Памела Травърз
Мери Попинз се завръща (8)

Осма глава
Балони, балони

— Чудя се, Мери Попинз — каза една сутрин мисис Банкс, втурвайки се в детската стая, — дали ще имате време да ми купите някои неща.

Тя се усмихна мило, но усмивката й беше някак плаха и издаваше, че съвсем не е сигурна в отговора.

Мери Попинз се извърна от камината, където сушеше дрешките на Анабел.

— Може би ще имам — отвърна тя не много окуражително.

— О, разбирам — каза мисис Банкс и очевидно много се притесни.

— Но може би няма да имам — довърши Мери Попинз, тръсна делово някакво вълнено жакетче и го окачи на решетката.

— Е, в случай че имате време, ето списъка и банкнота от една лира. Ако остане ресто, изхарчете го.

Мисис Банкс остави парите върху скрина.

Мери Попинз нищо не отвърна. Просто изсумтя.

— О! — каза мисис Банкс, която очевидно току-що си спомни нещо. — А близнаците ще трябва да вървят пеш, Мери Попинз. Робъртсън Ай тази сутрин седнал в количката. Взел я за кресло, та ще трябва да се поправи. Ще можете ли да се справите без нея и с Анабел на ръце?

Мери Попинз отвори уста, но я затвори с щракане.

— Аз — забеляза тя хапливо — мога да се справя с всичко, дори и с повече, ако реша!

— Зная, зная! — Мисис Банкс побърза да се измъкне през вратата. — Вие сте съкровище — съвършено съкровище, абсолютно съкровище и напълно удобно съкро… — Гласът й заглъхна надолу по стълбите.

— И все пак, все пак понякога ми се иска да не беше чак такова съкровище! — довери се мисис Банкс на портрета на прабаба си, докато бършеше прах в гостната. — Кара ме да се чувствам малка и глупава, сякаш съм момиченце. А аз не съм! — Мисис Банкс отметна глава и избърса някаква прашинка от петнистата крава на полицата над камината. — Аз съм много важна личност и майка на пет деца. Тя забравя това!

Тя продължи работата си и обмисли всичко, което един ден ще каже на Мери Попинз, макар през цялото време да знаеше, че никога няма да се осмели да го направи.

Горе в детската стая Мери Попинз прибра списъка и банкнотата в чантата си, за нула време си сложи шапката и изфуча навън с Анабел на ръце, а Джейн и Майкъл подтичваха подире й, всеки уловил за ръка по едно от близначетата.

— Бързо, моля ви! — От време на време тя се обръщаше и ги изглеждаше строго.

Те ускоряваха крачка и дърпаха близначетата с все сила. Бедничките, краката им стържеха по тротоара и ръцете им само дето не се измъкнаха от ставите! Но в бързането си Джейн и Майкъл изобщо не мислеха за тях. Единствената им грижа беше да не изостават от Мери Попинз, за да видят какво ще направи тя с рестото.

— Два пакета свещи, четири фунта ориз, три — полурафинирана захар, и шест — пудра, две кутии доматена супа, една четка за печка, чифт ръкавици за домакинска работа, половин пръчка червен восък, пакет брашно, подпалки, две кутии кибрит, два карфиола и връзка ревен.

Мери Попинз се втурна в първия магазин след парка и изчете на един дъх целия този списък.

Бакалинът, която беше пълен, плешив човек и лесно се задъхваше, се постара да запише поръчката със съответна бързина.

— Пакет ръкавици — пишеше той и нервно плюнчеше обратния край на късия си тъп молив.

— Брашно казах! — саркастично го поправи Мери Попинз.

Бакалинът се изчерви като вишна.

— Ох, извинявам се! Не исках да ви засегна, наистина. Хубав ден, нали? Да. Моя грешка! Пакет — уф — брашно.

Той побърза да запише думата, преди да е сбъркал, а после продължи:

— Две кутии четки…

— Кибрит! — сряза го Мери Попинз.

Ръцете на бакалина се разтрепериха върху тефтера.

— О, разбира се, това сигурно е от молива — изглежда, че пише грешно. Трябва да си взема нов. Кибрит, естествено! А после казахте…? — Той я погледна нервно и побърза да забие очи в парченцето тъп молив.

Мери Попинз разгъна листа и отново го прочете със сърдит, нетърпелив глас.

— Съжалявам — каза бакалинът, когато тя приключи, — но ревен нямам. Не може ли да го заменим с червени джанки?

— Положително не! Пакет тапиока.

— О, не, Мери Попинз, не тапиока! Миналата седмица имахме! — напомни й Майкъл.

Тя погледна Майкъл, после бакалина и от погледа й двамата разбраха, че няма надежда. Тапиока щеше да бъде и туй то! По-червен от всякога, бакалинът отиде да донесе поръчката.

— Ако продължава така, няма да остане ресто — каза Джейн, загледала купчината пакети, която се трупаше върху тезгяха.

— Най-много да останат за малко кисели бонбони, това ще е всичко — тъжно отвърна Майкъл.

Мери Попинз извади банкнотата от чантата си.

— Благодаря — каза тя на бакалина, който й подаде рестото.

— Благодаря ви! — отвърна той любезно, подпрял ръка на тезгяха. Усмихна й се с желание да бъде мил и продължи: — Задържа се хубаво, нали? — Той говореше, изпълнен с гордост, сякаш лично отговаряше за времето и го беше направил тъй хубаво специално за нея.

— Нуждаем се от дъжд! — каза Мери Попинз и затвори с щракане едновременно чантата и устата си.

— Вярно е — побърза да се съгласи бакалинът в старанието си да не я засегне. — Дъждът е винаги приятен.

— Никога! — тросна се Мери Попинз и нагласи Анабел по-удобно в ръцете си.

Лицето на бакалина помръкна. В нищо не сполучваше.

— Надявам се — рече той най-сетне и отвори почтително вратата пред Мери Попинз, — че отново ще бъдем удостоени с вашите покупки, мадам.

— Сбогом! — отсече Мери Попинз и излетя навън.

Бакалинът въздъхна.

— Ето, вземете! — Той зарови бързо в една кутия до вратата. — Наистина не исках да я засегна. Само исках да услужа.

Джейн и Майкъл протегнаха ръце. Бакалинът пусна три шоколадови бонбона в ръката на Майкъл и два в ръката на Джейн.

— По един за вас, по един за малките и един за… — той кимна към отдалечаващата се фигура на Мери Попинз — за нея.

Те поблагодариха на бакалина и забързаха след Мери Попинз, напъхали бонбоните в уста.

— Какво ядете? — запита ги тя, съгледала тъмния кръг около устата на Майкъл.

— Шоколадови бонбони. Бакалинът даде за всички деца по един. И един за вас. — Майкъл й подаде последния бонбон. Той се беше доста поразмазал.

— Като неговата безочливост! — забеляза Мери Попинз, обаче взе бонбона и го изяде на две хапки с видимо удоволствие.

— Остана ли някакво ресто? — запита плахо Майкъл.

— Колкото е останало, толкова! — И тя се пъхна в дрогерията, а след миг излезе с калъп сапун, лист хардал и паста за зъби.

Джейн и Майкъл, които чакаха край вратата заедно с близнаците, въздъхнаха тъжно. Банкнотата бързо се топеше пред очите им.

— Едва ли ще останат за една пощенска марка — каза Джейн.

— А сега към магазина за тестени изделия! — изкомандва Мери Попинз, след като прегледа списъка.

Тя се втурна в една тъмна врата и през прозореца те гледаха как посочва към куп макарони. Продавачът й подаде огромна кесия.

— Изглежда, че купи половин дузина пакети — тъжно заключи Джейн.

Обикновено те се радваха на макароните, но днес от все сърце желаеха да не съществуват макарони на света.

— Сега накъде? — запита Майкъл и от нетърпение да узнае дали все пак нещо не е останало от банкнотата, заподскача от крак на крак. Беше сигурен, че няма нищо, но все пак…

— Вкъщи! — каза Мери Попинз.

Лицата им помръкнаха. Нима наистина не бяха останали пари? Сигурно нито пени, иначе тя щеше да ги заведе да го похарчат. Но Мери Попинз стисна плика с макароните до Анабел и закрачи напред с такова лице, че те не посмяха да продумат. Само си мислеха, че за първи път тя ги разочарова и не можеха да й го простят.

— Ние не вървим към къщи! — по едно време недоволно каза Майкъл и засука крака така, че носовете на обувките му застъргаха по паважа.

— Не е ли паркът по пътя ни за вкъщи, искам да знам? — запита Мери Попинз и се обърна да го изгледа гневно.

— Да, но…

— До парка не се отива само по един път!

Скоро завиха и приближиха към нов, непознат край на парка.

Слънцето грееше топло. Високите дървета се накланяха над оградата и шумоляха с листата си. Горе в клоните две врабчета се боричкаха за някаква сламка. Пухкава катеричка подскокна върху каменния парапет, седна на задните си крака и зачака да й подадат орех.

Но днес тези неща не ги развълнуваха. Джейн и Майкъл просто не се интересуваха от нищо. Мислеха само как Мери Попинз беше похарчила цялата банкнота за ненужни работи и не беше запазила нито пени. Уморени и разочаровани, те се влачеха подире й.

Над входа, някакъв нов вход, който те не бяха виждали, се издигаше висока каменна арка, разкошно украсена с издялан лъв и еднорог кон. А под арката седеше стара, стара жена, със сиво като самия камък лице, така обрулено от вятъра и така набръчкано, че приличаше на орехова черупка. На слабите си старчески колена тя крепеше поднос с малки, разноцветни гумени пликчета. А над главата й, здраво завързани за железните перила на парка, се полюшваха и подскачаха сноп пъстроцветни балони.

— Балони! Балони! — извика Джейн и като освободи ръката си от омазнените пръстчета на Джон, тя се втурна към старицата.

Майкъл затърча след нея и остави Барбара сам-сама, безпомощна, насред улицата.

— Е, мои мили патенца! — каза продавачката на балоните с пресипнал старчески глас. — Кои искате? Изберете си. И не бързайте! — Тя се наклони напред и заклати подноса пред тях.

— Дойдохме само да погледаме — обясни Джейн. — Нямаме пари.

— Тц, тц, тц! Каква полза да се гледа един балон? Балонът трябва да се пипа, трябва да се държи, трябва да се познава. Дошли да гледат! Каква ви е ползата от това?

Гласът на старицата пращеше като слаб пламък. Тя се залюля на стола си.

Джейн и Майкъл я загледаха объркани. Знаеха, че говори истината. Но какво можеха да сторят?

— Когато бях момиче — продължи старицата, — хората наистина разбираха от балони. Те не идваха само да гледат! Те взимаха, да, взимаха. Дете не минаваше през този вход без балон. Те не обиждаха продавачката на балони само с едно поглеждане и отминаване.

Жената наклони глава назад и загледа подскачащите над нея балони.

— Ах, мили мои, мили мои! — извика тя. — Те вече не ви разбират — никой не ви разбира, освен старицата. Сега не сте модерни. Никой не ви иска!

— Ние искаме! — каза Майкъл. — Но нямаме пари. Тя изхарчи цялата лира за…

— А коя е „тя“? — запита един глас съвсем наблизо зад него.

Майкъл се извърна и лицето му поруменя.

— Исках да кажа, ъ-ъ, че вие, ъ-ъ… — започна той уплашено.

— Говори по-учтиво за възрастните! — каза Мери Попинз и като протегна ръка, постави половин крона върху подноса на продавачката на балони.

Майкъл зяпна в монетата, блеснала сред сгънатите балони.

— Значи все пак е останало ресто! — каза Джейн и съжали, загдето толкова я беше яд на Мери Попинз.

Старите очи на продавачката на балони светнаха. Тя вдигна монетата и дълго я разглежда.

— Лъскава, лъскава половин крона! — извика тя. — Не съм виждала такава, откакто бях момиче! — Тя наклони глава към Мери Попинз. — Искаш ли балон, девойко?

— Ако обичате, моля! — каза Мери Попинз с предвзета любезност.

— Колко, миличка, колко?

— Четири!

Джейн и Майкъл, които не можеха да се поберат в кожата си от радост, се хвърлиха и прегърнаха Мери Попинз.

— О, Мери Попинз, сериозно ли говорите? На всеки по един? Наистина ли? Наистина?

— Надявам се, че винаги говоря сериозно — отвърна тя гордо и докачено.

Те се втурнаха към подноса и започнаха да ровят из пъстроцветните гумени пликчета.

Продавачката на балони пусна сребърната монета в джоба на полата си. „Тук, лъскавичката ми!“ — каза тя и потупа нежно джоба си. После с развълнувани, треперещи ръце започна да помага на децата.

— Внимателно, мили мои патенца! — предупреди ги тя. — Помнете, има балони и балони. Избирайте, без да бързате. Много деца сгрешиха в избора и животът им после се промени.

— Ще взема този! — каза Майкъл, избрал един жълт с червени шарки.

— Добре, почакай да го надуя, за да видиш дали не си сбъркал! — каза жената.

Тя взе балона и с едно силно духане го наду. Пуф! Готово! Едва ли бихте помислили, че това дребно същество има толкова много въздух в себе си. Жълтият балон с хубавите червени шарки се залюля на края на връвчицата си.

— Но, за бога! — зяпна Майкъл. — На него пише името ми!

И действително, червените знаци върху балона бяха букви, които изписаха две думи: „Майкъл Банкс“.

— Аха! — изхриптя продавачката на балони. — Какво ти казах? Ти не прибърза и избра правилно!

— Вижте дали този е моят! — каза Джейн и подаде на старата жена синьо пликче.

Тя духна и го наду, и върху гладкото синьо кълбо се появиха думите „Джейн Каролин Банкс“, написани с големи бели букви.

— Това ли ти е името, мое мило патенце? — запита продавачката на балони.

Джейн кимна, взе балона от нея и го развя във въздуха, а жената се разсмя с тънък старчески смях.

— На мен! На мен! — развикаха се Джон и Барбара, пъхайки пълнички ръчички в купчината балони.

Джон измъкна един розов и когато го наду, жената му се усмихна. Там, околовръст балона, ясно се виждаха думите: „Джон и Барбара Банкс“ — един общ за двамата, защото са близнаци.

— Но аз не разбирам! — каза Джейн. — Как узнахте? Вие никога не сте ни виждали.

— Ах, милото ми патенце, не ви ли казах, че има балони и балони, и че тези са много специални?

— Вие ли поставяте имената върху тях? — запита Майкъл.

— Аз? — закикоти се старицата. — Никога!

— Тогава кой?

— Питай ме за друго, мило мое патенце! Аз зная само, че имената са там! И че за всеки човек на този свят има по един балон, стига да умее да го избере.

— И за Мери Попинз ли има?

Продавачката на балони наклони глава и загледа Мери Попинз със странна усмивка.

— Нека опита! — Тя се залюля на малкия си стол. — Избирай и не бързай! Избери и погледни!

Мери Попинз изсумтя важно. Ръката й опипа за миг свитите балони и после грабна един червен. Стискайки го здраво, тя изпъна ръка и за своя изненада децата видяха как балонът бавно се пълни с въздух от само себе си. Все по-голям и по-голям ставаше той и бързо се изравни с този на Майкъл, но продължи да се надува, докато стана три пъти по-голям от всички балони. А точно по средата му със златни букви се изписаха две думи: „Мери Попинз“.

Червеният балон се полюшваше във въздуха. Старата жена го завърза с една връвчица и с дрезгав глас го връчи на Мери Попинз.

Горе в трептящия въздух затанцуваха четирите балона. Те опъваха връвчиците си, сякаш искаха да се освободят. После вятърът ги грабна и ги замята напред-назад, на север, на юг, на изток, на запад.

— Балони, балони, милите ми патенца. За всеки по един, стига човек да знае! — извика щастливо продавачката на балони.

В този момент възрастен мъж с цилиндър влизаше във входа на парка. Той погледна към балоните. Децата видяха как леко се стъписа, а после забърза към продавачката.

— Колко? — запита той, подрънквайки с парите в джоба си.

— Седем пенса и половина. Избирайте, без да бързате.

Мъжът избра един кафяв и продавачката на балони му го наду. Думите „Уважаваният Уилиам Уедърил Уилкинс“ се появиха със зелени букви.

— Мили божичко! — каза възрастният мъж. — Мили божичко, та това е името ми!

— Добре избрахте, гълъбче. Има балони и балони! — каза старицата.

Възрастният мъж се загледа в своя балон, който се теглеше от връвта си.

— Необикновено! — каза той и се изсекна гръмко. — Преди четиридесет години, когато бях момче, аз се опитах да си купя тук балон. Но не ми разрешиха. Казаха, че не могат да си позволят разходи. Четиридесет години! А той ме е чакал тук през цялото това време. Много необикновено!

Мъжът бързо се отдалечи, но се блъсна в арката, защото очите му не се откъсваха от балона, и отскочи назад. После децата видяха, че той започна да подскача във въздуха.

— Гледай го! — извика Майкъл, защото възрастният мъж правеше все по-високи и по-високи скокове. В този миг обаче балонът на Майкъл започна да тегли връвта и той самият почувства, че се вдига от земята.

— Хей! Хей! Колко смешно! И аз също!

— Има балони и балони, мое патенце! — каза продавачката на балони и избухна в дрезгав смях, защото близнаците, уловили канапа на своя общ балон, също се вдигнаха от земята.

— Летя! Летя! — изписка Джейн, когато и тя се понесе нагоре.

— Към къщи, моля! — каза Мери Попинз.

Начаса червеният балон се вдигна, теглейки Мери Попинз след себе си. Тя заподскача леко нагоре-надолу с Анабел и пакетите в ръце. Червеният балон я понесе през входа, над алеята и през всичкото време шапката й беше на мястото си, косата й — в пълен ред, а краката й крачеха във въздуха така както си ходеха по земята. Джейн, Майкъл и близнаците, подръпвани от балоните си нагоре-надолу, я следваха.

— Ох, ох, ох! — извика Джейн, която мина с леко завъртване край клона на един бряст. — Какво прекрасно усещане!

— Чувствам се като че съм от въздух! — каза Майкъл, който се блъсна в една пейка и отскочи леко настрани. — Какъв чудесен начин да се прибираме вкъщи!

— Ох! Ех! — пискаха близнаците, като се бутаха и блъскаха един о друг.

— След мен, моля, и не се майте — каза Мери Попинз, поглеждайки строго през рамо, сякаш те, представете си, стъпваха здраво по земята, а не се носеха из въздуха.

Майкъл се извърна и погледна назад.

— Виж, Джейн, виж! Всеки си има!

Тя се обърна. В далечината група хора подскачаха нагоре-надолу из въздуха, всеки стиснал по един балон.

— И сладоледаджията си е купил! — извика Джейн и понеже се беше зазяпала, едва не се удари в една статуя.

— Да, и коминочистачът! А ей там — виждаш ли я — идва мис Ларк.

През моравата се приближи позната фигура, с шапка, ръкавици и балон с надпис „Лусинда Емили Ларк“. Тя подскочи над брястовата алея, изпълнена със задоволство и достойнство и изчезна зад някакъв фонтан.

Паркът се изпълни с хора, всеки с балон, върху който беше изписано името му, и всеки подскачащ из въздуха.

— Пускайте котва, ей! Място за адмирала! Къде е пристанът? — изкрещя мощен моряшки глас и ето, адмирал Бум и съпругата му се приближиха, уловили канапа на голям бял балон, върху който със сини букви бяха написани имената им.

— Мачти и въжета! Миди и стриди! Пази се, миличката ми! — изгърмя адмирал Бум и грижливо заобиколи един дъб.

Тълпата от балони и хора се увеличи. Нямаше кътче във въздуха над парка, което да не бе пълно с балони във всички цветове на дъгата. Сред тях Мери Попинз важно си проправяше път. Джейн и Майкъл забързаха, колкото можеха, за да не изостанат, а по петите им подскачаха Джон и Барбара.

— Ах, боже! Ах, боже! Балонът ми не иска да ме вдигне. Трябва да съм сбъркала — каза тревожен глас край лакътя на Джейн.

Някаква дама, облечена старомодно с перо на шапката и боа от перушина около врата, стоеше сред алеята точно под Джейн. В краката й лежеше морав балон със златен надпис „Министър-председател“.

— Какво да правя? — вайкаше се тя. — Жената при входа каза: „Избирай, без да бързаш, мила!“. Така и сторих. Но съм взела чужд балон. Аз не съм министър-председател.

— Извинете, аз съм! — Висок мъж, много елегантен, с чадър, се приближи до нея.

Дамата се обърна.

— О, тогава това е вашият балон. Да видим дали пък вие не сте взели моя.

Министър-председателят, чийто балон също не го вдигаше във въздуха, обърна надписа към дамата. Името беше „Лейди Мюриъл Брайтън-Джонс“.

— Да, това е. Разменили сме ги! — извика тя, подаде на министър-председателя неговия балон и грабна своя. Веднага те се вдигнаха над земята и, подскачайки върху дърветата, се разговориха.

— Женен ли сте? — Джейн и Майкъл чуха лейди Мюриъл да пита министър-председателя.

— Не — отвърна той, — не. Не мога да намеря подходяща дама. Трябва да е нито много възрастна, нито много млада и весела, защото аз самият съм много сериозен.

— Аз подходяща ли съм? Умея добре да се забавлявам и сама! — каза лейди Мюриъл Брайтън-Джонс.

— Да, мисля, че ставате — отвърна министър-председателят и, ръка за ръка, те се присъединиха към подскачащата тълпа.

Паркът вече наистина беше претъпкан. Джейн и Майкъл, забързали над моравите след Мери Попинз, непрекъснато се блъскаха в други летящи хора, които бяха купили своите балони от продавачката до входа. Висок мъж с дълги мустаци, син костюм и каска, беше теглен от балон с надпис „Полицейски инспектор“, а друг стискаше балон с думата „кмет“.

— Движете се, моля! Не задръствайте парка. Спазвайте правилника. Хвърляйте отпадъците в кошчетата за смет!

Пазачът на парка викаше и уловил малък вишнев балон с надпис „Ф. Смит“, си проправяше път сред тълпата. Той махна с ръка да пропъди две кучета — един булдог с думата „Ку“ на балона и един фокстериер, чието име се оказа „Албъртайн“.

— Оставете кучетата ми на мира! Ще запиша номера ви и ще се оплача! — извика дама, чийто балон посочваше, че тя е „Графиня Мейфилд“.

Пазачът обаче не й обърна внимание и продължи да подскача и да вика до прегракване:

— Всички кучета на верижките си! Не задръствайте парка! Пушенето забранено! Спазвайте правилника!

— Къде е Мери Попинз? — запита Майкъл, приближавайки се до Джейн.

— Ето я! Точно пред нас! — отвърна тя и му посочи стегнатата, спретната фигура, която подскачаше, уловила връвта на най-големия балон в парка.

Те я последваха към къщи.

— Балони и балони, милите ми патенца! — подвикна дрезгав глас зад тях.

Обърнаха се и видяха продавачката на балони. Подносът й беше празен и никакъв балон не се виждаше около нея и въпреки това тя летеше във въздуха сякаш теглена от сто невидими балона.

— Продадени до един! — изписка тя, забързана покрай тях. — Имаше за всеки, който поиска. Избираха, без да бързат, и продадох всички. Балони и балони.

Джобовете й подрънкваха тежко. Тя отмина, а Джейн и Майкъл спряха да погледат как малката бледа фигурка се стрелна сред подскачащите балони, мина покрай министър-председателя и кмета, и Мери Попинз с Анабел, докато накрая съвсем се смали и продавачката на балони изчезна.

— Балони и балони, милите ми патенца! — долетя до тях слабо ехо.

— Крачете по-живо, моля! — каза Мери Попинз.

Четирите деца се скупчиха около нея. Анабел, полюшвана от балона на Мери Попинз, се сгуши и заспа.

Градинската врата на номер седемнайсет беше отворена, входната врата — открехната. Мери Попинз, подскачайки стегнато и важно, мина през тях и се отправи нагоре по стълбите. Децата подскачаха след нея. А когато стигнаха пред вратата на детската стая, четирите чифта крака изтрополиха шумно върху пода. Мери Попинз стъпи без никакъв шум.

— О, какъв прекрасен следобед! — каза Джейн и се спусна да прегърне Мери Попинз.

— Е, но ти сега съвсем не си прекрасна. Среши си косата, моля те! Не обичам плашила! — каза кисело Мери Попинз.

— Чувствам се като балон! — каза весело Майкъл. — Целият въздушен като от някаква приказка…

— Жалко за приказката, ако прилича на теб! — сряза го Мери Попинз. — Върви да си измиеш ръцете. По-черен си от коминочистача!

Когато те се върнаха при нея чисти и спретнати, четирите балона почиваха, опрели глави на тавана, здраво привързани за пирона на картината над камината.

Майкъл се загледа в балоните — жълтият беше неговият, синият на Джейн, розовият на близнаците, а червеният на Мери Попинз. Те стояха много спокойно. Никакъв полъх, дори дихание не ги помръдваше. Леки и пъстри, неподвижни и спокойни, те се подпираха на тавана.

— Питам се… — каза Майкъл тихо, почти на себе си.

— Какво се питаш? — запита Мери Попинз, която подреждаше покупките.

— Питам се дали всичко това би се случило, ако не бяхте с нас.

Мери Попинз изсумтя.

— Не се чудя, че ти се чудиш прекалено много! — отвърна тя.

И Майкъл трябваше да се задоволи с това…