Рекс Стаут
Гамбит (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

В десет и десет вечерта двамата със Сали излязохме от едно такси на ъгъла на Парк Авеню и Трийсет и осма улица, повървяхме пресечка и половина на изток, а поривистият зимен вятър духаше в гърба ни и ни тласкаше напред, застанахме на тротоара и погледнахме към прозорците на четвъртия етаж — последния — на тухлена къща, боядисана в сиво със зелени орнаменти, на отсрещната страна на улицата. Като видяхме, че не свети, прекосихме, влязохме в преддверието и прегледахме подредените на таблото имена и звънци, а аз натиснах звънеца, на който пишеше „Калмъс“, без да очаквам отговор, тъй като бях набрал телефонния му номер само преди четвърт час и не ми се бе обадил никой. Изчаках трийсет секунди и натиснах най-долното копче, където пишеше „Портиер“, при което Сали се вкопчи в ръката ми.

Трябваше доста да я убеждаваме, за да я накараме да дойде — дори нещо повече, тъй като тя упорствува, докато накрая Улф й обясни, че ако отида сам, трябва да нося различни ключове и инструменти и дори някой от ключовете да стане, може да ме приберат за влизане с взлом. Естествено, това подействува, тъй като бе изправена пред перспективата аз да вляза в затвора, а тя да бъде изоставена в ръцете на Улф. Уговорката бе, че ако вечерта Калмъс пристигне да разговаря с Улф, ние със Сали няма да се появяваме, а след като Фриц го придружи до кабинета и затвори вратата, щяхме да потеглим със задачата си; Улф щеше да го задържи, докато му съобщя, че сме свършили. Ако пък не дойдеше до десет и ако не отговаряше на телефона, пак щяхме да отидем и да рискуваме да ни прекъснат. Това ме бе поуплашило и в девет и петдесет му бях позвънил по телефона.

И така, намирахме се в преддверието. Слушалка нямаше — единствено две малки кръгли решетки в стената на височината на брадичката ми — и след малко се чу пращене и някой попита:

— Кой е?

Сали, все още вкопчена в ръката ми, каза в решетката:

— Аз съм, Сара Блънт. Искаме да видим мистър Калмъс. Позвънихме на неговия звънец, но не отговаря. Знаете ли къде е?

— Не, не знам.

— Ами… искаме да се видим с него, но в преддверието е студено. Може ли да почакаме вътре? Ще ни отворите ли?

— Да. Идвам веднага.

Поставих ръка на вратата и почаках, но не чух изщракване. Измина цяла минута, втора, все още нямаше изщракване и после вратата се отвори. Човекът, който я отвори, висок и слаб, с лице, черно като на Чичо Том, отстъпи, за да влезем, и затвори. От Сали знаех повече за него, отколкото той за мен. Казваше се Добс. Когато семейството на Калмъс държало цялата къща, бе изпълнявал длъжността на иконом.

Той бърчеше чело срещу Сали.

— Наистина сте вие, мис Сара — рече. — Толкова отдавна не съм ви виждал.

— Наистина отдавна — кимна тя. — Това е мистър Гудуин. Мистър Добс, Арчи.

Протегнах му ръка. Разбира се, да се ръкуваш с иконома, е просташко, но той вече не бе иконом, сега беше портиер.

— Никак не си се променил — каза Сали. — Като се изключи косата ти. Колко е посивяла! — Мразеше бели коси и признавам, че не можех да й се сърдя.

— А вие сте се променили — рече Добс, — но това е естествено. Вие отивате нагоре, аз — надолу. Ще ми разрешите ли да ви кажа — съжалявам, задето баща ви има такива неприятности. Знам, че всичко ще се оправи, със сигурност ще се оправи, но е голяма неприятност. — Той ме изгледа, а очите му бяха остри и проницателни. — Знам името ви, вие сте детектив. — Обърна се пак към Сали: — Сигурно затова искате да се видите с мистър Калмъс, заради неприятностите на баща си.

— Да, затова. — За момент си помислих, че Сали ще провали всичко, но тя успя да го изрече: — Може ли да го почакаме в апартамента му? Можеш ли… би ли ни пуснал вътре? Ако се наложи да го чакаме дълго… трябва да го видим тази вечер…

— Разбира се. — В края на краищата беше я държал на едното си коляно, а дъщерята на Калмъс — на другото, и им бе разказвал приказки, преди косата му да посивее — подробност, която бях научил от Сали. Той каза: — Мистър Калмъс не би искал точно вие да го чакате тук долу, това е сигурно! — И се отправи към отворената врата на асансьора. Влезе след нас, натисна копчето, вратата се затвори и ние поехме нагоре.

Площадката на четвъртия етаж бе с размерите на килия — метър и половина на метър и половина — само колкото да осигури стени за вратата. Добс бе извадил връзка ключове от джоба си, но преди да отключи, натисна звънеца — в случай че Калмъс бе вътре, но бе предпочел да не отговори на позвъняването ни отдолу. Очевидно не бе така. Отключи, отвори вратата, влезе и щракна ключа на стената — и беше светлина — много светлина, макар и непряка, от лампите, които бяха скрити в тавана.

— Заповядайте, мис Сара — каза той. — Не е както беше, нали?

— Не, не е, Добси. — Тя понечи да протегне ръка, но се спря. Не е редно да се подава ръка на човек, когото мамите. Но явно бе прието да бъде целунат. Така или иначе, тя го целуна съвсем леко по бузата и продължи: — Чу ли какво казах? Добси!

— Как да не съм чул! Как може да не съм го чул! — Той направи поклон към нея и все едно, че й се поклони някой иконом или пък посланикът на някоя африканска държава. — Надявам се, че няма да го чакате дълго — каза той и си излезе. Когато вратата зад него се затвори, Сали се строполи на най-близкия стол.

— Боже мой! — простена тя. — Колко е ужасно! Не исках да идвам. Ще побързате ли, Арчи? Моля ви, побързайте!

Казах й да се успокои, свалих шапката и палтото си, оставих ги на един стол и се огледах. Стаята бе голяма и в никакъв случай не бе гола, а разбира се, сигурно имаше и спалня, и баня, и малка кухня. Дори да търсех някакъв конкретен предмет като шишенце с арсенов окис, би ми отнело не по-малко от три часа, ако вършех работата както трябва, а тъй като не очаквах да намеря нещо толкова очевидно, а просто се надявах на нещо — независимо какво, — което би открило някаква пролука, през която да проникне малко светлина, може би не би ми стигнала и цялата нощ. Да кажем, че бе някакво листче хартия, писмо или бележка — само книгите на лавиците, които заемаха цялата стена отдясно, биха ми отнели часове. А Калмъс можеше да се появи всеки миг.

Реших да погледна първо в спалнята и тръгнах към вратата наляво, но зърнах нещо с края на окото си, спрях и се обърнах. После се приближих.

Беше Калмъс. Намираше се на пода, пред едно канапе, което го скриваше от погледа, докато не минете край него. Беше напълно облечен, лежеше по гръб, с изпънати крака. След като погледнах Сали и видях, че все още седи на стола, с наведена глава, покрила лицето си с ръце, приклекнах до него. Очите му бяха отворени, гледаха към тавана, зениците — разширени, лицето му — виолетово, езикът му — изплезен, а около устата и носа бе засъхнала пяна. След като бе засъхнала, нямаше смисъл да търся пулс или дишане. Пъхнах пръст в една дълбока гънка около врата му и усетих нещо друго освен кожата. Наведох се да го разгледам по-отблизо, като разтворих гънката. Беше въже, каквото се използува за венециански щори, възелът се намираше под лявото му ухо, а краищата бяха подпъхнати под рамото му. Казах си в същия момент да не забравя да попитам убиеца, когато го заловим, дали е подпъхнал краищата съзнателно — защото по природа е прибран човек, или пък си е мислел за нещо друго и го е сторил несъзнателно. Това бе една от най-забележителните подробности, които съм виждал или чувал в случай на насилствена смърт. Борех се с изкушението да го издърпам, за да видя колко е дълго, когато зад себе си чух шум, обърнах се и после скочих. Зад мен бе застанала Сали, гледаше надолу с отворена уста и когато я хванах, бе започнала да се свлича. Тъй като не исках да я свестявам, аз я вдигнах, пренесох я на един стол в другия край на стаята, сложих я да седне, наведох главата й напред, до коленете, и задържах ръката си там, върху красивия й врат. Бе отпусната и не се съпротивляваше, но не бе изгубила съзнание. Коленичих до нея в случай, че припадне.

— Значи сте направили грешка — рекох. — Ако не я бяхте направили, нямаше да дойдете при Нироу Улф, но, по дяволите, това не го очаквах. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Дявол да го вземе, чувате ли ме?

— Да. — Говореше тихо, но се долавяше. — Мъртъв ли е?

— Разбира се, че е мъртъв. Той…

— Как?

— Удушен е. Около врата му има въже. — Дръпнах ръка и тя започна бавно да вдига глава, а аз се изправих. — Мислите ли, че сте в състояние да ходите?

— Не искам… да ходя. — Тя бе вдигнала глава.

— Толкова по-зле. Ще се наложи да ви отнеса додолу и да ви натоваря в таксито.

— Арчи! — Тя отметна глава, за да ме погледне. Брадичката й затрепери неудържимо и тя спря, за да се овладее. Усилието й успя и тя ме попита: — Самоубил ли се е?

— Не. С удоволствие ще ви обясня всичко после, но сега трябва да свърша едно-друго. Убит е. Не искам да сте тук, когато пристигне полицията. Предпочитам да обясня защо сме дошли и сме накарали Добс да ни отвори. Искате ли цяла нощ да отговаряте на въпроси?

— Не.

— Можете ли да се доберете додолу и да вземете такси? Мистър Улф ви очаква. Ще му позвъня.

— Мисля, че… ще се прибера вкъщи.

— Не. В никакъв случай. Или ми давате честната си дума, че ще се върнете направо при Улф, или оставате тук и понасяте всичко. Е?

— Не искам да остана.

— Ще отидете ли при Нироу Улф? Ще направите ли каквото ви каже?

— Да.

— Добре. Можете ли да се изправите на крака? Можете ли да ходите?

Можеше. Не й помогнах. Отидох до вратата, отворих я и тя се приближи, не бе много устойчива, но се добра. Задържах вратата отворена с крак, посегнах към копчето на асансьора и го натиснах, а когато дойде и вратата се отвори, тя влезе и натисна копчето — вратата се затвори. Върнах се, прекосих до масата в ъгъла, където бях видял телефон, вдигнах слушалката и набрах номера, който ми бе познат до болка.

Чух гласа на Улф.

— Да? — Никога не отговаря по телефона както трябва и няма никога да се научи.

— Аз съм — казах. — В апартамента на Калмъс. Всичко се разви добре, както бе планирано. Сали се държа много хубаво, портиерът Добс ни качи догоре, отвори ни и си отиде. Но Калмъс си беше вкъщи и все още е тук. Проснал се е на пода с въже, опънато здраво около врата му. Започнал е да изстива, но разбира се, мършавите хора изстиват по-бързо. Струва ми се, че е мъртъв от около три часа. Не си е вързал въжето самичък, а във всеки случай някой е подпъхнал краищата старателно под рамото му.

Той помълча пет секунди, а после рече:

— Пфу!

— Да, сър! Съгласен съм. Изхвърлих Сали, тя текущо си тръгна и ако запази съзнание и удържи на обещанието си, ще е при вас след десетина минути. Имам едно предложение. Изпратете я да си легне и повикайте доктор Волмър. Той може да установи, че се нуждае от успокоително и че до утре не трябва да приема никакви посетители — нито официални, нито неофициални. Ще уведомя властите веднага, тъй като ще научат от Добс в колко часа ни е отворил. Имате ли някакви инструкции?

— Не. Дявол да го вземе!

— Да, сър. Абсолютно съм съгласен. Предполагам, че не трябва да уведомявам властите какво сме имали наум, като дойдохме, тъй като онова, което сме имали наум, изобщо не им влиза в работата. Вие сте се чудели защо Калмъс не идва тази вечер, а когато съм отишъл да му позвъня, не е отговарял никой, затова сме дошли да го попитаме. Става ли?

— Да. Налага ли се да останеш там?

— О, не! Оставам, защото тук ми харесва. Кажете на Фриц, че може да се върна за закуска, а може и да не се върна.

Затворих и в продължение на няколко секунди клатих глава към телефона със свити устни. Налагало ли се да остана! Само един гений би могъл да зададе такъв глупашки въпрос. Все още клатейки глава, вдигнах телефона и набрах друг един номер, който знам много добре: VVA 9–8241. Набрах него вместо централното управление, защото предпочитах да съобщя новината на самия инспектор Креймър или поне на сержант Пърли Стебинс, ако някой от тях двамата бе дежурен.