Шарлот Бронте
Прокобата (5)

Трета глава

Писмо от херцогиня Заморна

До лейди Хелън Пърси

 

Мила бабо,

Открай време съм свикнала да ти доверявам тайните си, да ти казвам всичко, да търся от теб съвет по всякакви въпроси. Мисля, че нравът ми не е особено открит — или поне съм ограничена в откритостта си. Кръгът на верните ми приятели обичам да е малък, подбран, недостъпен. Баща ми, херцог Уелингтън, и ти сте сферата на концентрираните ми силни чувства. Една дъщеря на рода Нортангърланд не се привързва към когото и да било. Има толкова хора, които харесвам; мнозина, на които се възхищавам, хиляди, с които съм в добри и приятни взаимоотношения, двама, към които се стремя по силата на естественото уважение (id est братята ми, Едуард и Уилям), но примерът на великия ми баща не ми позволява да разпилявам в разнородни банални „връзки“ почитта и нежността, които дължа на малцина. Толкоз по отношение на привързаността. Що се отнася до любовта, всяка капчица, която притежавам от тази страст, се излива върху един-единствен величайши обект: тя принадлежи всецяло на Заморна и дори да исках, не бих могла да откъсна и частица от полагаемото му се по право. Как ли не бих желала — о, как ли не бих желала — той да съзнава това; да знае колко много, колко дълбоко и колко пламенно го обичам. Тогава може би няма да е тъй тъжен, какъвто го виждам понякога — тъй студен, тъй отчужден, тъй мълчалив.

Бабо, омъжена съм за херцога вече половин година. Тъй странно ми се струва това, дето станах съпруга на Заморна! Години наред бях мечтала за него, виждала го бях през омарата на възхитителната му поезия, разговаряла бях с него мислено, в представите си бях се разхождала с него из всички кътчета, описани в творбите му. Часове наред съм седяла под брястовете в Пърси Хол, потънала в блянове, чиято вечна тема бе този млад принц и поет. Той бе неукротима мечта и свръхестествено видение, дъгоцветен дух, който преследвах ли, преследвах през хълмове, равнини и долини, всякога неуморно, никога благополучно, изцяло погълната в напразното, ала сладостно преследване. Когато най-сетне го видях, когато го чух да говори, дори когато почувствах разтърсващия допир на дланта му, няма език, с който да опиша чувствата, почти вцепенили ме със силата си.

Ни в едно отношение той не бе като съществото, което си бях представяла, и все пак, като влезе в стаята, пред мен се възправи фигура с ръста на Милтъновия Сатана, със сиянието на неговия Итуриел^[1] и не ми бяха нужни слова, за да я именувам. В сравнение с нея някогашните ми представи се оказаха наистина много бляскави, ала смътни и неопределени в най-висша степен. Въображението ми го бе рисувало единствено в романтични ситуации. Бях го възприемала само като менестрелче, оживяващ елемент във величествен пейзаж, чиито потоци, дървета, небосвод и планини, с плътните им сенки и бурните им вълни, опиват окото с тъй изобилна пищност, та то не запечатва конкретния образ, на който най-първо се е спряло.

Не мога да опиша как ме порази действителността! За мен бе тъй непривично, тъй омайващо да видя пред себе си своя герой, своя царствен поет, изведнъж втъкан в ежедневните сцени на автентичния живот. Това не го принизяваше; напротив, очертаваше образа му в нова светлина, издигаше го на нова, поразителна висота. Всичко, което правеше, всяка дума, която отронваше, макар и най-банална, притежаваше в моите очи обайващ чар. Помня дори как веднъж го съзерцавах с безкрайна загриженост да преобръща писалището на графиня Нортангърланд, за да търси някакви книжа. Вадеше ръкописите и ги хвърляше на купчини, без капка притеснение отваряше писма, набързо ги прочиташе — на едни се смееше, на други се усмихваше презрително — и подмяташе наляво и надясно всевъзможни печати, восък и червени хартийки за залепване на писма. После, като не откри търсения документ, се отнесе с портфейла й по същия начин: отвори го на килима, подвил коляно, и го претършува най-нехайно, през цялото време ревностно погълнат в заниманието си, с блеснал поглед и леко заруменели страни. В стаята имаше няколко души, включително самата графиня. Тя го гледаше съвсем безучастно и дори не понечи да го спре. Дори когато я помоли за ключа от шкафа й, му го подаде и го остави да прерови и него.

Моментът, когато за пръв път го видях да се храни, също бе крайъгълен камък в живота ми. Случи се да пием чай в Елрингтън Хол. Седях начело на масата, а той до мен на табуретката за пианото — столът, на който предпочиташе да седи по време на това хранене. Тъй бях погълната да го гледам и слушам, че съвсем забравих да го питам какво пие — чай или кафе, и просто му поднесох първата попаднала ми чаша. Той изобщо не я докосна.

След минута ми се усмихна; „Знаете ли, мис Пърси, поднесли сте ми питие, което не мога да понасям: мляко, зелен чай и захар непоносимо съчетание“.

С тези думи я изпразни в купичката за утайката и поиска чисто кафе мока.

Побързах да изпълня желанието му, а той ми прошепна с привичния си нисък, очарователен глас: „Изпълнявай задълженията си безупречно. Мери, и може да дойде време, когато ще бъда единственият ти гост, ще седя срещу теб в някоя уютна приемна, а Роланд и Росуол ще лежат, дружелюбно изтегнати на килимчето“.

При тези думи сърцето ми затупка едва ли не доловимо. Тогава почти не подозирах колко скоро ще се сбъднат. Той бе женен и тази пречка изключваше всякакви подобни идеи, впрочем същата тази вечер маркизата дори присъстваше. Седеше от лявата ми страна и очите й нито за миг не изпускаха господаря си. Пред никой друг не бих споменала името й. Само като си помисля за нея, потръпвам, но не от омраза — вярвам, бабо, че не е в природата ми да мразя жена като нея; не, дори бих я обичала, да беше съпруга на друг, — а от ужас от страховитата й съдба. Ако тази съдба беше моята, ако Заморна напускаше мен, за да се ожени за друга, бих умряла, не от туберкулоза, а от внезапен пристъп на душеизтръгваща агония, която да ме повали като коса. Мили Боже, понякога съм изпитвала за миг скръбта, която тя понасяше с такова търпение. Имала съм внезапни пристъпи на ревност и моменти на неописуем мрак — тогава духът ми сякаш ври в кипяща лава. Сякаш се задушавам и ме пронизват копия — непоносими усещания, които едва не помътват разсъдъка ми. А когато се намеря в компанията на създанието, в което подозирам своя съперница, пребледнявам като платно от погнуса. После, като сваря Заморна насаме, го умолявам начаса да ме погуби, падам на колене и обливам дланите му със сълзи, които, по собствените му думи, парят. Винаги ме е чувал; винаги се е съжалявал над мен, но ми е отговарял, че съм неразумна и съм се заблудила, после се е мъчел да ме разтуши с мелодичния си смях, при това ненапразно, защото този смях, когато не е жесток или презрителен, сам по себе си е ободрителен лек за слуха ми.

Но перото ми се отклони, мила бабо. Пиша за какво ли не друго, освен онова, за което имах намерение, а то е определена непоследователност в поведението на херцога, които ме хвърля понякога в болезнено объркване. Откак сме женени, цялото ми време, целият ми живот са посветени на усилието да опозная необикновения му характер, да проникна в сърцето му (ако мога), за да узная кое го дразни, за да го избягвам, и кое му доставя радост, за да се придържам винаги към него. Понякога опитите ми се увенчават с успех, друг път остават напразни, но като цяло вниманието или тактът ми — както го нарича херцог Уелингтън — по-скоро ме издига, отколкото да ме принизява в очите му. Знаеш, че съм навикнала на подобна безмълвна бдителност. Упражнявах я върху скъпия си баща. Откакто се помня, винаги съм изчаквала удобния момент да заговоря или да замълча. Опознала съм предпочитанията му и дисциплинирано съм се стремила да се съобразявам с тях. Така че когато станах съпруга на човек, когото обичам тъй неизказано много, за мен бе естествено да впрегна всичката си мощ да му доставя удоволствие. И въпреки това той е понякога безпричинно хладен — не е невнимателен, не бих казала това, но проявява по-скоро вниманието на приятел, нежели на съпруг. А после най-ненадейно се променя. С тези промени са свързани и други дребни, мистериозни случки, които никой освен мен не забелязва и които не разкривам никому. Един-два примера най-добре ще илюстрират какво искам да кажа.

Преди около седмица той дойде една сутрин в стаята ми, облечен за път, и каза, че заминава за Ангрия. Пожела ми „Довиждане“ много нежно, почувствах се, сякаш никога досега не съм го обичала. Взирах се след каретата дълго след като се бе скрила от погледа и цял ден не бях в състояние да върша друго, освен унило да седя с чело, обронено върху дланта си. Дойде вечер. Бях твърде разстроена, за да се срещам с хора, и вместо да посетя някое от многобройните тържества, на които бях поканена, останах у дома край камината в малката библиотека, заобиколена от разкош и уют, а изпълнена с непоносима горест. Мисля, че бе към десет и духът ми бе изпаднал до дъното на отчаянието, когато вратата се отвори и в стаята влезе херцог Заморна. Отначало останах прикована на мястото си, парализирана от изумление и радост. Той се приближи, положи ръка върху облегалката на креслото и ме загледа право в очите, но не пророни и дума. Станах и увиснах на врата му. Той се опита да отмахне ръцете ми, но тъй безпомощно, а в същото време с усмивка на устните, че взех движението му за игра. В същия миг ме стъписа свиреп рев, сякаш на грамадно куче. Херцогът веднага се освободи от мен. Отдалечи ме на една ръка разстояние, и все тъй усмихнат, вгледа се в мен и сякаш надникна право в сърцето ми.

— Скъпи Артър — казах, — кое щастливо завъртане на колелото на съдбата те върна тъй скоро?

— Не зная дали е щастливо или не, Мери — отвърна той. — Като че ли си много изненадана да ме видиш.

Не отговорих. Имаше нещо много особено в начина, по който ме гледаше. В същия миг помежду ни като привидение се намъкна Финик и благо, но твърдо ме откъсна от ръцете на херцога, после му заговори чрез знаци. Гледах мълчаливо как оформят с пръсти думи със скоростта на мълния, а господарят му току съсредоточава красноречив поглед върху джуджето и разгадава мислите му по-бързо, отколкото езикът на знаците е в състояние да му ги разкрие.

„Какво ли означава всичко това?“ — запитах се. Скоро херцогът се обърна към мен:

— Мери, сега би трябвало да съм в Ангрия. Ето защо няма да казваш и дума за това неочаквано завръщане. Ще остана само пет минути. Идването ми тук имаше за цел само написването на едно писмо.

На масата имаше всичко необходимо. Той седна и бързо надраска кратка бележка, която сгъна и запечата. Забелязах, че вместо да използва кралския печат, който дори не носеше на пръста си, свали от лявата си ръка малко пръстенче, при това с герба на Уелзли, не на Ангрия. Като свърши, се изправи, взе пътната си шапка, а понеже я нахлупи много ниско над челото си, и в съчетание с къдриците, които ръбът й притискаше, челото и очите му останаха скрити в дълбока сянка. Сетне ми хвърли набързо откраднат, ужасно проницателен поглед, промърмори „Лека нощ“ и понечи да излезе. Аз пристъпих към него, без сама да знам какво смятам да сторя.

— Скъпи Артър, — започнах — нима няма дори да се ръкуваме на раздяла?

Той се засмя и отмести поглед от мен към Финик. Онова същество тропаше с крака и нетърпеливо жестикулираше, сякаш го кани да си върви.

— Нима ще оставите това джудже да диктува стъпките ви, милорд? — намесих се — Да пропадне вдън земя дано!

— Не бих имал нищо против — бе отговорът. — Категорично е досадник, но полезен досадник. Ела, скъпа, дай ми ръката си и не обръщай внимание на лошото му настроение.

Едва докоснах пръстите му, когато Финик нададе оглушителен вой. Скочи, грозното му лице взе да се криви и гърчи, сякаш го колят, с две думи, показа всички признаци на абсурдна, злобна ярост. Нямаше защо толкова да се безпокои — едва усетих докосването, тъй тънки и хладни бяха пръстите на Заморна. Изглежда, че на негова светлост му стана много забавно; смееше от сърце и на мен, и на джуджето. Стори ми се, че възнамерява да удължи това весело представление, понеже затвори вратата, досега открехната, и веднъж-дваж се доближи към мен, но Финик му мяташе кръвнишки погледи и въртеше очи с най-свирепо изражение.

— Ха! — възкликна херцогът. — Време е да си вървя, това е очевидно — Пожела ми набързо „Лека нощ“, а Финик хласна с приклада на револвер, който измъкна от пазвата си с думите: „На ти, куче, задето напразно вдигаш врява“, и излезе от стаята.

Е, бабо, какво ще кажеш за всичко това? Не е ли неимоверно странно? А това съвсем не е единствената сцена от подобен род, в която съм участвала. Същото се е случвало и на два-три пъти по-рано. Не мога да си обясня кое, за Бога, дава право на това джудже да се намесва в отношенията ми с моя повелител, още по-малко как гордият му дух допуска това. А и едва ли някога ще разбера къде се коренят тези странни пристъпи на хлад и предпазливост. Само пристъпи са, понякога е всякакъв друг, но не и хладен, но това само прави промеждутъците още по-непоносими. Пък и Финик рядко се осмелява да надига глава в негово присъствие, обикновено пълзи в нозете му като червей. Искрено вярвам, че единствен Едип може да разреши тази енигма.

Тези писания ме настроиха много тъжно, а и вече минава дванайсет, тъй че те оставям, миличка бабо, и ти пожелавам всичко най-добро.

Твоя любяща внучка

Мери Хенриета Уелзли

 

P.S. Често казват, че тъкмо послесловът на едно женско писмо разкрива същината на цялата й епистола — онуй, що е най-близко на сърцето й. Вярвам, че настоящото не прави изключение от правилото. Несъмнено си чула за смъртта на маркиз Алмейда. Самата аз узнах за това едва когато вестниците разтръбиха новината на широката общественост. Веднъж не съм чула Заморна да изрича името на малкия принц в мое присъствие. От първия миг на познанството ни, та до ден-днешен винаги е бил деликатно резервиран по отношение на всичко, свързано с предишни връзки, макар да се боя, че подобни мисли тревожат ума му. Е, завареният ми син е погребан преди две седмици в полунощ в кралската гробница в Уелзли. Доколкото разбирам, на погребението са присъствали обитателите на Грасмиър и двама непознати, които никой не бил виждал.

Мила бабо, на мига бих броила хиляда лири, за да разбера кой е Ърнест Фиц-Артър. Безспорно Заморна е негов баща, в това съм убедена, защото съм виждала детето, ала на коя се пада честта да му се зове майка? Знам кого ще споменеш, но грешиш, не е М. Л., питах Едуард най-сериозно, а той също тъй сериозно и на мига ми отвърна отрицателно. Това уверение ме амбицира. Подпали всички тлеещи искрици женско любопитство, които се съдържат в моята природа, а те не са нито малко, нито слаби. Реших да узная, ако мога, и мисля, че поне отчасти успях. След като узнах от Чарлс, че Ърнест и настойникът му все още живеят в Дуро Вила, дойде ми наум, една хубава вечер миналата седмица, да отскоча дотам и да ги посетя. Копнеех да видя дали госпожица Лори е чак тъй красива, а Фиц-Артър — чак дотам копие на баща си, както говорят хората. Беше опасно, рискувах да разсърдя господаря си, ако ме хване, но любопитство — любопитство, което у жената е способно да преодолее всякакви прегради, — а и понеже херцогът бе в Адрианополис, на триста километра, надявах се, че не ме грози голяма заплаха. Е, поръчах карета и отпътувах.

Стигнах земите на имението два часа преди залез, а вечерта бе тъй благо строга, че ми напомни Пърси Хол. Слязох още преди да се покаже вилата, понеже не исках тропотът на колелетата да извести пристигането ми. Свих от главната пътека по една по-пряка, която се виеше сред дърветата, недалеч от терасите, където са засадени градините. Всичко изглеждаше тъй тихо, тъй спокойно и сенчесто, тъй мирно, тук, горе, че не успях да устоя на изкушението да се спусна по тревистия склон и да повървя по дълбоките, тъмни алеи, които се разтваряха като райски кътчета далеч навътре. Скитах се така, потънала в мисли, докато не щеш ли, зад един завой слухът ми ненадейно долови плисъкът на фонтан, който ми се стори примесен с тихия ромон на гласове. Тихо се промъкнах натам. Наоколо растяха дървета, та можех незабелязана да наблюдавам духовете, които витаят в тези мрачни гори. Нарцис на Чантри^[2], изваян от мрамор, стоеше приведен над басейна на водоскока. Недалеч, от плът и кръв, в изящен контраст с бездиханния камък, седяха дама и две деца. Да, бабо, две! Като видях това, искрено се стъписах.

В нейно лице веднага разпознах Мина Лори. Стройната й снага, черните коси и очи и прозрачната смугла кожа бяха достатъчно показателни белези. Красива тя несъмнено е, и това не ме учудва (много от нашите селяни са красиви), но далеч по-смайващ бе елегантният й вид. Спокойно можеше да мине за дъщеря на граф, нежели на обикновен човек от народа. Потреперих, като я видях, но още повече се разтреперих, като видях подобните на херувимчета дечица — момченце и момиченце, едното на четири, другото може би на две годинки, тъй деликатно красиви, тъй преизпълнени с жизненост, та в сравнение с блестящите им къдрици и сияещите им засмени очи изваяната фигура, със студените си лъскави крайници и незрящите си орбити, изглеждаше мъртвешки застинала. И приликата — да, това бе горчивата, парливата съставка, която отравяше цялата приказна гледка. Ще ми се очите им да бяха сини, а косите им — сламено-руси, тогава щях да ги обикна, ала сега, като виждах чертите на съпруга си, претворени в изящна миниатюра, а себе си — наблюдавана от същите тези очи същият изключителен, тъмен, прозирен, червеникав оттенък на кафявото, същите едноцветни ириси с равен, гладък блясък и големи черни зеници — от тази красота ми призляваше. Момиченцето бе копие на брат си, само дето кожата й бе по-изискано светла, а в приликата със Заморна се долавяше чуждоземен нюанс, което придаваше на чертите й по-женствена форма. Децата лежаха върху парапета на фонтана, пускаха листа и цветя във водата и гледаха как падащите водни струи ги подемат и поглъщат във вихъра си. Мина внимаваше да не се случи нещо. О, представляваха великолепна гледка, допълнена от пъстрите светлини и сенки на гората — бих й се насладила, стига да можех.

Почти не съзнавайки какво върша, излязох изсред дърветата и седнах срещу Мина.

— Изглежда, че имате слабост към деца, госпожице Лори — рекох.

При звука от гласа ми тя спокойно вдигна глава, а на лицето й нямаше и помен от изненада. Огледа ме изпитателно и отговори.

— Към тези на господаря си — да, госпожо.

— Ала и към самия си господар, в това не се съмнявам — продължих, струва ми се, с ехидната усмивка на баща си, понеже сърцето ми биеше тъй силно, та въздух не ми достигаше.

— Да каже, че има слабост към херцог Заморна, може дама, равна нему по род и положение, но аз не бих употребила тези думи.

— А кои бихте употребили, моля?

— Той е мой господар, госпожо, поради това го почитам.

Изсмях се презрително и кръвта ми кипна.

— Вие сте лицемерка, госпожице Лори, далеч не само го почитате.

— Да, боготворя го и му се подчинявам.

— И това ли е всичко?

— Обичам го.

— Нищо повече.

— Готова съм да умра за него.

— Как ли пък не! Аз не съм способна на повече, а съм сигурна, че на земята няма друга, която би сторила за него колкото мен.

— Деликатно, отгледано с нежност, крехко създание — пламнаха в отговор очите й, — напразно се хвалите! Духът ви може да ви отведе далеч, но рано или късно тялото ви ще ви предаде. Милейди херцогиньо — по челото ви и златистите ви къдрици познавам, че сте дъщеря на рода Пърси, — не приляга на глезена дъщеря на аристократи, която от рождение не е помирисвала друго, освен парфюмирания въздух на палати, и кракът й познава само мекото кадифе на килимите, да говори, че може да служи на Заморна. Тя може да му доставя удоволствие, да го забавлява и да цъфти под блясъка на усмивките му, ала налегнат ли го грижи, дойде ли време да се изпълняват тежки задачи, а челото му се навъси и гласът му прокънти сурово и заповедно, предупреждавам ви, тогава друга прислужница ще повика той, чийто крак познава дивото и обикновеното не по-зле от позлатените салони, на която твърдият нар и коравият къшей не са чужди, която е отгледана сурово и не е пазена като оранжерийно цвете от всеки повей на мразовития вятър. Пък и, милейди, делото на Заморна изисква сърце и ум, различни от вашите, красива патрицио. С каква болезнена деликатност ще се дръпнете погнусено от сцени, на които съм присъствала, без окото ми да трепне! Как ще посърнат и ще се приведат листата на екзотичното растение, когато сянката на мъка и смърт легне като нощ върху хубостта му. Благородният не издържа на скръб. Бяга подплашен от настъпването на тленността, а сграбчи ли него или близките му, какви диви и нечестиви стонове изпълват кули и куполи, беседки и салони. Бедността и нуждата да работи калява великолепно душата на човека.

Тя замълча. Отначало бях твърде стъписана, за да й отговоря. Не бях очаквала такъв език от нея, та ме свари неподготвена. Но една дъщеря на рода Нортангърланд не се мае дълго.

— Госпожице Лори, какво право имате да ме причислявате към чупливите, изписани дрънкулки, които описвате? Признавам, че съм с благородна кръв и се гордея с произхода си, защото никога — било то сега или в миналото син или дъщеря на рода Пърси не е бягал от опасността и не е трепвал пред лицето на злощастието. Зная за кого говорите, девойко. Ще бъда откровена. В момента мислите ви са съсредоточени върху покойната ви господарка.

— Права сте — съгласи се тя. После сведе строго големите си тъмни очи към лицето ми и продължи: — Тя бе мила, кротка и невинна като вас, милейди. Искаше също тъй предано като вас да изпълни дълга си към него. И тя говореше за силата на ума и твърдостта си. А как безшумно, как бързо повехна, когато настъпи часът й! В сърцето й нямаше подтик да живее за него, след като той спря да живее за нея, а няма и във вашето. Но слушайте, чувам стъпки. Идва създание от вашия ранг. Говорете с нея, аз съм твърде невежа за подобен разговор.

Чу се шум от наближаващи стъпки; блясъкът озарявал лицето на Мина, помръкна, тя сведе очи и сянка на тиха тъга, предполагам, привична за нея, легна връз челото й. В това време по алеята се зададе една дама. Бе с разкошни одежди и достолепна осанка, а подире и вървяха две други дами, явно компаньонки. Като наближиха, дръпнах се назад, та да наблюдавам сцената незабелязана. Беше млада, може би на деветнайсет години, но доста висока; движенията и позата й излъчваха едва ли не царствено достойнство, ала чертите й бяха по-скоро меки и изящни, отколкото решителни. Приличаше на някой от най-красивите портрети, които съм виждала на Мери Стюарт^[3] от дните на славата й; същите изумителни извивки на лицето, същите живи очи, бяла шия, подкупващи устни. Имаше лъскава тъмнокестенява коса, която падаше на гъсти къдрици по шията и слепоочията й, но не мируваше върху раменете й. Издължените й пръсти с лакирани нокти блестяха, отрупани с пръстени, а на врата й висеше молитвена броеница от снежнобели перли, завършваща със златен кръст като подарения ми от Джордан, когато бях момиченце. Би следвало да остана очарована от гледката, нали, бабо? Аз обаче гледах мълчаливо.

— Е, Мина — започна госпожата, — виждам, че си гледате задълженията, както обикновено. Вие сте добро момиче, безценно момиче. Моята малка Емили като че ли вече ви харесва, както и Ърнест, и боя се, никой от тях няма да може да се раздели с вас, когато му дойде времето. Ти какво ще кажеш, Едуард?

— Харесвам Мина — отвърна момченцето — и винаги ще я наричам „мамо“, когато теб те няма, но татко казва, че едно момче никога не бива да си мисли, че не може без някоя жена, или пък че не може да се раздели с нея, така че като заминем в замъка Оронсей, винаги ще си спомням за Мина, но бъди сигурна, майко, че няма да плача за нея.

— Аз пък ще плача — леко изфъфли като фарфалаче сестричката му. — А Мина трябва да дойде с нас. Мамо, кажи на татко да й заповяда.

— Миличкото ми — загали тъмноокото мъниче дамата. — Така ми се иска да ти доставя удоволствие. Госпожице Лори, смятате ли, че е напълно невъзможно да ни придружите?

— Аз съм на разположение на господаря си, госпожо — отвърна госпожица Лори. — Неговото решение трябва да бъде и мое.

— Сега едва ли ще ви върне в господарската къща — продължи дамата, — без Ърнест и Джулиъс ще умрете от самота.

— Едва ли — усмихна се Мина, — защото там са госпожа Ланкастър и господин Съмнър, който остава в Кесуик, макар че вече няма да живее в Грасмиър, както и обитателите на портиерската къщичка, госпожа Милисънт Хюм, а с възрастната дама и Юфимия Линдзи.

— Значи нямате нищо против отново да бъдете господарка на замъка, обитаван от духове?

— Да, ако херцогът разпореди. Но той ми даде да разбера, че следващото ми назначение ще бъде Морнингтън Корт. Грасмиър ще бъде затворен и поверен на грижите на иконома и жена му.

— Е, аз разбира се, не смея да се меся в ходовете на Заморна, но ми се ще да позволи на децата ми да се порадват на безценните ви грижи още малко. Моите момичета, Бланш и Хариет, са добри души, но в сравнение с вас са тъй вятърничави. Да, да, аз съм си виновна, аз съм ги разглезила.

Тъкмо тогава погледът й се спря на мен, понеже отново се бях приближила.

— Ха! Коя сте вие? Пресвета Дево, някое вълшебно създание, навярно. Не мислиш ли, Хариет — обърна се към компаньонката си, — че изглежда по-блага мадона дори от небесната майка в параклиса ми?

— Да, госпожо — гласеше отговорът, — но какво ли би казал господарят за подобни мадони? Не смятате ли, че и самият той би им се поклонил? А и колкото и да ви се иска да го покръстите, бихте ли използвали подобни средства?

Тя поклати глава и помръкна, но скоро възвърна предишното си радостно настроение.

— Кажете ми името си, хубавице — погледна ме с известно снизхождение.

Не отвърнах, но почувствах, че се разтрепервам и пребледнявам под напора на силните си чувства. Докато се въздържаше да ме заговори направо, можех да го понеса, но когато, с надута любезност, с каквато кралица би заговорила розовобузо селянче, се осмели да попита за името и да ми лепне полупрезрителния, полуумилителен етикет, с който ме назова, кръвта на Пърсиевци кипна в жилите ми. Сигурно ме взе за най-обикновено дете. Бях с най-проста сатенена рокля и шапка от боброва кожа, а ти, бабо, винаги казваш, че с тази рокля изглеждам на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Като ме видя, че пребледнявам, продължи:

— Нали не ви е лошо, миличка? О, Господи! Хариет, виж как лицето й побеля като мрамор, бледно и лъскаво като онзи Нарцис там, на фонтана. Бързо, Бланш, напръскай я с малко вода, да не припадне.

— Госпожо, госпожо — припряно, но почтително прошепна Мина Лори — внимавайте, това е херцогиня Заморна.

— Херцогиня Заморна! — като ехо повтори дамата силно изненадана. — Невъзможно! Тъй младо създание! Виж ти, Огъстъс — но не е нужно да казвам и дума; самата аз се омъжих на петнайсет.

Приближих се към нея и казах, може би по-напористо, отколкото тя очакваше, понеже отстъпи назад и се прекръсти два-три пъти:

— Госпожо, която и да сте, да не сте посмели да твърдите, че сте омъжена, отричам това, и дори самият Заморна да ми се закълне, че сте му съпруга, няма да му повярвам. Вие — съпруга на Заморна? Какво излиза тогава, че това момче е негов наследник, понеже едва ли ще се отречете от него.

— За нищо на света! — придърпа тя Ърнест към себе си. — Той наистина е мой син, първородният ми, многообичан син. А дали ще бъде наследник на Заморна или не, само времето ще покаже.

— Излишно е да извъртате — отвърнах, — няма да го понеса. Да не мислите, че дъщерята на Алегзандър Пърси безропотно ще търпи правата й да бъдат погазвани от самозванци?! Не, съвсем не се заблуждавайте! Мразя ви, жено!

Изрекох тези думи с цялата си искреност. Те накараха дамата да започне да прехвърля перлите на броеницата си, но за моя почуда не породиха у нея гняв, или най-малкото, видим израз на гняв.

— Съзнавам — отвърна, — че вашето положение изглежда много трудно, но в момента не мога да ви предложа обяснение, устните ми са плътно запечатани.

— Недейте лицемери, недейте притворства. Няма да приема никакво обяснение. Тези деца на Заморна ли са?

Тя се смръщи, поруменя, пръстите й прехвърлиха цялата броеница, но не отрони нито дума.

— Ха! — възкликнах. — Не можете да кажете „Не“, те носят неговия неоспорим, неизличим отпечатък. Та я погледнете очите им! И раздирана от страст и мъка, избухнах в сълзи.

Дамата прокара уморено длан по челото си, въздъхна дълбоко и седна. Сега към мен се обърна Ърнест:

— Спрете да плачете. Много ми е мъчно за вас. Но защо говорите на мама тъй гневно? Натъжихте я. Татко ще се мръщи, ако ви чуе; той не позволява никому да й говори гневно. Тя е важна дама и би ви обикнала, ако не бяхте тъй сърдита.

— Да — подхвана и малката Емили, — колкото обича и мен, а може дори да я посетите в замъка Оронсей. Ако помолите татко, той ще ви докара с каретата, когато идва.

— Несъмнено — продължи Ърнест. — Емили е напълно права. Но внимавайте, милейди, да бяхте мъж, след онова, което рекохте на мама, щях да ви намразя и тогава кракът ви нямаше да стъпи в замъка Оронсей, защото херцогът, баща ми — изрече тези думи с гордост, — щеше да ви прониже в сърцето още щом прекрачите прага му.

Тези думи ме разстроиха още повече. Сега вече и по страните на дамата се търкулна сълза — сигурно от щастие, задето благородният й син се застъпи за нея. В този кризисен миг връз водите на фонтана неочаквано падна сянка. Както стоях с лице към него и с гръб към гората, тя сякаш се примеси в моето отражение, но бе далеч по-издължена. Знаех, че зад мен има нещо, но какво бе то? Кръвта ми изстина и потръпнах, когато глас, чиято мелодичност ми бе твърде добре известна, прошепна отговора в ухото ми:

— Окъсня тази вечер, Мери; слънцето залезе преди четвърт час. За Бога, върви си у дома.

Тези предупредителни думи бяха последвани от разшумяване на листа и клони, сякаш някой се втурна в гъсталака; отражението във фонтана изчезна. Обърнах се — нищо не се виждаше, само на едно място клоните силно се клатеха, а по зелената пътека се стелеше дъжд от розови листенца.

— Татко, татко! — възкликна Ърнест, и като се хвърли в развълнувания шумак, също изчезна, а разлюлените клони посипаха по земята нов дъжд от танцуващи листица. Не дръзнах да го последвам. Не ми оставаше друго, освен тутакси да се подчиня на заповедта, и тъй, поклоних се ниско — повече от гордост, колкото от куртоазия към разплаканата си събеседница, върнах се в каретата, която ме чакаше, качих се и отпътувах. Тук трябва да спра. Послеписът ми излезе почти двойно по-дълъг от писмото.

Прощавай, мила бабо, никакви превратности и изпитания не ще ме накарат да те забравя. Отговори ми бързо и вярвай, и тъй нататък.

М. Х. Уелзли