Рекс Стаут
Гамбит (12)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

В пет без четвърт същия следобед седях на дървен стол пред дървена маса, лице срещу лице с Матю Блънт, бележникът ми бе на масата, а писалката — в ръката ми. След толкова години практика бях доказал, неведнъж, че мога да предавам дума по дума, без бележки, едночасов разговор с трима-четирима участници, но в онзи случай не исках да поемам никакви рискове. Само веднъж — преди шест години — ми се бе случвало да идвам в дранголника, за да беседвам с човек, вкаран за убийство: казваше се Пол Хералд, известен още като Питър Хейз, но тогава бяхме разделени от решетка в голямо помещение с други затворници и посетители. Този път помещението бе малко и нямахме компания — пазачът, който го бе довел, стоеше зад стъклената врата. Разбира се, прокурорът ми бе разрешил да дойда в час, когато няма свиждания, и ни бе предоставил известно уединение поради две причини: първо, Блънт бе виден гражданин с много видни приятели, и второ, убийството на Калмъс бе предизвикало у него известни подозрения, че може да е сбъркал адреса.

Матю Блънт, четирийсет и седем годишен, завършил Харвард в 1937 година, съвсем не изглеждаше така, както бихте очаквали да изглежда човек, прекарал дванайсет дни на сянка по обвинение в убийство. Не че беше жизнерадостен, но лицето му — с правилни черти — бе чисто и се бе обръснал сутринта, косата му бе подстригана преди не повече от три-четири дни, ръцете му бяха безупречно чисти, както и ноктите, ушитото му по поръчка сако изглеждаше така, сякаш бе изгладено сутринта, ризата му бе на един ден и носеше вратовръзка. Би могъл да отиде в този вид и в най-реномираното заведение на чашка, стига да можеше да мине през пазача на вратата и да излезе.

Не бе лесно да го убедя, че съм наместник на Улф. Обясних му, че дори Улф да бе нарушил единственото правило, което никога не нарушава, и да бе дошъл, щеше да е все едно, тъй като веднага щом се прибереше вкъщи, би ми разказал всичко, което си струваше да се разкаже.

— Не, нямаше да ви го разкаже — отвърна Блънт. — Щеше да е задължен да пази тайна.

— Ами! — рекох. — Никой никога не е съумял да го накара да пази нещо в тайна, нито пък би успял, ако това означава да скрие нещо от мен. Държи ме в неведение само когато той самият пожелае. Ако бе дошъл и вие настоявахте, че трябва да запази всичко само за себе си, щеше да си излезе.

Той поклати глава.

— Не съм казвал това на никого, дори на жена си, защото ме беше срам. Все още се срамувам. Знаеше го само Калмъс, а той е мъртъв. Не съм… О! Вие сте Арчи Гудуин? Вие сте онзи, който е отишъл там и го е намерил, а дъщеря ми е била с вас?

— Точно така.

— Дъщеря ми… тя как го прие?

— Държа се добре. Три минути след като го открихме, беше в състояние да си тръгне без чужда помощ, сама, да слезе с асансьора и да вземе такси. И съпругата ви, и дъщеря ви са добре, както ви съобщих, мистър Блънт. Веднага щом.

— Няма нужда да ми казвате „мистър“.

— Добре. Веднага щом се уреди да получа разрешение за свиждане, те си тръгнаха заедно към вкъщи.

— Ще ви задам един прям въпрос и искам да ми отговорите по същия начин. Съпругата ми каза ли на Улф какво е онова, което искам от него да разследва?

— Не. Каза, че не знае. Каза, че никой не знаел — освен Калмъс.

Той кимна.

— Значи е удържал на думата си. Малко са онези, на които може да се разчита. Дан Калмъс бе такъв човек. Вече го няма. — Той стисна зъби. След малко продължи: — Това нещо, от което се срамувам, не съм споделял с никого. Макини искаше да му го кажа сутринта, настояваше, но не му го казах. Не съм го казвал и на Калмъс, той знаеше всичко. От онова, което ми разправи за Нироу Улф, реших, че именно той е човекът, на когото ще го разкажа. Сега пък вие твърдите, че трябва да го съобщя и на вас.

— Не че трябва. Казах ви само, че ако го кажете на мен, все едно че сте го казали на мистър Улф. Ще добавя нещо — ще го предам единствено на него. Ще ви кажа също какво би ви отговорил, ако направите опит да го накарате да го запази в тайна. Че собствената му дискретност ще запази най-сигурно тайната ви и че ако се появи такова обстоятелство, което да го накара да сметне за необходимо да я разгласи, първо ще ви пита. Това е, което ще получите от него в най-добрия случай. От мен имате думата ми, че ще го съобщя единствено на него и на никой друг при каквито и да е обстоятелства.

Погледите ни се срещнаха, а той умееше да среща погледи.

— Калмъс ми беше адвокат — рече той.

— Известно ми е.

— Сега ще се наложи да си намеря друг, но няма да му кажа това — не искам да му го казвате нито вие, нито Улф.

— Значи няма да му казваме. По дяволите, Блънт, какво е това нещо? След всичко станало… вие ли сложихте отровата в какаото?

— Да, аз.

Погледнах го с широко отворени очи.

— Вие сте я сложили?

— Да.

— Тогава нищо чудно. — Прибрах писалката в джоба си и затворих бележника си, в който не бях записал нищо. В случая предпочитах да разчитам на паметта си вместо на бележника, който можеше да се изгуби или дори евентуално да ми бъде взет на излизане. Попитах:

— Това ли е фактът, известен единствено на Калмъс и на вас, с който се е надявал да ви отърве?

— Да. Горчиво съжалявам и страшно се срамувам от това. Както знаете, аз уредих Джерин да играе в клуба. Уредих всички подробности. Знаех, че като играе шах, пие какао, и казах на управителя да му го приготвят. Не знам и никога няма да разбера откъде, боже господи, ми хрумна да сложа нещо в какаото, което да му замае главата. Не обичам дебелашки шеги, никога не съм ги обичал. Може да ми е дошло наум след нещо, което съм чул някой да казва, но ако е така, не си спомням, пък и все едно — направих го. Възможно е дори да съм се гордеел прекомерно с умението си да играя шах и подсъзнателно да съм изпитвал омраза към човека, който бе в състояние да играе срещу мен без един топ и да ме бие. Неприятно ми е да си мисля, че съм дребнав, но дявол да го вземе, направих го — аз сложих нещо в какаото, докато му го носех по стълбите, и го разбърках с молив.

— Арсеник, за да му замаете главата?

— Не беше арсеник. Беше отрова, тъй като всичко токсично е отрова, но не арсеник. Научих какво точно беше едва после, когато го занесох на анализ. Калмъс ми го бе намерил. Казах му какво възнамерявах да направя като предпазна мярка — нямаше голяма опасност да ме разкрият, но исках да разбера дали би дало основания за съдебно преследване. Той каза „не“, идеята ми му се понрави, което не беше чудно, защото вече си бях помислил, че ще му хареса, допадаха му точно този вид шеги. Но ме предупреди, че трябва да бъда изключително внимателен какво използувам, аз, разбира се, знаех това и той ми предложи да разучи какво би било най-подходящо, за да постигнем желания ефект. Помолих го да го намери и той ми обеща. Така и стана. Даде ми го онази вечер, вторник вечерта, в клуба. Беше шишенце от шейсет милилитра с някаква течност. Каза ми да сипя половината — така и направих. — Той насочи пръст към мен. — Слушайте, Гудуин. Не искам съпругата ми и дъщеря ми никога да научат какъв невероятен тъпак съм аз, при никакви обстоятелства.

— Да. Не ви упреквам. Така че, естествено, налагало се е вие да отидете за какаото и да му го поднесете.

— Естествено.

— А когато Йъркис пристигнал да ви съобщи, че на Джерин му е призляло, вие сте отишли, взели сте каната и чашата, измили сте ги и сте му занесли ново какао.

— Естествено. Отидох да го видя и разбрах, че бе изпил достатъчно.

— Тогава заподозряхте ли, че в какаото е имало и нещо друго, освен каквото сте сложили вие?

— Не, откъде-накъде? Калмъс ми бе дал шишенцето и то стоеше в джоба ми.

— Когато състоянието му се влошило, Калмъс повикал доктор Ейвъри, за да го прегледа. И тогава ли не заподозряхте, че някой е сложил в какаото нещо друго?

— Не. Изпитах такива подозрения едва два дена по-късно, в четвъртък. Онова, което си помислих в момента, бе, че са сгрешили при приготвянето на съдържанието. Така смяташе и Калмъс. Помислих си същото, когато на Джерин му стана толкова лошо, че се наложи да го откарат в болница, а на път за болницата — тръгнах пеш и бях сам — скрих шишенцето и после, като се връщах вкъщи…

— Къде го скрихте?

— В една саксия. Пред сутерена на една от къщите, покрай които минах, имаше саксия с някакъв вечнозелен храст и зарових шишенцето в пръстта. Като се връщах от болницата, след като Джерин бе умрял, го взех и го отнесох вкъщи, а на другия ден го дадох в една лаборатория, за да направят анализ. Получих резултата от анализа…

— Каква лаборатория?

— Лабораторията „Лъдлоу“ на Четирийсет и трета улица. Получих резултата на следващия ден, в четвъртък, и го показах на Калмъс. Излезе точно онова, което бе поръчал — силно разреден разтвор на хлорхидрат и тетрахлорметан. Не би могъл да се окаже фатален в никакъв случай, дори да бях сипал цялото шишенце.

— И никакъв арсеник?

— Не, дявол да го вземе, само каквото ви казах.

— Къде е резултатът от анализа сега?

— Заключен е в едно чекмедже на бюрото в кабинета ми, заедно с шишенцето и каквото е останало в него.

— Така. — Спрях, за да помисля за миг. — Не сте подозирали, че някой друг е сложил арсеник в какаото, а сте го знаели със сигурност. Нали? Тъй като сте научили, че в тялото на Джерин са открили арсеник?

— Разбира се, че знаех.

— Имахте ли представа кой?

— Не.

— Сега имате ли някаква представа?

— Явно трябва да е бил някой от четиримата, онези, които действуваха като куриери, тъй като единствено те влизаха в библиотеката. Това изглеждаше невъзможно, защото никой от тях не би могъл да има някаква причина. След това, миналата седмица, на Калмъс му хрумна, че целта на този някой е била да се справи с мен — да бъда вкаран, където съм сега. Но кой? Разбира се, не беше Калмъс, а кой от другите би могъл да поиска да ме унищожи? Те са ми приятели. Единият е племенник на жена ми.

— Искате да кажете, че все още нямате представа кой е бил?

— Да. Махнах с ръка.

— Вижте. Снощи Калмъс бе убит почти със сигурност от човека, който е убил Джерин, за да премахне вас. Щом като е така, Калмъс е имал представа, при това много ясна, прекалено ясна. Опитал се е да направи нещо, което не е било много умно от негова страна, защото вече ви е бил убедил да наемете Нироу Улф. Ударили са го по главата и са го удушили. Нали вчера следобед дойде при вас и ви убеди да наемете Нироу Улф?

— Не се наложи да ме убеждава. Не бях против.

— Но сте разговаряли и той е имал някого предвид. Трябва да е било така. Не ви ли каза кой?

— Не. Спомена само, че трябва да разкаже на Нироу Улф — да му разкаже какво съм сложил в какаото, защото му трябвал детектив, а Улф бил най-добрият. Ако имаше някого предвид, то не ми каза кой е. Той само… почакайте! Каза едно нещо. Попита ме дали не разбирам какво може да е станало, отвърнах „не“, попитах го какво има предвид, а той рече, че ще ми каже, след като обсъди работата с Улф. Смятате ли, че е имал някой определен човек предвид?

— Разбира се.

— Кого?

Това бе едно от най-големите изкушения, които някога ми се е налагало да сподавям. Би било изключително приятно да докажа веднага на клиента, че макар и Улф да притежава най-добрия мозък, то неговият не е единствен в света, да не говорим за допълнителното удоволствие да съобщя на Улф какво съм казал на клиента. Но трябваше да се сдържа — убеден съм, че вероятността да съм сбъркал бе едно на хиляда и все пак трябваше да обмисля и свържа празнините.

Затова поклатих глава.

— Нямам представа — рекох. — В апартамента му може да е имало нещо, което да ни подскаже, но и да е имало, сега е в полицията. Бих могъл да продължа да ви задавам въпроси, имам много, но научих онова, за което дойдох — факта, известен единствено на Калмъс и на вас, а сега Калмъс щеше да е жив, стига да бе изчакал да се консултира с Нироу Улф, вместо да предприема нещо на своя глава. — Вдигнах бележника си, в който нямаше нищо. — Щом мистър Улф реши как ще процедира, възможно е да ви уведоми, а също — и да не ви уведомява. Тъй като се намирате тук, работата е сложна и изисква време. — Станах и взех шапката и палтото си от стола. — За него е невъзможно да се посъветва с адвоката ви, защото дори да имахте такъв, не бихте искали да научи тайната ви.

— Но как ще… какво ще прави?

— Не знам. Само той може да ви каже. Едно е сигурно — нещо ще направи, но първо е възможно да ме изпрати пак при вас с въпроси. Може да се видим утре.

Пъхнах ръка в единия ръкав. Той стана.

— Боже мой — рече той. — Целият ми… Аз съм изцяло в ръцете на човек, когото никога не съм виждал. Помнете какво ви казах — предпочитам да остана тук месец, година, отколкото жена ми и дъщеря ми да разберат какъв кръгъл глупак съм бил.

Това страшно му тежеше, усетих го, когато стисна ръката ми, но на мен ми тежеше друго. Възможно ли бе да се окаже толкова просто, колкото изглежда? Няма ли някъде някаква клопка. Докато крачех с придружителя си по коридора и докато излязох на улицата и махнах на едно такси, продължавах да обмислям работата от всички възможни страни и преди таксито да завие по Трийсет и пета улица, вече бях решил, че вероятността двете ми заключения да са верни бе сто към едно: първо, знаех точно какво бе станало онази вечер в клуб „Гамбит“, и второ, за да се докаже, щеше да е необходим някой по-способен дори от Нироу Улф. Направо нямаше пукнатина, където човек би могъл да забие клин.

Но най-малкото можех да го слисам. С каквото и да очакваше да се завърна — ако изобщо очакваше нещо, — щеше да бъде излъган. Когато таксито отби до тротоара и спря пред старата кафява къща, часът бе шест и две минути, така че вече трябваше да е слязъл от оранжериите. Платих на шофьора и излязох, изкачих стъпалата до вратата, отворих с моя ключ, оставих шапката и палтото си на закачалката в коридора и отидох в кабинета. Седеше зад бюрото си, разгърнал някаква книга със сини корици — явно бе свършил „Африкански генезис“. Затвори я, когато се приближих до моето бюро. Сложих празния бележник в чекмеджето, седнах, обърнах се към него и рекох:

— Мога да посоча името на човека, който е убил Пол Джерин и Дан Калмъс.

— Празно самохвалство! — изръмжа той.

— Не, сър. Обзалагам се на каквото поискате. Но предпочитам да разбера дали главата ви сече колкото моята, затова просто ще ви докладвам и ще започна, като ви стресна, както ме стресна Блънт: той е поставил отрова в какаото!

— Пфу! Кой е убил Калмъс?

— Скоро ще узнаете. Дума по дума ли?

— Да.

Разказах му всичко дума по дума, от начало до край. Обикновено когато започна да докладвам, затваря очи и остава до края така, но в онзи случай ги отвори на мястото, когато питам Блънт дали той самият е сложил отрова в какаото, а той отвръща: да, той я е сложил, и не ги затвори до онова място, където Блънт казва, че резултатите от анализа и шишенцето са в едно чекмедже на бюрото в кабинета му. Когато свърших, отвори очи, наклони глава на една страна и рече:

— Нищо чудно, че можеш да посочиш името му.

— Да, сър. Струва ми се, че всичко съвпада. Тази възможност дойде ли ви наум във вторник на обяд, когато накарахте Сали да им позвъни, за да ги принуди да дойдат, включително и него?

— Не. Откъде да предположа? Без съмнение на Джерин му е прилошало от какаото. Сега разполагаме с обяснението. — Той пое дълбоко дъх. — Безкрайно облекчен съм. Не можех да го понасям повече — напрежението да се насилвам да допусна нещо толкова оскърбително спрямо здравия разум — че един от тях е сложил нещо в какаото, когато е влязъл да съобщи някой ход, след като Джерин е бил там и при вероятността да… не, след като е било абсолютно сигурно, че всеки момент биха могли да го заловят. Знаех, че това е върхът на глупостта, както и ти. Това е задоволително. Арчи. — Пое пак дълбоко дъх. — Балсам за самоуважението ми. Някакви грешки?

Това показваше колко тежко го бе приел — да ме попита дали има някакви грешки, вместо да ми ги изреди. Докато докладвах, изпита такова удоволствие от топенето на напрежението, че макар да схвана главното, не можа да се съсредоточи достатъчно.

— Не виждам нищо — рекох. — Разбира се, предположението се потвърждава от това, че е убил и Калмъс. След като Калмъс и Блънт отпадат и след като изпитвате такова облекчение от увереността, че можем да изключим другите трима куриери, какво друго ни остава? Арсеникът по някакъв начин е попаднал в него. Разбира се, съществуват много обстоятелства, за които можем да правим догадки — например какво е казал или направил Калмъс, което да му е подсказало, че се е досетил, но това не са грешки, а само празнини. Единственият недостатък, който виждам, е, че не съществува никакъв начин да докажете, че той е убил Джерин. Алибито му е желязно. Относно Калмъс може да имате някакъв шанс. Той отива в апартамента на Калмъс, може би поканен и очакван, може би не. Както и да е, Калмъс му отваря, няма портиер — нито на вратата, нито във фоайето, а асансьорът е автоматичен. Сварва Калмъс неподготвен, нокаутира го с пепелника, взема въжето, връзва му го и си отива. Отпечатъците не са представлявали никога проблем — вече не са проблем за никого с капка ум. Имаме някакъв шанс единствено ако някой го е видял, като влиза или излиза, и, естествено, полицията работи по този въпрос, макар да не подозира точно него. За да намерите мотив, трябва да докажете, че той е убил Джерин, а Калмъс е знаел или е подозирал това — което, струва ми се, е безнадеждна работа. Относно мотива му да убие Джерин, защо да не приемем вашата теория — да унищожи Блънт, защото е искал жена му. Той е имал повече физически и духовни контакти с нея, отколкото всеки от останалите. А що се отнася до това, че е взел арсеник със себе си, когато онази вечер отишъл в клуба — това е лесно. Знаел е какво се кани да извърши Блънт, защото Калмъс го е попитал какво да използуват, за да постигнат желаното от Блънт въздействие. Съвсем нормално е било Калмъс да пита тъкмо него.

Кимнах и продължих:

— Прекрасно. Няма грешка, като се изключи малката подробност, че вие, Отделът за разследване на убийства и ФБР — всички заедно — никога няма да докажете, че е той. Постъпил е глупаво, като е убил Калмъс, защото е поел риска да го разкрият, стига да намерят някой, който да го е видял на влизане или на излизане, а независимо колко точно Калмъс му е описал убийството на Джерин, той едва ли би могъл да разполага с доказателства, за да подкрепи думите си. Просто няма никакви улики. Можел е да посъветва Калмъс да отиде да си накваси главата със студена вода.

Улф изръмжа:

— Добро обяснение.

— На мен ми харесва.

— Добро дотам, докъдето стига. Но ако приемем, че Калмъс не е имал доказателства, с които да убеди полицията, дори да е разкрил твърдото решение на Блънт да си мълчи, това, че е знаел или го е подозирал, е представлявало вече заплаха. Ами ако Калмъс успееше да убеди Блънт? Или — още по-лошо — мисис Блънт?

Повдигнах вежда.

— Да. Разбира се. За него това щеше да е досадно обстоятелство, каквото и да се случеше с Блънт. Въпреки че по този начин може да се обясни защо е убил Калмъс, това не променя основната…

Спрях. Беше се облегнал назад със затворени очи и бе започнал да мърда устни, напред-назад, напред-назад. Както вече споменах, упражнението за устните не бива да се прекъсва, кръстосах крака и се настаних удобно, готов да почакам две, може би три минути, като гледах по часовника си.

Изминаха не три, а почти трийсет. Двайсет и една минути и десет секунди, докато отвори очи и се изправи, което беше рекорд. Както винаги, бях поразмърдал мозъка си, като се мъчех да реша накъде и към какво се бе насочил, и както обикновено стигнах до най-фантастични хрумвания, никое от които не струваше и пукната пара. Онова, което направи той, не се бе мярнало сред моите хрумвания. Нищо чудно, че му трябваше почти половин час, за да се реши — да се обади на една жена.

— Трябва да говоря с мисис Блънт — заяви той. — Кой е номерът й?

Завъртях се със стола и посегнах към телефона, но той рязко рече:

— Недей. Номерът. Аз ще го набера. Теб те няма. Обърнах се да го погледна:

— Къде съм?

— Не знам. Уволнен си, изгонил съм те, защото си престъпил служебните си задължения, след като си ми докладвал за разговора си с мистър Блънт. Не излизай никъде. Не вдигай телефона и не отваряй вратата. Кажи на Фриц, че ако те търси някой, не си вкъщи — че не му е известно нищо друго. Ще ти дам инструкции, след като разговарям с мисис Блънт. Кой е номерът й?

Казах му го, седях на стола си и гледах как набира. Както споменах, това не бе ми хрумнало — да бъда уволнен точно след като съм му донесъл безкрайно облекчение.