Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (16)

IV

Не толкова неопределеното „до скоро виждане“, което си бяхме разменили с Алберто, ме накара да го посетя отново, а по-скоро писмото на Микол, пристигнало няколко дни след това.

Беше духовито писъмце, нито много дълго, нито много кратко, написано на четирите страни на два светлосини листа, които един енергичен и същевременно лек почерк бе изпълнил бързо, без колебания и поправки. Микол започваше с извинения: била заминала неочаквано, дори не се сбогувала с мен и това от нейна страна не било никак прилично, признавала си. Преди да замине, се опитала да се свърже с мен по телефона, но за съжаление не съм бил в къщи; била поръчала на Алберто той да ме открие в случай, че аз не съм се обадел повече. Но дали Алберто щеше да удържи обещанието си да ме открие с цената на живота си? Със своята пословична инертност, той не поддържал връзките си, а аз не съм можел да си представя каква нужда имал той, бедният, от хора! Писмото продължаваше още две страници и половина, като разказваше за дипломната й работа, която вече се била „отправила към финала“, споменаваше за Венеция, която през зимата „те докарвала до плач“, и изненадващо свършваше с превода на едно стихотворение от Емили Дикинсън.

Следното.

Умрях за красота, но тъкмо

във гроба ме зариха,

и друг един — умрял за правда —

до мене настаниха.

„Защо — той тихо ме попита —

умря?“ — „За красотата.“

„А аз за правда. Все едно е.

Ние двамата сме братя.“

 

И през пръстта ний си приказвахме —

като добри роднини, —

дорде трева покри устата ни

и имената скри ни.

Следваше послепис, в който се казваше буквално? „Горката, бедна Емили. Ето на какво е принудено да се надява унизителното старомоминство!“

Преводът ми хареса, но най-вече ме впечатли послеписът. За кого ли се отнасяше? Дали за „бедната Емили“ или по-скоро за една Микол в момент на депресия, на самосъжаление?

При моя отговор още веднаж се погрижих да се скрия, зад плътна димна завеса, След като загатнах за първото си посещение в нейната къща, премълчавайки колко това посещение ме бе разочаровало и като обещавах, че много скоро пак ще отида, аз благоразумно се придържах към тясно литературни теми. Писах й, че стихотворението на Дикинсън е прекрасно, а и направеният от нея превод е много добър. Заинтересувал съм се, защото в него имало нещо, напомнящо ми Кардучи. Бях го сравнил с английския текст, с речник в ръка. Намирах го спорен само на едно място може би, а именно там, където тя е превела moss, което значи точно „мъх, плесен, дървесен мъх“, с „трева“. Но, продължавах, нейният превод е много добър, още повече, че винаги е за предпочитане една хубава неточност пред грозно буквалното. А и грешката, която й отбелязвах, беше много лесно поправима. Щеше да е достатъчно само да се измени последната строфа така:

И през пръстта ний си приказвахме —

като добри роднини, —

додето мъх покри устата ни

и имената скри ни.

Два дни след това Микол ми отговори първо с телеграма, в която ми благодареше с изключителна сърдечност за моите литературни съвети, а после, на другия ден, с пощенска картичка, където бяха написани на машина два нови варианта на нейния превод. Аз на свой ред отговорих с писмо от десетина страници, в което се оборваше подробно пощенската картичка. Общо взето, в писмата си бяхме много по-сковани и скучни, отколкото по телефона, така че скоро престанахме да си пишем. Междувременно обаче аз отново започнах да посещавам ателието на Алберто и при това редовно, почти всеки ден.

Посещаваше го и Джампиеро Малнате, редовен и точен като мен. Разговаряхме, спорехме, често се карахме — мразехме се и същевременно се обичахме още от първия момент, което ни позволи напълно да се опознаем и много бързо да си заговорим на „ти“.

Спомних си как се бе изразила Микол за неговата „физика“. И аз го намирах едър и подтискащ, „Джампиерото“ Малнате; и аз като нея изпитвах доста често някакво раздразнение от тази искреност, от тази лоялност, от тази мъжка прямота, от спокойната вяра в едно комунистическо бъдеще на Ломбардия, прозиращи от неговите твърде човечни сиви очи. Въпреки това още първия път, когато седнах срещу него в ателието на Алберто, имах едно-единствено желание: да ме оцени, да не смята, че съм се натрапил между него и Алберто, да не счете, че е лошо подбрано всекидневното трио, в което не по негова инициатива бе въвлечен. Мисля, че именно през онова време възприех и аз лулата.

Ние двамата разговаряхме за много неща (Алберто предпочиташе само да слуша), но естествено главно за политика.

Бяха месеците непосредствено след Мюнхенската спогодба и именно това събитие — Мюнхенската спогодба и последиците й, беше темата, към която най-често се връщаха нашите разговори. Какво щеше да направи Хитлер сега, след като Судетската област е присъединена към Великия райх? Накъде щеше да насочи сега удара си? Аз лично не бях песимист и поне в това Малнате ми даваше право. Според мен споразумението, което Франция и Англия бяха принудени да подпишат в края на миналия критичен септември, нямаше да продължи дълго. Да, Хитлер и Мусолини бяха накарали Чембърлейн и Даладие да изоставят Бенешова Чехословакия на съдбата й. Но после? Като се сменят Чембърлейн и Даладие с по-млади и по-решителни хора (Ето преимуществото на парламентарната система! — възкликнах), много скоро Франция и Англия ще бъдат в състояние да се изправят пак на крака. Времето, твърдях, работеше само в тяхна полза.

Но беше достатъчно разговорът да се насочи към войната в Испания, която беше към края си, или по някакъв начин да засегнеше Съветския съюз, веднага отношението на Малнате ставаше не толкова отстъпчиво към западните демокрации и към мен, в случая считан иронично за техен представител и защитник. Още го виждам как изнася напред голямата си мургава глава, с лъснало от пот чело, как впива поглед в моя, как гласът му добива ниски, топли тонове и става убедителен, търпеливо-поучителен.

— Кои са, моля — питаше, — кои са истинските виновници за бунта на Франко? Не са ли случайно френските и английските десници, които не само че го толерираха в началото, но после и направо го подкрепиха и аплодираха? Също както поведението на Англия и Франция, формално коректно, а в действителност двусмислено, позволи на Мусолини да глътне през тридесет и пета Етиопия, така и престъпната нерешителност на балдуиновци и халифаксовци и на самия Блум е преди всичко причина в Испания везните да се наклонят на страната на Франко. Друга била истината: единствена Русия още в началото е разбрала кои са дучето и фюрерът, единствена тя е предвидила далновидно неминуемото съглашение между двамата и следователно е реагирала навреме. Докато френските и английските десници, напротив, враждебни към демократичния строй като всички десници във всички страни през всички времена, винаги са гледали на фашистка Италия и на нацистка Германия със зле прикрита симпатия. На английските и френските реакционери дучето и фюрерът може и да са изглеждали малко неудобни, да, мъничко неблаговъзпитани и стигащи до крайности, но при всички положения за предпочитане пред Сталин. След като нападна и присъедини Австрия и Чехословакия, Германия вече започва да упражнява натиск върху Полша. Така че, ако Франция и Англия са докарани до положението, в което са сега, тоест да гледат и да търпят — няма нужда много да се умува, — отговорността за сегашното им безсилие трябва да се търси именно у тези достойни и декоративни господа с цилиндри и рединготи — отговарящи по външност и облекло на носталгията по деветнадесетия век на толкова много литератори-декаденти, — които и сега още управляват тези страни.

Малнате особено се вживяваше в спора всеки път, когато се засягаше италианската история от последните десетилетия.

Било очевидно — казваше, — че за мен и за Алберто в същност фашизмът не бил друг освен една внезапна и необяснима болест, която неочаквано напада здравия организъм, или ако употребял един любим израз на Бенедето Кроче, „ваш общ учител“ (тук Алберто печално поклащаше глава, отричайки, но Малнате не му обръщаше внимание), като нашествие на номади. Въобще за нас двамата либералната Италия на такива като Джолити, Нити, Орландо и дори тази на Сонино, Саландра и Факта била винаги добра и винаги свята — нещо като златния век към който при възможност трябвало да се върнем. Но сме се лъжели, и още как сме се лъжели! Злото не било дошло внезапно. Напротив, то идвало от много далече, тоест от годините на ранното Възраждане, което станало без народа, без истинския народ. А Джолити? Ако Мусолини бил успял да преодолее кризата след убийството на Матеоти през двадесет и четвърта, когато всичко около него се разпадало, и даже кралят се двоумял, за това ние трябвало да благодарим именно на нашия Джолити, както и на Бенедето Кроче, и двамата склонни да преглътнат всичко, само и само да попречат на настъплението на народните класи. Точно те, либералите от нашите мечти, дали на Мусолини времето, което му било нужно, за да си поеме дъх. Преди да изминат и шест месеца от това, дучето им се отплатил за услугата, като премахнал свободата на печата и разпуснал партиите. Джовани Джолити се оттеглил от политическия живот и се установил в своя Пиемонт. Бенедето Кроче се върнал към любимите си философски и литературни науки. Но имало и такива, много по-малко виновни или по-точно съвсем невинни, които заплатили много по-тежко. Амендола и Гобети били бити до смърт; Филипо Турати умрял в изгнание далеч от своя роден Милано, където няколко години преди това бил погребал бедната госпожа Ана; Антонио Грамши бе започнал да обикаля затворите на родината (умрял миналата година в затвора — не знаехме ли?); италианските работници и селяни, заедно с водачите си, загубили всякаква реална надежда за социално избавление и за човешко достойнство и почти двадесет години вече вегетирали и умирали мълчаливо.

Не ми беше лесно да се противопоставям на тези идеи по няколко причини: първо, защото политическата култура на Малнате, израснал с идеите на социализма и антифашизма още от най-ранно детство в семейството си, превъзхождаше моята; на второ място, защото ролята, която той искаше да ми залепи — ролята на литератор-декадент или „херметик“, както се изразяваше, формиран политически от книгите на Бенедето Кроче, — според мен не подхождаше и не отговаряше на истинска личност и следователно бе редно да я отхвърля, преди още между нас да започне какъвто и да е спор. Но в края на краищата аз предпочитах да мълча, придавайки на лицето си леко ироничен вид. Понасях и се усмихвах.

Колкото до Алберто, и той, разбира се, мълчеше. Малко поради това, че по навик не възразяваше, но главно за да даде възможност на приятеля си да се нахвърля срещу мен и беше дори прекалено очевидно, че е доволен от това. Когато трима души се затворят да спорят в една стая в продължение на дни, почти неизбежно двама от тях се съюзяват срещу третия. Само и само да угоди на Джампи, да се покаже солидарен с него, Алберто беше готов да приеме всичко от него, даже и факта, че той, Джампи, го поставяше често под един знаменател с мен. Вярно, Мусолини и съучастниците — му трупали срещу италианските евреи много тежки насилия и произволи, — казваше например Малнате, — прословутият Манифест за расата от миналия юли, написан от десет, така наречени, „учени фашисти“, не се знаело как да се окачестви — повече като позорен или повече като смешен. Но освен това — добавяше — можехме ли да му кажем ние двамата, колко са били преди тридесет и осма година в Италия евреите антифашисти? Изглежда, са били съвсем малко, незначително малцинство, щом във Ферара, както много пъти му бил споменавал Алберто, броят на членуващите във фашистката партия винаги е бил голям. Самият аз през тридесет и шеста съм бил взел участие в Конкурса за култура. Четял ли съм вече по онова време Историята на Европа от Кроче? Или съм бил изчакал следващата година, годината на Аншлуса и първите признаци на италианския расизъм?

Понасях и се усмихвах, понякога се противопоставях, но рядко, повтарям, завладян въпреки волята си от неговата увереност и прямота, малко прекалено груби и затрогващи, но в същност истински състрадателни, защото и истински изравняващи, братски. А когато Малнате за момент преставаше да се занимава с мен и се обръщаше срещу Алберто, добродушно обвинявайки него и неговото семейство, че „в края на краищата“ са мръсни едри земевладелци, враждебни „латифундисти“, дори аристократи, тъгуващи по средновековния феодализъм, така че не бе чак толкова незаслужено „в края на краищата“ да плащат сега по някакъв начин за привилегиите, от които са се ползували толкова години (Алберто се смееше до сълзи на хулите му, като междувременно кимаше с глава, че да, той, що се отнасяло до него, бил напълно готов да плати), аз го слушах не без задоволство как напада приятеля си. Детето от годините преди двадесет и девета, което, вървейки до майка си по алеите на гробището, я чуваше всеки път да окачествява внушителната уединена гробница на Финци-Контини като „един истински ужас“, изведнаж изникна от най-дълбоките глъбини на душата ми, за да аплодира злобно.

Но имаше и моменти, в които Малнате, изглежда, почти забравяше за моето присъствие. Това беше, когато двамата с Алберто си припомняха годините, прекарани в Милано, тогавашните общи приятели — мъже и жени, ресторантите, които бяха посещавали заедно, спектаклите в „Ла Скала“, футболните мачове, зимните екскурзии в планината и на Ривиерата. И двамата бяха посещавали един „кръг“, в който, изглежда, за да бъдеш приет, е било необходимо само едно качество: интелигентност, презиране на всяка форма на провинциализъм и на риторика. Бяха годините на най-хубавата им младост, годините на Глейдис, вариететна балерина, която играела на сцената на „Лирико“ и за известно време била приятелка на Джампи, после се увлякла по Алберто, който въобще не искал и да я знае, и накрая ги зарязала и двамата. Не била никак за пренебрегване, тази Глейдис — разказваше Малнате, — весела компаньонка, безкористна и развратна колкото трябвало.

— Така и не можах да разбера защо Алберто непрекъснато я отблъскваше, горката Глейдис — каза внезапно една вечер, като ми намигна. И после, обръщайки се към Алберто:

— Хайде, оттогава са изминали повече от три години, намираме се на почти триста километра от мястото на престъплението, да сложим най-накрая картите на масата, а?

Но Алберто се измъкна, почервенявайки. И картите по отношение на Глейдис не бяха сложени на масата нито този, нито друг път.

Харесвала му работата във Ферара — повтаряше често Малнате, — и самата Ферара му харесвала като град и не можел да разбере защо аз и Алберто сме го смятали за нещо като гробница или като затвор. Без съмнение нашето положение било особено. Но грешката ни, както обикновено, била, че сме се смятали за членове на единственото според нас малцинство, преследвано в Италия, без да си даваме сметка, че имало много други малцинства, които страдали като нас и повече от нас. Работниците в завода, където работел например, какво сме мислили, че са: безчувствени грубияни ли? Той познавал няколко, които не само никога не се били съгласили да влязат във фашистката партия, но били социалисти или комунисти и затова преследвани и многократно изтезавани, те продължавали безстрашно да остават верни на идеите си. Бил присъствувал на някои от техните нелегални събрания и бил приятно изненадан да види там освен работници и селяни, дошли специално от Мезола и от Горо, и трима-четирима от най-известните адвокати в града — доказателство, че и тук, във Ферара, не цялата буржоазия е на страната на фашизма, че не всичките й слоеве са изменили. Бяхме ли чували за Клелия Троти? Не? Е, добре тогава — тя била бивша начална учителка, старица вече, която, както му разказали, като млада била, а и все още продължавала да бъде сърцето на местния социализъм. От нейния хуманитарен социализъм а ла Андреа Коста не можело да се извлече много нещо, разбира се, но каква жар, каква вяра, каква надежда имало в нея! Напомняла му физически, особено по светлосините очи, на една друга руса жена, на госпожа Ана, другарката на Филипо Турати, с която той като момче се запознал в Милано през 1922 година. Неговият баща, адвокат, прекарал заедно със съпрузите Турати почти година в затвора през деветдесет и осма. Близък и на двамата, той бил един от малцината, които в неделните следобеди продължавали да ги посещават в скромния им апартамент. И често Джампи придружавал баща си.

Не, за бога, Ферара въобще не била такъв затвор, за какъвто някой, ако слушал нас, можел да я помисли. Да — ако сме гледали от Индустриалната зона, така както е затворен от старите крепостни стени, — градът наистина можел да създаде, особено при лошо време, впечатление за изолираност. Но все пак около Ферара имало богато, жизнено, кипящо от труд поле; а на изток, само на четиридесет километра било морето, с пусти плажове и прекрасни гори от пърнари и борове. Морето, което винаги е било голям резерв за доходи. Но независимо от това самият град, като навлезеш в него, както той бил решил да направи, като го наблюдаваш отблизо без предубеждения, притежавал както всеки друг град такива съкровища — честност, интелигентност и доброта, — които само слепи, глухи или безчувствени хора можели да пренебрегват и да не признават.