Шарлот Бронте
Прокобата (7)

Пета глава

Из дневника на доктор Алфорд, личен лекар на херцог Заморна

1 юли

Тази сутрин, докато закусвах, влезе прислужник с бележка, донесена, по думите му, от лакей на херцогиня Заморна. Бе написана с личния, строен, жасминен почерк на нейна светлост, и гласеше следното:

Скъпи докторе,

Елате при мен колкото може по-скоро. Почти обезумявам. Господарят ми, надежда на тъй много сърца, е, боя се, в безнадеждно състояние. Боледува вече три дни, но досега не ми позволяваше да потърся лекарска помощ. Какво да правя? Почти не осъзнавам какво ви пиша. Той е в делириум, струва ми се, дори едва ли не се надявам, защото почти не понася да се доближавам до него. За Бога, докторе, оставете всичките си останали ангажименти и елате незабавно.

Искрено ваша

М. Х. Уелзли

Знаех, разбира се, че незабавно трябва да се подчиня на този зов. Без да се бавя нито миг, наредих да докарат каретата ми и се отправих към Уелзли Хаус. Новината не бе дотам неочаквана, понеже през последните ден-два официалните издания публикуваха кратки съобщения, разкриващи, че херцогът се е завърнал от Адрианополис в много разклатено здравословно състояние, а в града се ширеха слухове за мистериозния характер на заболяването му.

Още с пристигането си бях въведен в разкошен салон за закуска, където заварих херцогинята. На масата бяха сервирани всевъзможни принадлежности за кафе и тъй нататък, ала стояха очевидно непокътнати. Тя изглеждаше бледа, повехнала и измъчена в крайна степен. Да не бяха типичните й за рода Пърси деликатни черти, излъчващи тъй неувяхваща младост, сякаш ни болест, ни мъка е в състояние да ги лиши от красотата им, едва ли щях да я позная. По страните й не бе останала и капка кармин. Бяха съвсем бледи, ала в същото време изящно красиви, а благите й лешникови очи грееха с уморена тъга, която би изтръгнала сълзи и от камък. Да, рекох си, младият херцог безсъмнено е болен, щом не може да понесе същество, тъй красиво, да се доближи до него.

— О, докторе — бяха първите й думи, — така се радвам да ви видя! Но се страхувам, че дори вашата вещина няма да помогне! Не е обикновена болест тази, дето тъй смаза силите на господаря ми и го повали на легло. Сам той заявява, че може да го изцери само ръката, която го е поразила, а коя е тази ръка, знаят еднички небето и херцогът — но не и аз.

— Успокойте се, милейди — рекох, понеже бе силно обезпокоена. — Вие, боя се, се нуждаете от помощта ми сякаш не по-малко от херцога. В тревогата си преувеличавате опасността. Смея да се закълна, че едва ли ще го намеря тъй болен, както си представяте.

— Докторе — сериозно отвърна тя, — не говорете така. Той е в странна предсмъртна треска, за каквато досега не бях чувала. Оплаква се, че кръвта му пламти в жилите, а кожата му е студена като лед. И какви гримаси, какви трескави погледи и мимолетни зловещи облаци от чувства преминават час по час по лицето му! О, само да го видите, и вие ще се разтреперите като мен! И сякаш ме ненавижда, докторе, презира ме, ала понякога успява да надмогне отвращението си. Да, тъкмо туй е причината да съм тъй угнетена. Но аз заслужавам всичко това! Защото, докторе, ако умре, аз ще съм била… неговата убийца.

Изричайки тази дума, изстена и оброни чело на дланта си. Не знаех какво да си мисля. Сякаш тя се нуждаеше от моята намеса, независимо какво бе състоянието на царствения й съпруг. Думата, която употреби, издаваше пълно умопомрачение. Замолих я да се успокои и й предложих глътка кафе за ободряване.

Тя отблъсна чашата и с доста налудничав поглед ми заобяснява:

— Ах, доктор Алфорд, странни неща се случват. Кой би помислил, че Заморна — богоподобният Заморна, идол на мен и целия ни пол — ще умре от ръката на една от поклонничките си, върховната жрица, тъй да се каже. Как би могла жена да го нарани, след като е тъй красив, тъй щедър, а понякога и тъй мил. Ала е истина, че аз, неговата съпруга, се оказах негова Атропа. Но не си мислете, сър, че буквално съм оцапала ръцете си с кръв, или, като една Месалина, съм му дала отрова. Не, би било твърде злоумишлено; да бях го сторила, бих била демон, нежели жена. Впрочем, сър, не си мислете, че смъртна би вкоравила сърцето си с ревност — да, именно ревност, не зная друго чувство, което тъй да вкаменява сърцето — дотам, та да може, без да трепне, без да се уплаши и разкае, винаги да пази в съзнанието си образа на своята съперница, може би някоя красавица, твърде подобна на обезглавената кралица шотландска, тъй ярък, та да може, така настроена, да иде при Заморна с любов в очите и страст и безумство в сърцето, да сложи в ръката му отровна чаша като на Сократ, спокойно да го гледа как ще отпие от нея, но първо ще й се усмихне, да види как усмивката му угасва, веднъж завинаги, и да слуша нежния му като музика глас, нежен като ей това, сър — тук дръпна струните на стоящата недалеч арфа и в стаята отекна единствен акорд от най-дълбока и съвършена мелодия, — и докато този глас секва… но аз, доктор Алфорд, ви описвам ситуация, която изобщо не се е случвала. Не бива да мислите, че съм сторила това, само си го мислех.

Един следобед в Дуро Вила, или по-скоро една вечер, като се връщах оттам на лунна светлина, звездите се оглеждат в река Нигер, и нали знаете, сър, всичко е тъй мирно и безметежно, както аз сигурно съм изглеждала, защото съм наследила от баща си умението да изглеждам външно много спокойна, когато вътрешно кипя, та в този миг в главата ми изплува сън. Преследва ме по целия път през долината, та да може ръката ми, укрепена от мисълта, от съответното съзерцание върху красотата на Мария Шотландска и предаността на очарователните й миниатюрни копия, да добие нужната увереност, та да насочи кинжала към сърцето на всемогъщия или да поднесе отровна чаша към устните му. Но като се прибрах у дома, бе ми казано, че всичко е вече сторено; че несъзнателно съм сбъднала собствените си намерения, когато най-малко съм очаквала. И сетне, сър, изпитах нещо, което съм убедена, че никога няма да изпитате и което смятам, че почти преобърна ума ми, съществува огромна разлика между намерението и изпълнението му.

Докато говореше така, не се помъчих да я спра. Бе разстроена от някакво обстоятелство, очевидно ревност, до степен на пълно умопомрачение. Ала нима е възможно чувството, възпалило въображението й, да почива върху факти… възможно ли е тя, в пристъп на отчаяние… но не, това е невъзможно. Ала все пак е дъщеря на Нортангърланд, а херцогът е известен с необуздания си, неустойчив нрав. Може би под цялата тази кротка, ласкава външност има тъй много страст, колкото е запряна в пламтящите вени на високомерната й мащеха, а ако това е така… ала не посмях да проследя това предположение докрай. С изключително спокоен тон и маниер й предложих да ме придружи в покоите на своя повелител, надявайки се чрез внимателно наблюдение на поведението й в негово присъствие да добия допълнителни уясняващи впечатления.

— Ще дойда, докторе — бързо скочи да отвори вратата, преди да успея да я преваря. С бърза, неспокойна стъпка прекоси коридора преди мен.

Изкачихме се заедно по застлано с разкошни рогозки стълбище; минахме през редица галерии с дебели килими и влязохме в голям вестибюл, където ни посрещна тъмнолик младеж на петнайсетина години с чуждоземен вид, въгленовочерни очи и коси, и много красиви, макар и възслаби черти.

— Юджин, Юджин — възкликна господарката, — как е господарят ти? Защо не си при него?

— Нареди ми да изляза, госпожо, на Финик също. От половин час при него няма жива душа.

Херцогинята продължи, без да изрече нито дума. Отвори тихо вътрешната врата, после поспря и с едва доловим шепот ми нареди:

— Вие влезте пръв, сър, аз не смея да се доближа по-далеч от креватната табла. Той мрази да ме вижда.

Подчиних се. В просторната, внушителна спалня бе съвсем тихо, прозорците бяха затъмнени с дълги, надиплени завеси от червено кадифе, които, в светлината на проникващото отвън утринно слънце, изглеждаха необикновено ярки и разкошни; същите завеси закриваха и кралското ложе, всичките с богати драперии, а обточените им със златни ресни и пискюли ръбове се влачеха по пода. Останалата мебелировка тънеше в плътни сенки, само тук-там мраморни поставки със сребърни лампи проблясваха, чисти като сняг, в пищната здрачевина, с която бяха обгърнати. Несъмнено, рекох си, ако има нещо, което би могло да отклони стрелата на смъртта, ето това е то. Доближих се до леглото, настаних се в поставеното наблизо кресло и разтворих балдахина.

Цялата постеля — великолепната завивка, фините батистени чаршафи, всичко — бе потънала в безпорядък. Насред тях, проснат по гръб и неспокойно заровил лице в огромната възглавница от бяло кадифе, лежеше благородният ми пациент. Бе заспал, дишаше тежко, плътно стиснал зъби, устните му пораздалечени, ноздрите му яростно се разширяваха и свиваха, като дишаше, челото му мрачно навъсено, страните му покрити с гъста нервна руменина, а пищните му, но разбъркани къдрици бяха разпилени по слепоочията и челото му. Отначало се подвоумих дали да го будя, но херцогинята забеляза колебанието ми и дръзна да се доближи. Дълго го съзерцава, сетне се приведе над него със стон на любов и непоносима болка, сключи ръце около врата му и със страстна нежност зацелува страните и устните му. Той мигом се събуди. Всъщност очите му тъй внезапно се разтвориха, че се запитах дали действително е спял.

— Бяла вещице — взря се настойчиво в съпругата си и леко я отстрани от себе си, — какво искаш от мен сега? О, разбирам, да се предам в ръцете на доктора! Е, Алфорд, Смъртта изпълва тази стая. Мислиш, че твоите церове и илачи са достатъчно силни, за да я пропъдят ли? Отвори прозореца, драги. Умирам от задух и вътрешна горещина! За Бога, дръпни тези проклети тъмни завеси! Вдигни прозореца високо, високо нагоре, за да видя слънцето! Да вдишам въздуха!

Изпълних желанието му. В стаята веднага се прокрадна нежен ветрец.

— Ето на — рече херцогът, — целувката на Нигер. Разлюлява храстите навън, и плъзгайки се край палата ми, изпраща ми този росен привет в знак на признателност. Как ми се ще диханието му да бе по-бурно и студено. Тътнеща фъртуна, ревнала по снежните склонове на Елимбос — как бих я посрещнал с радост сега, като блясъка на славата. Хенриета Уелзли, моя бяла вещице, лицемерен ангел мой! По-добре буря, отколкото твоите целувки! Велики гении! Устните на моята дама изгарят като огън!

Тя ми отправи поглед, изпълнен с безмълвно отчаяние, който той улови.

— Стани, Алфорд — разпореди, — направи място на кралицата да се доближи. Имам да й казвам много неща, защо да не ги чуе сега.

Подчиних му се; тя зае мястото ми.

— Розо на света! — продължи. — Отдавна цъфтиш под завета на палмовото дърво, ала брадва посече корените му и скоро клонът, дето те закриля, ще повехне. Нима не е героично ти, цвете, да повехнеш ведно с твоя пазител? Да не пиеш нощната роса, да не се поклащаш на нежния утринен бриз, да не разтваряш листица към светлика по пладне, скоро и ти ще полинееш като мен. Да, моята огнедишаща булка и коронованият й любовник ще изкреят в пепел в същата тази земя! А какво ще кажеш да те изгорят с мен? Може би така е по-добре. Като умра, нека издигнат клада на брега на Калабар и тържествено ме положат върху нея. Аз ще лежа върху трупите. Тогава ти, Мери, ще се покачиш, ще вземеш главата ми в скута си и ще обсипеш хладните ми, безкръвни устни с жарките си целувки — няма да има нужда от факли, от само себе си ще се обгърнем в огнени езици, тъй буйни, че когато гражданите на Вердополис погледнат през прозорците си, източния хоризонт ще огрява не заревото на изгряващото, а на залязващото слънце. Ха! Кралице на Ангрия, как ти се харесва това?

— Готова съм да посрещна всяка смърт с теб, Ейдриън — гласеше преданият, любящ отговор.

— Нима, свидно мое цвете Пърси? Не, спомни си, помисли си… По-добре да започнеш живота на чисто. Веднъж премахнала спънката, намери си нов партньор. Пелъм^[1], добре знаеш, още верен ергенува; нему дай красивата си ръка. Толкоз по-ценно ще е да я приеме сега, след като вече е била единена с тази на монарх. Нека увенчае с втори сватбен венец челото, което аз увенчах с диадема. Нему отдай правата, които принадлежаха на мен; бъди блага, покорна и хрисима; и гледай добре, Мери, внимавай да не кръшка. Тогава несъмнено ще бъдеш щастлива. Щастлива ли казах? Ха! Само че, Мери, винаги сянка ще помрачава радостта ти, винаги нещо ще замъглява погледа ти; в деня ти винаги ще има петънце, което ни мястото, ни времето, ни сезонът ще изтрият. Аз, от гроба си, ще те преследвам, нощем, утрин и по пладне. Ще идвам, без шум и без звук, все един и същ, вечно неизменен. Без да мисля за пламъка, ще заставам до теб, бездвижен и тих, с непомрачено от мъка и скръб лице. В залата, будоара, в претъпкания салон погледът ми винаги ще те следва. Ще те сподирям чак до смъртния ти час и когато колелото на съществованието се завърта за последен път, ще се наведа над теб и ще изпия последните капки живот от устните, които ме оклеветиха.

И с най-мрачен поглед се извърна на възглавницата, затвори очи, скръсти ръце и остана безмълвен. Херцогинята се изправи и напусна спалнята. Чух после, че като се прибрала в покоите си, паднала в несвяст и лежала два часа, безчувствена и неподвижна. След като тя излезе, отново се доближих до болния. Зададох му няколко въпроса, но не отговори на ни един. Понечих да измеря пулса му; той ме блъсна грубо. Предложих да му пусна кръв, ала всичко бе напразно. Последната стъпка обаче бе крайно наложителна. Треската — или каквото там бе заболяването му — вилнееше тъй яростно, че без да се вземат някакви обезболяващи мерки, до вечерта щеше да издъхне. Наясно с опърничавостта му — съвсем не за пръв път го посещавам в момент на критична опасност — излязох във вестибюла да повикам един-двама от личната му прислуга. Не след дълго в спалнята влязоха Едуард Лори и джуджето, Финик.

— Е, сър — започна първият — херцогът навярно е много раздразнителен?

— Много, Нед — потвърдих. — Повече от всякога. Доста ще се затрудните, но веднъж да отворя вена, скоро всичко ще спре; загубата на няколко унции не след дълго ще го успокои.

Едуард кимна и всички влязохме в стаята. Бихме говорили тихо, ала слухът на болния, особено когато е в делириум, често е болезнено изострен. Заварихме леглото и стаята празни.

— Къде е той? — попитах.

— В гардеробната — спокойно отвърна Роузиър, застана пред малка врата, скрита зад завеса, и се опита да я отвори. Беше заключена. Момчето подсвирна тихо и смотолеви със странна усмивка: — Mon Dieu, нали няма да вземе сега да си пререже гърлото?

Приготвих се да разбия вратата.

— Не, докторе — спря ме Лори, — ако си е наумил да се нарани, ние няма да помогнем, като вдигаме шум. Познавам херцога, противоречат ли му, става още по-непреклонен.

Това не може да се отрече, тъй че останахме да стоим, измъчвани от ужаса на напрегнатото очакване, още десетина минути. Накрая вратата се разтвори рязко и отвътре се показа негова светост. Беше се стегнал в обичайната си траурна военна униформа, а случайният наблюдател би го намерил в цветущо здраве. Страните му обаче пламтяха болезнено, а в очите му проблясваха определени буйни и много опасни искри. Като видяхме пистолетите с вдигнати предпазители, всички отстъпихме.

— Е, Алфорд, сега ще ме вържеш и ще ми пуснеш кръв, нали? Махай се, драги, на секундата. Болестта ми не е за теб; не влиза в границите на ограничените ти знания. Няма повече да лежа и да чакам като безпомощно дете, ще стана и ще посрещна Смъртта като мъж, лице в лице. Жребият е хвърлен. Нощес някой ще прибере залога — аз или той. По-нисши играчи не могат дори да присъстват. И тъй, доктор Алфорд, предупреждавам те за пореден път да си тръгваш начаса; и най-малкият опит да се противостои на волята ми ще бъде последван от… — И хвърли поглед към пистолетите. Като разбрах, че насилието само ще разпали яростта на болестта му още повече, счетох за уместно — поне за момента — да се оттегля, като преди това заръчах на Едуард Лори да следи господаря си и за нищо на света да не му позволява да напуска дома. Тръгнах си спокоен, че това заболяване няма нищо общо с отрова.

 

 

2 юли

Прочетох в днешните вестници два материала, които много ме изумиха. Първият гласеше:

Вчера господин Х. М. М. Монтморенси даде тържествена вечеря в чест на водачите на Ангрийската партия. Присъстваха херцог Заморна и граф Нортангърланд. Негова светлост изглеждаше във великолепно състояние на духа и здравето, обстоятелство, напоследък напълно опровергавано от информации, усърдно разпространявани от враговете му. Със съжаление обаче трябва да отбележим, че херцогинята е крайно неразположена.

Вторият материал бе дълга реч, уж държана от херцога снощи на среща на някакво научно общество, която председателствал. От начало до край бе издържана в тона на специфичната му изразителност. Беше дори по-класическа и по-елегантна от обичайното и съдържаше по-малко огнени изблици на енергия (каквито той не си признава, че допуска) от всяко друго негово слово, което съм виждал.

Тези неща ме озадачиха. Незабавно ще отида в Уелзли Хаус, за да проверя как стоят нещата в действителност.

 

 

Вечерта^[2]

Когато пристигнах в разкошната бърлога на младия лъв, бях въведен най-напред, по своя молба, в покоите на херцогинята. Тя ме посрещна с голяма охота.

— О, докторе, идвате тъкмо навреме. Тъкмо щях пращам да ви викат. Господин Абъркръмби и сър Астли Колъридж са горе, както и негова светлост херцог Уелингтън и лейди Сиймор. Днес не ме допуснаха да видя съпруга си, но казват, че е по-добре. Не знам как да им вярвам. Докторе, вие ще постъпите честно с мен и ако действително се възстановява, моля ви, позволете ми да поговоря с него, пък било то и за десет минути.

Тези думи на нейна светлост недвусмислено издаваха, че господарят й е в критично, може би дори безнадеждно състояние. Крият истината от нея, може би от страх да не предизвика фатални последици. Отвърнах на молбата й уклончиво, но утешително, и излязох от стаята. На стълбите ме посрещна Едуард Лори.

— Господарят ти излиза ли вчера? — попитах незабавно.

— Да е излизал ли? — бе отговорът. — Съвсем не. След като си тръгнахте, стана съвсем зле. Привечер забуйства и до пет тази сутрин трябваше да го държим в леглото насила. Сега — продължи мъжът спокойно, но с напираща емоция в гласа — изглежда повече като човек, който вече си няма много вземане-даване с този свят. Всички са се насъбрали около него в очакване на предсмъртното му издихание.

Ускорих крачка. Пред вратата поспрях за миг и чух отвътре тихия звук на множество шептящи гласове. В отговор на лекото ми, почти недоловимо почукване Юджин ми отвори. Стаята беше затъмнена. Около леглото се бяха наредили десетина души, други двама стояха на маса с четири запалени вощеници; пред тях лежаха пергаменти, писалки и мастило. Поздравиха ме в мълчание. Веднага ми сториха път да мина, а като се наредих при колегите си медици край възглавката му, можах хубаво да огледам присъстващите. В креслото отсреща седеше графиня Сиймор, недалеч от нея се бяха подредили херцог Уелингтън, херцог Фидена и граф Нортангърланд. Кръга допълваха господин Монтморенси, господин Уорнър, генерал Торнтън, виконт Касълрей и граф Аръндел. Очевидно някакъв сериозен и важен въпрос ги бе сбрал край смъртния одър на младия крал. В мъждивия светлик на вощениците — в този час на деня наглед неестествен заместител на ослепителния блясък на слънцето — челата им изглеждаха умислени, угрижени, свъсени в ревностно очакване.

Заморна пък лежеше, проснат между всички тях, вдървен и неподвижен като труп, с побеляло лице и посинели устни, и само движенията и блясъкът в очите му издаваха, че у него все още крее искрица живот. Като влязох, Фидена тъкмо се привеждаше над него и единствен звукът на сподавения му глас наруши дълбоката тишина в спалнята:

— Заморна — казваше той, — макар телесните ви способности да са напълно изчерпани, Бог милостиво повели умът ви да възвърне бистротата си в този последен, този единайсети час. И тъй, още веднъж най-сериозно ви призовавам да уредите въпроса, докато все още сте благословен с реч, ако искате да отклоните извора на граждански междуособици от своето кралство. Назовете пред всички тези свидетели законен наследник на трона, който оставяте.

Бледите устни на младия крал потръпнаха.

— Не знаете какво ме молите — отвърна с немощен, но непреклонен глас. — Джон, аз бързо си отивам, но още щом ме обвие саванът, наследникът сам ще се въздигне. Ърнест ще последва Ейдриън на трона на Ангрия.

— Имате предвид Ърнест Фиц-Артър ли? — рязко се намеси Нортангърланд, над чието лице като злокобен облак бе надвиснала горчива печал. — Ха! Но драги ми херцоже, той ваш син ли е? Ваш законен син? Има ли законно право да претендира за титлата наследник?

По лицето на умиращия премина ледена усмивка.

— Ще узнаете, като му дойде времето.

— Артър — не го оставяше Фидена, — моментът е от изключителна важност. В името на Бога, разбудете тайната! Миговете ви са преброени и никой не може да го стори, освен вас.

Последва гробна тишина. Заморна не отвърна и лицето му взе да придобива синкав мъртвешки оттенък.

Сега се обади и Уорнър.

— Апелирам към херцог Уелингтън — бързо и тревожно изрече той. — Ваша светлост единствен не е направил опит да изтръгне изявление.

— Няма и да го сторя — отговори херцогът. — Не ще бъда онзи, който ще прекъсне последната нишка, свързваща сина ми с живота.

— Та нима — намеси се лорд Аръндел — въпросът не е вече уреден? Нима не е достатъчно, дето Заморна посочи Фиц-Артър за свой наследник? Изгарям от нетърпение да чуя как смеете да го тревожите! За Бога, ако зависи от мен, той ще умре в мир! Ще защитавам правата на сина му до последна капка кръв, били те законни или не!

— Тишина — рече строгият Пърси. — Тогава нека бъде Фиц-Артър, но трябва да се назначи регент. Заморна, кажете отново, кой ще бъде регент?

— На Ърнест не му е необходим регент — отвърна той. — Вече казах всичко, сега искам почивка и тишина, за да съзерцавам ужасната пропаст, ненаситно зинала да ме погълне.

— Ще я има — заяви Аръндел.

— Ще промуша първия, който му проговори! — допълни Касълрей.

— Кой ще бъде регент? — равнодушно продължи Нортангърланд. — Казвайте бързо, кралю. Ако умрете и не оставите завет, тежко на Ангрия. Нека екнат печални вопли край всяко огнище, във всеки дом. Мечът на войната е изваден от ножницата и острието му ще прониже мнозина преди още Ейдриън да е изстинал в гроба си.

— Ах вие, лош, коравосърдечен човек! — възмутено възкликна херцог Фидена. — Бива ли да държите такъв език пред смъртен одър, пред смъртния одър на зет си, на краля, на Заморна? Не желая повече да го слушам, милорд! Той ще издъхне в мир! Артър, скъпи Артър, напуснете този свят и идете в друг, по-добър. Милостиви Боже! Вярвам, че оттук насетне щастлива светлина ще огрява пътя ви.

— Джон — отвърна принцът, — няма светлина. Само реката на смъртта се плиска пред мен, а водите й са черни като катран, но аз мога да я прекося без ужас, без трепет. Пладне ли е?

— Остават пет минути — отвърна с необичайно остър и синкав глас единият от нотариусите на масата.

Внезапно херцогът се изправи в леглото си. Ефектът от това действие бе сякаш рипва съживен труп.

— Проклятие! — възкликна със страшна сила. — Там ли си? Чувствам, че мога още да живея! Ще ти се опълча и накрая ще те надвия! Ела да се преборим сега и да видим кой ще победи! Остават още пет минути. Мислех, че времето отдавна е изтекло. Кураж! Надежда, Заморна! Още блещука искрица! Тя не ще, тя няма да дръзне да ме предаде. — Нотариусът отвърна с кух смях.

— Чувам звук — продължи херцогът, привеждайки глава. — Някъде далеч, бърз и лек. Това е нейната стъпка, нейната вълшебна, омайна стъпка. Трепери, подлецо! Моят защитник иде най-сетне!

— Бавят се колелата на каретата й! — каза нотариусът и се доближи до прозореца. — Гледам през решетката, вятърът не развява женски поли. Но стрелката на „Свети Августин“ сочи гибелния час. Вече из цял Вердополис е плъзнал слухът за заника на героя й.

Замълча. В този миг всеки, който бе изострил слух, долови стъпки. Вратата на спалнята потрепери; сякаш се разцепи, тъй стремително бе разтворена. В стаята връхлетя жена. Движенията й бяха бързи, почти безшумни, като мълния. Всички инстинктивно се отдръпнахме. Тя се отпусна на колене и скри лице в дланта, която Заморна протегна към нея.

— Откупен — бе единствената дума, която отрониха разтворените й устни. В този миг камбаните в града удариха пладне. Като заглъхна и дванайсетият удар, тя се изправи, извърна се и ни измери с пламенния, пронизителен поглед на красивите си черни очи.

— Господа — заяви, заруменяла, донякъде от вълнение, донякъде, сякаш, от гняв, — надявам се, не смятате да оставате повече тук. Вече няма нужда да се назовават наследници. Заморна няма да умре и тази стая напразно е затъмнена.

Обиколи всички прозорци, бързо отмести щорите и завесите, с които бяха затулени, отвори капаците, изгаси свещите, нареди на втория нотариус — другият, незнайно как, се бе измъкнал — да си върви с отривист тон, на който той побърза да се подчини, после отново ни изгледа нетърпеливо.

— Всичко това изисква обяснение, млада жено — заяви граф Нортангърланд.

— Така е, милорд — отвърна тя и се поклони много почтително, — но може би ще разрешите обяснението да се отложи, докато господарят ми реши дали то ще бъде предоставено или не.

— Мина — рече херцог Уелингтън. Тя се стресна от думите му и страните й бързо се покриха с руменина; тутакси подви коляно пред него и отпусна чело на другото.

— Какво те води тук, малката ми? — попита херцогът с най-благия си тон.

— Милорд — отговори тя, — ако присъствието ми е нежелано, ще се оттегля, но тази сутрин Финик ми донесе, че то може да е от полза за… за… за сина на покойната ми господарка. А нима смеех да бездействам, когато той ми нарежда да действам?

— Боя се, че не — каза негова светлост. Но ти си добро момиче и тазсутрешната работа притури нов дълг към онези, които той вече има към теб. Ще ти го изплати като предишните.

Госпожица Лори се сви, сякаш стъпкана на земята. Челото й увисна тъй ниско, че въгленовочерните й къдрици се разпиляха по килима.

— Продължавай да му служиш, Мина — продължи херцогът, — и прекарай живота си в египетско робство. Виждам, че цялата си окована във вериги.

— Тъй е — гордо се изправи девойката, — и ничия ръка, освен тази на Смъртта, не ще ги разкъса. Родена съм негова робиня и такава ще си остана.

Господа медиците, които междувременно преглеждаха Заморна, заявиха, че е настъпила удивителна, чудодейна промяна към добро. Нещо като топлина се бе предало на кръвта му и тя пак циркулираше свободно. Отново напипваха пулса му; сърцето бе възобновило дейността си и оловносинкавата сянка бе изчезнала от лицето му.

Госпожица Лори посрещна тази новина с дълбоко сподавена радост, каквато рядко съм виждал. Тя отиде, наведе се над него и се взря в очите му, сякаш всичко, което я интересува на този свят, бе събрано в тъмните им, блестящи сфери. Сякаш си каза, че е получила правото да го гледа безстрашно, сякаш чувстваше, че за миг той е само неин по силата на изкуплението. Чувството обаче се стопи, едва-що пробягало по лицето й, и тя отново се превърна в обречена робиня на страстта си, отдадена, покрусена, погълната в една идея, черпеща някакво странно удоволствие от понасянето на бремето и влаченето на хомота на онзи, чието обаяние я оковаваше тъй неумолимо. Смисълът на съществованието й, гордостта на живота й сякаш се състоеше в това да се бъхти, да върши най-черната работа за Заморна. Той сграбчи ръката й, усмихна й се най-мило и й рече нещо с тон на най-благо снизхождение. Туй бе, смея да кажа, за наивното момиче богата и пребогата отплата.

Всички, освен херцог Уелингтън, графиня Сиймор, Мина, Роузиър и Финик напуснаха стаята. На слизане случи се така, че на една от стълбищните площадки се позабавих. Някой ме повика по име — беше Едуард Лори. Бе се облегнал на стената, ръцете му скръстени, красивото лице зачервено, а тъмните му очи святкаха изпод свъсените вежди. Приликата между баща и дъщеря ме порази.

— Докторе, Мина Лори не излезе ли?

Отговорих утвърдително.

— Проклятие! Да имаше това момиче поне капка ум, а този херцог Заморна — поне капка честност! Бих го намразил, стига да можех, но нали ми е крал, а и лично съм го учил да стреля и ловува. Беше смело, добро момче и едва ли по-точна ръка е докосвала спусъка. Да не бе тъй, да не бе крачил до мен в дълги дни и през много лунни нощи, през пустошта, по еленови пътеки и горски просеки, отдавна да съм го направил на решето, с хладна стомана или горещо олово. Глупак бях, че и повече от глупак, да го пусна в колибата си. Знаех, че е буен и безсърдечен — безсърдечен в някои неща, искам да кажа, — при все това длъжен бях да приема усойницата в дома си и да я топля край огнището си. Оттогава пия отровата му като отплата за усилията си, но не го напускам, и го харесвам, и най-вероятно дори ще умра за него, ако трябва. Такъв съм идиот! Аз не съм жена! Защо не мога да пролея кръвта му и да офейкам?

— Нямам съмнение, че имате своите основания да постъпите по-умело и по-мъдро — отвърнах с желанието да го успокоя.

— Основания! Нямам никакви основания, освен дяволското му обаяние. Знаете ли, докторе, как се държа, като ме раниха в битката при Велино? Настани ме в собствената си квартира, на собственото си легло. Всеки ден сам преглеждаше раната ми и често, когато лекарите бяха заети, сменяше превръзката. Нощем се увиваше в плаща си и лягаше на земята, и каквото и да възразявах, продължи да го прави, докато съвсем оздравях. После ме караше да пия вино от личната му трапеза; а получавах дажби и от столовата на нашия генерал. Прикри ме в онази бъркотия със сър Джон Флауър, понастоящем лорд Ричтън, а веднъж в тежка схватка трима срещу един спаси живота ми, излагайки на опасност своя. При всичко това е невъзможно за мен да го ненавиждам — най-малкото, не за дълго. Пък и двамата носим ирландска кръв, а ирландците не са злопаметни. И все пак, въпреки всичко, в този миг не мога да му остана верен, затуй ще замина на запад, докато ми поразмине.

Яростно удари приклада на дългата ловна пушка, която стискаше, о пода, после се втурна надолу по стълбите и се изгуби по коридора.

Влязох в салона, където се бяха оттеглили останалите, но открих, че само Нортангърланд е останал. Седеше на един диван край дъщеря си и разпалено разговаряше с нея. Предположих, че присъствието ми е неуместно, и понечих да се оттегля, но графът ме повика обратно.

— Докторе — започна, — херцогинята много иска да види милия си, грижовен съпруг; вие какво ще кажете по въпроса? Колегите ви мъдро поставиха вето върху желанието й.

— Опасявам се — отвърнах, — че съм принуден да се съглася с тях. Нейна светлост преживя твърде тежко последния им разговор, за да рискува повторна среща тъй скоро.

— Е — въздъхна тя, — тогава сигурно ще трябва да се подчиня, но от утре нататък ничия власт на земята, освен собствената му дума, не ще бъде в състояние да ме възпре.

Графът се изправи и ме покани да се уединим в една ниша.

— Алфорд — започна рязко, — искам да знам откога боледува Заморна.

— От четири дни не е напускал дома си.

— Пълна измама, сър! — възрази Нортангърланд. — Как смеете да говорите така, вчера го видях у Монтморенси, в далеч по-цветуща форма от който и да било друг пациент, комуто сте върнали здравето в цялата си кариера! След вечерята ме придружи до Елрингтън Хаус, а после, като последен глупак, заведе графинята на някакво нелепо събрание на учени идиоти, където, по нейни думи, направил особено блестящо впечатление.

— И аз тъй четох във вестниците, милорд, и ви уверявам, че новината ме смая. За потвърждение на думите ми питайте херцогинята.

— Не ми е нужно потвърждение, тя вече ми разказа същата басня още преди да влезете, и аз предположих, че скръбта е размътила съзнанието й. Сега смятам същото и за вас. Хич не си и помисляйте да ме разубеждавате, сър. Казвам ви, херцог Заморна прекара в компанията ми целия вчерашен следобед и част от вечерта. Изглеждаше, говореше, смееше се и се перчеше както обикновено, а когато тази сутрин получих известие от господин Максуел да се явя край смъртния му одър, бях поразен, както никога през живота си. И като прибавим внезапната промяна в здравословното му състояние, поведението на нотариуса, появата на онова момиче… Кълна се в костите на Сцила, това тук е дяволска работа от начало докрай.

С тези думи негово благородие напусна стаята. Херцогинята вече беше излязла, тъй че повиках каретата си и се прибрах у дома.