Шарлот Бронте
Прокобата (8)

Шеста глава

Изминаха пет дни. В това време Заморна, под нежните грижи на Мина Лори и вещия надзор на доктор Алфорд, бързо възвърна почти разбитото си здраве. Херцогинята, по лична негова молба, най-сетне получи позволение да го види. Бе седнала да закусва, когато Юджин влезе и постави в ръцете й намачкана бележчица, написана с молив. Почеркът бе на съпруга й, а отдавна чаканите думи гласяха:

Ела при ме, Мери, веднага щом можеш. Алфорд смята, че да поговорим сега, е не само позволено, но и желателно. Казва, че вехнеш като сянка. Много се боя, най-прелестна моя, че зле съм се отплатил за любовта ти, когато вях в делириум. Какво съм казал, не зная, нито искам да зная. Помня само някакви объркани, страшни сънища, чиито подробности изпадам в ужас при мисълта да си припомня докрай. Оттук насетне ще ти се отблагодарявам, затова ела скоро. Ще бъда сам в гардеробната си. Тъкмо се облякох и освободих Финик.

Нежно и искрено твой,

Ейдриън

Херцогинята скочи и едва не преобърна кръглата китайска масичка от палисандрово дърво, отрупана с безценен порцелан. Спусна се към вратата, по коридора, и тъкмо да сложи крак на първото стъпало, когато откъслечни тонове от мелодия привлякоха вниманието й. Бе трепетният глас на китара, чиито струни някой докосва леко и небрежно, но все пак умело. Звуците долитаха от някой от безбройните салони, чиито портали с кръстовидни сводове опасваха околните стени. Кой би могъл да бъде? Разпозна стила, беше й добре известен. Нима херцогът… но не, невъзможно. Отново се вслуша, мелодията се изви високо: хаотична, тиха, меланхолична и монотонна, но изключително жаловита. Трепна, усили се, после стихна, сетне отново вдъхна живот, изпусна заключителната си протяжна въздишка и отстъпи място на тишината.

— Жива да не бях — възкликна Мери, — това е неговата ръка! Слухът ми е приучен и не може да сбърка онуй, дето тъй често е попивал с наслада.

Застина нерешително. В обстоятелството, че чува звуци в кът на дома си, където най-малко очакваше да завари господаря си, имаше нещо доста смущаващо — нещо, което възбуди нервите й далеч повече, отколкото на пръв поглед се полага за подобна дреболия. Струните отново екнаха и трелите на страваганцата — тъкмо каквито херцогът имаше навика да съчинява, когато инструментът му се случеше под ръка — се разляха из коридора като звучен ромон. Но херцогинята продължаваше да се колебае. Чувстваше се като прикована на място, но внезапното прекъсване на мелодията разруши магията. Тя се сепна, забърза към салона, чиято незатворена докрай врата хармоника пропускаше звуците навън, плъзна я и влезе. Заморна наистина беше вътре. Стоеше на една маса в горния край на стаята, китарата лежеше край него, и докато прелистваше голям, великолепно подвързан том, той небрежно тананикаше думите на песента, която току-що бе изсвирил.

Мери спря да му се полюбува. Царственото му лице с нищо не издаваше здравословно неразположение, по него нямаше и следа от скорошно боледуване. Позата и външността му сякаш не излъчваха онази отмалялост и безсилие, характерни за наскоро станалия от болничната постеля. Кожата му блестеше, деликатно сияйна и чиста, както в мигове на отлично здраве, а очите му искряха, остри като на сокол, сякаш изпиващата мощ на треската изобщо не ги е докосвала.

— Смъртта е била милостива към мен — каза Хенриета и пристъпи. — Сянката й е отлетяла, оставяйки благородния ми, красив идол тъй великолепен, както го е заварила.

Херцогът, разбира се, вдигна глава. Изгледа своята дама доста особено. Алената устна бе прехапана, сякаш да потуши развеселената усмивка, която играеше в ъглите й; веждите бяха извити. Блясъкът в очите бе дяволит, изпитателен, доста насмешлив, но все пак мил; пропъждаше страха, но и не поощряваше онази разточителна щедрост, с която Мери бе готова да го поздрави. Тя остана смълчана, поруменяла, смутена.

— Скъпи мой Артър — смотолеви най-сетне, — защо ме държиш на разстояние? Защо си тъй хладен и странен? Как ми се ще да знаех причината! Явно трябва да посветя живота си на денонощни усилия да си спечеля поне малко по-топло отношение.

— Не ти се сърдя, Мери — отвърна Заморна, — не и аз. Впрочем тъкмо напротив. Обичам те много, но какво те доведе, малка вещице такава, онази вечер в Дуро Вила?

— Да ти призная право, Артър, любопитството. Исках да видя дали госпожица Лори е тъй хубава и Фиц-Артър тъй прилича на теб, както се говори.

— Е, Мери — взе той ръката й, — и какво смяташ? Хубаво ли е момичето? Недей ревнува сега. Тържествено ти се заклевам, че в целия си живот не съм й казал повече от три думи на кръст, при това най-тривиални. Тя е в други ръце, не моите, уверявам те, и ако се доближа до нея, колкото до теб сега, ще се вдигне такава врява, че Кулата на всички нации ще се разклати до основи. Тъй че говори свободно, хубава ли я намираш?

— Много — въздъхна клетата Мери. — А Ърнест и малката Емили много, много ти приличат.

Херцогът се разсмя.

— Да, тъй е. Не може да се отрече. Но усмихни се, Мери, може да дойде миг, когато тази прилика да не те натъжава.

Херцогинята поклати глава. По красивите й бледи страни се търкулнаха сълзи. Окуражена обаче от държанието му — ако не любовно, то поне мило и дружелюбно, — тя дръзна да приплъзне ръката си, която той държеше само за пръстите, по към дланта му. В този миг на лицето му трепна изражение, каквото за пръв път долавяше у господаря си. Бе тъй странно, тъй неописуемо, палава смесица от чувства, които, в мимолетния миг на съществуването си, сякаш почти преобразиха чертите му. В същото време стисна ръката й тъй силно, че пръстените й се врязаха в костта и тя тихо изохка. Вратата мигом се отвори и в стаята влетя тромавата фигура на Финик. Малките му животински очета мятаха искри като фойерверки; той кривеше уста, скачаше и се кълчеше яростно. Херцогът първо се засмя, после го тупна здравата; застана до прозореца, отвори го, скочи навън и се изгуби в шубрака отвън.

— Какво те води насам, Финик? — гневно се обърна Мери към джуджето.

Той падна ничком със скръстени ръце и опря чело о килима пред нозете й.

— Няма да търпя тия пантомими! — продължи тя, забравяйки в яда си, че той не я разбира. Държиш се много безочливо, много непонятно! Не съм си разменила и три думи с господаря си насаме, а ти нахлуваш и прекъсваш разговора ни! Какво значи това? Не мога повече да го търпя! Клето, бедно създание, все едно говоря на статуя! Пусни роклята ми, драги! — Тя издърпа рязко полите си от дългите му, тънки пръсти, скопчени в гънките им, и без да обръща внимание на протяжния му стон, с който сякаш я умоляваше за нещо, безцеремонно напусна салона.

На вратата я пресрещна Юджин Роузиър. Тази среща никак не разсея гнева й. Беше в онова настроение (много необичайно за нея), което намира повод за дразнение във всичко.

— Какво?! Подслушваш сигурно, да провериш дали не нарушавам границите на доброто възпитание! Ама че странно положение! Не го разбирам и повече няма да го търпя! Обясни ми, драги, по заповед на господаря ли ме следите тъй изкъсо, ти и онзи недоразвит нещастник?

— Господарят, мадам — отвърна Юджин изненадан, — не ми е давал други заповеди, освен че иска да знае успели ли сте да прочетете бележката му.

— Да прочета бележката ли? Да, уважаеми, и се подчиних на указанията в нея. Но по-добре да бях останала в покоите си, той бездруго не желае да говори с мен.

Юджин набърчи устни, сякаш да подсвирне. Но като че ли уважението към господарката му го възпря.

— Госпожо, херцогът иска да узнае причината, поради която не го посетихте в гардеробната, накъсо, това е.

— Търпението ми почва да се изчерпва! — сопна се херцогинята. — Посетих го; преди минута беше в салона и поведението му с нищо не покачваше да е искал да ме види, камо ли да ме е очаквал.

Отначало пажът се умисли. Сякаш се озадачи, но скоро премигна и на устните му грейна красноречива дяволита усмивка, която издаваше, че е открил разрешението на загадката.

— О, госпожо — продължи, — негова светлост изпада понякога в странни настроения, но ако просто се качите горе, залагам кралската си ливрея срещу боклучарско сетре, ще ви посрещне в съвсем различно настроение.

Докато Роузиър говореше, откъм салона долетя покашляне, досущ като на херцога.

— Върна се — каза Мери, — ще се осмеля да опитам отново.

Тъкмо да отвори вратата, когато Юджин, с дързост, каквато никога не си бе позволявал да демонстрира, хладнокръвно отмести ръката й от дръжката, застана между нея и затворената врата и продължи да упорства с лице, чиято смелост открито казваше: „Няма да влезете повече тук, ако зависи от мен“.

Тя отстъпи, потресена от наглостта му. Но преди да е изрекла и дума, екна писъкът на Финик, после смехът, добре познатото „Ха! Ха!“ на Заморна, сетне също тъй познат глас възкликна:

— Мери, пребори се с всички препятствия. Тук съм, заповядвам ти да дойдеш при мен.

Тя се хвърли отново към вратата и сграбчи дръжката.

— Госпожо рече Роузиър, — на колене ви умолявам да ме изслушате само за миг, — но не, тя остана глуха за протестите му. Тогава той захвърли маската на молби и кротост, доби обичайния си решителен вид, изпъна мускулестите си рамене, хвана двете й ръце и заяви:

— А сега, милейди, ще се качите ли горе? Ако кажете да, ще падна на колене и ще ви поискам прошка за стореното дотук. Ако ли не, ще трябва, наистина ще трябва да приложа още сила. Да ви докосна с пръст, струва колкото живота ми, но да ви позволя втора среща днес, това далеч надхвърля тази цена. Херцогът може и да ме намушка, задето съм ви попречил, но ако не ви попреча, със сигурност ще ми пръсне мозъка.

С разтреперани устни, смъртно бледи страни и убийствен блясък в очите херцогинята се отскубна от него и се отдалечи. В този миг бе точно копие на баща си. В горчивината и презрението на погледа, който хвърли на самонадеяния паж, се четеше истинска неприязън.

— Mon Dieu! — възкликна той, когато гордо прошумоля с полите си покрай него. C’en est fait de moi^[1]; никога няма да ми прости, ето какво става, когато прекалено се стараеш. Иска ми да я оставя да се срещне с херцога и сами да се оправят! Но като се размисля после — той е такъв пакостник. Защо я повика? Parbleu^[2], стана съвсем неуправляема. Но вече си тръгна, трябва да побързам да я изпреваря с обяснението.

След тези думи прекоси с два скока коридора и хукна нагоре по стълбите с привичната си пъргавина.

Мери се оттегли в покоите си. Седна, отпусна бледото си чело на още по-бледите си ръце и половин час остана напълно неподвижна. Най-сетне някой тихо почука. Тя не отговори, но вратата се отвори и в стаята решително влезе висока дама, облечена в шумоляща черна коприна. Херцогинята вдигна глава.

— Темпъл, защо ме безпокоиш по този начин? Нямам ли право на усамотение дори в покоите си?

— Мила госпожо рече матроната, ядосали сте се, виждам, инак нямаше да ми се сърдите, задето ида при вас със заповед от господаря да го посетите в гардеробната.

— Пак тази гардеробна! — възкликна херцогинята. — Докога ще ми повтаряте тази дума? Вече казах, че той не е в гардеробната и се питам, Темпъл, как така ми носиш послания, които не са ти възложени. Той не иска да ме види! — И тук глезеното дете взе връх. Младата херцогиня избухна в сълзи. Хълцайки и ридаейки, повтори два-три пъти: — Няма да ида! Не е пращал да ме викат! Той ме мрази.

— Милейди, милейди — продължи Темпъл с тревога в гласа, — за Бога, не изпитвайте търпението му повече. Още не ви се е ядосал, но изпитвам ужас, когато устните му застинат в онова невъзмутимо изражение. Моля ви, мадам, хванете ме за ръка, понеже сте много разстроена, и нека да идем заедно, преди да е станало твърде късно.

— Добре, добре, Темпъл — омекна Мери, която не можеше дълго да се гневи на слугите си — настроение, тъй непривично за жизнерадостния й, отстъпчив нрав. — Може скоро да ида, ако ме оставиш сама. Но той не ме иска, а онова противно джудже Финик и нахалният Юджин пак ще ни прекъсват, и той ще ги остави да ме обиждат както си щат. Не, Темпъл, няма да отида! Няма да отида!

— Не-е, драга госпожо, помислете пак. Ако се върна с това послание, просто ще каже: „Добре, Темпъл, предай на госпожата моите уважения, съжалявам, че я обезпокоих“, и после ще седне в кабинета с изражението като онова на бюста му в бюфета ви, и ще минат много дни, докато пак пожелае да ви види.

Херцогинята не отвърна на тези доводи, но най-сетне бавно се изправи, и като продължи да хлипа, с явно нежелание се остави в ръцете на добрата икономка, която уважително, но топло подкрепяйки и утешавайки благородната си господарка, я поведе от стая в стая към покоите на херцога. Вездесъщият Заморна бе тъй несъмнено тук, както и в салона, но със съвсем различно настроение и съвсем друг външен вид. Изпита и изнурена бе високата му снага, приведена над маса с книги край огнището. Главата му с буйните къдрици бе отпусната върху печално изтънялата ръка; челото му бе излиняло, бледо от болестта, страните — сухи и хлътнали, а живите му, изпъкнали очи озаряваха с равнодушна светлина учената страница, върху която почиваха. Над камината висеше портрет на херцогиня Уелингтън — как приличаше на майката славният син!

— Е, Темпъл — изправи се, като чу шума от приближаващи стъпки — виждам, че в крайна сметка си успяла. Жените сами най-добре знаят как да се оправят помежду си! Но Бога ми, какво става? Сълзи, ридания, Мери? Вдигни глава, любима.

Ала Мери не искаше да вдигне глава. Дръпна се от него, като приближи и понечи да я поеме от грижовните ръце на госпожа Темпъл, извърна лице и дори лекичко го отблъсна с ръка. Той замълча. След минута милото му изражение бе сковано от ужасяващото спокойствие.

— Анабел — обърна се към икономката, — обясни ми! Господарката ти сякаш капризничи.

— О, веднага ще й мине, милорд — отвърна госпожа Темпъл. — Милейди — продължи едва чуто, — моля ви, помислете какво правите. Умолявам ви, не си играйте със собственото си щастие.

— Не си играя със собственото си щастие — изхлипа херцогинята. — Само да ме докосне, и онези омразни негови сателити веднага ще се нахвърлят върху нас, той ще излезе и аз ще трябва да остана да слушам и понасям всякаквите нахалства, с които счетат за нужно да ме удостоят.

— Лудост — промърмори госпожа Темпъл. — За пръв път ви виждам такава, милейди.

— Анабел, не си хаби силите повече да възразяваш — намеси се херцогът. — Заведи господарката си обратно в стаята й.

И отново зае мястото си, отново отпусна чело върху дланта си и само след миг доби вид, сякаш е изцяло погълнат в заниманието, върху което се бе съсредоточил, преди те да влязат. Като че разкаяние жегна херцогинята. Погледна го и едва сега забеляза колко блед, отслабнал и безжизнен го е оставила болестта. В чувствата й мигом настъпи прелом; сълзите рукнаха още по-буйно; шията и гърдите й се издуваха със задушаващи ридания, които едно след друго си проправяха път навън. Своенравността на разглезеното дете на аристокрацията взе друга посока. Отблъсна госпожа Темпъл, която понечи да я изведе от стаята, отиде до съпруга си и застана до него, цялата разтърсвана от плач. Той не остана дълго равнодушен към мъката й, скоро стана, отведе я до едно канапе, и като се настани до нея, изтри сълзите й със собствената си кърпа.

— Анабел, можеш да си вървиш — каза на икономката. — Мисля, че ще скоро ще се оправим.

Тази прекрасна жена се усмихна, но както казва старият Бъниан, „очите й влажнееха“^[3]; на излизане, със свободата, с която се ползват любими прислужници, отбеляза:

— И сега милорд, да не вземете да добиете онзи невъзмутим вид. Да не станете като бюста си.

— Няма, Анабел — обеща той, сетне с най-благата си усмивка и най-омайния си тон се извърна към своята дама и продължи: — Е, Мария piangendo^[4], кога ще спре този порой и ще изгрее слънцето?

Тя не отвърна, но сияйните сфери под сключените й вежди вече просветваха по-радостно иззад диамантения си дъжд.

— А, виждам, че вече се прояснява, светъл лъч прониза хоризонта. Хайде, любима моя, защо се забави тъй дълго да изпълниш молбата, която се съдържаше в писъмцето ми?

— Скъпи, скъпи Артър, нима забрави, че се срещнахме в пурпурния салон преди няма и половин час? Ти почти не ме докосна, говореше и изглеждаше тъй странно, съвсем различно от сега… не беше тъй блед и изпит.

— Сигурно съм бил по-красив — с малко подигравателна усмивка допълни той.

— Не, Артър, такъв те обичам много повече. Но не мога да кажа къде е разликата; очите ми ще да са били необяснимо заблудени; изглеждаше здрав, свеж и жизнен. В живота си не съм те виждала такъв, а тези ръце, о, господарю мой, как са изтънели пръстите ти. Дори пръстените ти не могат да се задържат, а аз съвсем ясно си спомням как веднъж-дваж прокара длан през челото си, върху нея попадна лъч светлина и скъпоценностите по ръката ти заискриха ослепително.

Херцогът доби тревожен вид.

— Небивалици, дете, бълнуваш.

— Невъзможно, Артър, ето ти нагледна демонстрация. Помниш ли как стисна ръката ми прекалено силно?

— Стиснах ръката ти прекалено силно! — стъписа се той. — Каква работа си имала тъй близо до мен? Кажи ми, скъпа моя, много ли бях любезен? Много сърдечен? Много любящ? За Бога, ако кажеш да… — Замълча, като че нещо силно го развълнува.

— Не, господарю, всъщност съвсем не. Равнодушието ти много ме натъжи, а когато стисна ръката ми, стори ми се, че го правиш повече от гняв, нежели от нежност, защото тези белези останаха като знак. — И тя му показа понатъртените си от пръстените пръсти.

— Добре, това ме успокоява, но все пак е било грубо и невнимателно. Как съм могъл да нараня такава красива и деликатна ръка? — Сграбчи я и най-топло я притисна към устните си. Мери се усмихна през сълзи.

— Значи не ме мразиш до дън душа, благородни ми Артър? — попита го тя, но с тревога в погледа. — Къде е Финик? Няма ли всеки миг да нахлуе?

— Сега не, сега не, Мери. Но бих искал да зная, любима моя, какви думи използвах в нашия странен разговор в пурпурния салон? Не се изненадвай от въпроса ми. Може би всичко това сега ти изглежда напълно неразбираемо, но някой ден мъглата може да се разсее. Кажи ми най-напред как те посрещнах.

— Много хладно, Артър. Бях готова да се хвърля на врата ти, но това бе невъзможно. Първият ти поглед ме отблъсна и ужасно ме обърка. Беше като ледена струя във врящо масло.

— Да-а — рече херцогът. — Но продължавай. За какво ти говорих?

— Освен другото, ме попита намирам ли Мина Лори за хубава и ми каза да не ревнувам, защото в целия си живот не си й казвал повече от три думи на кръст.

Херцогът се покашля многозначително и извърна лице. Бе покрито с най-гъстата руменина, която кръвта му можеше да придаде сега на бледната му кожа.

— Ти повярва ли ми, Мери? — попита тихо. Тя въздъхна и поклати глава. — Добре, продължавай.

— После ме попита дали според мен Фиц-Артър ти прилича. Казах, че да, малката Емили също, понеже те, господарю, всъщност са твои абсолютни копия в миниатюра.

— Проклятие! — процеди той през зъби. — Не мога да слушам повече. Защо той, искам да кажа аз, съм говорил такива пъклени глупости? Твърдоглав нехранимайко! Но аз ще му го върна! Правилно са се намесили Финик и Юджин. Слушай, Мери, свариш ли ме в това нелепо настроение, отмъсти си с плесница. Не се страхувай ни от възмездие, ни, че после дълго ще ти се сърдя. Постъпвай тъй, любима, заповядвам ти, и когато дойда на себе си, ще те възнаградя с целувка, не, с хиляди целувки.

Мери му се усмихна и склони глава на рамото му.

— Артър, започвам да си мисля, че имаш двойник. Сигурна съм, че Заморна, когото видях в салона, не е същият Заморна, които седи до мен сега. Онзи пет пари не даваше за мен; този, вярвам — не, дори съм сигурна — ме обича; онзи бе силен и в цветуща форма; този е отпаднал. Но в моите очи бледите устни, които сега ми се усмихват, са ми хиляди, милиони пъти по-скъпи от онези, рубинените, които ми се хилеха подигравателно преди час. Тези пръсти са тънки, но аз ги обичам далеч повече от бялата, закръглена ръка, която неотдавна смачка моята с насмешка. Но какви ги приказвам? Не може да има на земята двама Заморни; тя не би ги побрала! Умът ми сигурно е помрачен, щом е способен да играе с подобна идея дори за миг! Това е абсурдно, невъзможно, нереално! Ще ме вземеш за луда, Ейдриън!

Той се разсмя бурно, нежно, но не сърдечно.

— Бог да те благослови. Мисля, че аз съм по-луд. Но повече няма да говорим за това. Темата е опасна. Ала изглежда, че проклятието губи силата си. Преди седмица и една трета от онова, което днес изслушах търпеливо, би ме убила, или от гняв, или от ужас. Остави ме сам сега, любима, трябва да размисля върху случилото се тази сутрин.

Той я притисна към себе си, целуна я нежно, после стана и я изпрати до вратата. Тя бавно и с нежелание се отдели от него. Никога не й е бил тъй скъп. Имаше нещо неописуемо трогателно в тази величествена осанка и благородно лице, лишени от обичайната си ослепителност, но пък изпълнени с досега напълно чуждо кротко, изнурено, меланхолично очарование. Поне през последните години, защото на шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсет– и деветнайсетгодишна възраст, когато бе строен младеж с нежна кожа, тънък като върлина поради бързия си растеж, имаше много по-мек маниер, отколкото сега. Как се промени след двайсетата си година! Дотогава нямаше и помен от внушителност в осанката му, от воинско достолепие в чертите му. Изглеждаше грациозен, женствен, съзерцателно настроен, повече високо, красиво момиче, нежели смел, стремителен мъж. Да, чуйте добре, дами на Африка, някога херцог Заморна бе като момиче! Това уверение звучи невероятно сега, когато гледаме пламенния, високомерен и властен лик на младия сатрап на Ангрия с изпепеляващия му, пронизителен поглед и светкавичната смяна на израженията му, издаващи все гордост, дързост и импулсивност в нова и все по-различна светлина. Някога той не проявяваше тези пороци, освен когато беше ядосан. И действително, лорд Дуро на дванайсетгодишна възраст, във водовъртеж от чувства, ужасяващо приличаше на херцог Заморна на двайсет и две години. Същите бурни сцени, о, как се издуваха и пулсираха виолетовите вени по бялото му чело и още по-бялата му шия; как се мятаха инак плавно спускащите се гъсти кестеняви къдрици по челото и слепоочията му — като гривата на рипащ жребец; стройното му, гъвкаво тяло се напрягаше и гърчеше, докато се бореше с противника си (най-често Куошия), сякаш духът се бори в предсмъртна агония да постигне със силата на желанието онуй, което глиненият му съсъд е неспособен поради немощ.

Мога още много да говоря за онези времена, но трябва да продължа започнатото. Читателю, премини на следващата глава, ако не си заспал.