Джон Нанс
Насрещен вятър (8)

8

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха на 40 километра югоизточно от Рим

Понеделник, 14:40 ч

— Какво смяташ да правиш, Крейг? — попита Аластър, протегнал пръст към бутона на радиостанцията. — Време е за решение.

— Задръж. Ще изчакаме. Кажи им, че ни трябва време, за да се справим с проблем. Не обяснявай какъв.

Аластър натисна бутона и предаде молбата. В същото време Крейг обясняваше по вътрешната радиоуредба, че кацането се бави по вина на италианския въздушен контрол.

 

 

Смесената националност на сто и осемнайсетте пътници от полет 42 бе типично свидетелство за врящото гърне, в което се превръщаше Европа през първите години на двайсет и първи век. Из салона бяха разпръснати турци, италианци, гърци, англичани, германци, швейцарци, холандци, испанци, французи и един датчанин, както и туристическа група от четирийсет и четирима американци.

С изключение на двамата англичани, само американците знаеха, че на борда има бивш президент — факт, който развълнува групата още в Истанбул преди излитането, когато представителят на „Юро Еър“ въведе Джон Харис в празния салон за първа класа.

След излитането неколцина от групата отскочиха да поздравят видната личност и президентът посрещна сърдечно всекиго от тях въпреки усилията на Джилиан да ги прогони обратно в туристическия салон.

Когато Харис приключи разговора си с Джей Райнхарт и предаде слушалката на Шери Линкълн, ръководителката на туристическата група се приведе към креслото му.

— Господин президент.

— Да? — отвърна той, като се усмихна с усилие и протегна ръка на елегантно облечената около шейсетгодишна жена.

— За мен е чест да летя с вас, сър. Сякаш съм на борда на президентския самолет.

Джон Харис се разсмя.

— Е, не съвсем. На президентския самолет е далеч по-просторно. Как ви беше името?

— Ани Джейн Форд от Денвър, сър. Водя туристическата група. Всички сме американци.

Той леко стисна ръката й.

— Ани, моля те да не казваш на никого, но в момента се чудя как да уредя едно прехвърляне. Затова извинявай, трябва да поговоря с командира.

— О, разбира се! Извинявайте!

Жената се отдръпна да му стори път. Той й благодари и тръгна напред. Джилиан го бе видяла и отвори вратата на кабината.

Джон Харис прекрачи в малката ниша, кимна на Аластър Чадуик и положи ръка върху рамото на командира.

— Капитане.

— Да, сър?

— Къде сме?

— Слизаме на три хиляди и шестстотин метра, господин президент, и наближаваме зоната за изчакване южно от Рим. Можете да видите града на около четирийсет и пет километра пред нас. — Крейг Дейтън посочи и Харис се загледа натам. След няколко секунди мълчание Крейг добави: — Имате ли вести от Вашингтон?

— Капитане, трябва да ви помоля за една много голяма услуга — започна Харис. — Вие сам повдигнахте въпроса, но тогава не знаех, че ще получа съвета, който ми дадоха току-що. — Той обясни препоръката на своя адвокат за „Сигонела“ и накрая попита: — Познавате ли базата?

— Да, сър — отговори Крейг.

— И… ще ви стигне ли горивото?

— Не би трябвало да представлява проблем — каза Харис, усещайки как Аластър настръхва на съседното кресло.

Президентът се обърна към втория пилот.

— Вие сте Аластър Чадуик, нали?

Аластър се завъртя, изненадан, че Харис е запомнил името му.

— Да, сър.

— Гражданин на Великобритания, прав ли съм?

— Точно така.

— И докато нашият командир Дейтън като офицер от американските военновъздушни сили се смята за задължен да помогне на своя бивш президент, вие явно нямате подобни стремежи, а работата ви е сериозно застрашена. Правилно ли анализирах ситуацията?

— За мое голямо съжаление сте абсолютно прав, господин президент — отговори сдържано Аластър. — Извинявайте, но трябва да мисля и за себе си.

— Глупости. Постъпвате напълно разумно. Но аз съм сериозно застрашен и ще ви бъда дълбоко признателен, ако ми помогнете да стигна до „Сигонела“. Уверявам ви, че съдебните действия срещу мен са злонамерени и макар да съм пристрастен, смятам, че ще направите голяма услуга на международното правосъдие, ако осуетите плановете на Перу. Извън казаното дотук нямам никакво право да ви оказвам натиск.

— Аз… разбирам — отговори Аластър и пак се обърна към предното табло.

— Независимо от предстоящото ви решение искам да знаете, че съм искрено благодарен за помощта, която вече ми оказахте тъй безкористно. Благодаря!

Харис потупа Аластър по рамото, козирува на Крейг, след това излезе от кабината и затвори вратата.

— Влизаме в зоната за изчакване — обяви Крейг, като се включи към радиовръзката на Аластър с „Контрол на подхода“ в Рим.

Мълчаливо направиха първия завой по издължената овална траектория, която се очертаваше върху хоризонталния екран на ситуационния индикатор пред тях, както я генерираха бордовите компютри. Имаха разрешение да летят минута и половина на юг по курс 170 градуса, след това да направят завой и да се върнат по курс 350 градуса към определената точка на три хиляди метра височина над италианското поле. Така щяха да се движат напред-назад, докато получат разрешение да напуснат зоната и да се насочат за кацане.

В кабината отекна тих звън и Крейг вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Капитане, обажда се Урсула от задния салон. Тук имаме двама мъже, които ще изпуснат връзката си за Ню Йорк, ако се забавим. Настояха да ви го съобщя.

— Кажи им, че правим всичко възможно.

— Какво точно означава това? Джилиан ни съобщи защо изчакваме, но тези двамата са много разтревожени.

— Означава, че след няколко минути ще знаем кога кацаме, Урсула. Не им казвай нищо повече.

— Не само те мърморят, но ще им кажа. Други пътници разпитват Ели.

Крейг остави слушалката и огледа предното табло. Няколко минути летяха мълчаливо. Аластър потропваше нервно по щурвала. Мускулчетата по челюстта му потрепваха, издавайки, че мисли трескаво.

— Това си е чисто и просто професионално самоубийство, по дяволите! — каза внезапно той. — За двама ни.

— Знам.

— Все едно вече сме уволнени.

— Поне аз. Не съм се отказал от намерението да ги убедя, че съм те принудил.

— Виж какво — продължи Аластър, — знам, че цял живот щях да си остана адвокат, ако не беше онзи бар в Абу Даби, където цяла нощ ме навива да избера гражданската авиация. Естествено, ако трябва да бъдем точни, изобщо нямаше да те изслушам, ако предната седмица с онзи твой непрокопсан партньор не бяхте минали на бръснещ полет с фантомите точно над моята палатка.

— Аха. Голям майтап. Вие от Кралските военновъздушни сили все се правехте на невъзмутими.

— Да, признавам, весело беше. Но дявол да го вземе, Крейг, след като получих тая работа, взех да си я харесвам! В небето ми е по-хубаво, отколкото из съдилищата. Сигурно съм ти го казвал поне хиляда пъти. Затова толкова дълго останах във военната авиация въпреки непрестанните ти подканвания по електронната поща.

— Сериозно, Аластър, какво ще речеш, ако ти заповядам да напуснеш кабината и да седнеш в салона?

— Все едно, нашият уважаем главен пилот хер Вуртшмит ще ме уволни, задето не съм се опитал да изкъртя вратата и да те обезвредя със сила.

— Сигурно си прав — каза Крейг.

— Така или иначе, ще предприемеш каквото си си наумил, нали?

— Не знам как ще се справя без теб, Аластър, но, за бога, не знам и как бих могъл да кацна и да предам президента на Перу.

— За твое сведение това долу не е Перу. Италия е. Сам чу, Перу ще трябва да води борба, за да го екстрадират. А освен това „Сигонела“ се намира в Сицилия, която също е италианска територия.

— Имам ли някаква свобода на действие? — обърна се Крейг към него. — Като командир искам да кажа. Хайде, сложи си адвокатската шапка и ми обясни.

Аластър Чадуик обмисли въпроса и погледна приятеля си в очите.

— Всъщност май имаш. Мисля, че преди малко не бях прав.

— Когато каза, че това ще е кражба на самолет?

— Да. Не бях прав. Както германските закони, така и международните конвенции дават на командира на самолет по международните линии пълното право да върши всичко, което сметне за необходимо, след като полетът е започнал.

— Великолепно!

— Но, Крейг, това означава просто че не могат да ни вкарат в затвора. Така или иначе, „Юро Еър“ ще ни изхвърли при първа възможност, а това никак не ми е по вкуса. Никъде няма да си намерим толкова хубава работа.

Крейг въздъхна.

— Не мога да искам това от теб.

Чадуик се разсмя тъжно.

— Така си е. Не можеш да го искаш.

— Което означава — продължи бавно и отмерено Крейг, — че това изумително важно и ключово решение в развитието на международното право — решението дали ще се осъществи тази юридическа фалшификация, или не — зависи изцяло от твоя избор, както несъмнено ще отбележат бъдещите историци. Вероятно ще го нарекат „решението Чадуик“.

— О, безкрайно ти благодаря! Май и католиците могат да ти завидят, като се стигне до внушаването на вина.

— Ние вече започнахме представлението, Аластър. Кацнем ли в Рим, значи целият цирк в Атина е бил излишен.

— Ние ли? От къде на къде ние, сър? Ако не ме лъже паметта, умолявах те да не излиташ.

— Ти каза, цитирам буквално: „Не излитай без разрешение“. Затова получихме разрешение.

— Започвам да разбирам защо навремето крал Джордж е зарязал скапаните колонии.

— Не е имал избор. Ние напердашихме Корнуолис.

— Янки!

— Британци!

Мълчаха почти минута. Боингът направи завой и пое обратно.

— О, да те вземат дяволите! Добре! Пренасочвам към „Сигонела“, ако предложиш що-годе приемливо обяснение за въздушния контрол.

— Благодаря, Аластър. Но не им казвай за „Сигонела“. Кажи, че искаме да се отклоним към Неапол. Не бива да разберат какво сме замислили.

— А как да го обясня? — попита Аластър.

— Нищо не можем да кажем. Това си е чиста истина. Не можем.