Джорджо Басани
Градината на Финци-Контини (14)

II

Цяла нощ се мятах в леглото. Заспивах, събуждах се, отново заспивах. И непрекъснато я сънувах.

Сънувах например, че я гледам точно както първия път, когато влязох в градината — как играе тенис с Алберто. И сега, в съня си не я изпуснах нито за момент от очи. Отново си казвах, че е прекрасна, че ми харесва такава, запотена и изчервена, с тази бръчка на усърдие и почти ожесточена решителност, която минаваше отвесно по челото й, цялата напрегната в усилието да победи усмихнатия си, малко муден и отегчен по-голям брат. Чувствувах се подтиснат от неудобство, от огорчение, от една почти нетърпима болка. Отчаян се питах: какво ли бе останало от момиченцето от преди десет години в тази двадесет и две годишна Микол с къси панталонки и памучна блузка, в тази Микол с толкова независим, спортен, модерен (но най-вече независим) вид, който те кара да мислиш, че последните години е прекарала по игрищата на международния тенис: Лондон, Париж, Лазурния бряг? Да — сравнявах, — ето, от момиченцето са останали русите, пухкави коси, изпъстрени със съвсем светли кичури, небесносините скандинавски очи, кожата с цвят на мед и проблясващият на гърдите й през отвора на блузката диск със sciaddai^[1]. Но какво друго?

После бяхме затворени вътре в каретата, в сивия, миришещ на застояло полумрак, с Пероти отвън, седнал на капрата — неподвижен, безмълвен, надвиснал над нас. Ако Пероти седеше там горе — разсъждавах, — упорито обърнал гръб, сигурно го правеше, за да не е принуден да гледа това, което ставаше или можеше да стане вътре в каретата, с една дума — от сервилна дискретност. И въпреки това знаеше всичко този стар глупак, и още как знаеше! Жена му, безличната Виторина, шпионираше през полудопиращите се крила на вратата на гаража (забелязах как малката като на влечуго глава на тази жена с лъскави гладки гарвановочерни коси предпазливо наднича през вратата; забелязах и как едното й око, също черно, гледа със загрижен наполовина израз). Жена му стоеше там, на пост, наполовина вътре, наполовина отвън, и скришом му правеше знаци.

Озовахме се дори в стаята на Микол, тя и аз, но пак не бяхме сами; бяхме „спънати“ — пошушна ми тя — от „неизбежното“ чуждо присъствие, на Йор този път, легнал в средата на стаята като огромен идол от гранит; Йор, който ни фиксираше с ледените си очи — едното черно, другото, светлосиньо. Стаята беше дълга и тясна, точно като помещението на гаража; точно като него пълна с неща за ядене — грейпфрути, портокали, мандарини — и с „латими“, най-вече с „латими“, наредени в редици като книги по рафтовете на големи черни, строги църковни шкафове, високи до тавана. И тези „латими“ въобще не бяха стъклени предмети, както тя, Микол, искаше да ме убеди, а напротив, именно както аз бях предположил, вид сирене — малки и гладки форми белезникав кашкавал като бутилки. Смеейки се, настояваше да опитам нейното сирене. И ето че се вдигаше на пръсти, мъчеше се да достигне едно от поставените най-високо (тези най-горе били най-вкусните — ми обясняваше, — най-пресните), но аз категорично отказвах, разтревожен от присъствието на кучето и от това, че докато разговаряхме, навън водата в лагуната, поради прилива, бързо повишаваше нивото си. Ако се забавех още малко, приливът щеше окончателно да ми попречи да изляза от стаята й незабелязано. Бях влязъл през нощта тайно в спалнята на Микол — скришом от Алберто, от професор Ермано, от госпожа Олга, от баба Реджина, от вуйчовците Джулио и Федерико, от непорочната госпожица Блуменфелд. Йор, който единствен знаеше и беше единствен свидетел на това, което съществуваше между нас, не можеше да им разкаже.

Сънувах също, че разговаряме най-после без да се преструваме, най-после говорим с открити карти.

И малко спорехме, както обикновено. Микол настояваше, че това нещо между нас започнало от първия ден, в който аз и тя, и двамата още в плен на изненадата, сме се видели и познали и сме избягали да разглеждаме парка; а аз възразявах, че нищо подобно, че според мен „нещото“ е започнало преди това, още по телефона от момента, в който тя ми бе съобщила, че е станала „грозна“, „една стара мома със зачервен нос“. В края на краищата, разбира се, не й повярвах. И все пак тя не можела дори да си представи — казвах с бучка на гърлото — колко тези нейни думи ме карали да страдам. През следващите дни, преди да я видя, бях мислил непрекъснато затова и не можех да се успокоя.

— Е, може би имаш право — съгласяваше се милостиво на това място Микол, поставяйки ръката си в моята. — Щом мисълта, че съм станала грозна и с червен нос, ти е подействувала неприятно, тогава се предавам, значи, имаш право. Но какво да правим сега? Извинението с тениса вече не важи, а от друга страна, в къщи, при опасността да останем блокирани от прилива (виждаш ли каква е тази Венеция?) не е хубаво да те пускам в къщи.

— Няма да е нужно — оспорвах аз. — Би могла и ти да излезеш навън все пак.

— Аз навън?! — възкликваше тя, кокорейки очи. — Кажи ми, скъпи приятелю, за да отида къде?

— Не… не зная… — отговарях, пелтечейки. — Например на Монтаньоне или на площад д’Арми по посока на Акведукта, или ако не ти се струва подходящо, тогава на площад Дела Чертоза откъм улица Борсо. Там именно се разхождат всички, които ходят, известно ти е, нали? Не зная за твоите, но моите родители по тяхно време също са ходели там. Да излезем заедно, в края на краищата какво лошо има в това? Не е като да се любиш! Това е само първото стъпало към ръба на пропастта. А оттам, за да стигнеш дъното, трябва много път да изминеш!

Беше ми на устата да добавя, че щом, както изглежда, и площад Дела Чертоза не й се нрави, тогава можем евентуално да вземем два различни влака и да си определим среща в Болоня. Обаче замълчах, дори в съня си не събрах смелост. Впрочем тя, поклащайки глава и усмихвайки се, вече ми заявяваше, че било безполезно, невъзможно, „забранено“ — с мен извън къщи или извън градината нямало да отиде никъде. Е, какво? — развеселена намигваше. — А след като се оставела да бъде разведена по обичайните места „на открито“, така скъпи на „ероса на дивия роден градец“, да не би сега случайно да кроях да я заведа в Болоня? И то без съмнение в някой от онези „големи“ хотели, любимите на баба й Жозет, от рода на „Брун“ или „Балиони“, като естествено в регистратурата представим нашите порядъчни, изрядно заверени, расово отличителни документи?

Вечерта на следния ден, веднага щом се прибрах от едно непредвидено пътуване до университета в Болоня, веднага се хванах за телефона.

Отговори ми Алберто.

— Как върви? — попита ме той иронично, показвайки най-после, че е разпознал гласа ми. — Не сме се виждали цяла вечност. Как си? Какво правиш?

Смутен, объркан, започнах да разказвам припряно. Говорех за много неща: за дипломната работа, която (беше вярно) се е изпречила пред мен като непреодолима стена; за времето, което след тези последни петнадесет лоши дни, сутрин даваше надежда за някакъв проблясък (Но не можеше много да му се вярва. Хапливият студ говореше ясно, че вече сме навлезли в зимата и трябва да се простим с отминалите хубави октомврийски дни); последва един изключително подробен разказ за моя бърз „оглед на улица Дзамбони“ — както се изразих, като че ли Алберто, който учеше в Милано, беше длъжен да познава Болоня така, както я познавах аз.

— Сутринта — обяснявах — бях в университета, където трябваше да уредя някои неща в канцеларията. После се качих до библиотеката, за да направя някои проверки във връзка с библиографията на Панцаки, която подготвям. В един часа отидох да обядвам в ресторант „Папагалът“, но не в този в подножието на Азинели, който, освен че е много скъп и като кухня не е кой знае какво, а в другия — който се намира на една странична уличка до улица Галиера и е известен с добрата си кухня и с наистина ниските си цени. Следобеда се срещнах с приятели и направих една обиколка по книжарниците в центъра, после пих чай в „Дзанарини“ на площад Галвани — с една дума, прекарах доста добре, — завърших да разказвам, — горе-долу както когато посещавах редовно университета.

— Представи си, преди да се върна на гарата — добавих, като измислях изцяло; кой знае какъв дявол изведнъж ме бе накарал да разкажа подобна история, — намерих дори време да хвърля един поглед на улица Дел’Ока.

— На улица Дел’Ока ли? — попита веднага Алберто оживено и все пак малко плахо.

Това ми бе достатъчно, за да се прояви у мен същото хапливо чувство на удоволствие, което караше баща ми да се държи много по-просташки по отношение на Финци-Контини, отколкото се държеше в действителност.

— Как! — възкликнах. — Никога ли не си чувал да се говори за улица Дел’Ока? Но нали там се намира едно от… най-прочутите пансиончета в Италия!

Изкашля се смутено:

— Не, не я зная.

После, сменяйки рязко тона и темата на разговора, каза, че и той, след някой и друг ден трябвало да замине за Милано и щял да остане там поне една седмица. Месец юни не бил все пак толкова далече, колкото изглеждало, а той още не бил намерил професор, с чиято помощ да скалъпи „каквато и да е дипломна работа“, или по-точно още не бил потърсил такъв.

След това, сменяйки отново темата (междувременно гласът му бе възвърнал обикновения си отегчен и подигравателен тон), ме попита дали случайно преди малко не съм бил минал с велосипеда покрай Стената на ангелите. Той в този момент се намирал в градината — излязъл, за да провери състоянието на корта след дъжда. Но, от една страна, поради разстоянието, от друга — поради спусналия се вече здрач, не могъл точно да разбере аз ли съм бил онзи, който, без да слезе от седалката на колелото, с ръка опряна на дънера на едно дърво, се бил спрял там горе и гледал към градината. А-а, значи, съм бил аз — продължи, след като потвърдих, че на връщане от гарата към къщи съм минал покрай Стената. Защото, обясних, съм изпитвал вътрешна погнуса от мръсните муцуни, които се събират срещу „Кафе дела Барса“ на булевард Рома или седят по бордюра на булевард Джовека. Значи, съм бил аз? — запита повторно. Не бил сбъркал! Тогава, щом съм бил аз, защо не съм се обадил на неговите провиквания, на свиренето му? Не бях ли го чул?

Не бях го чул — излъгах още един път. — Дори не го бях забелязал в градината. Сега наистина нямахме какво друго да си кажем, нищо, с което да запълним изведнъж появилото се мълчание от страна и на двамата.

— Но ти… ти търсеше Микол, нали? — най-накрая като че ли се сети той.

— Да — отговорих. — Би ли могъл да ме свържеш с нея?

С удоволствие щял да ме свърже — каза, — но било много странно, че „този ангел“ не ме е предупредил — Микол била заминала рано следобед за Венеция с намерението и тя да се позанимае с дипломната си работа. Била слязла на обяд облечена за път, с куфар и всичко останало, и съобщила на „смаяното семейство“ решението си. Било й дотегнало, заявила, да протака това задълженийце. Затова вместо през юни, решила да се дипломира през февруари, нещо, което във Венеция, с „Марчана“^[2] и „Куерини“^[3] подръка, можела да направи; докато във Ферара, по ред причини, не й било възможно да работи върху дипломната си работа (така поне казвала тя). Кой знае обаче дали Микол щяла да изтърпи подтискащата атмосфера на Венеция и на къщата на вуйчовците им, която не обичала. Нищо чудно, ако след седмица-две я видели — „да се завръща в базата с празни ръце“. На него щяло да му бъде много странно, ако поне един път Микол останела повече от двадесет дена или месец далече от Ферара…

— Но ще видим — каза накрая. — Във всеки случай — какво ще кажеш (тази седмица е невъзможно, следващата също, но по следващата, да, мисля, че ще бъде възможно), какво ще кажеш, ако направим едно пътешествие с автомобил до Венеция? Ще бъде забавно да изненадаме сестричката ми — аз, ти и Джампиеро Малнате например!

— Това е идея — отговорих. — Защо не? Можем да се уговорим.

— А междувременно — подхвана разговора с усилие, в което чувствувах силно желание от негова страна веднага да ми предложи нещо в замяна на това, което току-що ми бе съобщил, — разбира се, ако нямаш нещо по-добро пред вид, защо не дойдеш при мен, в къщи, да кажем утре към пет часа следобед? Ще дойде и Малнате, мисля. Ще пием чай… ще слушаме плочи… ще разговаряме… Не зная дали ще ти бъде интересно на теб, литератора, да прекарваш времето си с един инженер (тоест аз) и един инженер-химик. Но ако решиш да дойдеш, не се стеснявай, ела, за нас ще бъде удоволствие.

Продължихме още известно време разговора, като Алберто все повече се въодушевяваше от тази своя идея, която, изглежда, внезапно му бе дошла: да му отида на гости; докато мен тази покана едновременно ме привличаше и отблъскваше. Наистина — мислех си — преди малко в продължение на половин час от Стената на ангелите бях гледал към градината и преди всичко към къщата, която през почти оголените клони на дърветата се открояваше на вечерното небе от долния етаж до островърхия покрив като хералдически символ. Два от прозорците на мецанина на равнището на терасата, от която се слизаше в парка, бяха вече осветени. Светлина от електрическа лампа прозираше и от единственото, там горе, високо прозорче, което се намираше малко под върха на крайната куличка. Дълго, с болезнено напрягащи се в здрача очи, бях стоял с поглед, вперен в малката светлинка на горното прозорче — спокойна, трептяща светлинка, увиснала във въздуха, която в сгъстяващия се мрак приличаше на звезда. И само далечните свирки и тиролските викове на Алберто, които породиха у мен заедно с безпокойството да не бъда разпознат и нетърпение да чуя пак, веднага, гласа на Микол по телефона, успяха да ме пропъдят от там…

А сега? — питах се обезсърчен. — Какво значение имаше за мен да отида в тяхната къща сега, щом я нямаше Микол?

Но това, което ми каза майка ми, когато излязох от стаичката с телефона: а именно, че към обяд бе телефонирала Микол Финци-Контини и бе питала за мен („Помоли ме да ти предам, че й се налага да замине за Венеция, че те поздравява и ще ти пише“ — добави мама, като гледаше настрани), бе достатъчно, за да ме накара изведнъж да променя намерението си. От този момент времето, което оставаше до пет часа на следващия ден, започна да тече изключително бавно.