Джон Брънър
Сините роби (9)

Глава 9

— Тук е мястото за суперкаргото — каза първият помощник-канитан на кораба и посочи с палец през тесния люк към малката каюта. — Оставете си партакешите и вървете в трюм номер едно да се занимаете с товарителницата. Разполагате общо с 25 минути.

Хорн едва успя да се провре през люка, захвърли вещите си и се огледа. Лицето му сигурно отразяваше чувствата му, защото първият помощник повдигна рамене.

— Помещение за андроиди — рече той. — Какво друго очаквахте?

Когато първият помощник си отиде, Хорн напъха, доколкото можеше, част от багажа си под койката, после седна на нея. Койката беше корава почти като голата метална пейка в хеликоптера, с който Бърл го бе докарал у дома му. Имаше леген и кран под налягане. Имаше също шкаф за дрехи. И нищо друго.

Изведнъж забеляза, че пет от ценните му двайсет и пет минути бяха изтекли. Разпредели багажа си. После се изми и смени обикновените си дрехи с неудобното служебно облекло, дадено му от първия помощник. Почувствува се в странно приповдигнато настроение от грубата материя, в която беше облечен. Тя значеше, че върши нещо, колкото и черна работа да беше то.

Три минути! Дери Хорн изхвръкна от каютата. Затрудни се, докато намери трюм номер едно; първият помощник чакаше там.

— Виждам, че това пътуване ще бъде трудно — промърмори той. — Особено с един глупав човек-суперкарго. Андроидите поне вършат каквото им кажем!

С пламнали бузи Хорн взе товарителницата и започна старателно да я сверява. Роботи, налягали търпеливо в пластмасовите си сандъци, чакаха да се събудят в Нюхолм.

— А сега обратно в каютата — каза първият помощник накрая. — Обедът е след четвърт час, а излитането — два часа след това. Не знам с какво да ви храним. Не можем да ви тъпчем с храна за андроиди, защото сте човек.

Но когато първият помощник заведе Хорн в трапезарията, капитан Лароу, който беше вече на масата, сложи приборите си и изгледа натрапника.

— Хорн! — каза той смразяващо. — Какво търсите тук?

— Първият помощник ме доведе — отвърна Хорн.

— Дайз, не ти ли казах, че старият Хорн даде строги, изрични нареждания този работник да бъде третиран като андроид? Това се отнася и за храната, и за всичко останало! Свали го в каютата му и му дай полагаемата се дажба. Може да не ви хареса след деликатесите, които сте яли на Земята, но това ви се полага. — Той изръмжа и се залови пак със сочното месо в чинията си.

Храната на андроидите беше нещо като сивозеленикава каша — някакъв вид морски водорасли, емулгирани и подсилени. Хорн преглътна малко от нея, уединен в каютата си. Двайсет минути сред излитането храната се върна обратно.

— Ще трябва да свикнете — каза Дайз съчувствено. Той се бе издигнал на една стъпка над нормалния под.

— Вие, от Нюхолм ли сте, мистър Дайз?

— Да, разбира се! Вие се намирате на нюхолмски кораб.

— Как е на Нюхолм? По какво се различава от Земята?

Хорн се мъчеше да седне с каишките, които го придържаха за койката; лицето му беше почти с цвета на несмляната андроидна храна, която бе повърнал.

— Защо искате да знаете?

— Главно по тази причина заявих на дядо си, че искам да се махна от Земята. На двайсет и повече други свята живеят хора, а ние на Земята нищо не чуваме за тях, освен когато купим нещо вносно. Аз искам да зная какви са хората там, как мислят, как са обличат, какво обичат да ядат — изобщо какъв е животът им.

Дайз му каза, че те мразели земляните, които били прекалено много и обичали да натрапват начина си на живот. Но описа блестящо световете, които бе посетил. А после взе да облекчава работата на Хорн тук. Ала Хорн започна да подозира, че Дайз би се държал по същия начин и с андроид.

След три дни Дайз отвори вратата на каютата на Хорн в определеното за ядене време и го завари да тъпче устата си с безвкусния буламач. „Ела тук!“ — каза той и го поведе по тунелите към трапезарията. Учуден, Хорн се поколеба на входа.

Капитан Лароу посочи с ръка един стол.

— Моля, заповядайте при нас, мистър Хорн — произнесе той тежко. — Мистър Дайз казва, че вие ще бъдете полезен за нашата компания.

След още три дни извършиха Големия скок през светлинните години. Когато кацнаха и разтовариха трюмовете, Дайз завари Дери в каютата му, облечен отново в обикновените дрехи.

— Значи няма да останеш при нас — каза Дайз полунасмешливо.

— Не. Но с удоволствие някога пак бих дошъл с вас.

— Винаги ще бъдеш добре дошъл — рече Дайз. — Слушай, връщам си назад това, което казах за андроидите.

— Че с тях се работело по-лесно? — Хорн се засмя. — Е, може и да е така. Какво ще товарите за обратния курс?

— Андроиди, както винаги.

— Андроиди ли?! В същите трюмове, както роботите?

— Ами да! С изключение на оня, когото ще изберат за суперкарго: той ще се настани в тази каюта.

— Върти ли се добра търговия с тях? Аз пък мислех, че повечето андроиди на Земята се правят там.

Дайз поклати глава.

— Много малък процент от тях се правят на Земята. На всеки тридесет дена пренасяме по хиляда и осемстотин. Те дори не идват от Нюхолм, просто ги превозваме дотук. Правят ги надалеч. В Лигос, предполагам. Или на Крию’н Дит.

Значи гордостта на семейството му, че притежава Роул, вносен андроид, беше напразна! Хорн се засмя.

— Е — каза Дайз, — искаш ли да дойдеш с мен в града?

— Ще бъде чудесно — съгласи се Хорн. — Само за момент да проверя дали съм взел всичко. — Той надзърна в шкафа и под койката, но не намери нищо; после провери дали парите му са на сигурно място в джобовете. Накрая извади малкия сив портфейл от плетен метал и издърпа книжката до половина, за да се увери, че наистина съществува. Точно когато го прибираше, ръката на Дайз улови неговата в желязна хватка. Той измъкна портфейла от шепата на Дари и го вдигна пред очите си.

— Какво търси такова нещо у теб, дявол да те вземе? — произнесе той със смразяващ глас. — Досега не си направил нищо, с което да заслужиш това… ти… ти, мръсен земен мошеник!