Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (29)

X

Така се отказах от Микол.

На другата вечер, верен на обещанието, което бях дал на баща си, не отидох при Малнате; на следния ден, беше петък, не се появих в къщата на Финци-Контини. Така измина една седмица, първата, през която не се срещнах нито с Малнате, нито с другите. За щастие не ме потърсиха и те през този период и това обстоятелство ми помогна. В противен случай възможно бе и да не удържа, да се оставя да бъда хванат отново.

Десетина дни след нашата последна среща все пак, около двайсет и пети, Малнате ме потърси по телефона. Дотогава не се бе случвало подобно нещо и тъй като не аз бях вдигнал слушалката, в първия момент ми се поиска да му кажат, че не съм в къщи. Но веднага се разкаях за това. Чувствувах се вече доста силен, ако не за да го видя, то поне за да говоря с него по телефона.

— Не си ли добре? — започна той. — Ти съвсем ме забрави.

— Отсъствувах.

— Къде беше? Във Флоренция? В Рим? — попита не без иронична нотка.

— Този път малко по-далеч — отговорих му й вече съжалявах за прекалено патетичните думи.

— Добре. Не искам да разпитвам. И така, кога ще се видим?

Отговорих му, че тази вечер нямам възможност, но че утре вечер почти със сигурност ще мина при него по същото време. Но да не ме чака, добавих, ако види, че закъснявам. В такъв случай щяхме да се срещнем направо в гостилница „При Джовани“. Нали там щеше да вечеря?

— Възможно е — потвърди той сухо. После попита: — Чу ли новините?

— Да, чух ги.

— Каква бъркотия. Ела, моля те, ще разговаряме за всичко това.

— Тогава довиждане — казах мило.

— Довиждане.

И затвори.

На другия ден, веднага щом свърших с вечерята, тръгнах с колелото, но спрях на стотина метра от ресторанта. Исках да проверя дали Малнате е там. След като се уверих, че наистина е там (седеше както обикновено на маса навън, облечен във вечната си кремава риза), вместо да отида при него, се върнах назад, изкачих се на единия от трите подвижни моста на Замъка, на този именно, който беше срещу гостилницата. Прецених, че по този начин ще мога да го наблюдавам много по-добре, без да има опасност да бъда забелязан. И така и стана. Облегнат на каменния ръб на парапета, го наблюдавах дълго, докато се хранеше. Гледах там долу него, другите посетители, седнали в редица с гръб към стената, бързото сноване на келнерите в бели сака между масите и имах чувството, така наведен в тъмнината над подобната на стъкло вода на канала, че съм почти като на театър, потаен зрител на приятно и безсмислено представление. Малнате беше вече стигнал до десерта. Чоплеше неохотно голяма чепка грозде зърно след зърно и от време на време, очаквайки да ме види, въртеше глава ту наляво, ту надясно. При това движение дебелите стъкла на очилата му („очилища“ ги наричаше Микол) проблясваха, нервно потрепващи… След като свърши с гроздето, направи знак на келнера да се приближи и размени няколко думи с него. Мислех, че беше поискал сметката; приготвях се да си тръгна, когато видях, че келнерът му носи кафе. Изпи го на една глътка. После от единия горен Джоб на ризата извади нещо много мъничко — тефтерче, в което започна да пише веднага нещо с молив. Какво по дяволите пишеше? — усмихнах се аз. — Може би и той стихове? И така го оставих, погълнат в писане, над тефтерчето, от време на време вдигайки глава, за да погледне отново наляво и надясно или към небето, изпъстрено със звезди, като че търсеше вдъхновение и идеи.

Още няколко вечери продължих да скитам безцелно по улиците на града, разглеждайки всичко, безпристрастно привлечен от всичко: от големите заглавия по вестниците, които бяха окачени по стените на будките, заглавия с едър шрифт, подчертани с червено мастило; от рекламните снимки на филмите, изложени отстрани на вратите на кината; от групичките пияни, спрели по средата на улицата на стария град; от номерата на автомобилите, наредени в редици на площада пред Катедралата; и от различните типове хора излизащи от публичните домове или изскачащи един по един от тъмния шубрак на Монтаньоне, за да си вземат сладолед, бира или газирана вода, опрени на поцинкования тезгях на едно павилионче, изникнало наскоро на площадката на Сан Томазо, в дъното на улица Скандиана. Една вечер, към единадесет часа, се озовах около площад Травальо и надникнах в полутъмното помещение на известното кафене „Шанхай“, посещавано почти само от проститутки и работници от близкото селище Сан Лука; веднага след това се изкачих нагоре до площадчето и се спрях да погледам слабото състезание по стрелба, което двама гамени си устройваха под строгия поглед на почитателката на Малнате. Стоях така настрана, без да кажа дума, без дори да сляза от колелото. По едно време момичето ми викна:

— Ей, младежо, вие там, защо не се приближите и не постреляте малко? Хайде, по-смело. Покажете на тези некадърници какво можете.

— Не, благодаря — отговорих вежливо.

— Не, благодаря — повтори след мен тя. — Господи, каква младеж! Какво направихте с вашия приятел? Виж, той е истински мъж! Кажете, скрихте ли го някъде?

Не отговорих и тя избухна в смях.

— Горкичкият! — каза съжалително. — Вървете, хайде, веднага в къщи, иначе, татко ще вземе каиша. Време е за спане!

Около полунощ на следващата вечер, без да знам дори и аз защо и какво в същност търсех, се озовах в срещуположната част на града и въртях педалите на колелото по утъпканата пътека, която леко криволичеше покрай Стената на ангелите. Имаше чудно пълнолуние — беше толкова светло и небето толкова чисто, че фарчето беше ненужно. Движех се бавно. Легнали на тревата под дърветата, пред мен изникваха все нови двойки влюбени. Машинално броях тези двойки една след друга. Някои бяха вплели тела полуголи; други, вече разделени, лежаха ръка в ръка; трети, прегърнати, но неподвижни, като че ли спяха. Преброих една след друга повече от тридесет двойки. И въпреки че понякога минавах толкова близо покрай тях, че почти ги допирах с колелото на велосипеда, никой въобще не даде знак, че е забелязал моето мълчаливо присъствие. Чувствувах се — и бях — нещо като странен, преминаващ призрак — пълен едновременно с живот и със смърт, със страст и със състрадание.

Като се изравних с височината на „Баркето дел Дука“, спрях. Слязох от колелото, облегнах го на едно дърво и известно време стоях така и гледах, обърнат към спокойната сребриста шир на парка. Мислех не за нещо определено, а за много неща едно след друго, без да се спирам на никое по-специално. Гледах, слушах тънките продължителни изсвирвания на щурците и крякането на жабите и сам се учудвах на леко смутената усмивка, която обтягаше устните ми. „Ето ме и тук“ — прошепнах. Не знаех какво да правя, за какво бях дошъл. Бях обзет от неясното чувство за безполезността от всякакви възпоминания.

Тръгнах по ръба на обраслия в трева склон с очи, вперени в Голямата къща. Долу всичко беше потънало в тъмнина и въпреки че прозорците на Микол гледаха на юг и поради това не можех да ги видя, въпреки това бях сигурен, кой знае защо, че и през тях не се процежда никаква светлина. Стигнал с поглед от височината най-накрая до „свещеното“ място на оградната стена, както казваше Микол — „зеления рай на детските спомени“, изведнаж бях обзет от една мисъл: а ако вляза скришом в парка, прескачайки стената? Като момче, през един далечен юнски следобед, не посмях да го направя, страх ме беше. Но сега? От какво можех да се страхувам сега?

Хвърлих бърз поглед наоколо и след миг бях в подножието на зида, усещайки изведнаж в задухата същата миризма на коприва и говежди изпражнения както преди десет години. Но оградният зид не беше същият, беше различен. Може би именно защото бе остарял с десет години (в това време и аз бях станал с десет години по-голям, пораснал на височина и по-силен), той не ми се стори нито толкова недостъпен, нито толкова висок, както бе останал в паметта ми. След един неуспешен опит успях да запаля клечка кибрит. Тук бяха всичките необходими опорни точки, тук беше дори големият ръждясал пирон, който още се виждаше да стърчи от стената. При втория опит успях веднага да го стигна; и като се хванах за него, ми бе много лесно да се издигна на ръце до върха.

Веднага щом седнах горе, с крака провесени от другата страна на зида, първото нещо, което забелязах, бе една дървена стълба, подпряна на стената. Не бях изненадан, но този факт все пак ме развесели. „Ха — отбелязах, — тук е и стълбата.“ Преди да се спусна от другата страна, за малко се обърнах назад, към Стената на ангелите. Велосипедът ми беше още там, подпрян на дънера на липата, където го бях оставил. Беше стар велосипед, който едва ли щеше да съблазни някого.

С помощта на стълбата много бързо стигнах земята и веднага след това, изоставяйки пътечката, която вървеше успоредно с оградния зид, тръгнах надолу, през ливадата между плодните дървета, с намерението да стигна по-бързо главната алея някъде приблизително по средата, между чифлика на Пероти и дървения мост над канала Панфилио. Стъпвах върху тревата, без да вдигам шум, като продължавах да не мисля за нищо — обхващан все пак от време на време от някакви принципни скрупули, но всеки път, с едно разтърсване на раменете, премахвах още в зародиш появата на вълнение и тревога. „Колко е красив «Баркето дел Дука» нощем — мислех си, — с колко нежност го осветява луната!“ Аз не търсех нищо сред тези млечнобелезникави сенки, сред това море от мляко и сребро. Никой, даже и да ме видеха, че се разхождам тук, не можеше много да ме вини. В края на краищата аз имах дори някакво право, сега…

Излязох на алеята, преминах моста на канала, след това завих наляво и много бързо стигнах до корта. Вярно беше. Професор Ермано бе удържал обещанието си. Металическата мрежа на оградата, свалена, лежеше, събрана в святкащ куп, отстрани на игрището, на срещуположната страна на тази, където обикновено бяха наредени плетените столове и шезлонгите за зрителите. Нещо повече: работите по разширяването на терена за игра бяха вече започнали, тъй като от четирите му страни поляната беше разорана в ивица от поне три метра по страничните линии и пет — от двата края. Алберто беше болен, тежко болен. И трябваше по някакъв начин, и то именно по този начин, да се скрие от него сериозността на заболяването му! „Много добре“ — съгласих се аз и отминах.

Поех по откритото с намерението да направя голям кръг около поляната и не се учудих, когато изведнаж видях (намирах се вече много далеч от корта) към мен откъм „колибата“ да се движи с леки подскоци познатата едра фигура на Йор. Спрях се да го изчакам и кучето, след като дойде на десетина метра от мен, също се спря.

— Йор — повиках го аз тихо, Йор!

Йор очевидно ме позна. Направи с опашката си кратко, миролюбиво, радостно движение и се върна бавно назад по стъпките си.

От време на време се обръщаше, за да се увери, че го следвам. Но аз не го следвах или по-точно, въпреки че се приближавах към „колибата“, не се отдалечавах от външния край на поляната. Движех се на двадесетина метра от кривата линия на големите, мрачни дървета в тази част на парка с лице, непрекъснато обърнато наляво. Сега луната беше зад гърба ми. Поляната, кортът, сляпата стена на Голямата къща и по-нататък, в дъното, площадката на укреплението на Стената на ангелите над разлистените корони на ябълките, смокините, сливите, крушите — всичко изпъкваше чисто, ясно като релеф на тази светлина по-добре, отколкото през деня.

Продължих да вървя и в един момент се оказах на няколко крачки от „колибата“ — не срещу нея, откъм страната й, която гледаше към игрището, а отзад, между дънерите на младите ели и листокапните борики, до които тя бе долепена, Тук се спрях. Гледах втренчено срещу светлината черната, груба форма на „колибата“. Почувствувах се изведнаж неуверен и не знаех вече къде да отида, накъде да тръгна.

— Какво да правя? — питах се полугласно, объркан. — Какво да правя?

Гледах сега „колибата“ и си мислех — без дори сърцето ми да ускори ударите си; приемах го равнодушно, както застоялата вода се оставя да бъде пресечена от светлината, — мислех си, че да, наистина, дали тук при Микол не идваше Джампи Малнате всяка нощ, след като ме оставяше на прага на вратата на моята къща (Защо не? Не се ли бръснеше винаги така старателно, преди да излезем за вечеря именно затова?); е да, в този случай съблекалнята на тенис-корта е могла да бъде прекрасно убежище за тях двамата.

Но да — продължавах спокойно да разсъждавам с нещо като бързо вътрешно шушнене, — да, разбира се. Как съм могъл да бъда толкова сляп? Той се разхождаше с мен само за да убие времето и после, след като, така да се каже, ме сложеше да си легна — давай, с пълни сили при нея, а тя, разбира се, го чакаше в градината. Ами да! Едва сега разбирах истинската причина за този негов жест в публичния дом. Е да: да се любиш всяка нощ или почти всяка — как не! — разбира се, скоро идва моментът, в който започваш да плачеш за майка си, за небето на Ломбардия и така нататък… А стълбата там, подпряна на зида? Само Микол можеше да я постави там, точно на това място.

Мислите ми бяха бистри, аз бях бодър и спокоен. Както в пъзъл — всяко парченце се наместваше до милиметър, всичко съвпадаше съвсем точно.

Микол, разбира се, с Джампи Малнате. С най-близкия приятел на болния си брат. Тайно от него и от всички други в къщата — родители, близки, слуги — и винаги нощем. Обикновено в „колибата“, но кой знае, може би някоя нощ и там горе, в нейната спалня, в стаята с „латимите“. Но наистина ли скришом! Или другите както винаги се правеха, че не забелязват, отминаваха този факт, даже дълбоко в себе си го покровителствуваха, защото в края на краищата човешко и нормално е, едно момиче на двадесет и три години, ако не иска или не може да се омъжи, да не се лишава от всичко онова, което природата изисква? Правеха се, че не забелязват и болестта на Алберто, всички в къщата. Това беше по тяхному.

Наострих уши. Пълна тишина.

А Йор? Къде беше отишъл Йор?

Направих няколко крачки на пръсти към „колибата“.

— Йор! — извиках високо.

Но ето че в отговор изведнаж достигна до мен от много далече, през нощния мрак, един слаб, печален, почти човешки звук. Разпознах го веднага: беше зовът на стария, мил глас на часовника на площада, който отмерваше часовете и половинките. Какво ли искаше да каже? Искаше да каже, че още веднаж бях закъснял, че беше глупаво и жестоко от моя страна да продължавам да измъчвам така баща си, който, разбира се, и тази нощ, обезпокоен от моето закъснение, не можеше да заспи; и че най-накрая беше време да се успокоя. Истински. Завинаги.

— Какъв хубав роман — изсмях се аз, поклащайки глава като пред някое непоправимо дете.

И като обърнах гръб на „колибата“, се отдалечих през дърветата в обратна посока.