си умение да се справя с всяко положение: нито веднъж гласът му не трепна, нито за миг не изгуби самообладание.

— Господарю — прошепна той, — всичко е готово, спалните, кухните, залите за заседания, облеклата, скъпоценностите…

— Благодаря ти, управителю.

— Утре описът ще бъде представен на господаря на света.

— Добре, а сега…

— Нашият господар трябва само да заповяда какво желае.

Гласът, който шепнеше в ухото ми, беше доверителен и интимен.

Дръпнах се от него.

— Разведи ме из покоите ми.

Евсебий плесна с ръце. Залата се опразни. Последвах евнуха по белите мраморни стълби до втория етаж; оттам през решетъчните прозорци се виждат великолепните градини, които на полегати тераси се спускат до самото Мраморно море. Надясно е резиденцията на персийския принц Ормизда, който избяга при нас в 323 година, както и няколко по-малки постройки, известни под името дворецът Дафне — обикновено императорите дават аудиенциите си там.

Странно чувство ме обхвана, когато влязох в покоите на Констанций. Особено се развълнувах пред украсеното със сребро легло, където беше спал братовчед ми и сигурно бе сънувал неспокойни сънища заради мен. Сега го нямаше и стаята бе моя. Запитах се кой ли ще спи тук след мен. Унесът ми беше прекъснат от неравното изкашляне на Евсебий. Погледнах го изненадано. След това казах:

— Предай на Орибазий, че искам да го видя.

— Това ли е всичко, господарю?

— Това е всичко, управителю.

С тържествен израз на лицето и с пълно самообладание Евсебий се оттегли. Същата вечер беше арестуван за измяна и изпратен на съд в Халкедон.

Заедно с Орибазий обиколихме двореца, за изумление на прислугата, която никога по-рано не беше виждала императора да се отклонява от церемониала и да се разхожда свободно из целия дворец. Особено исках да разгледам двореца Дафне. Следвани от десетина стражи, Орибазий и аз почукахме на вратата на малкия дворец. Един изплашен евнух я отвори и ни въведе в тронната зала, където преди години бях видял Константин, когато цялото ни семейство беше все още заедно. Сега всички са мъртви с изключение на мен.

Залата наистина беше така великолепна, както си я спомнях; обсипаният със скъпоценни камъни кръст, който покрива целия таван, бе за съжаление не по-малко величествен. Много бих искал да го сваля, но хора, които държат на традициите, твърдят, че независимо от държавната религия той трябва да остане, понеже бил поставен от вуйчо ми Константин. Може би са прави.

Старият евнух, който ни въведе в залата, ми каза, че си спомнял деня, когато съм бил представен на вуйчо си.

— Бяхте прекрасно дете, господарю, и ние още тогава знаехме, че ще станете наш господар.

Разбира се, че е знаел!

Обиколихме и банкетната зала; в единия й край се намира сводестият триклинум, където на един подиум обядва императорското семейство. Подът е особено изящен, покрит с разноцветен мрамор от всички краища на империята. Докато, смаяни от великолепието на залата, ние зяпахме като селяци, се появи началникът на протокола, придружен от висок слаб офицер. Той шеговито ме смъмри, загдето му се бях изплъзнал, след това посочи офицера, който се казваше Йовиан и беше началник на кавалерията.

— Току-що пристигна с тленните останки на господаря Констанций, августе.

Йовиан ме поздрави; той е добродушен, не много интелигентен; сега е с мен в Персия. Благодарих му за усилията, които бе положил, и временно го причислих към схоларианците. След това свиках консисторията и между другите работи обсъдихме и погребението на Констанций. Това беше последната церемония, която организираха евнусите. Радвам се, че тя премина без неразбории. Той обичаше евнусите си и те бяха привързани към него: редно беше последната им церемония в двора да бъде погребението на техния покровител.

 

 

Погребалната церемония се състоя в сградата, която галилеяните наричат църквата „Светите апостоли“, изградена на четвъртия от хълмовете на града. Зад нея Константин построил кръгъл мавзолей, подобен на този на Октавиан Август в Рим. Тук почиват неговите останки и тези на тримата му синове. Лека им пръст.

За моя голяма изненада погребението на смъртния ми враг доста ме развълнува. Може би една от причините бе, че съм безбрачен и с мен свършва нашият род. Но това не беше съвсем сигурно, защото вдовицата на Констанций беше бременна. Видях я отдалеч между присъствуващите, цяла загърната с воали. След няколко дни й дадох аудиенция.

Приех Фаустина в стаята, в която Констанций се обличал. На мен тя ми служи за кабинет, защото всичките й стени са покрити с долапи, в които държали многобройните му туники и мантии. Сега в шкафовете съм наредил книгите си.

Когато Фаустина влезе, аз станах и я поздравих като роднина. Тя коленичи. Вдигнах я и й предложих стол; и двамата седнахме.

Тя е енергична жена с орлов сирийски нос, синкавочерна коса и сиви очи — доказателство, че в жилите й тече готска или тесалийска кръв. Тя явно се страхуваше, въпреки че аз се постарах, доколкото мога, да я успокоя.

— Нямаш нищо против, надявам се, че те приемам тук — казах аз и посочих редицата от шивашки манекени край стената, мълчаливо напомнящи за човека, когото са представлявали.

— Където е угодно на августа — отвърна тя официално. После се усмихна. — Впрочем никога преди не съм била в двореца.

— Вярно. Ти се омъжи в Антиохия.

— Да, господарю.

— Съжалявам, че ти напомних за твоята загуба.

— Такава е била волята на небесата.

Съгласих се, че действително е така.

— Къде ще живееш, принцесо? — Така бях решил да се обръщам към нея. „Августа“ щеше да бъде съвсем неподходящо.

— Ако е угодно на моя господар, в Антиохия. Тих живот. Далеч от обществото. Сред семейството си. Сама. — Тя изричаше всяко от тези изречения, сякаш хвърляше монети в краката ми.

— Където пожелаеш, принцесо. В края на краищата ти си последната ми жива роднина и… — с най-голямата възможна деликатност посочих корема й, който се издуваше под черното й наметало. — Ти носиш последното дете от нашия род. Това е голяма отговорност. Ако не беше ти, родът на Флавиите щеше да свърши.

За миг видях страх и подозрение в сивите й очи; след това тя сведе поглед и шията й порозовя:

— Надявам се, господарю, да имаш много деца.

— Няма да имам деца — казах аз твърдо. — Твоят син или дъщеря ще продължат рода ни.

— Когато мъжът ми умираше, той ми каза, че ще бъдеш справедлив и великодушен, господарю.

— Ние се разбирахме един друг. — Не можех да не добавя: — Донякъде.

— Мога ли да се оттегля?

— Разбира се. Завещанието на Констанций ще бъде уважено. — Аз станах. — Съобщи ми, когато се роди детето. — Тя целуна наметалото ми и се разделихме.

От Антиохия редовно ми изпращат доклади за нея. Считат я горда и капризна, но не била склонна към заговори. Тя ме мрази, защото не й дадох титлата августа. Впрочем за голямо мое облекчение тя роди момиченце. Кръстиха го Флавия Максима Фаустина. Интересно какво ще излезе от нея.

 

 

Либаний: Флавия или Констанция Постума, както я наричаме, е изключително чаровна, много прилича на майка си и е близка моя приятелка. Тя се омъжи за император Грациан и сега те живеят в Августа Тревирорум. Така че дъщерята постигна това, което майката не можа — да стане августа, която да царува със съпруга си. Фаустина много се гордее с дъщеря си, макар че, когато я видях миналия месец, тя беше донякъде засегната, защото не е била поканена да посети императрицата на Запада. Очевидно грижовното дете е счело, че едно дълго пътуване ще бъде прекалено уморително за майка му. Пък и както казах на Фаустина — децата искат да имат свой живот и ние трябва да не се дразним от това. Дори й заех единствения си екземпляр от краткия ми философски трактат „Дългът към родителите“; и това ми напомня, че тя още не ми го е върнала.

Що се отнася до Грациан, за всички ни той е герой, макар че е, уви, благочестив християнин. Когато се издигна до принципата, той се отказа от титлата Понтифекс Максим^[4]. Това е първият император в историята, който прави подобна стъпка — зловещо предзнаменование. Трябва да се отбележи, че миналата година, когато Грациан избра Теодосий за август на Изтока, той даде на тъща си Фаустина почетната титла августа. Всички много се зарадвахме.

 

 

Юлиан Август

 

След като Фаустина си отиде, пратих да повикат бръснар. Не се бях подстригвал, откакто бях тръгнал от Галия, и вече бях заприличал на някой варварин; имах вид по-скоро на Пан, отколкото на философ. Преглеждах списъка на дворцовите служители, когато в стаята влезе един човек, облечен като персийски посланик. Златните му пръстени, брошката му, обсипана със скъпоценни камъни, накъдрената му коса така ме сепнаха, че едва не скочих на крака. Но той не беше персийски посланик, а просто бръснар. Не знаех какво да му кажа.

— Наредих да пратят бръснар, не бирник — избъбрих аз смаян.

Но той прие думите ми спокойно, като шеговита забележка.

Бърбореше си най-свободно. Каза ми, че имал годишна заплата, плащана му от хазната; освен нея получавал пари за двадесет хляба дневно, както и храна за двадесет товарни коня. И все пак не бил добре платен, подметна той, докато подкастряше брадата ми и с изискани думи изказваше съжалението си, че я харесвам заострена.

Нищо не казах, докато не си отиде. След това издиктувах заповед, с която уволних всички излишни бръснари, готвачи и всякакви други прислужници.

Бях зает с тази приятна задача, когато Орибазий дойде при мен. Забавно му беше да слуша, докато виках и размахвах ръце, като все повече се възмущавах от двора, който бях наследил. Когато най-сетне се задъхах, той ми докладва за обиколката си из казармата на схоларианците: спели на пухени дюшеци, имали разкошно украсена столова, скъпите им бокали били по-тежки от мечовете им. Освен това някои от тях търгували със скъпоценности, откраднати или насила изтръгнати от заможни търговци, които те редовно изнудвали — искали от тях да им плащат, за да ги пазят. И като че ли не стига това, схоларианците си образували клуб за развлечения и редовно ходели срещу заплащане да пеят „любовни песни“ на разни пиршества.

Когато Орибазий завършваше доклада си, аз вече виех от отвращение. Винаги му доставя удоволствие да ми предава разни възмутителни случки, докато побеснея от яд, като нарочно прибавя все нови и нови подробности само за да наблюдава как туптят вените по челото ми. И след като види, че съм разярен до умопомрачение, той премерва пулса ми и ме предупреждава, че ако не внимавам, някой ден ще получа удар. Наистина някой ден ще умра от удар.

Исках незабавно да разчистя казармите. Но той бе на мнение това да стане постепенно.

— Освен това много по-лоши неща стават в двореца.

— По-лоши? — Вдигнах очи към Хелиос. — Не очаквам от войниците да бъдат философи. Зная, че крадат. Но да спят на пухени дюшеци, да пеят любовни песни…

— Не говоря за войниците. Евнусите. — Но той не каза нищо повече и посочи секретарите. Въпреки че са се заклели да пазят в тайна каквото чуят, човек винаги трябва да внимава какво казва пред свидетели.

— После — прошепна Орибазий.

Изведнъж отдолу се дочу шумна глъчка. Началникът на протокола влезе задъхан.

— Господарю, египетските пратеници най-смирено молят да ги приемеш.

В този момент глъчката избухна с такава сила, сякаш започваше бунт.

— Това обичайно ли е?

— Не, господарю, но египтяните…

— … са винаги шумни.

— Да, господарю.

— И преторианският префект не може да се справи с тях, нали?

— Точно така, господарю. Той им каза, че не може да ги приемеш и… Чу се трясък от строшени грънци, последван от остри писъци.

— Винаги ли са такива египтяните?

— Често, господарю.

Заинтригуван, последвах началника на протокола в залата на долния етаж, където преторианският префект приемаше посетители. Тъкмо щях да вляза в нея, когато десетина прислужници изскочиха изневиделица и ме заобиколиха. Един ми оправи косата, друг — брадата, трети — гънките на мантията и най-после поставиха на главата ми императорска диадема. Тогава началникът на протокола и значително нарасналата ми свита отвориха вратата. Чувствувайки се като Констанций, влязох в залата.

Ако рече да обобщава (а кой не е склонен към обобщения?), човек би казал, че едва ли има по-досадни поданици в империята от египтяните. Не току-така са си спечелили лоша слава. Особено обичат да се съдят. Има семейства, които водят едно дело в продължение на цял век само заради удоволствието да тормозят някого. Тези пратеници тръгнали за Антиохия, за да се явят пред Констанций, но когато пристигнали, той бил вече заминал оттам. Преследвали го до Мопсукрене, където смъртта се смилила над него и го избавила от египетската делегация. След това, като научили, че скоро в Константинопол ще има нов император, дошли направо при мен. От какво се тъжат? Хиляди оплаквания срещу римската администрация в Египет.

Заградиха ме хора с най-различен цвят на кожата — от бледи гърци до червени нумидийци — и всички заговориха едновременно, без императорското ми величие да им направи особено впечатление. Преторианският префект ме погледна от другия край на залата и направи насърчителен жест с ръка, сякаш отрязва нещо с нож. Но мен по-скоро ми беше забавно, отколкото обидно.

С известни усилия успях да ги накарам да млъкнат.

— Всеки ще получи правосъдие! — извиках аз. Това предизвика едновременно и радостни викове, и вайкания. Очевидно някои намираха, че всичко се урежда прекомерно леко. — Но — подех твърдо аз — неправдите не могат да бъдат изправени тук, а само в Халкедон, на отвъдния бряг на Босфора. Там се намира хазната, там се решават такива въпроси. — За голяма изненада на префекта аз най-невъзмутимо им говорех тези измислици. — Ще бъдете превозени на мои разноски. — Пратениците въздъхнаха облекчено. — Утре ще дойда при вас и най-подробно ще разгледаме всяко дело. Ако установя, че някои от вас са били ощетени, зная какво да предприема. — Разнесе се одобрителен шепот и аз се измъкнах от залата.

Началникът на протокола беше отчаян:

— Но утре е невъзможно! При това хазната е тук, не там.

— Откарайте ги всичките в Халкедон. След това забранете на лодкарите да превозват египтяни обратно в града.

За първи път почувствувах, че съм спечелил уважението на началника на протокола. Египтяните останаха в Халкедон един месец и много досаждали на местните магистрати. След това си заминаха за Египет.

 

 

Приск: Както сигурно ще забележиш, Юлиан не казва нищо повече по халкедонските процеси за измяна, въпреки че по-горе ги споменава и обещава да ги осветли. Разбира се, той не можа да прегледа бележките си, но съм уверен, че дори да беше забелязал този пропуск, едва ли щеше изобщо да говори откровено по този въпрос. Беше позорна работа и той съзнаваше това.

Арбецио нареди да задържат около десетина от висшите чиновници на Констанций. Те всички бяха негови приятели, но това не му попречи да ги обвини в измяна. Защо? Защото всеки един от тях можеше да изобличи него. Арбецио искаше да бъде император и се беше опитал да убеди Евсебий да го признае за наследник на Констанций. Сега целта му бе да заличи дирите си.

Въпреки че официално Салуций Секунд беше председател на съда, в действителност Арбецио движеше всичко. Беше като вълк сред овце. Паладий, който упражняваше надзор върху правораздаването — един безукоризнен чиновник, — беше обвинен, че заговорничел срещу Гал; без каквито и да било доказателства той бе заточен в Британия заедно с Флоренций (висш дворцов сановник, не нашия приятел от Галия). Също така без никакви доказателства изпратиха в изгнание Евагрий, бившия управител на частната императорска хазна, Сатурнин, бивш иконом на двореца, и частния секретар Цирин. Още по-скандално беше заточаването на консула Тавър, чиято единствена вина беше, че подкрепил законния си господар Констанций, когато Юлиан навлязъл в Илирикум. Общественото мнение беше възмутено да прочете една прокламация, в която се съобщаваше, че „в годината на консулите Тавър и Флоренций, Тавър бе осъден за измяна“. Такива неща се вършат само от най-отчаяните тирани.

Преторианският префект Флоренций бе осъден на смърт, струва ми се, основателно. Той действително се опита да унищожи Юлиан, макар че ако човек иска да бъде съвсем справедлив (а кой е, когато се касае за политически въпроси?), той е изпълнявал само нарежданията на Констанций. За негово щастие съдиха го задочно. Той благоразумно изчезна същия ден, когато умря Констанций, и се появи едва няколко месеца след смъртта на Юлиан. Доживя до почетна възраст и умря в Медиоланум, богат и честит. Някои доживяват до старини, други умират твърде млади. Юлиан естествено би казал, че това е неизбежната съдба, но аз зная, че няма нищо такова, абсолютно нищо. Няма нищо предопределено в това.

Павел Веригата и Меркурий, комитът на сънищата, както и Гауденций бяха екзекутирани, както и следваше да стане. Евсебий също беше осъден на смърт и огромното му състояние бе върнато в хазната, откъдето го беше откраднал. След това обаче бе извършено най-голямото безчинство. От всички видни държавници на нашето малодушно време единствен Урсул винаги имаше смелостта да изказва мнението си без оглед на последиците. Урсул напълно разбираше подбудите на Арбецио. Той осъди процесите. И заяви това на всеослушание. За голяма изненада на всички Арбецио нареди да задържат Урсул.

Процесът бе гнусна история. Хора, които са присъствували, ми разказаха, че Урсул жестоко подигравал Арбецио, злъчно се присмивал на амбициите му, предизвикателно настоявал съдът да открие доказателства, че е изменил на Юлиан или че по някакъв начин е свързан със смъртта на Гал. Казвам „разказаха ми“, защото не можах сам да видя протоколите по делото — те бяха изчезнали. Можах обаче да говоря откровено с Мамертин, който с погнуса присъствувал на този зловещ фарс. Той ми разправи какво се бе случило, без да оправдава себе си. Подобно на останалите членове на съда, както и самият Юлиан, той бил подведен от упорития Арбецио и трябва да носи своя дял от отговорност.

Срещу Урсул представили лъжливи доказателства, но те били толкова зле скърпени, че той успял да ги обори и да накара съдът да ги отхвърли. При това положение дори Арбецио е щял да се откаже от обвиненията си, ако не е имал едно последно оръжие. Делото било гледано от военен съд в лагера на два легиона. Урсул беше изключително непопулярен сред войската заради забележката си, която бе направил, когато обикалял развалините на Амида: „Вижте колко храбро нашите граждани са пазени от тази войска, чиято издръжка ни разорява.“

Внезапно Арбецио напомнил на Урсул тези негови думи. Незабавно присъствуващите офицери и войници вдигнали страшна глъчка, искайки главата на Урсул. И я получили. След един час той бил екзекутиран.

Когато през януари пристигнах в града, само за това се говореше. Попитах Юлиан за процеса, но той отговаряше уклончиво.

— Не знаех какво става. Поверих всичко в ръцете на Салустий. И аз като всички бях изненадан.

— Но те действуваха от твое име.

— Всеки селски писар действува от мое име. Аз ли съм отговорен за всички неправди?

— Не може да не са искали твоето разрешение за екзекуцията. Според римското право…

— Военният съд е действувал на своя глава. Аз нищо не знаех.

— В такъв случай всички членове на съда са извършили измяна, защото са злоупотребили и с твоето право да осъждаш на смърт и да помилваш.

— Съдът не беше незаконен. Той беше учреден с императорски едикт.

— Тогава не може да не са те уведомили преди екзекуцията и ако те наистина са те уведомили…

— Нищо не знаех! — извика Юлиан разярено.

Повече не повдигнах въпроса, но той сам заговори за това, когато бяхме в Персия. Говорехме за понятието „правосъдие“, когато неочаквано Юлиан каза:

— Най-жестокото нещо, което някога съм извършвал, бе да позволя да осъдят на смърт един невинен човек.

— Урсул ли?

Той кимна. Съвсем беше забравил какво ми беше казал някога — че не знаел нищо за Халкедонските процеси.

— Войската искаше главата му. Нямаше какво да правя. Когато съдът го призна за виновен в измяна, трябваше да потвърдя присъдата, въпреки че беше невинен.

— За да задоволиш войската? Или Арбецио?

— И войската, и Арбецио. Тогава не се чувствувах сигурен. Имах нужда от всичката подкрепа, която можех да получа. Но ако делото се гледаше днес, щях да освободя Урсул и да обвиня Арбецио.

— Но вчера не е днес и Урсул е мъртъв.

— Съжалявам — рече Юлиан и с това приключи въпроса.

Това бе един от редките случаи, когато Юлиан прояви слабост и от слабост постъпи лошо. Но как щяхме ние да постъпим на негово място? Различно ли? Струва ми се, не. Трябва да се отбележи и доброто, което Юлиан стори: той не нареди да конфискуват имотите на Урсул, както изисква законът в случаите на държавна измяна. Дъщерята на покойния наследи цялото му имущество.

 

 

Либаний: Приск е прекомерно сантиментален по този въпрос. Както сам признава, той не е чел протоколите по делото. Как тогава може да знае какви доказателства са били представени срещу Урсул. За разлика от Приск, никога не бих правил предположения как бих се държал при дадени обстоятелства, докато не узная точните факти. Нима цялото ни поведение не почива на такъв емпиризъм? Или пък съм заблуждавал три поколения ученици?

 

 

Юлиан Август

 

Много ми бяха разправяли как живеели евнусите в своята част на двореца. Но аз обикновено не обръщам внимание на клюките, тъй като самият съм предмет на толкова много клюки, повечето от тях невъобразими измислици. Признавам, че не ми се искаше да се потвърдят тези слухове, но Орибазий настоя да видим с очите си. Затова се загърнах в плащ с качулка, а Орибазий се преоблече като сирийски търговец с мазни къдрици и лъснала от масло изкуствена брада.

Малко след полунощ излязохме от покоите ми през една странична стълба. Озовахме се в малък двор, ярко осветен от лунната светлина. Пресякохме двора към другото крило на двореца, където живееха евнусите и по-дребните чиновници. Прокраднахме се до колонадата. Орибазий спря пред третата врата от юг и леко почука три пъти. Един приглушен глас попита:

— Колко е часът?

— Часът е наш — отвърна Орибазий. Това беше паролата. Вратата се отвори едва колкото да може да влезем. Едно джудже ни поздрави и ни посочи слабо осветените стълби:

— Тъкмо започват.

Орибазий му даде една монета. На галерията на втория етаж глухонеми роби ни въведоха в залата, която по-рано е била трапезарията на Евсебий. Тя беше почти тъй великолепно украсена като моята. Петдесетина евнуси се бяха излегнали на лежанки, наредени покрай стените. Бяха така разкошно облечени, че приличаха на бали коприна, изложени за продан. Пред всяка лежанка беше поставена по една маса, отрупана с гозби. Евнусите се нуждаеха от храна, въпреки че (както аз в невинността си бях помислил) щяха само да слушат любовни песни. На края на залата имаше столове и пейки за онези, които наричаха „приятелите на двора“. Тук седяха неколцина офицери от схоларианския легион и се наливаха с вино. Чувствувах се съвсем объркан, но не смеех да промълвя нито дума, за да не би някой да ме познае по гласа. Мардоний — добрият евнух — често казваше: „У Юлиан няма лира, само бронзова тръба.“

Седнахме на първия ред, близо до един центурион от херкуланския легион, който вече беше пиян. Той ме ръгна в ребрата:

— Да не са ти потънали гемиите? Смъкни тази качулка, мязаш на мръсен християнин.

Седящите наоколо намериха това много духовито и се разсмяха. Но находчивият Орибазий бързо ми дойде на помощ.

— Тоя сиромах е от село, не смее да си покаже закърпената туника.

Орибазий говореше на чисто антиохийско наречие.

— В представлението ли ще участвува? — Центурионът си доближи лицето до моето, дъхът му вонеше като последните останки във винен мех. Аз се дръпнах назад и хванах качулката си с ръка.

— Недей — намеси се Орибазий. — Той е приятел на Фаларис.

Това направи впечатление на центуриона, който ме остави на мира. Орибазий ми прошепна на ухото: „Фаларис е домакинът ни. Ето го там в средата.“ Фаларис беше едър човек с мрачно лице и присвити устни. Бях го виждал някъде преди, но не можех да се сетя къде. Орибазий ми напомни: „Той е управител на кухните. Сега, след смъртта на Евсебий, е най-богатият човек в двореца.“

Въздъхнах. Императорът е безбожно ограбван от слугите си.

Звъннаха цимбали. Схоларианци влязоха в залата, нижейки се един по един. Спряха пред Фаларис и му отдадоха чест, имитирайки императорския поздрав. Скочих разгневен на крака, но Орибазий ме дръпна назад. Фаларис прие поздрава с царствен жест, достоен за Констанций. Войниците заеха местата си покрай стената и по знак от началника си запяха любовна песен! Но следваше нещо още по-лошо.

Петдесет бедно облечени младежи влязоха в залата. Движеха се вдървено и стеснително, сякаш не знаеха какво да правят. Тогава един от схоларианците довлече един от тях пред Фаларис и го накара да падне на колене. Останалите момчета го последваха. След това евнухът им даде знак да седнат на земята срещу нас. Бях смаян. Тези младежи явно не бяха танцьори. Изглеждаха на обикновени работници, каквито човек може да види във всеки град да стоят под аркадите и да зяпат момичетата.

После в залата наблъскаха като овце същия брой млади момичета. Около мен всички „приятели на двора“ зашепнаха одобрително. Момичетата бяха изключително красиви и сковани от ужас. След като бавно обиколиха залата, наредиха им да седнат до младежите. Те също бяха облечени в обикновени дрехи, което означаваше, че не са проститутки, нито танцьорки. Забелязах, че евнусите гледаха момичетата с почти същия интерес, какъвто проявяваха и мъжете около мен. Това ме изненада, но Орибазий ме уверява, че влечението им към жените си остава и жестоко ги измъчва, особено онези, които са били скопени след пубертета. Тяхната немощ не премахва сластолюбието им.

Дойдоха музиканти, за да съпровождат танца на една трупа сирийски танцьори. Танцьорите, струва ми се, бяха добри. Играеха буйно, правеха учудващо високи скокове и извършваха похотливи движения — част от тяхното „изкуство“. Докато всички очи бяха вперени в тях, докоснах рамото на младежа пред мен. Той се стресна и се обърна назад, побледнял от уплаха. Той беше със светла кожа и сиви очи, присъщи на хората от Македония. Ръцете му бяха големи и мазолести, ноктите — черни от сажди. Изглеждаше да е ковашки чирак и нямаше повече от осемнадесет години.

— Господарю? — гласът му пресекна от напрежение.

— Защо си тук?

— Не зная, господарю.

— Но как дойде тук?

— Те… — Той посочи схоларианците. — Връщах се вкъщи от златарския пазар, където работя, и те ме спряха и ме накараха да тръгна с тях.

— Казаха ли ти защо?

— Не, господарю. Няма да ни убият, нали? — Няма по-голям ужас от това да се намери човек в непознато място, без да знае защо са го завели там.

— Не — казах аз твърдо, — нищо няма да ви сторят.

Сирийските танцьори бяха последвани от жени, които приличаха на жрици на египетския култ Сира. Въпреки че познах много от обредните жестове, предполагам, че тези жени не бяха истински жрици, а проститутки, които имитираха свещените еротични танци. Всъщност това беше нощ на пародии. Представиха всяка част от тайнството, включително и церемонията на изобилието с дървени фалоси. Последната церемония предизвика одобрителните викове на „приятелите на двора“ и възторжени въздишки и кикот от страна на евнусите. Въпреки че култът на Сира много не ми допада, обидно ми беше да гледам как се светотатствува с тези тайнства.

След като „жриците“ привършиха танца си, неколцина едри схоларианци дадоха знак на момчетата и момичетата да преминат по двойки пред излегналите се евнуси, както обикновено младите двойки се разхождат на празник в провинциалните градове. Те обикаляха така няколко минути, със затаен дъх, уплашени, като хванати в капан. След това Фаларис даде знак на една двойка да се доближи до него. Това бе сигнал другите евнуси да последват примера му и те почнаха да си избират двойки, съскайки като разгневени гъски.

Неочаквано Фаларис хвана момичето за рамото и разкъса туниката му; тя се свлече до коленете й. Хората около мен се задъхаха от възбуда, а аз дотолкова бях слисан, че не можах да помръдна. Когато девойката се опита да я вдигне, Фаларис още веднъж силно дръпна туниката, евтиният плат се скъса и остана в ръката му. Тя остана гола, неподвижна като пред жертвеник, кръстосала ръце на гърдите си. Фаларис след това се обърна към момчето и повдигна дрехата му до над корема. Всички се засмяха шумно: то нямаше нищо под туниката си. След това Фаларис хвана момчето и момичето — едното побледняло от страх, другото зачервено от смущение, — свали ги на лежанката и ги обърна с двете си ръце.

Междувременно другите евнуси бяха разсъблекли ужасените си жертви. Никой не се съпротивляваше, само един младеж инстинктивно се дърпаше от прегръдката на един евнух; един схоларианец го удари здраво с тъпото на меча по хълбока. Останалите се подчиниха.

Докато наблюдавах тази сцена, имах чувството, че някъде съм виждал нещо подобно. Тази чудовищна картина смътно ми напомняше нещо познато. Едва по-късно се сетих какво: деца, които отварят подаръци. Евнусите приличаха на деца, лакоми за подаръци. Разкъсваха дрехите на жертвите, също както децата отварят обвивките на подаръците, горейки от желание да видят какво има вътре. Къси евнухски пръсти опипваха чуждите тела, като че ли бяха играчки. Особено ги привличаха половите части — и мъжки, и женски. Представете си петдесет грамадни бебета, на които са дадени хора вместо играчки, и ще разберете какво видях онази нощ.

Може би щях да прекарам цялата нощ там, вкаменен от изненада, ако не бях забелязал момчето, с което бях говорил преди малко. Един евнух го беше положил на скута си и едно подплашено момиче изсипваше с черпак мед върху корема му. През всичкото това време евнухът го милваше, преди да се отдаде на кой знае какъв порок. Достатъчно бях видял.

Бях стигнал до средата на стаята, когато един схоларианец ме дръпна грубо за рамото. Качулката ми падна назад. Достатъчно беше само веднъж да погледнат лицето ми. Един след друг инструментите заглъхнаха. Никой не мръдна. Никой не пророни дума. Единствено младежите ме гледаха глупаво и безучастно. Повиках един трибун, седнал на първия ред. Той беше най-старшият офицер от присъствуващите. Треперейки, той ме поздрави. Посочих момчетата и момичетата и толкова тихо, че само той можеше да ме чуе, казах:

— Изпрати ги по домовете им. — След това посочих Фаларис. — Да се арестуват евнусите. Всички присъствуващи схоларианци да се затворят в казармата.

Орибазий и аз излязохме от залата сред гробно мълчание.

Той намира, че съм взел цялата работа прекомерно сериозно, тъй като съм безбрачен. Не е това причината. Всяко общество, което признава някакъв закон, не може да позволи никому (още по-малко на полумъже) да налага волята си другиму. Ако момичетата бяха проститутки, дошли доброволно, бих простил на евнусите. Но онова, което извършиха нея нощ (както разкрих впоследствие — и през много други нощи), беше беззаконно и жестоко.

 

 

Приск: Юлиан често говореше за онази оргия на евнусите. Наивно беше от негова страна да се разстройва толкова от подобно нещо. Навиците на дворцовите евнуси наистина са противни и това, което той е видял, едва ли е било някаква тайна. Естествено не е приятно да знаеш, че такива неща се случват в двореца. Но човек трябва да има предвид, че около двадесет хиляди души са свързани с двореца; самият дворец е един малък затворен свят, напълно подобен на света. Но нищо не можеше да отклони Юлиан от намеренията му, щом веднъж си наумеше нещо. Той уволни всички евнуси и в резултат на това животът в двореца стана непоносим. Преди всичко никой не знаеше кое къде се намира. Всеки ден се изпращаха групи да претърсват таваните и избите и, разбира се, на бял свят излязоха още ред други скандални неща — между другото и една доста голяма работилница за сечене на фалшиви монети, устроена в избите на двореца Дафне от няколко предприемчиви схоларианци.

Юлиан имаше обичая да си затваря очите пред някои страни на живота. Половият нагон беше една от тях. Ужасяваше се от начина, по който евнусите се разпореждаха с обикновените граждани за собствено удоволствие. Това естествено е нередно, противоречи на законите и обичаите на едно порядъчно общество и не трябва да се допуща. То се разбира от само себе си. Но изненадващо ли е? Юлиан пише — а и обичаше да говори — за беззаконието, на което бе свидетел, като за някакъв нечуван ужас, което всъщност то не беше.

Най-сетне веднъж не се стърпях и го попитах дали знае какво са вършили собствените му легиони в германските и франкски градове и села. Известно ли му е, че нито един мъж, жена или дете не са били защитени от тяхната похотливост? Юлиан отговори неопределено, с общи думи: поначало не одобрявал жестокостите на войната. Но аз настоявах, докато той призна, че е чувал за такива неща (зная десетина случая на изнасилване, когато той лично е заповядвал да бъдат наказани виновните), но винаги ги е приемал като неизбежни спътници на войната. Въпреки че в този случай Юлиан беше неискрен, понякога той беше изненадващо простодушен. Неговият отказ да се ожени след смъртта на Елена не беше поза, както мнозина (в това число и аз) смятаха. Той наистина желаеше да потиска поривите на плътта си, което обяснява факта, че не обичаше да се докосват до него и че избягваше местата, където се показва човешкото тяло, особено обществените бани.

Най-много, струва ми се, го измъчваше съзнанието, че не само има властта да върши същото като евнусите, но и че желае да го върши. Осъзнаването на собствената му природа го ужасяваше. Забележи, че не проявата на лъст го поразява, когато пише дълго за тази сцена, а властта да правиш каквото си искаш с някого, който не е роб, а свободен. У Юлиан — както у всеки един от нас — имаше нещо от Тиберий и той мразеше тази своя черта.

От двадесет години се мъча да си обясня една подробност: изливането на мед върху половите органи на ковашкия чирак. Какво точно е възнамерявал да прави евнухът? Какво е трябвало да прави момичето? И за какво е бил този мед? Имам известни предположения, разбира се, но никога не ще зная с положителност, тъй като Юлиан прекратил оргията твърде рано. Уверен съм в едно — евнухът е бил готвач, свикнал да използува мед като подправка, когато готви дивеч. Очевидно е действувал по навик.

 

 

Либаний: Тази склонност към разврат у Приск е неочаквана проява на старческото му оглупяване. Аз не съм забелязвал у себе си „нещо от Тиберий“; по-скоро обратното.