Джон Нанс
Насрещен вятър (45)

45

„Юро Еър“ 1020, в полет

Четвъртък, 10:40 ч

Докато Шери Линкълн говореше по сателитния телефон, Крейг и Аластър не споменаха нищо за трудностите с горивото. Тя изрече няколко думи, въздъхна и подаде слушалката на Крейг.

— Не успя ли да го откриеш?

— В съда е. Сигурно не може да говори. Оставих му съобщение.

— Ако искаш да опиташ отново, заповядай по всяко време.

— Благодаря, момчета — каза Шери, после излезе и затвори вратата на кабината.

Аластър бе превключил на друга честота и любезно разпитваше останалите самолети по презокеанските трасета какви данни за вятъра дават бордовите им компютри. Така получаваше по-ясна представа за времето, отколкото можеха да имат метеоролозите. Крейг поддържаше връзка с въздушния контрол в Шануик и същевременно слушаше разговорите на Аластър. Чу как вторият пилот благодари на поредния екипаж, после се облегна назад и погледна наляво.

— Мисля, че ще е по-добре да слезем на девет хиляди метра — тихо каза Аластър.

— Защо?

— Току-що разговарях с боинг 747, който лети на изток, около триста километра пред нас. Сега са на девет хиляди и триста и срещат вятър със скорост петдесет километра и посока 065 градуса. Малко пред тях един еърбъс А-340 лети на височина единайсет и сто. Съобщава за насрещен вятър с посока нула шест шест и скорост осемдесет и шест километра.

По изражението на командира бе ясно, че е разбрал.

— Аластър, на идване имахме попътен вятър! Все още имаме… — Крейг погледна данните за вятъра в бордовия компютър. — Охо… почти нула.

— Зоната на ниско налягане идва на юг, Крейг, и ще навлезем в насрещен поток.

— Боже мой, колко бързо се движи?

— С осемдесет-сто километра в час, може би и по-бързо. Нямаше го в прогнозите.

Настана безкрайно мълчание. Най-сетне Крейг заговори отново.

— И как ще се отрази това на изчисленията ни за горивото?

— Не особено добре. Ако ветровете наистина са такива, няма начин да стигнем до Дъблин.

— Значи наистина ще кацаме в Галуей?

Аластър кимна.

— Дори и това няма да е лесно.

Лицето на Крейг стана много сериозно.

— Аластър, да не би да твърдиш, че ще имаме затруднения да достигнем брега на Ирландия?

Липсата на бърз отговор смрази кръвта му. Вторият пилот въздъхна и разпери ръце.

— Мисля, че ще се доберем до Галуей, но почти без резерв. Малко късно променихме курса.

— О, господи! — прошепна Крейг.

— Затова трябва да слезем на девет хиляди, Крейг. Губим гориво, но компенсираме с по-висока скорост.

Крейг кимна.

— Свържи се с Шануик и да действаме. Трябва да успеем, стари приятелю.

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Стюарт Камбъл вече бе свързал своята видеокамера с монитора. След като съдия О’Конъл му кимна, той натисна бутона за включване. В същото време неколцина репортери минаха напред, за да видят как върху екрана се появява черно-бяло изображение на Овалния кабинет.

Джей седеше мълчаливо и страдалчески гледаше разговора между Ренълдс и президента, хвърляйки крадешком погледи към часовника си.

Вече би трябвало да са минали половината път, пресметна той. Представяше си облекчението на Шери при мисълта, че наистина ще кацнат на американска земя.

Когато записът свърши, Камбъл спря камерата и се обърна към съдията.

— Милорд, въз основа на клетвената декларация на мистър Ренълдс как е направен този запис, както и на образа и звука от самия запис предлагам да прецените, че думите на Джон Харис представляват безспорно доказателство, което не само оправдава напълно издаването на перуанската заповед за арест, но и според Договора против изтезанията налага на ирландския съд да подкрепи незабавно въпросната заповед и след евентуално обжалване да разпореди екстрадирането му в Перу.

— Протестирам — обади се Майкъл, ставайки на крака.

— Мистър Гарити — каза съдията малко по-сдържано. — С какво можете да оборите онова, което видяхме току-що?

Майкъл сведе очи към дългата бележка, която му подаваше Джей, прочете я набързо и продължи.

— Милорд, охотно признавам, че видяното прилича на скандален разговор между президента Харис и мистър Ренълдс в Овалния кабинет на Белия дом. Признавам също така, че документалните доказателства за придобиването и съхранението на записа до момента са ясни и задоволителни. Но в наше време човек невинаги може да вярва на очите си. Съществуват електронни методи за обработка на звук и картина и аз ви предлагам да се запитате дали звукът от тази касета наистина е оригинален, или старателно и цинично е заменен, за да бъде очернен един бивш президент. В края на краищата, милорд, перуанското правителство е замесено пряко в опита Джон Харис да бъде подложен на криминално преследване. С властта и възможностите на една суверенна държава тази касета би могла да се обработи по безброй електронни технологии.

— Имате ли доказателства за подобна промяна, мистър Гарити? — попита О’Конъл.

— Не, милорд. Но обвиняемият не е длъжен да доказва, че записът е фалшив. Напротив, мистър Камбъл трябва да докаже неговата автентичност, но въпреки това той предлага касетата без подкрепата на свидетелски показания и без никакви гаранции чии гласове сме чули.

Стюарт Камбъл скочи на крака.

— Милорд, по въпроса за това кой трябва да поеме тежестта на доказването, моля съда да се съгласи, че в момента разглеждаме само дали има основания за арест. На съдебния процес в Лима президентът Харис ще има пълна възможност да оспори или дори да отхвърли изцяло използването на записа като доказателство. Днешното заседание не е експертиза. То просто трябва да установи, че има достатъчно основания да се смята, че мистър Харис може да е извършил престъпление.

— Милорд — възрази Майкъл, — готов ли сте да обявите, както желае мистър Камбъл, че автентичността на касетата не може да бъде оспорвана в този съд?

— Не, мистър Гарити, не съм готов — отвърна съдия О’Конъл. — За момента се въздържам от мнение.

— Тогава, милорд — продължи Майкъл с въздишка на облекчение, — предлагам като доказателство друга касета — може би истинския видеозапис, направен тайно и незаконно от мистър Ренълдс на въпросната дата.

Съдията и Камбъл го изгледаха с недоумение.

— Извинете, мистър Гарити, нещо не ви разбрах — каза О’Конъл.

Джей подаде касетата на Майкъл, който я вдигна високо.

— Разполагаме с видеозапис от същата среща и моля за разрешение да бъде показан.

— Същият запис? — възкликна О’Конъл с едва сдържано раздразнение. — Защо?

— Милорд, причината ще ви стане съвсем ясна, ако разрешите да го покажем.

— Имате ли някаква документация за произхода на тази касета?

— Имам, милорд — заяви Майкъл според предварително разработения сценарий. — Тази касета бе доставена снощи на мистър Райнхарт и дежурният администратор от хотела ще потвърди, че са я донесли сътрудници на мистър Камбъл. Самият мистър Камбъл ни гарантира, че записът е идентичен с онзи, който току-що бе показан пред съда.

— Значи е същият запис? — попита О’Конъл.

— И да, и не, милорд.

— Стига игрички, мистър Гарити! Същото ли е това скапано нещо, или не?

— Милорд, видеокасетата е точно като онази, която представиха мистър Камбъл и неговият екип, образите са същите, но има още един звукозапис, за който мистър Камбъл навярно не подозира, и като използваме друг формат, ние можем да включим този звукозапис.

— Друг звукозапис? Разбирам — каза О’Конъл и раздразнението му изведнъж отстъпи място на любопитство. — Знам, мистър Гарити, че в някои случаи видеокасетите съдържат повече от един звукозапис.

— Невъзможно — възмутено възкликна Стюарт Камбъл. — Това е нелепо. Представих ви оригиналната касета, а на нея има само един звукозапис.

— Сигурен ли сте, мистър Камбъл? — попита О’Конъл. — Смятате ли се за експерт по електроника?

— Не, милорд, но…

— В такъв случай съм твърде любопитен да видя и чуя този запис. Продължавайте, мистър Гарити.

Майкъл подаде касетата на Джей, който пристъпи напред и я зареди във видеокасетофона. Натисна бутона и докато се връщаше към масата, на екрана оживяха същите образи.

 

 

„Юро Еър“ 1020, в полет

— Положението се подобрява, Крейг — каза Аластър след поредните трескави изчисления, когато слязоха на девет хиляди и триста метра.

— Слава богу!

— Още не сме се измъкнали, но по моя преценка ще стигнем до Галуей със запас от около седемстотин килограма гориво, тоест… за час и десет минути.

— Значи ветровете се задържаха?

Аластър кимна.

— Дотук добре. Проблемът ще е с времето в Галуей. Там имат апаратура за кацане по прибори, но е паднала гъста мъгла.

— Галуей е край морето, нали?

— Да, на брега на едноименния залив. Мъглата идва откъм морето.

— Ако се наложи, ще наближим на минимална височина.

— Трябва да вземем решение, преди да сме слезли под шейсет метра.

— Разбрано — каза Крейг. — При необходимост ще слезем и до нулата, стига да сме точно на осевата линия. Прилагаме категория AAA. Ще използваме и двата автопилота, насочваме се по прибори, ти управляваш захода, а аз поемам кацането.

— За да не объркам нещо, ако пистата не се вижда, нали?

— Със запас от седемстотин килограма няма да ни остане гориво за повторение. Имаме само един опит.

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Джей Райнхарт натисна бутона и от телевизора долетя гласът на Джон Харис, примесен с някакво неясно шумолене. Отначало думите изглеждаха същите, но постепенно станаха съвсем различни, макар че картината се повтаряше.

— Добре, Бари, докъде стигнахме? Готови ли сме?

— Е, сър — започна друг глас, по-близък до микрофона и поради това по-силен, — готови сме, но ще е… скъпичко.

— Колко… искат?

— Те искат един милион долара.

— … че вече дадох съгласие.

— Да, господин президент. Помня инструкциите.

— А сега, Бари… да ти задам най-важния въпрос. Поддават ли се на контрол тези хора?

— Да, сър.

— Абсолютно ли си сигурен, че разбират… заповеди да няма прекомерна употреба на сила… абсолютно никакво насилие извън необходимия минимум за унищожаване на фабриката?

— Разбират, сър.

— Аз съм… разтревожен… пострадат невинни цивилни. Не ме интересува колко свидетели ще останат. Не желая работниците да пострадат, освен… престрелка или нещо подобно.

— Разбирам, сър.

Стюарт Камбъл тръсна глава и смаяно вдигна ръце, после се обърна към своя екип, но никой не можеше да му даде обяснение.

На екрана президентът въздъхна и скръсти ръце. Главата му все още не се виждаше.

— … да действаш.

— Очакваме във фабриката и склада да има около шейсет-седемдесет души и част от тях ще бъдат цивилни.

— Работниците ли? — попита президентът.

— Да, сър. Отвън има тежковъоръжена охрана и по-голямата част от стрелбата ще бъде там. Ако наемем тази групировка — тези наемници, бивши бойци от „Сендеро Луминосо“ и перуанската армия — ако ги наемем, те ще могат бързо да неутрализират съпротивата и после да изведат всички от фабриката, преди да я взривят.

— Милорд! — възкликна Камбъл, но О’Конъл му махна да млъкне, без да откъсва очи от екрана.

— Седнете, ако обичате, мистър Камбъл.

На екрана вървяха все същите кадри. Скритата камера върху сакото на Ренълдс се вдигна заедно с него, докато той пристъпваше към камината. После се завъртя и показа президента в края на кабинета.

— Сър — раздаде се гласът на Ренълдс, — тези момчета са опитни. Ще свършат работата без излишни въпроси и стриктно ще изпълняват заповедите.

— … жизненоважно, Бари. Няма да разреша тази акция, освен ако… с хирургическа точност, доколкото е възможно.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— … препоръки?

— Зависи какво искате да постигнете, сър — отговори Ренълдс. — Ако искате да затворите онази фабрика веднъж завинаги, да унищожите ръководството, да подплашите всички други желаещи да организират промишлено производство на наркотици и незабавно да пресечете хероиновия поток, предлагам да им платим, та да се свърши веднъж завинаги. Заслужава си да направим тази жертва.

Също както преди президентът отстъпи назад и изчезна от кадъра. Ренълдс очевидно пак седна на дивана и се завъртя към бюрото. Кадърът се измести нагоре и хвана държавния глава с гръб към камерата, до прозореца с изглед към Розовата градина.

Камерата отново се отпусна надолу, когато президентът се обърна към Ренълдс и главата му остана извън кадъра.

— Добре, Бари. Имаш зелена светлина. Официално не е имало такава среща, разбира се.

— Разбрано, сър.

— А сега дай насам… и ми покажи подробностите.

Останалата част от записа съдържаше същото подробно описание на плановете. Накрая Ренълдс се ръкува с президента и излезе през източната врата. За момент в кадъра се мярна коридорът отпред.

Джей спря видеото, извади касетата и се върна на мястото си. В мислите си продължаваше да вижда последните кадри, същата мимолетна картина, която бе предизвикала интереса му при първото гледане. Сега я разпознаваше.

Майкъл Гарити бавно се изправи и посочи телевизора.

— Милорд, този запис очевидно противоречи на представения от мистър Камбъл. Според версията на мистър Камбъл президентът Харис категорично носи вината, че в официалното си качество на президент е заповядал да бъдат извършени изтезания и убийства. Според нашата версия той явно е бил загрижен да не се допуснат подобни действия. В такъв случай коя от двете е вярната?

— Наистина, мистър Гарити — каза О’Конъл, — точно там е въпросът.

— И двата записа — продължи Майкъл — съдържат гласа на президента и още един глас, принадлежащ на мистър Ренълдс. Следователно единият трябва да е фалшив, а другият истински. Но същественото е друго: щом единият може да се фалшифицира, то това е възможно и за другия. Вече не става дума кой от двата е истински, милорд, тъй като бе демонстрирано, че и двата могат да бъдат подправени. Ето това е важно за съда. Изключително сериозната задача на заповедта от Интерпол, а именно арестуването на бивш президент, изисква доказателствата да бъдат извън всяко съмнение. Но ние доказахме недвусмислено, че гласовете могат да бъдат фалшифицирани и следователно нито една от двете касети не бива да бъде приета за доказателство без независима експертиза.

Изведнъж веждите на съдия О’Конъл подскочиха и лицето му пламна от гняв.

— Мистър Гарити! Да не би да твърдите, сър, че записът, който ни показахте току-що, е фалшив?

Майкъл се поколеба. Не бе очаквал подобна атака.

— Да, милорд. Снощи моят екип нае услугите на най-добрия имитатор в Ирландия, мистър Бърн Макхенри, и само за няколко часа с обикновен видеокасетофон той произведе звукозаписа, който ви представихме, за да докажем…

Свирепият рев на съдията стресна цялата зала.

— Това — кресна той с пламнали очи — е навярно най-гнусният опит за заблуждение на съда, който съм срещал като съдия! Мистър Гарити, не е изключено да отговаряте пред адвокатското дружество за безчестната си постъпка. Прахосахте ценното време на съда и се опитахте да ни повлияете с фалшифицирани доказателства. Седнете!

Вместо да седне, Майкъл Гарити спокойно изгледа съдията.

— Не, милорд, няма да седна, докато вашата словесна присъда още кънти в ушите ми.

— Ще седнете, сър, или ще ви обвиня в оскърбление на съда!

— Не съм използвал фалшифицирани доказателства, милорд. Използвах доказателства за фалшифициране. Има съществена разлика.

О’Конъл отново бе насочил чукчето си към Гарити, но вместо да изрече яростна реплика, той изведнъж млъкна, остави чукчето на масата, облегна се назад и поклати глава.

— Много добре, мистър Гарити, ако искате, стойте, но вашите фокуси бяха за сметка на вас и клиента ви. Сторихте точно обратното на онова, което възнамерявахте, сър, защото сега ще отхвърля вашето доказателство като недостоверно.

Майкъл бавно седна, вперил поглед в съдията.

— Мистър Гарити, имаме работа с нещо много сериозно — заповед за арест и екстрадиране. Сериозно е по няколко причини. Първо, Договорът против изтезанията трябва да бъде изпълняван най-стриктно от всяка страна участничка, а Ирландия, след като се бави цяло десетилетие, най-сетне го ратифицира. Това означава, сър, че не е необходимо да има споразумение за екстрадиране между нас и Перу. Означава също така, че ако един американски президент даде заповед за убийства и инквизиции, това безспорно е достатъчно основание да бъде арестуван в Ирландия. Според договора извършителят на престъплението, в случая предумишлено убийство и инквизиране чрез съдействието на трети лица, трябва да се смята за закононарушител и в страната, откъдето ще бъде екстрадиран. Няма съмнение, че споменатите деяния са признати за престъпление и в Ирландия. Достойно за порицание е, че в случая е замесен бивш президент на САЩ, тъй като Съединените щати протакаха въпроса с години, макар че бяха ратифицирали договора. Според мен поведението на тази страна по време на случая „Пиночет“ бе непростимо. Вашингтон запази пълно мълчание, макар че трябваше да настоява за незабавно екстрадиране. Защо казвам това в съдебната зала? Защото всяка страна участничка е длъжна да изпълнява експедитивно задълженията си по договора. Трябва да избягваме дори привидното протакане, ако искаме международното право да има истински смисъл. Затова, ако имах тази власт, щях не само да наредя да арестуват още днес мистър Харис, но и до един час щях да го натоваря на първия самолет за Лима, където да бъде съден. За жалост екстрадирането у нас изисква допълнителни процедури, включително декларация на перуанското правителство, че няма да бъде наложена смъртна присъда. Но сега смятам да обявя кратка почивка и да проверя дали не мога да ускоря процедурите и незабавно да екстрадирам виновника по един или друг законен начин.

Майкъл скочи на крака.

— Съдия О’Конъл, възразявам…

— Седнете, мистър Гарити! Естествено, че ще възразявате, и това ще бъде вписано в протокола. Очаквам да обжалвате решението, като заявите, че съм предубеден или нещо подобно. Очаквам да оспорите не само правото ми на юрисдикция, но и шофьорската книжка, с която пристигнах тук тази сутрин, а може да възразите и срещу онова, което съм ял на закуска. Ако Върховният съд отмени решението ми, тъй да бъде. Но междувременно ще ръководя този съд както сметна за добре, без да търпя намеса от страна на такива като вас, сър!

Онемял от смайване, Майкъл бавно се отпусна на стола.