Шарлот Бронте
Прокобата (3)

Първа глава

Младият маркиз на Алмейда е мъртъв. Това не е тайна за никого. Остави след себе си два трона празни. Уелингтънзланд и Ангрия очакват сега своя престолонаследник.

Неумолима смърт! Какво ли не стори коронованият Заморна, за да защити първородното си, ненагледното си отроче, първа надежда на своето и втора на бащиното си кралство, ала с нищо не можа да го опази от онази коса, чието острие посича и повехналия, и разцъфналия, и едва напъпилия цвят.

Напразни останаха покорните грижи на стоте слуги, извънмерните усилия на вещата наука, майчинските грижи на Мина Лори, чиято нежност вдигна някога от смъртния одър бащата, ала не успя да вдигне сина: пустинното усамотение на уединеното като параклис имение, лековитият лъх на здраве, с който го обвяваха вековните гори, благоуханните долини и буйният, скоротечен ручей. И най-сетне, напразно бе пламенното желание, което, додето не бе потушено от отчаянието, непрестанно изпълваше душата на Заморна — онзи, обичта към когото не стига сила на думите да изразят, защото е единствен син на майка си, да живее и разцъфтява, за да му напомня за покойната. Той умря, повален рано, призован, преди да е узнал какъв е светът, над чиято шир зората му изгря тъй велелепно.

Херцогът отпрати лорд Джулиъс надалеч, да не би бащината загриженост, усилвана и угнетявана от очевидната крехкост на цветето, над което бдеше, да се превърне в пречка, нежели насърчение за благополучието му. Зная, че когато гробът погълна Мариан, съзнанието му бе обичано от безпокоен ужас да не би семето на майчината болест да се е пренесло с живота и у детето. Ненавиждаше ярката багревина по бузките му, сияещите му очи, красиво оформените му крайници и прозрачната му бяла кожа, под която се виеха вълноватите линии на вените, и дори артериите му, в най-нежния нюанс на лилавото. Неведнъж съм го чувал да стене и да ругае красотата, която събужда у него само неподправена горчилка, когато оставяше в люлката изящната миниатюра на собствения си величав образ, след като го е съзерцавал няколко кратки мига с мимолетен и, както сам чувстваше, неоснователен възторг.

„Какво ли не бих дал — промърморваше в подобни случаи — синът ми да притежаваше съвсем, съвсем мъничко по-малко от деликатната прелест на майка си. О, презирам сега, с цялата си душа, всеки повей на красотата, който изглежда твърде ефимерен за света на човеците; всяка отсянка на руменината, всяка искрица в погледа, в които прозира твърде много от божественото и твърде малко от човешкото; та дори всяка извивка на гласа, чиято сладост пронизва сърцето с неочакван трепет, буди у мен сега не възторг, а непоносима болка.“

Когато от Грасмиър се получи първото известие, че анчарът на туберкулозата е пуснал първите си филизи, той възкликна (бях в стаята, разбира се, без негово знание, докато внимателно го изчиташе): „Знаех си, че така ще стане! Почти се радвам, че ужасът на напрегнатото очакване отмина! Излишно е да се залъгвам с напразни надежди, пред мен се простира празен и чист пътят на яснотата. Ще изкара още няколко месеца, може би седмици. Да, и Флорънс издъхна само за петдесет дни. А сетне го очаква вечен покой в онази проклета гробница. И все пак ми се иска всичко да бе свършило, болест, смърт, опело всичко! Тогава може би ще бъда доволен, макар не и радостен, но дотогава…“ И той се хвърли на стола си край писалището, отривисто откъсна лист хартия и мълниеносно нахвърля следните редове:

Безценна моя Мина.

Твоето дело наближава своя край. Трудна задача е да опазиш онуй, що съдбата е белязала с гибел. Знам как я изпълни. Оттук насетне собствените ми устни неспирно ще мълвят хвала. Наблюдавай го още няколко дни и нощи. Просто се увери, че и последният удар на сърцето е заглъхнал, и последният дъх — отлетял. Тогава, момичето ми, почини си от усърдния труд. Не ми пращай новини, ни ред, ни дума, докато не се увериш, че всичко вече върви към своя свършек, когато на вид му остава не повече от седмица живот, ще рече, момичето ми, когато дъхът му започне да хрипти в гърлото, пъклената червенина избледнее от страните му, а плътта му (доколкото е останала) стане тъй прозрачна, че под нея личат не вени с кръв, а само кости. Едва когато се случи това, най-сетне ми пиши да ме известиш. Ще излича промеждутъка, ако е възможно.

Прощавай, сладка моя дива роза! Когато пак те видя, боя се, красотата ти ще е повехнала след дългото бдение край смъртния одър. Ала нека туй не те тревожи, аз не държа на тези неща, и ако сърцето и любовта ми са твои, знам, че Мина Лори малко я е грижа за светлината — благоприятна или не, — в която ще я види останалият свят. Верен до смърт (имам предвид моята или твоята, момичето ми, не останалите дотогава, които сякаш се нижат една след друга), оставам, сега и завинаги.

Лично твой,

Заморна

Така отговори на боязливото, тревожно послание на Мина. Странен отговор! Тъй поне се стори на мен. Той го подпечата и изпрати, после нареди да докарат каляската му, напусна Вердополис и се отправи за Ангрия^[1].

С нищо не може да се сравни трескавата дейност и сприхавата несдържаност, присъщи на държанието му през идните пет-шест седмици. Винаги е бил енергичен, винаги с ревностно усърдие е преследвал всичко, с което се захване. Откак го познавам, има обичая да дава сърце и душа за напредъка на любимите си кроежи, ала сега изглеждаше тъй, сякаш с готов и с живота си да се прости.

Дори Уорнър едвам му насмогваше. Поривисто се хвърляше в най-тежката работа, с огромно внимание подбираше най-смазващите задачи, ала дори когато ги откриеше, те сякаш не му носеха никакво удоволствие. По цял ден се скиташе из непавираните улици на Адрианополис, надзираваше и дейно контролираше усърдния труд на работниците, ту даваше напътствия за изграждането на арка, ту за издигането на грамаден къс камък или мрамор, все насред най-голямата глъчка и гмеж на непостроените още площади и тераси, там, където в упоритата пръст се копаеха основите на бъдещите палати.

 

 

Високата фигура на стройния младеж, с тясна черна дреха и проста шапка, опасана с буйни къдрици, можеше да бъде видяна навсякъде; той крачеше с внушителна стойка и походка, и сякаш властваше над всичко наоколо като всемогъщия дух на вятъра. Понякога силуетът му изникваше величествено на фона на небето, върху някое тънко като конец скеле, надвиснало над пропасти от лазур вляво и вдясно, а отпред и отзад — подобен на скелет строеж на незавършен замък, прорязан от арки и масивни греди, разделящи огромните зали, помежду им със зеещи бездни, от които на някое селянче би му се извил свят. Тук владетелят крачеше безстрашно, както орелът кръжи, увиснал с разперени криле във въздуха над гнездото си. Строгите му смугли слуги често извръщаха подир него изпълнен с възхищение взор, когато скокнеше като млад елф от една тясна издатина на друга и закрачеше по клатушкащите се талпи, гордо изпъчен, сякаш прекосява тронната зала на Уелзли Хаус. Друг път ще го видят да стърчи една глава над подчинените си, скупчени над недовършен ров за основите на нов градеж, внимателно наблюдава как полагат барут, за да взривят скалата отдолу, а когато приготовленията за адското дело свършат, лично дава заповед за оттегляне с плътния си, заразителен глас и си тръгва последен; веднъж щом изригне раздиращият небесата гръм от каменната си гробница и разтърси близки и далечни хълмове и равнини, пръв надава триумфалния вик „Ура!“, който полека-лека се извисява над заглъхващия в тътнещо ехо грохот на земетръса. Но когато привечер всичко това свърши, когато работниците се оттеглят от сцената на усилния дневен труд, когато архитекти, майстори зидари и дърводелци съберат своите метри, ъгълници, триони и всевъзможни инструменти и си тръгнат, тогава някой наблюдател, да се е забавил по до късно, би забелязал достолепната му осанка, свита самотно на стълбите на неродена още зала. Наоколо е тихо, пусто, самотно. Бездвижно като Тадмор в пустинята, безмълвно като Тир в забравеното море^[2]. Глъхнат чук, длето, топор. Гръмовният взрив е забравен, виковете на тружениците са заспали, отекващите им стъпки са отзвучели, лекият ветрец довява смълчания здрач и тихия ромон на стария населен град, надолу от небесата, нагоре от земята, през застиналата в покой околност. В този час фигурата на Заморна изпъква — единствен жител на тепърва никнещия град, — може би скръстил ръце на гърдите си; очите му втренчени със смесица от умисленост и зоркост (но не и тъга) в жълтата прерия, която се простира на изток отпреде му и не среща прегради, освен златния хоризонт; челото на младостта и красотата, увенчано с облак от строгост, както мрачният небосвод схлупва белите мраморни стени на палата; свежите алени устни плътно притиснати, кротко бездвижни, сякаш сковани с печата на вечно безмълвие, и нищо не издава дълбоко чувство, всъщност каквото и да било чувство, освен всепоглъщащата умисленост и цветът на страните, които от време на време, съвсем нарядко, губи топлия си румен блясък и отстъпва пред покрусена, безцветна бледост. В такива мигове проличава, че червей човърка сърцето му, че болка, по-сурова от обичайната, всмуква обратно кръвта в нейния извор. Не след дълго чистото, изразително сияние отново плъзва по пребледнялата кожа, херцогът леко се размърдва, впива взор още по-втренчено в неясния изток или може би го оставя да се плъзне към обраслите в тръстики брегове на Калабар^[3], и става ясно, че духът му, поне за кратко, е надвил вътрешния мъчител и че планове за военни действия или политически кроежи отново са заставени да надмогнат бащиното безпокойство, чиито пристъпи го разтърсват тъй мъчително.

 

 

Седеше така една вечер, когато над тихия площад отекнаха стъпки и изсред издължените сенки на околните здания изникна Юджин Роузиър.

— Ха! — изненада се господарят му и стана да го посрещне. — Ха, Юджин! Дойдоха ли вече?

— Да, милорд, снощи в десет часа. Бяха само три карети: госпожица Лори и господин Сидни, погребалната кола с тленните останки и кабриолетът на погребалния агент.

— Достатъчно, Юджин! Но къде са Ърнест и Емили, и… разбираш ме, драги… и останалите. Натърти на думите.

Юджин се поклони.

— Вероятно ще ги последват утре, милорд. Негова светлост излезе да ги посрещне чак при Фрий Таун.

— Негова светлост ли! Какво! Значи херцогът е бил тук?

— Да, милорд, беше тук четири седмици, но не се отби в Уелзли Хаус.

— Чудно как не съм го видял.

— Страхуваше се от стълкновение; ангрийският път е тъй оживен.

Заморна сведе поглед и строго положи длан върху рамото на Роузиър.

— Значи ти казваш — повтори глухо, — че е във Вердополис от четири седмици. Финик нащрек ли е?

— Да, милорд, дебне като рис, и аз също, но досега не е имало повод. Той се движи предпазливо.

— Добре — изправи се херцогът. — Доволен съм, защото предполагам, че мога да разчитам на теб; най-малкото, ако и за миг си помисля друго… — И той впи ужасяващо проницателния си поглед в пажа, който го издържа геройски.

— Казвам истината, милорд — отвърна, — понеже зная, че лъжата, особено по този повод, рано или късно ще ми довлече среща с огнени езици и оловни хапове. Пък и обстоятелствата свидетелстват в моя полза. Той не смее да се възползва и от най-незначителния повод, дори да му се иска, понеже знае колко безпощадно ще отвърне ваша светлост. — Накрая Роузиър леко се подсмихна и в неизразимо палавите му очи припламна дяволитост.

— Тихо! — изрече Заморна с глас, тъй дълбок, сякаш сподавен гръм. — Как смееш да се шегуваш с мен, драги? Нямам желание да отвръщам. Да отвръщам! Не, ако изобщо ми даде повод да отвръщам, всичко ще свърши. Тогава в тази игра, която играем от толкова време, ще имат сила само две карти — неговият и моят живот. Кога и как ли ще свърши тя? Ще ми се някой вече да прибере залога, независимо кой.

— Онзи, който пръв хвърли карта — промърмори трети глас, дълбок като на Заморна, но наместо плътните съзвучия, отекващи във всяка отронена от устните на херцога дума, в него чегъртаха остри дисонанси, които дразнеха слуха.

Заморна, изглежда, никак не се изненада от неочакваното прекъсване. Отговори кротко, без да се извръща.

— Да, тъй ще е най-добре за делото. Но покажи се де, стари приятелю. Познавам гласа ти, нека видим и лицето ти. Не се плаши, няма кой да ни притесни, освен някой прилеп или нощна чапла.

— Вече не са останали много, както чувам, сред тръстиките на Калабар — отвърна гласът и иззад огромна купчина хоросан се подаде тъмна фигура, която се изправи пред Заморна.

— Съвсем малко са — гласеше отговорът. — Чук, лизгар и брадва прокънтяха тъй гръмко предупреждение към някогашните обитатели на тази равнина и на обраслите с тръстики брегове, че едва ли оттук до хоризонта е останало и едно крило да се размахва.

— Чук и лизгар прокънтяха предупреждение другиму — отвърна непознатият. — Във Вердополис копаят гроб.

— Отварят вратите на гробница — уточни херцогът. — Как свети фенерът в онова мрачно подземие, и как се спогажда ключът с ръждивия си тъмничар?

— Фенерът свети храбро — отговори другият — и хвърля отблясъци върху златните плочи на три кралски ковчега. Нима няма място за четвърти? Ключът се превърта, сякаш подземната влага е смазала, вместо да скове ключалката, а утре вечер гробът ще се отвори тъй безшумно, сякаш не мъртвите, а болните почиват зад решетките му. Но, Заморна, къде ще положиш детето?

— Върху гърдите на майка му — отговори херцогът с безжалостно сподавен тон.

— Тъй, и там трябва ти да го положиш. Тя ще се преобърне в ковчега, ако друг изпълни тази задача, херцоже. Ще има ли опечалени на погребението?

— Малцина, струва ми се. Оскъдни са сълзите за покойник на шест месеца.

— Толкоз по-добре. Позволи ми да пресметна броя на възможните присъстващи.

— Приключих с тази тема! — възкликна Заморна с внезапно избликнала пламенност, която досега бе потискал, от уважение или по някоя друга причина.

— Аз пък ще я приключа когато пожелая — отвърна събеседникът му. — Млади ми господарю, ти несъмнено ще видиш съпругата си по повод посещението си в обиталището й; от нея ще те делят само тънка дъска от кедър и кадифено покривало. Повдигни ги, и ще видиш там да лежи лейди Флорънс, гордостта на Запада, с всичките си прелести. Е, не съвсем, позавехнала и позалиняла, вярно, ала ако погледът е угаснал, а страните са станали прах и пепел, и чертите й са завинаги заличени, нима това има значение за любящия й съпруг? Той е тъй предан, надали ще я заобича по-малко заради леката развала на красотата, смятал някога за ненадмината.

В отговор на този сарказъм от устата на херцога се изтръгна приглушена, но ужасна ругатня. Тя бе посрещната от глухия, нисък смях на непознатия, който продължи:

— Действително, монарше, ще остана удивен, ако пропуснеш да говориш с нея лично. Тя не се посвени от теб, когато полагаше първородния ти син в ръцете ти, защо тогава ти ще се дърпаш от нея, когато е дошло ред да й върнеш любезната услуга? О, тя ще погледне тъжно своя Артър и ще простене негласно, когато той си отиде, както онази нощ, когато напусна Залата на гладиатора. Ти я чу тогава, но не я пожали, и тя седна мълчаливо да срещне съдбата си, да изтегли каквото има да тегли.

Възцари се мълчание. Заморна се беше облегнал на един каменен блок. Светликът на пълната жълта луна, увиснала високо във ведрия небосклон, падаше право върху него и открояваше лицето му, пребледняло сякаш зачаршафен призрак. То бе съвсем безкръвно, скупчените на челото и слепоочията гъсти тъмни къдри зловещо контрастираха със свръхестествената бледност, която засенчваха. Очите му бяха леко извърнати нагоре, и съвсем не ги премрежваха сълзи, ами хвърляха предизвикателни огнени искри. Инак стойката му бе съвсем спокойна; наглед сякаш съумяваше да овладее смъртоносната огнена ярост, която го изпълваше, издаваха го само онези прозирни места, през които потушеният пламък буйно припламваше.

— Свърши ли? — попита, след известно мълчание.

— Да каза непознатият. — Засега чу достатъчно. Можеш да го смелиш на спокойствие. Помниш ли онзи протяжен „стон“ на мъчителна покруса, който едва не те накара да се разкаеш и да се върнеш назад?

— Помня го — усмихна се херцогът. Добре го помня, но бъркаш, драги, ако смяташ, че ме е накарал да се разкайвам, а още повече бъркаш, ако смяташ, че не съм съжалил Мариан в скръбта й. Скръбта й бе храна за моята гордост, сър, и поради това, бъди сигурен, промени и любовта, и състраданието ми, а освен ако прозорливостта съвсем ти изневерява, трябва да си наясно, че дори й го казах, и още същата нощ прекарахме пет часа да разискваме темата и да я утешавам. Зората я свари спокойна и смирена, почти щастлива, понеже знаеше, че любовта ми не е отслабнала и на йота, че я обичам както всякога и тъкмо тази любов ме кара да предприема крачката, на която бях решен тогава. Ако й бях позволил да се превърне в пречка за намеренията ми, скоро щях да я намразя, макар и все тъй възхитителна, предана и невинна, — а кръвта ми изстива само като си го помисля.

— Хм — прекъсна го странникът, — твърдиш всичко това, предполагам, за да оправдаеш поведението си.

— Не за да го оправдая, драги. Не съм се оправдавал пред никоя жена под слънцето! Само че използвах този довод като средство да я утеша, и с гордост мога да кажа, небезуспешно, защото когато първите лъчи на утрото взеха да се прокрадват през прозореца, в чиято ниша тя седя до мен за последен път, озариха лице тъй кротко и смирено, колкото няколко часа по-рано бе неизразимо тъжно и печално. Грешиш, драги, ако си въобразяваш, че съм жертва на угризения. Не се заблуждавай, аз не зная що е угризение!

— Лъжа! Лъжа! — викна непознатият. — Червеят му гризе сърцето ти! И няма скоро да умре, съдейки по приглушения ти глас и пепелявият ти лик! Не се опитвай да ме мамиш. Заморна! Познавам те твърде добре.

— Но не достатъчно — упорстваше херцогът, — инак щеше да си наясно, че промяната в гласа и облика ми се дължи на омразата ми към теб, не на разкаяние пред съпругата или сина ми. Обичах и двамата с любов отвъд силата на всякакви думи. Бяха ми отнети без време и това ми нанесе рана, която и векове да минат, няма да се изличи, ала ненавистта ми към теб, драги, е по-силна и от най-страшната скръб, и макар да има моменти, дори цели часове в живота ми, когато мисълта за мъртвите ще ме напуска, няма да има и миг, в който да не гледам на теб с най-горчиво презрение.

В отговор непознатият само се изсмя тихо и злорадо. Загърна се още по-плътно в плаща, с който бе наметнат, кимна на Заморна и с леки стъпки се отправи оттатък площада.

— Ха! — възкликна херцогът, като го изгуби от поглед. — Защо не остана още миг, проклетникът! Макар да ми е черен пред очите, бих го задържал още минута, за да го разпитам накъде клонят събитията. Изглежда, че мистерията, загатната в онези стихове, които тъй често съм слушал от детство, та до наши дни, и особено откакто палещото слънце на зрялото мъжество огрява пътя ми, най-сетне предстои да се разбуди.

Покрива на Лета вълната

на розата дивния цвят.

Дарител и дар сред тъмата

на хладната гробница спят.

Отбрулени, спят цветовете,

спи зрелият плод в пепелта

и дивното някога цвете

повехна само на света.

Но облак, по-тъмен от хала,

ще вдигне в небето крила,

мощта му ще скъса воала,

ще падне прокобата зла.^[4]

— Имаше още, но не го помня. Е, времето разбулва всички тайни, никоя ръка не може да спре хода му, ала сякаш жертвата принесох единствен аз. Моето цвете и моят плод си отидоха, а неговите — мили Боже! Не, не, туй би значело още чернило връз взаимните злочестини, които натрупахме помежду си, още сълзи от сърце, на което сълзи вече не останаха; а неговото, мисля, ще кърви. Не бих искал смъртта за трети път да хвърли мрачната си сянка, пък дори над тях. Надвисналият мрачен облак няма скоро да се разсее. О! Флорънс! Флорънс! Никога вече небето няма да грее за мен тъй ослепително. На хоризонта се събират тъмни сенки, които няма да се разсеят.

Потънал в горчива меланхолия, той прекоси площада и за четвърт час се възцари пълна тишина, в която отекваха само отмерените му стъпки. Накрая спря.

— Юджин, ела, незабавно напускам Адрианополис. Смея да кажа, че в Дуро Вила остро ще почувстват отсъствието ми, особено ако опечалените закъснеят. Казваш, че той е трябвало да пристигне утре, така ли?

Юджин отговори утвърдително и паж и господар заминаха заедно.