Рекс Стаут
Гамбит (1)

ПЪРВА ГЛАВА

В единайсет и двайсет и седем сутринта на онзи понеделник през февруари — рождения ден на Линкълн^[1]. — отворих вратата между кабинета и предната стая, влязох, затворих и съобщих:

— Дойде мис Блънт.

Без да обърне глава, Улф изръмжа, откъсна още няколко страници, хвърли ги в камината и попита:

— Коя е мис Блънт?

Свих устни и после ги разтворих, за да кажа:

— Дъщерята на Матю Блънт, президента на текстилната корпорация „Блънт“, който е в затвора по обвинение в убийство, а както знаете, тя има час при вас в единайсет и трийсет. Ако се преструвате, че сте забравили — няма да мине! Знаехте, че е изключено да свършите тази операция за половин час. Освен това да ви припомням ли забележките, които съм ви чувал да правите за подпалвачите на книги?

— Те не се отнасят за този случай. — Той откъсна още страници. — Аз съм частно лице, а не правителство или цензурна комисия. След като заплатих четирийсет и седем долара и петдесет цента за тази книга и след като я прегледах и установих, че е покваряваща и непоносимо оскърбителна, сега я унищожавам. — Той хвърли страниците в огъня. — Не съм в настроение да изслушвам жени. Кажи й да дойде следобед.

— Чувал съм и забележките ви за хора, които не спазват уговорените срещи.

Пауза. Още страници. Последва:

— Добре. Вкарай я.

Върнах се в кабинета, затворих вратата, приближих се до червеното кожено кресло пред бюрото на Улф, където бях настанил посетителката, и се изправих пред нея. Тя отметна глава, за да ме вижда. Беше от типа; който наричам, „брауни“^[2], но не в смисъла на скаутската организация: брюнетка, с малки уши и малък нос, големи кафяви очи, дълга кестенява коса и широка уста, която би изглеждала много добре, ако ъгълчетата й бяха обърнати нагоре, а не надолу.

— Най-добре да ви обясня нещо — рекох. — Мистър Улф точно сега е получил пристъп. Сложно е. В предната стая има камина, но никога не се пали, защото той мрази открит огън. Твърди, че затормозявал умствените процеси. Но сега камината гори, защото я използува. Седнал е пред нея на стол, който му е твърде малък, къса страници от една книга и ги изгаря. Книгата е последното, трето издание на „Новият международен речник на Уебстър“, несъкратен, издаден от компанията „Дж. и Ч. Мериам“ в Спрингфийлд, щата Масачузетс. Счита го за покваряващ, защото застрашавал чистотата на английския език. Миналата седмица ми даде хиляди примери за престъпното му въздействие. Твърди, че представлявало опит за предумишлено убийство на… извинявайте. Описвам ситуацията надълго, защото ми нареди да ви вкарам вътре и ще ви е трудно. Дори да ви изслуша, умствените му процеси са затормозени… Възможно ли ви е да дойдете по-късно? Следобед може би ще бъде на себе си.

Тя ме гледаше втренчено.

— Той изгаря някакъв речник?

— Точно така. Но това е нищо. Веднъж изгори цяла готварска книга, защото в нея пишеше, че кожата на свинския бут трябва да се махне, преди да го сложите в тенджерата с боб. За това кое обича повече — думите или храната, може да хвърляте ези-тура.

— Не искам да идвам по-късно. — Тя стана. — Искам да го видя сега. Трябва да го видя още сега.

Бедата бе, че успеех ли да я убедя да отложи срещата, може би повече нямаше да се появи. Когато се обади да вземе час, помислихме, че Матю Блънт ще ни бъде клиент, а ако се съдеше по вестниците и по онова, което се говореше, той би могъл да се възползува от много и качествена детективска работа и да плати за нея дори по цените на Нироу Улф. Затова не исках да я прогонвам, а другото бе лицето й — не само обърнатите надолу ъгълчета на устата, но и изражението в очите. Загриженост има в очите на почти всеки, който идва в този кабинет, но нейният поглед граничеше с отчаяние. Ако я отпратех, може би щеше да попадне в някоя второкласна агенция без гений като Улф и без хрътка като мен.

— Добре, но ви предупредих — казах, взех бележника от бюрото си, отидох до вратата и отворих. Тя ме последва, като остави палтото си — светъл визон — върху облегалката на креслото.

Преместих столове за нас, но Улф бе толкова близо до камината, че не можах да я настаня с лице към него. Той рядко става, когато влиза посетител и, разбира се, не стана и сега, още повече, че в скута си държеше речника — по-скоро двете трети от останките му. Хвърли още страници в огъня, обърна се да я погледне и каза: — Предпочитам да не прекъсвам това аутодафе. Желаете да се консултирате с мен, така ли?

— Да. Относно баща ми. Той е във… той беше арестуван за убийство. Преди две седмици умря един човек, беше отровен…

— Моля ви. Чета вестници. Защо идвате при мен?

— Знам, че не го е убил баща ми, и искам вие да го докажете.

— Така ли! Баща ви ли ви изпраща?

— Не.

— Тогава адвокатът му, Дан Калмъс?

— Не, никой не ме изпраща. Никой не знае, че съм тук. Нося двайсет и две хиляди долара в чантата си. — Тя я потупа — кафява кожена чанта с дръжки, лежаща в скута й. — Нямах толкова, но продадох някои вещи. Мога да намеря още, ако трябва. Баща ми и майка ми не бива да научат за това, нито пък Дан Калмъс.

— Тогава е невъзможно. — Улф късаше страници и ги хвърляше в огъня. — Защо не бива да научат?

— Защото не биха позволили… ще ме спрат. Сигурна съм, че баща ми ще ме спре. — Тя стискаше чантата. — Мистър Улф, дойдох при вас, защото съм в безизходица. Знаех, че ще се наложи да ви разкажа неща, които не бих казала на никого. Това е първото добро нещо, което правя през живота си. Нещастието ми е, че никога не съм извършила нито нещо лошо, нито добро. А съм на двайсет и две години, затова донесох двайсет и две хиляди долара. — Тя пак потупа чантата. — Този път ще действувам. Дан Калмъс е, адвокат на баща ми от години и може да е добър по търговските въпроси, но не го бива по другите. Знам, че не го бива — познавам го, откакто се помня. Миналата седмица му споменах, че трябва да ви наеме, за да помогнете, а той ми се усмихна и каза „не“, не харесвал начина, по който рапортите. Каза, че знае какво прави и че всичко ще се уреди, но не е така. Страх ме е — умирам от ужас. — Тя се наведе към него. — Мистър Улф, баща ми ще бъде осъден за убийство!

Улф изсумтя. Късаше страници.

— Ако баща ви иска да ме наеме, мога да обмисля предложението и без да имам съгласието на адвоката му, но ще е трудно.

Тя поклати глава.

— Няма да ви наеме. Ако Дан Калмъс не е съгласен, няма да ви наеме. А майка ми няма да ви наеме, ако баща ми не е съгласен. Така че оставам аз. Аз мога да ви наема, нали?

— Разбира се, че не. Без съдействието на баща ви и неговия адвокат не би могъл да помръдна пръст. — Улф започна да къса страниците малко по-рязко. Двайсет и два бона нямаше да бият никакви рекорди, но щяха да са приятно начало за 1962 година.

— Това е глупаво — заяви мис Блънт. — Разбира се, умствените ви процеси са затормозени от камината. Казах на Дан Калмъс да ви наеме и дойдох при вас, защото според мен можете да правите неща, които друг не може. Смятат ви за магьосник. Самият Дан Калмъс каза така, но не иска да се нагърбите с неговото дело. Това бяха думите му — „моето дело“. Но то не е негово, а на баща ми!

— Да — съгласи се Улф, — делото е на баща ви, а не ваше. Вие трябва…

— Сега става мое! Не ви ли казах, че това е първото добро нещо, КОЕТО правя? — Тя се наведе напред, хвана го за китката, дръпна рязко ръката му от речника и без да го пуска, продължи: — Само с лесни неща ли се занимава един магьосник? Ами ако сте единственият човек в света, който може да спаси баща ми и той да не бъде осъден за убийство, което, не е извършил? Ако имаше нещо, което да е единствено по моите сили, щях да го направя! Не ви е необходим баща ми, нито пък адвокатът му, защото мога да ви кажа всичко, което биха ви казали и те. Мога да ви кажа и неща, които няма да чуете от тях — например, че Дан Калмъс е влюбен в майка ми. Дан Калмъс не би ви го казал, а баща ми не би могъл, защото не знае, пък и той е в затвора, а аз не съм!

Тя пусна ръката му, а Улф продължи да къса страници и да ги хвърля в огъня. Мръщеше се, но не на речника. Тя бе налучкала вярната нотка, като го нарече магьосник и даде да се разбере (без да прави заключения), че той е единствен в бранша, като преди това спомена какво носи в чантата си.

Той обърна намръщеното си лице към нея.

— Значи знаете, че не го е направил той. Дали това е само мнение, достойно за една дъщеря, или можете да го подкрепите с доказателства?

— Нямам никакви доказателства. Всички улики са против него. Но не е само мнение, знам го със сигурност. Познавам баща си достатъчно добре, за да…

— Не — прекъсна я рязко той, — това е значимо за вас, но не и за мен. Искате да ме наемете и да ми платите, за да действувам от името на човек без негово знание — човек, който въпреки богатството и положението си е обвинен в убийство и задържан. Уликите трябва да са силни. Баща ви не може да ми бъде клиент — би трябвало вие да сте клиентът.

— Добре. Аз ще съм клиентът. — Тя отвори чантата.

— Казах „би трябвало“. Нелепо е, но е примамливо. Трябва да знам… но, първо, какво знаем вече ние с мистър Гудуин. — Той обърна глава към мен. — Арчи! Какво знаем?

— Цялата история ли — поритах, — или най-интересното?

— Всичко. После ще видим дали мис Блънт има да добави нещо.

— Така. — Насочих поглед към евентуалния клиент. — Сведенията ми са от вестниците и от дочути разговори. Ако сгреша някъде, не се мъчете да го помните, докато свърша, а ме прекъснете. „Гамбит“ е шах-клуб, който държи два етажа от стара тухлена сграда на Западна дванайсета улица. Клубът има около шейсет членове — бизнесмени, хора с различни професии и няколко банкери. За шахклуб е доста придирчив към членовете си. Във вторник вечерта, тринайсети януари, утре ще станат две седмици, клубът преживял събитие. Някакъв човек на име Пол Джерин, двайсет и шест годишен, нефигуриращ в списъците на клуба, щял да играе симултанен блиндсеанс срещу дванайсет от членовете.

Относно Пол Джерин — смесвам прочетеното във вестниците с дочутото, без да ги разделям, — той бил леко смахнат. Доходите му идвали от три източника: писане на стихове и шеговити надписи за пощенски картички, демонстрации на фокуси и игра на зарове. Играел много добре и шах, но само за удоволствие, не участвувал в турнири. Познавали сте го добре. Запознали сте се с него… преди колко време?

— Преди година. Запознахме се на някаква вечеря, където показваше фокуси.

— И той се е сприятелил с вас — или пък вие с него. Чувал съм и двете версии — разбира се, съзнавате, че в такива случаи има много приказки. Като сте научили, че играе шах, уредили сте да изиграе една партия с баща Ви у вас. После дошъл още веднъж, след това отново. Често ли идваше у вас?

— Игра шах с баща ми само три пъти. Три вечери. Каза, че не било интересно, защото било много лесно.

Последния Път игра с баща ми без един топ и го победи. Това беше преди месеци.

— Но извън шаха сте се виждали често с него. Според една версия щели сте да се омъжите за него, но баща ви…

— Това не е истина. Не съм и сънувала да се омъжвам за него. И не се виждахме често. Полицията ме разпитва и затова знам с точност, че през последните три месеца съм го виждала пет пъти, на гости. Той беше добър танцьор. Но никое момиче с малко ум в главата не би се омъжило за него.

Кимнах.

— Така е със слуховете. Но вие сте накарали баща си да организира онази работа в клуб „Гамбит“. — Налагаше се да говорим на висок глас поради шума, който Улф вдигаше, докато късаше страниците на речника.

— Разпитваха ме и за това — отвърна тя. — Как стана? Предложението беше на Пол, каза, че ще е приятно да им натрие носовете, а аз само споменах на баща си, но не съм го карала нищо да урежда. Той смяташе, че двама-трима от членовете на клуба биха могли да победят Пол, ако играе блинд, затова уреди сеанса.

— Добре, той е уредил сеанса. Това, разбира се, е важно. Баща ви знаеше ли, че Пол винаги пие какао, когато играе шах?

— Да. Пол пиеше какао почти непрекъснато.

— Тогава да преминем към случилото се на тринайсети януари. Било е мъжко събиране. Само за мъже.

— Да.

— Сега — какво пишеше във вестниците. Чета за убийствата във вестниците, но отдавам цялото си внимание единствено когато ние се занимаваме с даден случай, така че е възможно някъде да сбъркам. Ако е така, прекъснете ме. Присъствували са само членове на клуба, около четирийсет души. Пол Джерин, управителят — казва се Бърнард Наш, и готвачът — името му е Тони Лаги. В голямо помещение на партера били подредени дванайсет шахматни маси в две редици — по шест във всяка, покрай двете стени, а на всяка маса с гръб към стената седял един член на клуба. Това били играчите. По този начин по средата оставало място — по дължината на стаята, където другите членове се движели и наблюдавали играта. Така ли е?

— Да.

— Но четирима от останалите членове не само наблюдавали, но и изпълнявали ролята на куриери. Пол Джерин се намирал в една по-малка стая в задната част на къщата, където според един вестник — струва ми се, „Таймс“ — се пази най-добрата библиотека за шах в страната. Седял на някакво канапе, а щом почнала играта, останал сам в стаята. Масите били номерирани и всеки куриер обслужвал три маси. Щом играчът направел първия си ход, куриерът влизал при Джерин и му го съобщавал…

— Първият ход — не. Играчът, който играе блинд, е с белите фигури на всички дъски и прави първия ход.

— Това според мен му идва добре. Както и да е, щом някой от членовете на клуба направел ход, куриерът, обслужващ тази маса, влизал при Джерин и му съобщавал номера на масата и хода, Джерин му казвал своя ход, куриерът се връщал и го предавал. Така ли е?

— Да.

— Добре, но пак не вярвам. Залисвал съм се малко с шах, достатъчно, за да разбера за какво става дума, и не ми се вярва, че е по силите на когото и да било да води едновременно дванайсет партии наум, без да вижда дъските. Известно ми е, че има хора, които са го правели, дори с двайсет партии, но не мога да повярвам.

Улф изсумтя:

— Сто шейсет и девет милиона петстотин и осемнайсет хиляди осемстотин двайсет и девет, и следват двайсет и една нули. Броят на възможните начини, по които могат да бъдат изиграни първите десет хода на двете страни. Човек, който може да играе едновременно дванайсет партии блинд, e lesus naturae^[3]. Направо ненормален.

— Съществено ли е това? — попитах.

— Не.

Обърнах се пак към Сали Блънт. По телефона ми бе казала, че се казва Сара, но всички я наричали Сали и тя предпочитала така.

— Сеансът трябвало да започне в осем и трийсет, но всъщност започнал в девет без двайсет, с десет минути закъснение. Оттам нататък Джерин останал сам в библиотеката и само от време на време влизал някой от куриерите. Струва ми се, че мога да изредя имената им: Чарлс У. Йъркис, банкер, Даниъл Калмъс, адвокат, Ърнст Хаусман, богат борсов посредник в пенсия, един от основателите на клуба, Мортън Фароу, племенник на мисис Матю Блънт — майка ви. — Спрях за миг и затворих очи. Отворих ги. — Пас. Сигурен съм, че в някой от вестниците пишеше как братовчед ви Мортън си изкарва прехраната, но не мога да си спомня.

— Работи във фирмата на баща ми. — Тя повдигна вежди, при което очите й станаха още по-големи. — Паметта ви трябва да е добра дори когато не четете с цялото си внимание.

— Имам толкова добра памет, че съм направо ненормален, но винаги запазваме вестниците от последните две седмици и си признавам, че след като позвънихте по телефона, ги прегледах. Оттук нататък може да ви е известно нещо, което не е публикувано. Полицията и прокурорът винаги спестяват някои дреболии. От вестниците знам, че баща ви играел на маса номер шест. Че управителят и готвачът — Бърнард Наш и Тони Лаги — били в кухнята в мазето, един етаж по-долу. Че малко след като започнала играта, занесли кана какао от кухнята в библиотеката — на Пол Джерин, той изпил една част, не знам колко, а след около половин час се оплакал на един от куриерите — на банкера Йъркис, — че не му е добре, а около девет и половина казал на друг един куриер — на адвоката Калмъс, — че не може да продължи да играе; а Калмъс отишъл и довел лекар, един от играчите — не знам от коя маса, — на име Виктор Ейвъри. Доктор Ейвъри задал няколко въпроса на Джерин и пратил някого да вземе нещо от една аптека на Шесто Авеню. Докато пристигне лекарството, състоянието на Джерин се влошило и докторът го натъпкал с медикаменти. След още половин час състоянието му съвсем се влошило и повикали линейка. Пристигнал с линейката в болницата „Сейнт Винсънт“, придружен от доктор Ейвъри, в единайсет без петнайсет, а се споминал в три и двайсет. По-късно патологът открил арсеник в тялото. „Таймс“ не съобщава колко, но според „Газет“ бил 45 милиграма. Някакви поправки?

— Не знам.

— Вестниците не пишат дали арсеникът е бил в какаото. В него ли е бил сложен?

— Не знам.

— Не съобщават и името на човека, който е занесъл какаото от кухнята в библиотеката. Знаете ли го?

— Да. Баща ми.

Погледнах я изненадан. Улф, който протягаше ръка да хвърли поредните страници в огъня, замръзна. Проговорих аз.

— Но баща ви е бил на маса номер шест, играел е. Нали така?

— Да. Но когато направил втория си ход, куриерът за неговата маса — мистър Хаусман — не бил в момента там и той станал и отишъл да види дали Пол има какао. Маса номер шест била в дъното на стаята, до библиотеката. Какаото не било пристигнало, баща ми слязъл в кухнята и го взел.

— И той самият го занесъл на Джерин?

— Да.

Улф й хвърли един поглед. Поех си дъх.

— Аз, разбира се, ви вярвам, но откъде знаете това?

— Баща ми ми го каза. На другия ден. Арестуваха го чак в събота — това, разбира се, ви е известно. Разказа ни — на мен и на майка ми — точно какво е станало. Отчасти поради това съм сигурна, че не го е сторил той — поради начина, по който ни разказа за станалото, като приемаше, че се разбира от само себе си, че ще сме сигурни в невинността му. — Тя погледна Улф. — Ще ми отвърнете, че за вас това не е съществено, но на мен ми стига. Сигурна съм!

— Добре — продължих аз, — занесъл какаото. Поставил го на някаква маса до канапето, където седял Джерин?

— Да. На поднос с каната, чаша и чинийка, и салфетка.

— Твърдите, че баща ви ви е разказал всичко. Знаете ли дали Джерин е пил или ял нещо друго освен какаото?

— Не. Нямало нищо друго.

— От момента, когато баща ви му занесъл какаото, до момента, когато споменал на Йъркис, че не се чувствува добре — около половин час, — влизал ли е в библиотеката някой друг освен куриерите?

— Не. Поне баща ми смята така, но не беше абсолютно сигурен. — Тя погледна Улф. — Мога да го попитам. Казахте, че не можете да си помръднете пръста без съдействието му, но аз мога да го видя и да го питам каквото поискате. Без, разбира се, да му казвам за вас.

Никакъв коментар. Късаше страници.

Наблюдавах я.

— Казахте, че не знаете дали арсеникът се е намирал в какаото. Баща ви не спомена ли дали в каната не е останало нещо и дали са го запазили за полицията?

— Да, запазили го, но каната била пълна.

— Пълна? Джерин нищо ли не е пил?

— Не, пил е много. Когато мистър Йъркис казал на баща ми, че Пол се е оплакал и че не е добре, баща ми отишъл в библиотеката. В каната било останало малко, а чашата била пълна до половина. Занесъл ги долу в кухнята и ги изплакнал. Готвачът и управителят потвърдиха, че не са слагали нищо друго освен мляко, какао на прах и захар. Били приготвили още и напълнили каната, а баща ми я занесъл в библиотеката с една чиста чаша. Пол явно не пил повече, защото каната си останала пълна.

Гледах я изумен, без да мога да кажа нещо. Улф я изгледа не изумено, а направо свирепо.

— Мис Блънт — започна той, — баща ви или е невиждан глупак, или е невинен.

— Знам — кимна тя. — Споменах, че ще се наложи да ви разкажа неща, които не бих споделила с никого. Вече ви казах, че Дан Калмъс е влюбен в майка ми, а сега — и това. Не знам дали баща ми го е казал на полицията. Предполагам, че готвачът и управителят са им казали, но може и да не са. Но на вас трябваше да ви кажа, трябва да ви разкажа всичко, което знам, за да решите какво да правите. Нали?

— Да. Заслужавате похвала. Хората рядко ми казват всичко, което знаят. Готвачът и управителят, разбира се, са съобщили това на полицията; нищо чудно, че баща ви е бил обвинен в убийство. — Улф затвори очи и се опита да се облегне, но в онзи стол бе невъзможно. В направеното по поръчка гигантско кресло при бюрото (чу това движение бе автоматично, когато искаше да обмисли нещо — обляга се и затваря очи, а сега, като разбра, че няма да стане нищо, изръмжа, изправи се и я попита: — Пари ли носите в чантата?

Тя я отвори и извади дебела пачка банкноти, пристегнати с ластик.

— Двайсет и две хиляди долара — рече тя и му ги подаде.

Той не ги взе.

— Споменахте, че сте продали някакви вещи. Какви вещи? Ваши?

— Да. Имах малко пари в банковата си сметка, а и продадох някои бижута.

— Ваши собствени бижута?

— Да. Разбира се. Как бих могла да продам чужди?

— Случвало се е. Арчи! Преброй ги.

Протегнах ръка и тя ми подаде пачката. Докато махах ластиците и започвах да броя, Улф късаше страници и ги хвърляше в камината. От речника не бе останало много и докато броях, първо петстотиндоларови, а после стодоларови банкноти, той късаше и хвърляше. Преброих парите два пъти, за да съм сигурен, а когато свърших, от речника бе останала само подвързията.

— Двайсет и два бона — потвърдих аз.

— Това ще гори ли? — попита Улф.

— Разбира се — от ленено платно е. Може малко да замирише. Още когато го купихте, сте знаели, че ще го изгорите. Иначе бихте го поръчали с кожена подвързия.

Никакъв отговор. Беше се навел напред, за да нагласи „задоволително“ подвързията. Все още имаше достатъчно огън, тъй като Фриц бе сложил и подпалки, и дърва. Като наблюдаваше как подвързията започва да се свива, каза:

— Отведи мис Блънт в кабинета и й дай разписка. Ще дойда след малко.