Джон Брънър
Сините роби (2)

Глава 2

Отиде машинално до частния асансьор, свързан с апартамента му, и натисна копчето, за да го повика на етажа си, но стенен високоговорител с мелодичен тон му напомни любезно:

— Сега е карнавална седмица, сър! В интерес на дружбата и общуването хотелът прекрати обслужването с лични асансьори и ги замени с общите асансьори. Молим завийте наляво по коридора, за да стигнете до най-близкия общ асансьор.

Хорн закрачи бързо към общия асансьор, натисна копчето и заоглежда неспокойно коридорите. Те бяха два и се срещаха тук под прав ъгъл.

В коридора, през който не бе минал, купчина багаж чакаше да бъде прибрана. Оттатък скупчените куфари, на равнището на пода, долови внезапно движение. Показа се ръка, сякаш протегната от човек, легнал по гръб. И в същия миг чу тихо стенание.

Може би беше само една дума: „Помощ!“

Ръката се отдръпна. Някакъв крак се вдигна бързо във въздуха и се стовари върху пода на коридора с пляскащ звук. Нещо изхруска, като че се счупи кост. И екна вик. Болката, с която беше пропит този вик, прониза мозъка на Хорн. Не, това не беше карнавална шега. Този вик се дължеше на болка.

Хорн се затича нататък.

Кожата на ръката, подаваща се от купчината багаж, беше синя. Андроид. Но все пак чувствуващо същество, способно да страда. Тежки на вид кутии бяха струпани върху и около главата и тялото му.

— Прислуга! — извика Хорн. Зовът му се загуби в коридора. После се наведе да отмести скриващите трупа кутии. И едва не повърна, когато погледна надолу.

В сянката синята кожа на андроида изглеждаше сива, като на болен човек, ала чертите на лицето му бяха напълно човешки. По̀ право — са били. Някой го бе удрял по лицето, докато очите му се бяха пръснали, носът му бе смачкан върху скулите, зъбите му — изскочили от венците.

Никога в живота си Хорн не бе се чувствувал така безпомощен. Едната му половина настояваше да откъсна очи, да се завтече до асансьора и да избяга на улицата, където беше карнавалът. Другата му половина силно желаеше да направи нещо, за да облекчи болката, която осакатеният андроид сигурно изпитваше.

Хорн усети как очите му се наливат със сълзи, когато андроидът, явно свестил се достатъчно, за да чува, се опита да вдигне ръцете си и да се вкопчи за света, който вече не можеше да вижда. Устата му беше разкъсана в ъгълчетата; той се помъчи да изрече няколко думи, но те бяха неразбираеми.

Хорн коленичи и улови синьокожата ръка. Андроидът простена като дете и стисна слабо ръката му, почерпвайки поне капчица утеха от допира.

Защо роботите не бяха се завтекли, когато Хорн бе извикал прислугата? Той се обърна ядно да викне повторно и се стресна, като видя, че някой вече стоеше на една-две крачки от него.

— Добре, че сте могли да направите поне толкова — произнесе мек глас. — Боя се, че нищо повече не може да се направи.

Хорн измъкна внимателно ръката си от ръката на умиращия андроид и се изправи.

— От хотелските служители ли сте? — попита рязко.

— Аз съм секретарят на управителя — отговори оня. — В момента, разбира се, замествам управителя. Какво се е случило?

Хорн му разказа.

— Вярвам ви! — Очите на секретаря бяха впити в лицето на Хорн. — Нямаше да ви повярвам, ако не бях ви видял да държите ръката му, когато дойдох. Но това няма никакво значение.

— Защо? — учуди се Хорн.

— Защото няма да има никакви последици. Не е престъпление. Вие можете да ни правите каквото си искате — и секретарят-андроид завърши сухо: — Ние сме заменими.

— Но… — подзе Хорн, сякаш не можеше да повярва.

— Е, вярно, той беше ценен за хотела. Етажен надзирател. Ако това се бе случило в обикновено време, управата можеше да даде под съд отговорното лице и да си възвърне разходите за обучението му и може би да получи известно допълнително обезщетение за загубването му като служител. Но сега е карнавал. Едва ли има надежда да намерим виновника… Но все пак благодаря, че му държахте ръката. Повечето хора не биха постъпили така.

Хорн се почувствува особено поласкан, когато андроидът се усмихна, и му стисна ръката.

— Е, предполагам, че ще излезете да участвувате във веселбата.

Хорн поклати глава.

— Мисля, че не бих се веселил, когато това ми е в главата. Ще се прибера в стаята си и ще се помъча да го превъзмогна.

Тръгна отново по коридора. Бе изминал двайсет крачки, когато разбра, че е сбъркал пътя. Спря се и тръгна обратно. Надзърна през открехнатата врата на един апартамент. А вътре…

— Хей! — извика Хорн. — Елате тук!

Секретарят на управителя дойде, без да бърза.

— Какво има? — запита той.

— Ще имате възможност да заловите виновника — каза Хорн и прекрачи през прага в апартамента. Беше като неговия. Като се изключи обитателят му. — Изглежда, че един и същ човек е свършил двете работи. И предполагам, че дори през карнавалната седмица силите на закона ще се заинтересуват от едно убийство.

Този човек беше червенокос, а кожата му имаше човешки оттенък. Лежеше по гръб на килима. Очите му бяха отворени и гледаха в тавана. Но не го виждаха. Голям остър нож с дървена дръжка стърчеше от гърдите му точно над сърцето и вероятно понеже с последните си сили на умиращ се бе опитал да измъкне острието, ръцете му бяха разположени около него, сякаш сгънати върху гърдите от състрадателен болничен служител.