Шарлот Бронте
Прокобата (11)

N.B. Изпълних обещанието си. Мисля, че доказах частичната лудост на херцог Заморна — по заобиколен и двусмислен път, безспорно, ала все пак път, по който странникът не може да се изгуби. Читателю, ако е нямало Валдачела, трябва да има. Ако младият крал на Ангрия не е имал алтер его, необходим му е подобен удобен представител, защото никой човек с единна плътска и духовна природа, стига да са правилно споени, без примес на гибелни съставки, не бива, в съгласие със здравия разум и в подчинение на повелите на благоприличието и почтеността, постоянно да говори и действа по такъв капризен, двойствен, непроницаем, неразгадаем, душегубителен, сфинксоподобен начин, по причини, известни само нему. Твърдя, че брат ми държи твърде много юзди в ръцете си, да ми вярва и да ме разбира който иска. Сбрал е символите на властта в крепка хватка; напряга цялата си енергия, цялата мощ и дарба на душата си, за да ги удържи, бори се, размишлява, денем и нощем, сутрин и вечер, за да отстоява империята, която е основал в тъй много земи, в тъй много сърца и интереси. Старае се да ги подчини на обща власт и управление, и ако е възможно, да ги предпази от сблъсък. Умът му пламва, кръвта му кипва, когато те тръпнат от болка или упорстват, а те често го правят, защото разбунят ли се веднъж, не сполучи ли талисманът на влиянието му…! Велики гении, спуснете завесата. Звук, оглушителен трясък, далечен, но дълбок, приглушен, отчаян гръм долита иззад богатите дипли на облаците, които скриват и проникват бъдещето. Ала не смея повече да гледам и да слушам.

Читателю, какво ще кажеш за образа на коронования безумец, умирающ свален от престола, изоставен, самотен, в пискливата печал на лудницата. Около него няма светлина, само мътен лъч се процежда през зарешетените прозорци върху посипаната по пода слама, кралството му го няма, короната му посмешище, а онези, които са го славили, са мъртви или охладнели: „Земята мрачна пропаст, небесата черна сянка“.^[1]

О, Заморна! Не мисли за бойното поле, не мисли за конския тропот и оцапания с кръв мундир, ни за гроба сред купища трупове и възгласите „Победа“ — последният звук, който да звънти в ушите ти, и триумфална песен като надгробен химн в твоя чест. Тръбите ще леят погребални песни за командирите на твоите армии, „На крак!“ ще бъде бойният им възглас и твоето слънце ще се развява над тях^[2], а ти ще гниеш в земята, напълно забравен или помнен само колкото да бъде презиран — Заморна, един млад, обещаващ мъж. Той се опита обаче да надскочи силите си; делата му станаха съмнителни и объркани; той изгуби разсъдъка си и умря в частна лудница на ранната двайсет и две годишна възраст.