Джон Брънър
Сините роби (14)

Глава 14

Той беше висок, с продълговато лице, с тъмни очи под тънки черни вежди, с дълги ръце и крака и грижливо сресана накъдрена коса. Облечен като Брейтуин, но дрехите му бяха бродирани със златни нишки на чер фон, а коланът му — обсипан със скъпоценни камъни.

— Значи вие, сър — заговори той, — сте землянинът, който се е заинтересовал от съдбата на нещастния ми брат дотам, че е донесъл вест за него чак от Земята. Благодаря ви, искрено ви благодаря, макар че вестта, разбира се, е ужасна.

— Седни, Ян — каза Брейтуин дрезгаво, — и стига си се преструвал, че те засяга дълбоко.

На устата на Ян Талибранд напираше някакъв рязък отговор, но после повдигна рамене и отвърна спокойно:

— Ларс прекалено често рискуваше живота си, като се залови така безразсъдно с този проблем, който го беше завладял. — Той седна на един стол и кръстоса крака, отказвайки с бързо поклащане на глава предложената от сервитьорката бира. — Разкажете ми как стана това.

Хорн изложи сухо фактите.

— Аз го предупреждавах — поклати глава Ян Талибранд. — Ала той все не мирясваше. Ако ме бе послушал, можеше да бъда жив и щастлив в имението ни на Крию’н Дит.

— Може би жив — изръмжа Брейтуин, — но не и щастлив. Той беше щастлив само когато гонеше злото.

— По-голям или по-малък брат ви беше Ларс, мистър Талибранд? — запита Хорн.

— С три години по-млад. И за ваше сведение не съм мистър, а наследствен съветник. — Талибранд стана. — Ще трябва да почета кончината на брат си. По традиция устройваме гощавка в памет на покойниците. Сигурен съм, че брат ми щеше да пожелае да присъствувате, мистър Хорн — той наблегна на тази дума.

Хорн стана и направи полупоклон.

— Ще бъде чест за мен — произнесе той церемониално и с крайчеца на окото си долови лекото одобрително кимване на Брейтуин.

Ян Талибранд покани Хорн в луксозната си наземна кола. Тя се плъзна бавно по улиците на града. Заобиколиха космодрума; на един новопристигнал кораб тъкмо се товареше партида андроиди, които крачеха на групи от по двайсетина под охраната на човек и бяха вкарани в постройки, подобни на тия, който Хорн бе видял на Нюхолм. Колцина ли от тях бяха прикрити човеци?

Въпреки че имението на Талибранд не беше най-голямото на планетата, то беше доста внушително. Смрачаваше се, когато приближиха до къщата. Тя беше дълга каменна постройка с дървен покрив. Пред нея имаше градини, които напомняха на Хорн донякъде за градините около техния семеен дом, и му стана малко тъжно.

— Слугите ми и стаята ви са на разположение — каза Талибранд.

Толкова разкошно обзаведена стая Хорн не бе виждал досега на Крию’н Дит. Там имаше криюндитски костюм и той се преоблече с него; земното му облекло много биеше на очи. На вратата се почука плахо. Предположи, че слугите на Талибранд носят багажа му, и подвикна да влязат.

Една жена — не, просто едно момиче — се вмъкна бързо, затръшна вратата подире си и застана облегнато на нея със затворени очи, сякаш се съвземаше от огромно усилие. Тя беше слаба, но стройна, с дълга кестенява коса.

Хорн й посочи стол.

— Не, не смея да оставам. Ако Ян ме е чул да идвам, страшно ми е дори да си помисля какво ще се случи. Трябва да ви кажа, че името ми е Мода Талибранд. Вярно ли е, че сте дошли тук да донесете вестта за смъртта на Ларс?

— Мода Талибранд — повтори Хор. — Да не сте сестра на Ларс?

— Не — отговори тя и тръсна малко гордо глава. — Аз съм неговата вдовица.

— На вас — произнесе Хорн бавно, — ако обещаете да не разкривате това, ще призная, че дойдох тук не да донесе вестта за смъртта на Ларс — макар и да е вярно, че е мъртъв, — а да видя дали ще мога да продължа неговото дело.

Тя го гледаше с трепереща горна устна и понечи да каже нещо, но се обърна и избяга от стаята.

Тя не се яви на вечеря. Но на гощавката, която Ян уреди на следващия ден по обед, седеше в единия край на дългата дървена маса в голямата зала, облечена в черно и с черна панделка на косата. От време на време вдигаше очи от масата да погледне стола, драпиран в черно, който стоеше празен в другия край.

Ян държа реч, в която възхвали добродетелите на брат си, но явно не влагаше сърце в нея. Брейтуин говори по-добре, ала прекалено разтегнато. Човекът, чийто син бил отвлечен и преобразен като андроид, скочи на масата с ръце на хълбоците.

— Не се опитвай да лъжеш, съветнико Талибранд! — ревна той. — Ти се радваш, че брат ти е мъртъв, защото той беше по-добър от теб!

Талибранд също скочи на масата, крещейки на един от слугите да му хвърли сабя. Хорн забеляза, че Мода Талибранд се бе наклонила напред с разтворени устни, може би произнасяше молитва за човека, който така бе възхвалил съпруга й.

Брейтуин помъкна Хорн извън залата.

— Приберете се в стаята си — посъветва го той — Това може да се разпростре. Ян Талибранд не е обичан и в имението вече се събира малка армия.

Отначало Хорн помисли, че е объркал стаята си, когато най-после стигна до нея, защото на един от столовете седеше приведена фигура във вехто наметало, която му заговори с тих старчески глас:

— Моля да ме извините, мистър Хорн, но трябваше да ви поговоря за сина си. Ларс беше мой син!

Едва сега светлината падна върху лицето й. Хорн видя потресен, че лицето на майката на Ларс Талибранд е синьо.