Шарлот Бронте
Прокобата (9)

Седма глава

Долината на Вердополис! Това звучи сладостно, и в същото време пламенно. Плисканата от величествените вълни на Нил египетска долина, обсипаната с рози долина на Персия, и двете стаили в могъщата си гръд внушителни, прелестни, изящни картини, ала може ли Кайро да се сравнява с Кралицата на нациите? Могат ли Кандахар и Исфахан^[1] да се мерят с емпориона на света? Не, драги читателю. От това предисловие ще си помислиш, че сега ще нарисувам панорама на нашата долина в цялото й великолепие и изобилие; ще разкажа как широките, светли талази на Нигер мият брегове, които свеждат взор в достолепно мълчание към собствения си, осеян с дървета злак, и стръмно се изкачват в безбрежните дълбини на небеса като океани; които са опасани от плодородни земи, прорязани от накъдрени речни вълни, забулени в чезнеща пяна, чиста и мимолетна като снежни наноси. Ако от туй се боиш, бъди спокоен. Просто те каня да слезеш с мен от дилижанса в шест часа сутринта, чиито колела трополят на север по пътя, тъкмо тъй гладък, тъкмо тъй равен като морски плаж. Подвикни на коларя да спре там, дето от главния път се отклонява приятно, сенчесто пътче. Отивам на закуска в Дуро Вила и избирам наместо да вляза през грамадната гранитна порта, която гордо отваря проход в огромната, непревземаема ограда на парка, като пътувам още три километра по пътя, извиващ през горички, ливади, алеи с дървета и открити паркове, стигайки чак до самата вила — та избирам, рекох, наместо да следвам него, да пресека напряко през едни хубави поля, които зная, дето ще ме отведе тази опасана с дървета пътека.

Като стигнах втората нива, настаних се върху един зид, заслонен под кичестите корони на два горди бука. Беше много приятно — ранна утрин, въздухът хладен и свеж, тревата росна и зелена, цветята пръскат най-сладостния си аромат. Покрай пасищата ромонеше малък ручей, а плетът бе обточен с иглики, киселец с тучни листа и бледи цветчета, диви зюмбюли, секирчета и здравец, едва-що напъпили в свенливата си прелест. Цареше замайваща тишина, що се отнася до глъчния глас на човека, инак във върхарите пееха косове, във висините пееха чучулиги, а откъм Гърнингтън Хол в далечината — там се въдеха много врани — долиташе грак. Този, последният звук, никак не ми звучеше мелодично: придаваше на целия пейзаж някаква уединеност, която чувствах и ми доставяше наслада, но не мога да изразя. Избрах тъкмо това място за почивка, понеже открива великолепен изглед към Дуро Вила. Плетът, под който седях, ограждаше парка в горния му край. Елените не можеха да го прескачат, защото бе засаден много по-високо от пасищата им и образуваше естествена стена с височина два и половина метра. Така облегнат на кичестия клон на бука и разположен върху зида, над който короните се надвесваха като балдахин, можех напълно необезпокоявано да съзерцавам разстилащата се в нозете ми красота. Високи, високи склонове се спускаха стръмно надолу, покрити с тучна зеленина, разнообразявана от големи, могъщи дървета и едва-едва раздвижвана от леките нозе на подскокливи елени, които, разиграни от сладостната свежест и благоухания повей на утрото, се стрелкаха във всички посоки. Към подножието на хълма шумакът се сгъстяваше и образуваше в средата гъста гора, а над едемските й корони се издигаха колоните, верандата и класическите прозорци на красивата гръцка вила, устремена към ранното утринно слънце върху ниското си възвишение с окосена морава и игрища, чийто светъл, деликатен зелен цвят контрастираше с тъмния листак на парка и горите. Едва ли има по-блажена, по-красива, по-райска гледка. Домът не излъчваше духа на красиво, старо семейно имение, а по-скоро приличаше на обител на вкус, изтънченост и царствено достолепие.

Един пейзаж изглежда незавършен, ако е лишен от образи, затова моливът ми, или по-право перото ми, ще обрисува сега един-два подобни оживяващи платното обекта. По обсипания с цветя хълм, на чийто връх седях аз, забелязах бавно да се изкачва красива млада дама. Нямаше боне. Заруменелите страни и гарвановочерните къдрици известиха появата на Мина Лори. В ръцете и бе сгушено малко дете, друго тичаше пред нея — Ърнест Фиц-Артър. И двете бяха без шапки; къдриците им танцуваха на утринния ветрец, а прелестните им херувимски личица сияеха от удоволствие и напрежение. Скоро Ърнест се изкатери на върха. Щом стигна торфената стена, хвърли се под нея.

— Ела, Мина — завика, — бързо, бързо! Оттук виждам целия път през долината, но татко още го няма. Има много хора, много коне и няколко карети, дребни като точици, но аз ще го позная по перото, а сега не го виждам.

Мина скоро стигна до наблюдателния му пост. Седна и тя на тревата и настани малкото създание с очи като на газела край себе си. То опря бузка о гладката й сатенена дреха и я погледна тъй оживено и развълнувано, сякаш заговори.

— Емили иска мама — отбеляза Фиц-Артър. — Но тя защо не излиза в това хубаво утро? Може с Бланш и Хариет да направят дълга разходка в парка, преди татко да се е върнал.

— Тя е в параклиса, милорд — отвърна Мина Лори, — заедно с придворните си дами. Ала смея да предположа, че ще я видим да се разхожда по моравата, като свършат молитвите.

— Отец Гонсалви я кара да се моли твърде дълго, струва ми се — продължи Ърнест. — Не ми се иска да бъда католик, а татко казва, че няма. Виж, Емили ще бъде и ще трябва всяка нощ да си казва молитвата, и всяка седмица да се изповядва. Тази изповед я мразя най-много от всичко. Да ме попита отец Гонсалви какви грехове съм сторил, по-скоро ще си прехапя езика, отколкото да му кажа, а ти, Мина?

Тя се усмихна.

— Отец Гонсалви е добър човек, милорд — отвърна, — но аз не съм от неговата вяра, та ще бъде трудно да ме накара да коленича в изповеднята.

— Точно тъй, Мина. Знаеш ли, че Заморна му нареди никога да не те безпокои с опити да те накара да повярваш в светци и светена вода?

— Какво? — поруменя Мина. — Нима херцогът е говорил за мен, нима е намерил, че си струва усилието… — Тя млъкна.

— Да, да — съвсем простичко отвърна Ърнест. — Заморна много те обича. Съдейки по тъгата ти, Мина, ти вероятно не вярваш в това, но аз съм сигурен, че те обича. Ти тъкмо беше влязла в стаята за нещо и излезе, а той погледна отец Гонсалви много строго и му рече: „Отче, това агънце никога няма да се върне в лоното на правата вяра. Госпожица Лори е моя, сър. Ето защо, тя не може да бъде последователка на светата ни Майка Църква. Разбирате ли ме?“, а свещеникът на мама се усмихна както винаги благо и се поклони ниско, но после го видях ла хапе устни, сигурен знак, че е гневен.

Мина не отговори. Всъщност мислите й сякаш се бяха отклонили от бърборенето на малкия й утешител и бяха поели към други, далечни възпоминания, а радостното сияние върху лицето й издаваше, че за момента са намерили покой. Всичко бе окъпано в благите лъчи на слънцето, не се чуваше нищо, освен звънкия ромон на притуления поток, трелите на чучулигата, невидима и тя, и шумоленето на листака, носено от ветреца из от дъното на долчинката, дето пояс дървета поклащаха клони околовръст ренесансовата вила.

Ърнест отново се обади:

— Мина, хората говорят, че Заморна, като бил на моите години, изглеждал точно като мен. Не смяташ ли, че и аз, като порасна колкото него, ще бъда съвсем същият?

— Вярвам, че ще бъдете, милорд, и по ум, и по външност.

— Ами значи тогава, Мина, стига си била тъжна, защото тържествено ти обещавам да се оженя за теб.

Госпожица Лори се стъписа.

— Какво говориш, дете? — издума с изненада и малко насилен смях.

— Искам да кажа — най-сериозно пояси той, — че ти би искала да се омъжиш за Заморна, а щом аз ще бъда точно като Заморна, и това ще ти свърши работа, и понеже той няма да се ожени за теб, аз ще го сторя.

— Глупости, дете, не знаеш какви ги говориш. Моля ви, лорд Рейвънсуд, не подхващайте повече тази тема. Инак ужасно ще ме натъжите.

— Не и аз — гласеше отговорът. — Ти ще бъдеш, решил съм, ти ще бъдеш графиня Рейвънсуд и ще живеем заедно в замъка Оронсей, понеже след двайсет години той ще бъде мой, и съм сигурен. Мина, че ще ти хареса. Отвсякъде е заобиколен с езеро и огромни хълмове, далеч по-високи от тукашните, някои са черни през зимата и червени през лятото, други пък са покрити с гори, пълни с тъмни, кичести дървета, които се казват „ели“. Стаите в Оронсей не са като в Дуро Вила. Нямат мрамор по стените и по пода, а прозорците им не са тъй светли и големи. Като влезеш за пръв път, сякаш те срещат свъсено, а в коридора висят портрети на мъже с доспехи и жени с балени, които в мрачни дни и по здрач изглеждат ужасно строги, но ти не бива да се страхуваш. Те са само нарисувани. А в западното крило има стаи с по-красиви и по-млади лица в златни рамки, до една с кадифени драперии, които гледат към кея край замъка. И ти, Мина, ще стоиш с мен край прозорците, врязани в стени, дебели и солидни като скала, и в бурни дни ще гледаме как облаците се къдрят край Бен Карнак, а мъглите и дъждът се спускат по челото му, и ще слушаме глухия ропот между далечните скали на Арденирис. Чуе ли се той, това е знак, че иде силна вихрушка и скоро ще я видиш да се задава с рев и да огъва дърветата в Глен Ейвън; под нас водите кипят в пръски от пяна, и сякаш всичките вълни на Лок Сунарт се втурват наведнъж да блъскат основите на крепостта. О, как обичам тези моменти, а сигурен съм, че и ти ще ги обикнеш! Хайде, стани лейди Рейвънсуд! Моля те, Мина, не знаеш колко много ще те обичам.

— Започваш в добър миг, момчето ми — изрече глас недалеч зад мен и в същия миг някой положи длан върху рамото ми, прескочи зида и двуметровата торфена стена и се приземи недалеч от Мина. Беше Заморна. Бе дошъл през полето по същата пътека като мен, но понеже вниманието ми бе изцяло ангажирано с Фиц-Артър, не бях го усетил кога се е приближил. Госпожица Лори бързо се изправи; не изглеждаше никак смутена или развълнувана. Ърнест скочи в прегръдките на баща си с радостен вик.

— Как дойде, татко — Ние те чакаме да се появиш. Мислех, че перото ти ще те отличава от другите пътници в долината, а ти все пак успя да се промъкнеш незабелязано.

— Да се промъкна незабелязано, драги! И нищо чудно, ти бе погълнат да правиш предложение на тази черноока дама! Кажи ми, моля те, прие ли тя ръката, сърцето и графството ти? Не е поруменяла, това е лош знак.

— Не съм й предложил ръката, сърцето и графството си, татко, просто й казах, че след двайсет години ще се оженя за нея.

— Тц, тц, твърде е нескопосано за първо ухажване! Трябваше да й предложиш утре и да хванеш стария Гонсалви да завърже възела колкото по-скоро позволява светата наша Майка Църква. И помни, Едуард, с плахост дами не се печелят^[2].

— Да, ще запомня. Помня всичко, което ми казваш, и обикновено го повтарям, като ми се удаде случай.

— Бога ми, така е! И тъй, къде е Емили?

— Ето я, татко, драпа да се докопа до теб като дива котка.

— Имах предвид моята Емили, майка ти, драги. Но я ела тук, пакостнице… какви очи има това дете. По-изумителни от твоите, Едуард. Малка антилопо, недей да мяташ такива огнени погледи, за Бога!

Целуна миниатюрното си копие с бащино умиление, после, с детето на ръце, се хвърли в тревата, а докато я държеше на гърдите си, Едуард се търкаляше наоколо му с радостни викове и крясъци и двамата се боричкаха, като младият му баща ту го отблъскваше, ту го стисваше здраво и едва не го задушаваше от смях и гъделичкане. В това време на хълма откъм къщата дотичаха две огромни кучета. Екна глъч и играта започна отново. Кучетата се спуснаха връз господаря си, джафкаха и скимтяха, тръскаха стоманените си нашийници и катинарчета, ближеха ръцете и лицето му на воля, едва не уплашиха малката Емили с нежните си, но неукротими ласки и буквално скриха Фиц-Артър под грамадните си глави с провиснали уши, които захлупиха лицето му. Заморна ги поощряваше и ги потупваше, докато едва не взеха да вият от радост; лаят им, сигурен съм, се разнасяше чак до далечния северен път, примесен с гръмкото „Ха! Ха!“ на херцога, ту сподавяно от езиците им, които се люлееха пред устата му, ту избликващо с цялата си ясна, топла звънливост.

Какво ли ще си рекат жителите на Ангрия, ако видят младия си суверен в светлината, в която го виждах аз! Мнозина от тях, не се съмнявам, в този миг преминаваха по широкия път, отдето долиташе неспирното тракане на колелета, почти като ромона на буйна река, и нескончаемото чат-чат на конските копита — звуци, бележещи близостта на голям град. Накрая от общата шумотевица се извиси глас като сребърна камбана:

— Браво! — викна Заморна. — Сириус! Кондор! Едуард! Я да видим сега кой ще стигне пръв до вилата! Ето, госпожице Лори, вземете моя цвят.

Тръсна дъщеричката си в ръцете на Мина и хукнаха вкупом — баща, син и хрътки, — като въплъщение на жива мълния. Втурнаха се в гората; клоните сякаш потръпваха от преминаването им. След миг се подадоха от другата страна и прекосиха слънчевата, позлатена морава с бързината на орли; мраморната веранда ги посрещна и те се скриха от погледа.

Сега вече и аз напуснах наблюдателния си пост — скочих от ниско надвисналия клон на бука като катеричка, спуснах се леко надолу по склона, подминавайки Мина Лори като метеорит, и стигнах прага пет минути след останалите.

Заморна още се бавеше във входното антре и даваше разпореждания на някакъв прислужник. Като го освободи, пристъпих напред. Острият му поглед веднага ме забеляза.

— Ела тук, Чарлс — каза той, но аз се поотдръпнах от него, доста уплашен от руменината, която плъзна по страните му. — Дяволите да те вземат! — закрачи насреща ми. — От какво се боиш? Видях те да шпионираш на зида и щом не ти разбих главата още тогава, защо да го правя сега?

— Изобщо няма причина, Артър — отвърнах. — И се надявам, че ще се държиш любезно с един джентълмен в дома си и ще му подхвърлиш една-две трохи от закуската си, за да утоли апетита си.

Вече се бе надвесил над мен, гледаше ме много прямо и лицето му почти се допираше о моето. Целунах го — осмелих се за пръв път от дълги години насам. Той веднага се изправи и прокара длан по устните си, сякаш докосването ги бе осквернило, но в същото време се усмихваше, без злоба.

— Ах ти, маймунке, любопитните ти очички вече не могат да сторят голяма злина, тъй че няма значение къде ходиш. Но ако те бях заварил тук само преди седмица, драги, щях на място да те пребия до смърт.

— Най-вероятно — потвърдих с огромно вътрешно задоволство, защото любопитството ми бе нажежено като гореща печка.

Последвах царствените му стъпки в съкровените пазви на вилата. Той блъсна плъзгащата се врата на някакви салон с привичния си безапелационен, властнически маниер. С удоволствие вдъхнах характерното благоухание ни дворцова гостна, примесено със свежия аромат на диви цветя на росната утрин, и прекрачих прага на просторен и величествен салон, опасан с високи прозорци, до един отворени, през които нахлуваха дъхът и светликът на новия ден и обгръщаха персийските килими, пълните с цветя алабастрови вази, тежките, поклащащи се кадифени драперии и другите разкошества, израз на вкус, богатство и аристократичност.

Една дама стана да ни посрещне. Великолепно създание, тя изглеждаше като самия цвят на патрицианската красота с нежната си, но достолепна фигура, благородните си, деликатно заоблени черти, мраморната си шия като на лебед, която малък, отметнат назад рюш разкриваше в пълната й прелест, големите си тъмни, ясносини очи, сплетените си и свити на венец къдрави плитки, чието сияйно изобилие едва ли се подчиняваше на вплетените в тях фини златни верижки, и най-вече с топлата си, подкупваща, обайваща усмивка.

— Мери Стюарт, Мери Стюарт — смотолевих, очарован и слисан. Величайша прилика, ослепително привидение! Но в името на небето, каква е връзката между това видение и Заморна?

— Е, моя католичке Емили — рече той, когато двамата срещнаха устни и сключиха длани, — ето ме, изцяло твой, без тайнства и маски. Всичко свърши. Довечера ще се състоят пълните разкрития и диадемата, която отдавна кръжи над теб, ще се спусне на това красиво, знатно чело.

— Това няма значение за мен — отвърна тя. — Никога не съм жадувала освобождението заради себе си, а само заради теб. И сега, ако ти изпитваш радост от разплитането на възела, радостна съм и аз. Но ела, сигурно си будувал цяла нощ. Ще оставим по-сериозните мисли за довечера, а сега ще закусваме. Хариет, ти ще сервираш. Бланш може да иде при госпожица Лори, виждам, че се задава с Газел. Знаеш ли, повелителю мой, че дадох на малката Емили това ориенталско име? Твоите очи, под нейните вежди, крият такава дивна, ослепителна, източна хубост.

Херцогът се усмихна и се хвърли до Мери Стюарт, която се настани на едно канапе край прозореца.

И както седяха така, аз се промъкнах зад облегалото и прошепнах в ухото на Заморна: „Горката Хенриета“, понеже умът ми предусещаше нещо ужасяващо.

— Горката Хенриета! — повтори той, без ни най-малко да се смути от подмятането — Вярно, щеше да сбърчи малките си веждички, ако ме видеше сега, и да придобие вид, тъй тъжен, тъй скръбен, тъй умолителен, и да вдигне към мен необикновеното си лице, с малкото си носле, сякаш от слонова кост, и властното си, открито чело, обрамчено с огромни златисти къдрици. После лешниковите й очи щяха да заблестят и да се разрази буря от сълзи, тя щеше да грабне дланта ми в нежните си пръсти, да хлипа и да стене, сякаш сърцето й се къса. Но от това не би имало никаква полза, нали, Емили? Мисля, че Финик добре направи, дето веднъж-дваж ни раздели, инак едва ли, въпреки целия си стоицизъм, щях да устоя, макар да ми идеше повече да се разсмея, нежели нещо друго. И тъй, пропъди този облак на ревност, моя кралска лилийо, и отново се усмихни. Твоята усмивка, знаеш това, понеже често съм ти го казвал, е талисманът, който свързва сърцата ни в едно.

— Добре тогава, ето! — усмихна се дамата най-прелестно. — Аз вярвам, че силата й е действителна, а не въображаема, защото, да ти кажа право, почти се страхувам от онова хубавко, странно момиченце, което ми отговаряше тъй надменно и при цялата детска деликатност на външността си доби тъй високомерен, разпален вид. Но я виж, господарю — сепна се, — гостите ти идат по моравата. Това е Едуард, сигурна съм, тъй прилича на сестра си, само дето очите му са сини, а нейните кафяви; виж, дори ръката, която вдига сега към челото си, е наглед също тъй нежна и бяла като нейната. А другият господин ще да е Фидена горд, мрачен, безжалостен принц; да не бях ти жена, щях да падна дотам, че да потръпна от ужас.

— Велики гении! Тихо, — многозначително се изсмя Заморна. — Тази сутрин наистина изглежда изключително добросъвестен и безмерно суров. Хей! Джон, ела насам, и ти, Едуард, отклони праведните си стъпки от правия път в страничната посока на този прозорец.

Вече приближаваха: Едуард — с бързи, нетърпеливи крачки, Джон — по-бавно. Пристъпиха дългия нисък прозорец и се намериха в компанията на Заморна и непознатата дама. Херцогът се възправяше като колос, красив, но несъмнено същински Луцифер от плът и кръв. Нещо необичайно лукаво, тъмно, потайно и безочливо се таеше в погледа му, в извивката на устните му, в цялостния облик на царственото му лице. Фидена го изгледа кротко и спокойно; Едуард — с пламенно нетърпение, което сякаш идеше да покаже, че е готов за схватка при най-малкия повод. Брат ми заговори пръв:

— Е, господа, задължен съм ви, задето изпълнихте желанието ми. Позволете ми да ви представя Емили Инес Уелзли, моя роднина в най-скъпия и съкровен смисъл на тази дума.

— Твоя сестра или съпруга е тя, Артър? — поиска да знае Фидена.

— Разбира се, че съпруга — горчиво се подсмихна Едуард Пърси. — Осигурил си е по една за всеки ден от седмицата, като комплект бръсначи.

— Едуард е прав — поклони се Заморна с присмехулна куртоазия, — тази дама е моя съпруга.

Фидена седна. Оброни чело върху дланта си за миг, но скоро вдигна поглед и изрече едва чуто:

— Е, Ейдриън, това ли е новината, която искаше да ни съобщиш? Твоята променчивост ме изпълва със съжаление, по мое мнение граничи с лудост и определено те тласка към деяния, белязани с безмерна жестокост. Ти вече извърши едно престъпление, млади приятелю. Струва ми се, че чувствата, обзели те, след като онова цвете повехна, едва ли ще да са били тъй достойни за завист, че да търсиш да ги възкресиш.

— Разбирам какво ми казваш, Джон — също тъй спокойно отвърна Заморна. — Намекваш за Мариан. Тя бе ласкаво кокиче, но бъди сигурен — ти, най-достойни сред модерните Солоновци^[3], — не моята слана попари листата й.

— Не, не — намеси се господин Пърси. — Тя умря от туберкулоза, нали се сещате, сигурно и Мери ще слезе от сцената по подобен начин, макар че — ако представата ми за характера й е вярна, а искам да видя кой би посмял да я оспори — тя по-скоро ще пререже с нож своето или нечие чуждо гърло.

— Откога носи тази дама твоето име? — продължи Фидена. — На коя принадлежи първенството — на принцеса Флорънс, на принцеса Хенриета или на принцеса Инес?

— Емили е главната султанка — уточни Артър. — Носи камата в пояса си вече пет години, макар че изглежда, и е, тъй млада. Но излишно е повече да говоря; ето достоен свидетел, който да потвърди думите ми. — В този миг влезе Фиц-Артър. Запъти се право към баща си.

— Едуард, чий син си ти?

— Твой и на мама. — Посочи дамата.

— Добре. А на колко си години?

— На четири.

— И туй добре. А сега, господа, какво ще кажете на това свидетелство?

— Ще кажа, че си негодник — отсече господин Пърси — себичен и безчовечен развратник. Защо не сме знаели досега? Защо сестра ми бе коронована за кралица на Ангрия, след като друга има предшестващи права? Защо, след като си пазил това в тайна пет години, не го запази още сто? Ще ти го река в очите, драги, няма да се откажа от перспективата да бъда вуйчо на бъдещ крал без бой. През пламтяща пещ ще минеш, докато тази дама докаже първенството си. Очаквай го! Предупреждавам те и те предизвиквам!

— Трябва да кажа, — намеси се Фидена — че не помня да съм ставал свидетел на по-безпринципни и по-безчестни разкрития! Ейдриън Уелзли, много ми е мъчно за теб. Избрал си да следваш пътека на най-черно предателство и злодеяние. Дори си постъпил долно. Сега отвсякъде те дебнат собствените ти капани. Не виждам пред тебе нищо освен мрачни сенки, опасности и позор. Злините на оспорвания трон, ужасите на вътрешните междуособици са наследството, което завещаваш на Ангрия. Ти забърка горчива чаша. Сега я изпий до дъно!

— Отлично! — възкликна Заморна през смях. — Браво! Величайшо! Ех, да имаше легион казаци да аплодират съдбата ти. Радаманте! По думите на Йоахим ушите му никога не са пламтели тъй, както от могъщото „ура“ на северните орди, ала мисля, че то едва ли е достойно за тази мъдра, благонамерена, добре претеглена и заслужена присъда. Дали да не те наричам Солон или пък Драко^[4], а, Джон? Ала си много мрачен, струва ми се. Също и ти, нашият млад Юпитер; порицай мъстта, метни своите мълнии, вържи Прометей за скалата и го прикови с назъбени светкавици, и нека ненаситният орел да кълве непрестанно израстващия му дроб! Ха! Ха! Ха! Ха! Жалко, Емили, те не знаят, че напразно сипят огън и жупел. Радаманте, ти си на трона си в Тартар, ала стенещите грешници ги няма. Никой престъпник не чака тежката ти дума. Фуриите отлетяха, всяка по собствените си страшни задачи; съскането на змиите, писъкът на измъчваните ечи нейде пустинно далеч, а друг никой глас не мълви в тишината на Хадес. Сам си, съдниче. Почини си тогаз от заклеймителската си служба, пък било то и само за миг. А ти, Юпитер, стига си разтърсвал с мълниите си Олимп. Никой не ги чува, никой не ги вижда. Богове и полубогове — ако най-обикновен смъртен като мен може да се осмели да диктува, — нека, преди да се впуснем по-надълбоко във въпроса, който ни занимава сега, най-напред да утолим адския си апетит. Градове и хора често са по-свирепи, когато са гладни, нежели сити. Хеба, поеми своята длъжност! Устата на божествата жадуват етерната си храна… Бога ми, дете, не ме ли разбираш? Добре, да оставим героиката: Хариет, момичето ми, подай кафето.

На заповедта му веднага се подчини млада и богато облечена девойка, която чакаше в салона. Тя грациозно поднесе желаната напитка в порцеланови чашки, орнаментирани със златен филигран. По време на закуската цареше почти несмутима тишина. Облегнат на дивана, Заморна наблюдаваше двамината си гости с много особена и непроницаема многозначителна усмивка. Може би тъй би се усмихвал някой, който замисля грандиозна лудория.

Явно така сметна и господин Пърси, защото внезапно скочи, остави чашката, изправи се пред херцога, изгледа го особено и му рече:

— Добри ми зетко, внимавай, ако ми кроиш някоя магария! Позволявам си да те информирам, че синът на баща ти е ненадминат глупак. Понеже изпитвам вродена непоносимост към шегите и всеки, който се мъчи насила да ми ги пробута, обичайно си плаща солено, пази се! В момента лицето на цялата тази работа е много черно. Ако скоро не умиеш тоя етиопец, аз ще го боядисам червен с нектарната кръв на твоя божественост.

— Изяж си закуската, Едуард — отвърна Заморна. — Хариет, дай насам още нектар и амброзия. Гръмовержецът почва да ломоти веднага, щом припасите му намалеят. Виж, Радамант е по-примерен. Вярвам, че съдийската му злъч поне за момента е поразредена от струйки благотворен шоколад.

Закуската скоро свърши. Брат ми стана.

— Елате. Повелявам съдът да се оттегли на чист въздух. Пърси, Фидена, последвайте ме в парка, да видим дали вещината на Едуард е в състояние да избели козината на този тъй смугъл и черен арапин.

Прекрачи ниския прозоречен перваз. Гостите му го последваха. И докато се отдалечаваха, аз си помислих, че едва ли някога нейде по земната шир под окото на слънцето е стояло тъй велелепно трио от смъртни. Гледах ги, докато се изгубиха сред гъстия пояс високи дървета, с който бяха заградени игрищата. После се извърнах от прозореца. След около час херцогът се върна сам.

— Е, Емили, тръгнаха си — оповести той. — Убедих ги. Довечера ще се срещнем отново в замъка Уотърлу. Тогава с готовност ще признаят кралските ти права. Най-трудно ми беше с Едуард. Ужасът му от шеги е абсолютно смехотворен, но буйността му е опасна, а неверието му — неконтролируемо. Не знам дали щях да успея, ако той не се бе появил тъкмо навреме. Съзряхме го да язди през парка в далечината, и както стояхме на възвишението, помахах му да дойде. Той се изкачи, с ръка на гърдите, като трескаво попипваше веригата с медальона, а лицето му ту пламваше, ту пребледняваше. Тук вече не намериха какво да кажат. Фидена сграбчи ръката ми, а Едуард се усмихна с думите: „Хубаво, че не ми бе погодил номер, инак, макар действителността сама по себе си да е ужасна, шегата би ти коствала живота“.

— И увериха ли се напълно най-сетне? — попита дамата. — Но не е нужно да те питам. Трябва да са се уверили, а къде отиде той?

— Върна се в града, любов моя, с Джон и Пърси, така че изоставяме тази тема до довечера. — После се обърна към мен: — Чарлс, в девет тази вечер присъствието ти ще бъде изтърпяно в двореца Уотърлу. Сега напусни тази стая. Уморих се от изпитателните ти погледчета. Омитай се на секундата.

Нямах алтернатива и се принудих да се подчиня, което и сторих, с голяма неохота. Успокоявах се обаче, като си повтарях „девет часът, девет часът“ и се мъчех да потуша любопитството си с очакване, както някои се мъчат да потушат глада с дъвчене на тютюн. Усилията в моя случай бяха тъй напразни, както обичайно са в другия.