Рекс Стаут
Гамбит (11)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Няколко електротехници бяха монтирали мюзикбокс в главата ми и все още не си тръгваха, а го изпробваха, за да видят колко песни можеше да изпълнява едновременно. Очевидно около десетина, ако се съдеше по шума. Освен това подскачаха, за да разберат доколко може да издържа на вибрации. Или пък може би не беше мюзикбокс, а цял оркестър и оркестрантите подскачаха нагоре-надолу. Ако исках да науча кое от двете беше истина, трябваше да извъртя очи навътре, а докато се мъчех да го сторя, клепачите ми се отвориха и видях пред мен часовника на нощната масичка. Отказах се от опитите си да извъртя очи и се съсредоточих върху часовника. Единайсет и седемнайсет минути. Шумът не идваше нито от мюзикбокс, нито от оркестър — звънеше вътрешният телефон. Някой някъде бе натиснал копчето и не вдигаше пръста си от него. Глупости. Бих могъл да го спра, като се пресегна за шнура и го изтръгна от контакта. Но за нещо толкова разумно е необходим герой, а не бях достатъчно разбуден, за да се държа като герой, затова протегнах ръка, хванах слушалката вместо шнура, повдигнах я някъде близо до устата си и рекох:

— Сега какво?

Чу се гласът на Улф:

— В кухнята съм. Кога се прибра вкъщи?

— В седем без девет минути и докато си правех попара с мляко и препечен хляб, съм изпил три пръста уиски. Възнамерявах да спя до обяд. Защо сте в кухнята?

— Мистър Креймър е в кабинета. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Да. Пелтеченето на лейтенант Роуклиф се влошава, сержант Стебинс носи превръзка на средния пръст на лявата си ръка, вероятно го е клъвнал някой гълъб, като се е опитвал да го примами. Някакъв помощник-прокурор на име Скипъл, когото не съм виждал досега, е допълнил конституцията: човек е виновен, докато се докаже, че е невинен. Това е всичко. В отговорите си на десетки хиляди въпроси и в показанията, които подписах, нямаше нищо, което би се отразило върху програмата ви, ако имате такава. Дори не признах открито, че Сали ви е клиент. Относно Калмъс, преди да му вържат въжето на шията, бил е ударен по темето, вероятно с тежкия метален пепелник, който се намираше на една маса. Въжето бе откъснато от една от щорите в стаята. Първото предположение на съдебния лекар беше, че смъртта е настъпила два до пет часа преди това. Къде е Сали?

— В „южната“ стая. — (Дори след три нощи, не „в нейната стая“). — Доктор Волмър се погрижи за нея. Снощи, преди да й даде успокоително, й обясних защо сте ходили в апартамента на Калмъс — в случай, че я питат. След колко време можеш да слезеш?

— О, след шест часа. Какво иска Креймър? Едва ли иска да види мен, гледахме се, цяла нощ с малки прекъсвания. Сали ли му е нужна?

— Не знам. Когато пристигна, аз влязох в кухнята, а Фриц го вкара в кабинета. Може да се осмели да цитира нещо, което си казал, дори нещо от показанията ти, затова трябва да присъствуваш. Можеш ли да слезеш след десет минути?

— Мога, но ще сляза след двайсет. Предайте на Фриц, че ще му бъда признателен, ако ми приготви портокалов сок и кафе.

Той каза: „Разбира се“, и затвори, а аз се изтегнах по гръб и се прозях широко и продължително, преди да се пресегна да изключа електрическото одеяло. Станах, за да затворя прозореца, но първо подадох глава навън за глътка зимен въздух, което малко ми помогна — достатъчно, за да ме разбуди до такава степен, че да не си обуя панталоните наопаки и да не разменя обувките си. Нищо повече не би могло да се очаква. Цяла нощ, в паузите между разпитите с детективите и помощник-прокурора, бях обмислял ситуацията вече без Калмъс и бях решил, че най-добре би било с утринната поща да пристигне писмото от Калмъс, в което той да обяснява защо е убил Джерин и да пише, че след разговора си с Улф е разбрал, че всичко е свършено и поради това напуска сцената завинаги. Можех да си легна и да чакам утринната поща, ако не беше едно нещо. Не бе абсолютно немислимо за Калмъс да си бе вързал въжето сам, но просто не би могъл да подпъхне краищата под рамото си; не би имал сили за това.

Докато сляза долу — точно след двайсет минути, — мъглата в главата ми малко се бе вдигнала. Като се появих в кухнята, Улф, който проверяваше някаква връзка сушени гъби на голямата маса, я остави и тръгна. Казах: „Портокалов сок“, а той отвърна, че Фриц ще ми го донесе, отстъпих, за да му направя път, и го последвах към кабинета. Ако Креймър, седнал на червеното кожено кресло ни пожелаваше добро утро, то не го спомена на глас. Като отивахме при бюрата си, погледна часовника си, но не само за секунда, а като придържаше ръкава си вдигнат с другата ръка и се взираше, а щом Улф седна, изръмжа:

— Половин час, за бога! Да бяхте кмет на Ню Йорк — разбирам, но не сте!

— Не ви предлагам извинения — отвърна му Улф, без да се обижда. — Нямахте час.

Креймър изрече една дума, която пропускам от уважение към ранга му и дългогодишната му вярна служба на обществото. И той не си бе доспал, което си личеше по очите му. Обаче продължи:

— Глупости — час! Наливахте се в кухнята с бира, нали? — Пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади лист хартия. — Адресирано е до вас, но бе намерено в дрехите на човек, умрял от насилствена смърт, поради което представлява улика и ще го задържа. Да ви го прочета ли?

Улф повдигна рамене на милиметър.

— Както искате. Ще ви го върна.

— Кога?

— Веднага щом мистър Гудуин го препише.

Креймър ме изгледа. Очевидно реши, че най-вероятно ще го изям, защото поклати глава и рече:

— Аз ще ви го прочета. — Разтвори листа. — Отгоре е напечатано: „Адвокатска кантора Даниъл Калмъс“. Има вчерашна дата — 14 февруари 1962 г. Пише на ръка, с мастило: „До Нироу Улф. С настоящето наемам професионалните ви услуги от мое име и ще ви заплатя съответния хонорар плюс необходимите разноски. Моят адвокат Даниъл Калмъс ще ви обясни какво желая да разследвате, а ще работите съвместно с него и под негово ръководство.“ Подписано е: „Матю Блънт“. — Той ме погледна. — Виждам, че го записа.

— Разбира се — казах аз и затворих бележника си. Той пъхна листа отново в джоба си.

— Добре — обърна се той към Улф. — Искам да знам. В понеделник разгласихте чрез Гудуин, че са ви наели от името на Блънт. Калмъс го опроверга. Във вторник ми казахте, че са ви наели, но няма да ми съобщите кой ви е наел. В сряда, вчера, Калмъс идва при вас и според Гудуин ви казва, че иска да ви наеме, но първо трябва да получи съгласието на Блънт. Снощи Калмъс е убит, а в джоба му е тази бележка до вас от Блънт. Искам да знам и вие ще ми кажете. Първо, ако са ви наели в понеделник, то кой ви е наел?

Улф повдигна вежди.

— Мистър Гудуин не ви ли каза?

— Много добре знаете, че не е. Каза ни страшно малко. Исках да го задържа като важен свидетел, но прокурорът не се съгласи. Кой ви нае?

— Не е ли очевидно? — Улф обърна ръка. — След като тя е отишла там снощи с мистър Гудуин, а аз все още не съм бил нает нито от мистър Калмъс, нито от мистър Блънт? Сигурно може да сметнете колко прави две и две. Мис Блънт, разбира се.

Креймър кимна.

— Да, мога да смятам. Казвате ми го сега, когато ви е известно, че вече знам. Знам също, че е тук от поне-5 делник вечер и че е тук сега. Искам да я видя.

— Тя е под лекарски надзор и трябва да вземете разрешение от лекаря. Доктор Едуин А. Вол…

— Глупости. Тя е намерила трупа и си е тръгнала преди пристигането на полицията. Къде е, в кухнята ли е?

— Трупът бе намерен от мистър Гудуин и вие го държахте цяла нощ. — Улф се обърна към мен. — Кажи на мис Блънт да залости вратата.

Завъртях се със стола си, за да взема вътрешния телефон, но Креймър изрева: „Пак с вашите маймунджилъци!“ — аз се завъртях обратно, ухилих му се и рекох на Улф:

— Не искам да я безпокоя. Ако тръгне нагоре, ще имаме достатъчно време.

— Това е първото, което искахте да научите — каза Улф на Креймър. — Мис Блънт беше и все още е мой клиент. Сега и баща й ми е клиент, ако приема молбата му. Друго?

Креймър се бе вкопчил в дръжките на креслото, за да възвърне самообладанието си. През годините трябва много пъти да си е повтарял никога да не позволява на Улф да го докарва до крещене и ето че пак се развика. Очаквах да извади пура и да започне да я масажира, но Фриц му спести този труд и разноски, като пристигна с моя портокалов сок и с кафето на поднос, и докато го остави на бюрото ми и си излезе, и докато аз вдигна чашата си и отпия една глътка, Креймър бе дошъл на себе си.

Креймър се изкашля.

— Спомняте си — започна той малко дрезгаво, — споменах, че във вторник ми беше много добре известно, че не са ви наемали. Добре, може да съм сбъркал. Но също споменах, че според мен сте се добрали до нещо, до някакво сведение или улика, с което сте смятали, че ще отървете Блънт или най-малко бихте могли да опитате да го отървете. Сега вече съм сигурен в това. Основателно е да се допусне, че сте го научили от дъщерята. Използували сте го, за да накарате Калмъс да дойде тук. Казали сте му каквото сте знаели или пък сте му намекнали ясно, достатъчно ясно, така че да го предаде на Блънт и да го посъветва да ви наеме, и Блънт ви е написал тази бележка. — Той се потупа по джоба. — Но Калмъс е продължил нататък и самият той е направил нещо с това сведение, без да ви уведомява, което е станало причина да бъде убит, а вие сте научили или сте подозирали какво ще стане и когато Гудуин отишъл снощи там, като взел и дъщерята, за да го вкара вътре, той е очаквал да намери труп. — Спря, за да си поеме дъх. — Вие и вашите проклети номера! Вероятно вие сте казали на Калмъс да се опита да направи нещо. Обзалагам се на цял долар срещу десет цента, че знаете кой го е убил. Добре, докопахте се до хонорара и Калмъс е мъртъв, но клиентът ви все още се намира в затвора. Можете ли да го измъкнете, или не можете? Няма да ви повтарям за двайсети път, че ако прокурорът сметне, че може да отправи обвинение срещу вас за създаване на пречки за правосъдието чрез укриване на улики, ще направя всичко по силите си да не се изплъзнете, а изглежда, вече му е дошло времето. Трябва ли да вземам заповед за арестуването на Сара Блънт като важен свидетел?

Улф, облегнат назад, пое дъх колкото можеше по-дълбоко — което не бе малко — и го изпусна.

— Онзи ден — рече той — ви казах, че сте несравнимо по-добре запознат от мен с всички обстоятелства около смъртта на Пол Джерин. Вярно беше, все още е така и важи в еднаква степен за обстоятелствата около смъртта на Даниъл Калмъс. Армията ви работи върху това вече дванайсет часа, а аз прочетох единствено сутрешния вестник. Мистър Гудуин не ми е докладвал. Относно очакванията му да намери труп, когато е отишъл снощи там, по онова време той бе на мнение — както и аз, — че вероятно Калмъс е убил Пол Джерин.

Креймър отново изрече една дума, която пропускам, същата, и този път не добави нищо.

— Не беше мнение, почиващо върху доказателства — поясни Улф, — а единствено върху подозренията на едно лице, с което разговарях, сега вече, разбира се, отхвърлени. Познавате Сол Панцър, Фред Дъркин и Ори Кадър.

— Няма как да не ги познавам. Какво общо имат те?

— Наех ги вчера. Задачата им бе да намерят улики, че Калмъс е придобил или е притежавал арсеник в някаква форма преди вторник вечерта, тринайсети януари. Когато мистър Панцър ми телефонира тази сутрин, му казах да изостави това. Естествено.

Креймър го гледаше втренчено.

— Това не е вашият тип лъжа. Би трябвало да я потвърдят поне трима души.

— Надявам се, че не е и моят тип истина — да признавам грешките си. Двеста долара от парите на мис Блънт отидоха на вятъра.

Креймър все още го гледаше втренчено:

— Калмъс беше адвокат на Блънт. Мислели сте си, че той е сложил арсеник в какаото. Защо?

— Сметнах го за най-вероятната възможност. Няма да ви отговоря защо; както казах, това не почиваше върху доказателства. Нека да поговорим за единствените възможности, които ни остават — за Хаусман, Йъркис и Фароу, тъй като изключваме Блънт. Сега не го ли изключвате и вие? Сложната ви теория за моите коварни действия бе погрешна, но едно от предположенията в нея — че Калмъс е убит от онзи, който е убил и Джерин — е наистина разумно, а Блънт е в затвора. Трябва ли да го държите още там?

Креймър ме изгледа. Бях си изпил портокаловия сок и пиех второ кафе.

— В показанията си ти излъга — каза ми той. — Заяви, че сте отишли в апартамента на Калмъс, за да разберете дали Блънт се е съгласил да наеме Улф, но истинската причина е била да го претърсите, за да се опиташ да намериш… — Той изведнъж спря. — О, глупости! — Той стана. — За пръв път си тръгвам оттук — рече той на Улф — с мисълта, че е възможно да сте се хванали за сламка и да не можете да я пуснете. Но ще ви се наложи. Ако наистина снощи в десет часа сте си мислели, че Калмъс е убил Джерин, какво ще правите сега? Кой е следващият? А?

Обърна се и тръгна, но аз останах на мястото си, готов светкавично да грабна вътрешния телефон. Можеше да направи опит да се втурне по стълбите към „южната“ стая, а ако бях в коридора, положението щеше да е деликатно. Разрешено е да затръшнете вратата на дома си под носа на някой полицай, но не можете да го докосвате. Той обаче сви надясно, към външната врата, и щом чух да се затваря, излязох в коридора, за да проверя дали още не беше там, после се върнах при бюрото си, налях си кафе, като изпразних каната, и отпих една глътка. Както обикновено утринната поща бе върху настолния бележник и щом си изпих кафето, започнах да отварям писмата.

Чух, че Улф изръмжа:

— Спал си четири часа.

— Не съм. — Не се обърнах. — За да си направите попара с мляко и препечен хляб и да я изядете, трябва време. Искате ли да докладвам?

— Не.

Отворих един плик.

— Ето още една покана да станете член-основател на Американската фондация за ограничаване на престъпността. Имате ли някакви указания относно престъпността?

— Имам един въпрос. Можеш ли да се видиш с мистър Блънт днес? Сега?

— Съмнявам се. Никой не може да отиде на свиждане с човек, затворен за убийство без право да бъде пуснат под гаранция, освен адвоката и най-близките му с разрешение от прокурора. Часовете за свиждане са от шест до осем вечерта. Той ви е клиент, но вие не сте адвокат. Може да помолим прокуратурата да направи изключение и да ни бъде отказано. Креймър би могъл да ни уреди отказа като особена услуга лично от него.

— Пфу!

— Точно така. — Отворих друг плик и извадих съдържанието. — Уенигър е получил нова партида крем-сирене „Беришон“, което е невероятно вкусно. Когато снощи със Сали открихме Калмъс, първото нещо, което й дойде в главата, бе да се прибере вкъщи при мама. Сигурен ли сте, че е в стаята си?

— Не.

Обърнах се към него:

— Не?

— Фриц й занесе закуската горе, а доктор Волмър дойде да я прегледа малко преди десет часа. Аз бях както обикновено в оранжериите, а той разговаря с мен по вътрешния телефон.

— Възможно е да е слязла по стълбите и да си е отишла.

— Да. Върви да провериш.

Завъртях се със стола, станах и тръгнах към коридора. Естествено, беше му кипнало, тъй като тя го бе пратила за зелен хайвер относно Калмъс, но едно нещо бе сигурно — трябваше да се доберем до Блънт, а под носа ни се намираше един от най-близките му. Или се бе намирал. Като слизах, бях забелязал, че вратата й е затворена, а сега, вземайки по две стъпала наведнъж, установих, че все още е затворена. Бях толкова сигурен, че е изчезнала, че вдигнах ръка към дръжката, без да почукам, но си казах: „Недей!“, свалих я и почуках — малко по-силно, отколкото бе необходимо, и веднага чух гласа й: „Кой е?“ — отворих вратата и влязох.

Стоеше до прозореца и въпреки че светлината идваше откъм гърба й, личеше си от един поглед, че бе остаряла с двайсет години. Тъй като доктор Волмър й бе дал успокоително, сигурно бе спала, но въпреки това изглеждаше много по-зле от мен с моите нищо и никакви три часа сън. Нямаше да ми казва нищо, само ме наблюдаваше, докато се приближавах към нея. Спрях на две ръце разстояние, изгледах я, поклатих глава и рекох:

— Вслушайте се в един приятелски съвет — не се поглеждайте в огледалото. Какво толкова е станало? Не бяхте права за него, но не сте го убили вие. Двамата с Фриц можем да ви осигурим желязно алиби. Посети ни инспектор Креймър и едно от нещата, които искаше, бе да се видите, но мистър Улф му отказа. Когато все пак се видите с някого от полицията, можете да кажете истинската причина, поради която отидохме там — да потърсим нещо, с което бихме могли да уличим Калмъс, но като ви попитат защо сме го подозирали, което ще сторят, кажете само, че не знаете и ще трябва да попитате мистър Улф или мен. Дойдох да ви съобщя това, а също да проверя дали сте още тук. Помислих си, че може да сте изчезнали, да сте си отишли вкъщи. Продължавам да приказвам, защото, като слушате мъжествения глас на човека, който е все още с вас докрай въпреки грубата ви грешка с Калмъс, може би ще се окуражите. Ако пожелаете да говорите, вдигнете ръка. Що се отнася до мен, тъй като моят интерес е единствено професионален, а не личен, всяко зло за добро и ще се задоволя с второто. Креймър разбира, че онзи, който е убил Джерин, е убил и Калмъс, а вероятността да държи в затвора невинен човек е по-голяма от петдесет процента. Ще му е неприятно да го пусне, и на него, и на прокурора, но баща ви не е дребна риба. Би било страхотна идея да заведе дело, че е бил неоснователно задържан. Искате ли да кажете нещо, или да продължавам?

— Арчи! — каза тя.

Кимнах.

— Това съм аз. Добро начало. Вие пък сте Сали Блънт. Ще обядваме след час и половина.

— Какво ще… какво да правя?

— Елате на себе си, разбира се. Изживяхте тежък удар, а все още се държите на краката си, което е нещо. Направете си косата и си сложете червило преди обяд. Според мен съществува голяма вероятност мистър Улф да ви накара да отидете да се видите с баща си следобед. В джоба на Калмъс са намерили бележка, написана от баща ви, до Нироу Улф, с която го наема, и естествено ние искаме…

Вътрешният телефон позвъни. В онази стая той се намира на една маса в ъгъла, отидох дотам, вдигнах го и казах:

— Аз съм. Гласът на Улф:

— Аз съм в кухнята. Тя там ли е?

— Да. Малко е поизтощена, но е тук. Тя ме гледаше втренчено.

— Майка й е в кабинета и желае да я види. Фриц ще я доведе горе.

— Чакайте. — Помислих две секунди. — Не. Аз ще я доведа долу. Приемете съвета на специалиста си по женските въпроси, така е по-добре. Ще ви обясня защо някой ден, когато ви се намира един час свободно време.

— Бих предпочел…

— Разбира се, че бихте предпочели. Това е единственият стол, който наистина обичате. Малко неудобства ще са ви от полза.

Затворих и се обърнах. Обмислих как да й съобщя внимателно, реших да не си правя труда и казах:

— Майка ви е долу и иска да ви види. Червило?

Човек никога не знае. Би могла да припадне, да изкрещи, да вдигне упорито брадичка и да откаже да помръдне или пък нещо друго. Онова, което направи, бе да каже: „Добре!“, и да се отправи към вратата, а като я последвах надолу по стълбите, си припомних основното правило за специалистите по женските въпроси: ограничавайте се единствено с обяснения защо една жена е направила нещо, което вече е свършен факт — така ще си спестите труда да обяснявате защо не е направила нещо, което сте предположили, че ще направи. Забравих дори да обърна внимание на красивия й врат и извивката на раменете й.

Мисис Блънт се намираше в червеното кожено кресло. Допускам, че би било тактично и аз да отида в кухнята при Улф, но именно аз бях надрънкал онези работи по молба на Сали и може би щях да съм в състояние да помогна да се сдобрят, затова влязох до средата на стаята и спрях. Мисис Блънт стана, понесе се плавно и хвана ръцете на Сали. В тази жена несъмнено имаше нещо омагьосващо — когато се повдигаше от мястото си, човек оставаше с впечатление, че не й бяха нужни мускули, а всичко се извършваше по някакъв автоматичен начин, за който електронните машини на Ай Би Ем не бяха дори и чували. Не каза нищо, само хвана ръцете на Сали и да пукна, ако не се улових, че искам да съм на мястото на дъщеря й. Бяха застанали съвсем близо една до друга — раменете им почти се докосваха. Сали бе вдигнала брадичка.

— Ще ти кажа „извинявай“, ако искаш — започна тя, — но няма да призная, че съм сбъркала. Арчи твърди, че е така, но не съм сбъркала. Той наистина беше влюбен в теб, трябва да ти е било известно. Много мъже са влюбени в теб, това също трябва да ти е известно. Може би сгреших, като не му повярвах за татко, и ако е така, бих му се извинила, но сега не ми е възможно. Искаш ли да се извиня на теб?

Мисис Блънт леко поклати глава.

— Няма значение — отвърна тя. — Разбира се, че и двете съжаляваме.

— Да, сигурно и двете съжаляваме.

— Разбира се. Съжалявам не по-малко от теб, че толкова обиди Дан. Обиди го ужасно. — Тя пусна ръцете на Сали. — А за себе си, за това, че мъжете били влюбени в мен, няма какво да ти кажа. Така си мислеше още отпреди години, така ми каза, когато беше съвсем малка, и какво мога да ти отговоря аз? Не си ли спомняш какво ти отговорих тогава?

— О, да, помня. Каза, че любовта била истинска само когато била взаимна. Никога не съм твърдяла, че ти си им отвръщала с взаимност. Не съм и помислила, че е била взаимна. Дори с Дан Калмъс. А онова, което сторих — идването ми при Нироу Улф и тръгването ми онази вечер, — то нямаше нищо общо с теб, това бе само заради баща ми.

— Знам, че беше така. Но аз съм ти майка.

— Бих го направила и заради теб, майко. Бих го направила!

— Вярвам ти. Но надявам се… — Мисис Блънт не довърши. Тя се обърна към мен: — Мистър Гудуин, изглежда, ви е писано да изслушвате интимните ни разговори. Онази вечер не се ръкувах с вас, защото нямаше да бъда искрена, но бих се ръкувала сега. — Тя протегна ръка. — Стига да искате.

Приближих се и поех ръката й. Бе малка, твърда и студена.

— Вече не съществува различие в мненията — рекох. — Защо да не седнем?

Сали вече бе седнала, и то къде според вас? На червеното кожено кресло. Докато местех един от жълтите столове за майка й, си мислех, че не ставаше въпрос единствено за ревност, нещата бяха по-сложни, но мисис Блънт попита:

— Може ли да се видя с Нироу Улф? Ако не е много зает?

Казах, че ще проверя, и излязох. В кухнята Улф седеше на табуретката пред голямата маса, пиеше бира и гледаше как Фриц бели лук. Намръщи ми се и попита:

— Карат ли се?

— Не, сър. И двете се извиняват, но Сали докопа червеното кожено кресло. Мисис Блънт иска да ви види, ако не сте много зает. Ръкува се с мен, така че се подгответе за физически контакт с жена.

Нямаше какво да се прави. Каза нещо на Фриц, стана от табуретката, взе чашата в една ръка, бутилката — в другата, потегли към кабинета, влезе, спря на три крачки от жълтия стол, рече: „Аз съм Нироу Улф, мисис Блънт“, поклони се от кръста като посланик или като иконом, отиде при бюрото си, остави чашата и бутилката, седна и попита Сали:

— Трябва ли да ставате? Доктор Волмър каза, че се нуждаете от почивка и спокойствие.

— Добре съм — отвърна тя. Но не изглеждаше добре.

Той се обърна към майката:

— Искали сте да ме видите?

Тя кимна.

— Да. Съпругът ми иска да ви види. Иска да отидете… иска да ви види. Днес.

Улф изсумтя.

— Говорихте ли с него?

— Не, но мистър Макини е говорил. Той е директорът на адвокатската кантора. Видял се е с него сутринта. Мъжът ми му е казал, че не би… О! Може би не знаете. Каза ли ви мистър Калмъс, преди да… каза ли ви вчера, че мъжът ми ви е писал, че ви наема?

— Не.

— На мен ми съобщи по телефона, вчера следобед. Каза, че…

— В колко часа ви се обади?

— Около шест. Малко преди шест.

— Откъде ви се обади?

— Не знам. Спомена, че бил разговарял със съпруга ми, смятал, че трябва да ви наеме, за да разследвате нещо, а съпругът ми ви бил написал писмо. После тази сутрин…

— Спомена ли мистър Калмъс какво е трябвало да разследвам?

— Не спомена какво; само, че било нещо, за което знаели единствено той и съпругът ми. После мистър Макини отиде да се види сутринта със съпруга ми и… — Тя спря и се усмихна. Не беше истинска усмивка, а леко повдигане на устните, което изискваше много добро зрение, за да бъде забелязано. — Струва ми се неестествено — рече тя — да повтарям „съпругът ми, съпругът ми“. Тъй като вие ще… Наричам го Мат. Имате ли нещо против?

— Както обичате, госпожо.

— Сутринта мистър Макини отиде да се види с него, да му съобщи за Дан — за мистър Калмъс, а той му казал, че иска да ви види. Не пожелал да каже пред мистър Макини какво трябва да разследвате. Мистър Макини в момента вади разрешение за свиждане на ваше име в прокуратурата. Искаше да ви позвъни, да ви помоли да отидете и да разговаряте с него, но му казах, че предпочитам да дойда аз. Аз… аз настоях.

Нямаше нито вид, нито глас на настоятелен човек, но силата на характера проличава в постъпките и ето че нито очите й бяха зачервени, нито бе оклюмала, и то само няколко часа след като бе научила за Калмъс. Но тя не бе студена, въпреки че ръката й бе хладна — човек не би могъл да я погледне и да я нарече студена.

Улф скръсти ръце.

— Разрешението ще трябва да е за мистър Гудуин — заяви той, — тъй като напускам дома си само по лична работа. Но ми е необходимо да получа…

— Мат е казал на мистър Макини, че трябва да се види с вас.

— Извън тази къща мистър Гудуин — това фактически съм аз, той е ако не второто ми „аз“, то поне мой наместник. Но ми е необходимо да получа някои сведения от вас. Предполагам, споделяте мнението, че съпругът ви не е убил Пол Джерин.

— Не става въпрос за мнение. Убедена съм, че не е!

— Помислили ли сте върху другите възможности?

— Ами… да. Да, мислила съм.

— Като изключим двамата в кухнята — готвача и управителя, а по този въпрос приемам заключението на полицията и прокурора, — някой от четиримата трябва да е сложил арсеника в какаото. Някой от четиримата куриери. Съзнавате ли го?

— Да.

— Това е очевидно. Но какъв е бил мотивът? Никой от тях не е имал нито някаква връзка, нито нещо общо с Джерин. Поради това стигнах до извода, че целта е била да се навреди на съпруга ви — всъщност да бъде унищожен — и явно е била постигната. Вчера вниманието ми бе насочено към мистър Калмъс като най-вероятен кандидат сред четиримата. Неговата цел сте били вие. Искал е да ви спечели, а съпругът ви му е пречел. Когато мистър Гудуин…

— Това е абсурдно, мистър Улф. Абсурдно.

— След като ви видях, смятам, че не е абсурдно дори сега. За всеки мъж, податлив на женските изкушения, а повечето мъже са такива, вие представлявате изключителна съблазън. Насилствената смърт на Калмъс направи предположението ми за виновността му недоказуемо, но не и абсурдно. Сега ни остават другите трима — Хаусман, Йъркис и племенникът ви Фароу. Според единствената приемлива хипотеза, с която разполагаме, някой от тях е убил и двамата — Джерин, за да навреди на съпруга ви, а Калмъс — защото е знаел или подозирал истината и го е заплашил, че ще я разкрие. Когато мистър Гудуин се срещне със съпруга ви, може би ще научи какво е знаел Калмъс, но вие сте тук и имам въпроси към вас; и ако се надявате да видите съпруга си реабилитиран, ще ми отговорите съвсем откровено. Кой от тримата имаше причина да унищожи съпруга ви?

Тя го гледаше право в очите.

— Никой — отвърна тя. — Или пък ако са имали… не. Невъзможно.

— В отношенията между мъжете и жените няма нищо невъзможно. Например вашият племенник Мортън Фароу. Някой подхвърли, че може да си е правел такава сметка — ако съпругът ви бъде премахнат, чрез вас би могъл да получи управлението на корпорацията. Невъзможно ли е?

— Разбира се, че е невъзможно. Не бих дала на племенника си да управлява каквото и да е и това му е известно. — Пак повдигна леко устни: — Той идва да се види с вас, нали?

— Да.

— Е? Улф кимна.

— Точно така. Но все пак е възможно да не си е направил добре сметката. Мистър Хаусман?

Тя махна с ръка.

— Ърнст Хаусман е най-старият приятел на Мат. Той е кръстник на дъщеря ни. Готов е да направи всичко за Мат, всичко. Абсолютно сигурна съм.

— Той е един изкуфял дъртак. Да не кажа слабоумен. В понеделник вечерта пристигна, за да ми предложи план за измъкването на съпруга ви, и планът му няма равен, поне в моята практика, по плиткоумие и безразсъдност. Или му хлопа нещо, или пък е изключително хитър, а ако излезе второто, значи ви е преметнал. Мистър Йъркис?

Тя поклати глава.

— Не.

— Дъщеря ви го накара да дойде тук и той сам ми съобщи за разногласието между него и съпруга ви. Иска да стане председател на банката, а съпругът ви подкрепя друг кандидат.

Тя кимна.

— Знам. Мат ми спомена. Мистър Йъркис знае защо и не му се сърди. Това не се е отразило върху приятелството им.

— Пфу! И тримата ли са толкова добродетелни? Дори да го приемем, и най-добродетелният си остава все пак мъж. Щом като не бе абсурдно да допуснем, че мистър Калмъс ви е пожелал, какво остава за мистър Йъркис? Виждали сте се много често, нали?

През следващите пет секунди си помислих, че няма да му отговори. Седеше неподвижно и го гледаше право в очите. После каза:

— Необходимо ли е да полагате толкова усилия, за да се държите обидно, мистър Улф?

— Глупости! — троснато отвърна той. — Обидно към кого? Според мен притежавате външност и характер, които могат да събуждат желание; трябва ли да се обиждате от това? Допускам, че мистър Йъркис не е сляп и не е лишен от чувства; нужно ли е той да се обижда от това? Не сме седнали да си разменяме любезности, госпожо — обсъждаме съдбата на съпруга ви. Помолих ви за откровеност. Какви чувства изпитва мистър Йъркис към вас?

— Приятели сме. — Все още не помръдваше. — Но само защото е приятел на съпруга ми. Дъщеря ми ви е създала погрешно впечатление. — Тя се обърна към дъщеря си. — Не ти се сърдя, Сали, но е така. — Пак към Улф: — Щом като не сте искали да обиждате никого… много добре. Но аз съм само това, което виждате — една жена на средна възраст, а предположенията ви за мен са невероятни. Със сигурност не бих могла да повярвам такова нещо за Чарлс Йъркис.

Очевидно говореше искрено. Лон Коен се бе оказал прав — тя просто не го съзнаваше. Улф бе присвил очи към нея. Веднага щом останехме сами, щеше да поиска изчерпателното мнение на специалиста си по женските въпроси за нея, а специалистът бе готов.

— Значи напразно сме загубили десет минути — рече той. Погледна стенния часовник. — Каквото трябва да бъде направено, каквото може да бъде направено, сега зависи от онова, което мистър Гудуин ще научи от съпруга ви, а да размишляваме върху това предварително, би било безсмислено. Можете ли да се свържете с мистър Макини сега? Да му предадете, че разрешението трябва да е на името на мистър Гудуин?

— Да. В кантората му. Каза, че ще бъде там.

— Знаете ли номера?

Отвърна, че го знае, стана и се понесе плавно, а аз й отстъпих стола си — седна и набра номера. Отправих очи към Сали, а нейният поглед сякаш ми казваше: „А сега, разбира се, и ти се влюби в нея.“ Което бе лъжа. Просто бях съгласен с Улф, че притежаваше външност и характер, които можеха да събуждат желание — една чисто обективна преценка.