Рекс Стаут
На вратата се позвъни (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В единайсет без четвърт в сряда вечерта, в песимистично настроение и напълно изтощен, изкачих стъпалата пред старата кафява къща и натиснах звънеца. Веригата беше закачена и някой трябваше да ми отвори. Още от вратата Фриц попита дали искам да ми стопли патицата с къри, на което изръмжах: „Не.“ Свалих палтото и шапката си, влязох в кабинета и там заварих чудака гений зад бюрото си, удобно разположен на стола, направен по поръчка за неговите сто и петдесет килограма, с бутилка бира и чаша на поднос пред него, и с разтворена книга, която четеше — „Съкровищницата на нашия език“ от Линкълн Барнет. Отидох до бюрото си, завъртях стола и седнах. Щеше да вдигне поглед, щом свърши абзаца.

Така и стори. Дори си отбеляза мястото, докъдето беше стигнал, с тънката златна лента, подарена му преди години от един клиент, който едва ли можеше да си позволи такива подаръци, и остави книгата.

— Сигурно си вечерял — каза той.

— Не съм. — Кръстосах крака. — Ядох нещо мазно, не помня какво точно, в някаква дупка в Бронкс. Прекарах…

— Фриц ще стопли патицата и…

— Не, няма да я стопли. Вече му казах, че не искам. Прекарах един от най-отвратителните дни в живота си и ще го завърша както се полага. Ще ви докладвам подробно и ще си легна с вкус на лой в устата. Първо…

— Дявол да го вземе, трябва да ядеш!

— Отказвам. Първо, относно клиентката…

Предадох му разговора дума по дума, като не пропуснах нищо от действието, включително двамата в паркираната кола, чийто номер бях записал. Накрая добавих някои свои съмнения, че: а) ако си направим труда да проверим регистрационния номер на колата, само ще хвърлим на вятъра десет цента, б) бихме могли да зачеркнем от списъка Сара Дейкъс или в най-добрия случай да я отнесем по дело за бъдещи справки и в) каквито и тъмни дела да са потулени в семейство Брунър, те все още не са излезли на бял свят или поне така смята клиентката. Станах да му подам писмото, подписано от мисис Брунър, но той само го погледна и каза да го прибера в сейфа.

Предадох му дума по дума и историята с Евърс, като, разбира се, не пропуснах Морисън. Единственото мнение, което изказах по този въпрос, бе, че не бях подхванал работата правилно, че трябваше да му подхвърля за някакви тайни сведения, с които той не разполага и не би могъл да научи; също така, че бихме могли да упражним известен натиск, за да спасим договора му, а ако успеем, ще очакваме да ни плати. Би било, разбира се, рисковано, но може би щеше да му развърже устата. Улф поклати глава и заяви, че това би ни поставило в много уязвимо положение. Станах, заобиколих бюрото му, отидох до масичката, където се намираше речникът, открих каквото търсех и се върнах на мястото си.

— „В състояние да бъде наранен“ — казах. — „Изложен на атака или увреждане“. Това е значението на „уязвим“. Ще трябва много да се изхитрим, за да попаднем в по-уязвимо положение от това, в което сме сега. Но нека довърша разказа си. Цял следобед търсих Ърнст Мулър, който е обвинен в съучастничество за пренасяне на крадени стоки през междущатската граница и сега е пуснат под гаранция. С него нещата се развиха по-лошо, отколкото дори с Евърс. Той си науми да ме удари, а не беше сам, така че се наложи да отвърна и може да съм му счупил ръката. После…

— Наранен ли си?

— Наранени са само чувствата ми. После, след като изядох онази гадост, се отправих към Джулия Фенстър, която е била несправедливо или справедливо обвинена в шпионаж, съдена и оправдана и така прекарах вечерта, цялата вечер, като се мъчех да я открия. Накрая намерих брат й, но не и нея, а той не ни върши работа. Едва ли е възможно да се постигне по-малко за цял ден тичане. Поставих истински рекорд. А тия тримата бяха най-обещаващи. Горя от нетърпение да видя каква програма сте наредили за утре.

— Причината се крие отчасти в празния ти стомах — отвърна той. — Ако не искаш патица, то хапни поне един омлет.

— Не.

— Тогава хайвер. Имаме половин кило пресен хайвер.

— Добре знаете, че обичам хайвер. Не бих му нанесъл такова оскърбление.

Той си наля бира, изчака пяната да стане точно сантиметър и половина, отпи, облиза устни и ме огледа.

— Арчи, да не се опитваш да ме принудиш да върна аванса?

— Не, известно ми е, че не мога.

— В такъв случай говориш глупости. Добре съзнаваш, че сме се заели с работа, която — погледнато логично — е невъзможна. Така си казахме и двамата. Вероятността сведенията на мистър Коен да ни помогнат да сложим начало е много малка, но допустимо е някое от тях да ни бъде от полза. Налучкване има във всяка операция; а сегашната се състои изцяло от налучкване. Оставени сме на благоволението на съдбата; можем само да я приканваме, но не и да й повеляваме. Нямам програма за утре; тя зависеше от днешния ден. Не можеш да знаеш дали е бил съвсем безполезен. Възможно е случайно да сме настъпили някого и той да се е размърдал. Ако не днес, възможно е да го настъпим утре или пък другата седмица. Ти си изморен и гладен. По дяволите, хапни нещо! Поклатих глава.

— Какво ще правим утре?

— Това ще обмислим сутринта. Не тази вечер. — Той вдигна книгата си.

Станах, ритнах стола, взех писмото от бюрото си и го прибрах в сейфа, отидох в кухнята и си налях чаша мляко. Фриц си беше легнал. Помислих си, че онова, което би било оскърбление за хайвера, ще е оскърбление и за млякото, затова го излях обратно в картонената кутия, взех друга чаша и бутилка уиски „Олд Санди“, налях си три пръста и отпих солидна глътка. Така убих мазния вкус в устата си и след като проверих дали задната врата е заключена, довърших уискито, изплакнах чашите, изкачих двата етажа до стаята си, съблякох се и си сложих пижамата и пантофите.

Поколебах се дали да взема електрическото одеяло, но се отказах. В критични обстоятелства един мъж трябва да бъде готов на известни лишения. От леглото си взех само възглавницата, а чаршафи и одеяла извадих от шкафа в коридора. Натоварен с тях, слязох по стълбите, отидох в кабинета, махнах възглавниците от кушетката и постлах чаршафите. Разгъвах одеялото, когато чух гласа на Улф:

— Съмнявам се в необходимостта от тия мерки.

— Аз пък не се съмнявам. — Метнах одеялото, после другото и се обърнах. — Чели сте онази книга, нали? Когато пожелаят, действуват бързо. Някои документи от папките ни биха им доставили голямо удоволствие. А да не говорим за сейфа.

— Хайде де! Преувеличаваш. Да разбият сейф в къща, пълна с хора?

— Няма да им се наложи да разбиват тази развалина. Не е зле да си набавите някои книги по електроника. — Подпъхнах одеялата откъм долния край на кушетката.

Той избута стола си, надигна се, пожела ми лека нощ и си Отиде, като взе със себе си „Съкровищницата на нашия език“.

В четвъртък очаквах след като Фриц му поднесе закуската и слезе, да ми съобщи да се кача при Улф за разпореждания, но Фриц не каза нищо. И тъй като Улф нямаше да излезе от оранжериите преди единайсет, аз се захванах, без да бързам, с обичайната домакинска работа и когато свърших с подреждането — завивките обратно горе в шкафа, закуската — преглътната, „Таймс“ — прегледан, пощата — отворена и поставена под преспапието върху бюрото на Улф, а Фриц — със задоволено любопитство, наближаваше десет часът. Фриц бе задоволил любопитството си, но не се чувствуваше спокоен. Като всички нас и той добре си спомняше онази нощ, когато атакуваха оранжериите с картечници от покрива насреща, счупиха стотици стъкла и съсипаха хиляди орхидеи: сега си беше наумил, че съм се преместил да спя в кабинета, защото спалнята ми гледа към Трийсет и пета улица и представлението ще се повтори. Обясних му, че съм охрана, а не беглец, но той не повярва и ми го каза.

След като отворих пощата, оставаше ми единствено да си убивам времето. Някакъв доставчик на риба позвъни по телефона на Фриц и аз проследих разговора им, но не улових признаци на подслушвателна апаратура, макар да бях сигурен, че ни подслушват. Да живее техниката! Съвременната наука дава възможност на всеки да прави каквото си иска, без никой да може да разбере какво, по дяволите, става. Извадих бележника си от чекмеджето и прегледах сведенията, които ни беше дал Лон Коен, като обмислях най-различни възможности. Имаше общо четиринайсет точки и поне пет от тях очевидно не водеха доникъде. От другите девет бяхме опитали наслуки три без никакъв резултат. Оставаха ни шест и ги прецених една по една. Реших, че най-обещаващата или във всеки случай най-малко необещаващата е свързана с някаква жена, която бяха уволнили от Държавния департамент, а после я бяха назначили отново, и вече протягах ръка към телефонния указател на Вашингтон, за да проверя номера й, когато на вратата се позвъни.

Излязох в коридора, за да погледна през шпионката, като очаквах да видя един или може би двама непознати. Директният метод. Или пък Морисън. Но видях добре познатото ми лице на доктор Волмър, чийто кабинет е в собствената му къща малко по-надолу, преди ъгъла. Отворих вратата, казах му, че ако си търси пациенти, трябва да опита при съседите, и протегнах ръка да поема шапката му.

Той остана с нея.

— И без това имам прекалено много работа, Арчи. Всички са се разболели. Но току-що получих съобщение за теб, по телефона. От някакъв мъж, не си каза името. Поиска да ти го предам лично. Трябва да отидеш в хотел „Уестсайд“, на Двайсет и трета улица, стая двеста и четиринайсета в единайсет и трийсет или колкото може по-скоро след този час и да си сигурен, че не те следят.

Повдигнах вежди.

— Страшно съобщение!

— И аз си помислих същото. Човекът каза, че сигурно ще ме помолите тази работа да остане само между нас.

— Добре. — Погледнах часовника си — десет и четирийсет и седем. — Какво друго каза?

— Това беше всичко, но първо ме попита дали ще дойда да ви го предам лично.

— Стая двеста и четиринайсета, хотел „Уестсайд“.

— Точно така.

— Какъв беше гласът?

— Не се отличаваше с нищо, не беше нито висок, нито нисък. Просто нормален мъжки глас.

— Добре, докторе, хиляди благодарности. Нуждаем се от още една услуга, ако можете да ни я окажете. Занимаваме се с една операция, която е малко особена, и сигурно са забелязали, че идвате при нас. Възможно е някой да поиска да разбере защо сте идвали. Ако ви питат, можете да…

— Ще им кажа, че си позвънил по телефона и си ме помолил да дойда да ти прегледам гърлото.

— Не. Така ще направите двойна грешка. Те знаят, че ми няма нищо на гърлото и са сигурни, че не съм ви се обадил. Телефонът ни се подслушва. Бедата е там, че ако някой се досети, че получаваме поверителни сведения чрез вас, ще започнат да подслушват и вашия телефон.

— Господи! Но нали е незаконно!

— Да, иначе не би било така забавно. Ако някой ви попита, може или да се възмутите и да му кажете да си гледа работата, или любезно да му обясните; че сте дошли да измерите кръвното налягане на Фриц — не, не си носите апарата. Дошли сте…

— Дошъл съм, за да взема рецептата му за охлюви по бургундски. Така ще е по-добре. Нека поводът не е професионален. — Той тръгна към вратата. — Арчи, положението сякаш е доста деликатно.

Кимнах и му благодарих още веднъж, а той ми каза да предам много поздрави на Улф. Затворих вратата след него, но не си направих труда да слагам резето, тъй като скоро щях да излизам. Отидох в кухнята и съобщих на Фриц, че току-що е дал рецептата си за охлювите по бургундски на доктор Волмър, а после влязох в кабинета и позвъних в оранжерията по вътрешния телефон. Отказвах да повярвам, че могат да подслушват и вътрешния телефон. Обади се Улф и аз му разказах за посещението. Той изсумтя и попита:

— Имаш ли представа кой може да бъде?

— Никаква. Не е ФБР. Защо ще се обаждат? Може би, цитирам думите ви, „случайно сме настъпили някого и той се е размърдал“. Евърс или мис Фенстър, или дори Мулър. Някакви инструкции?

Той каза: „Пфу!“, и ми затвори. Признавам, бях си го изпросил.

Трябваше да се справя с проблема да открия преследвача си и да се отърва от него, а това може би щеше да ми отнеме време, така че се налагаше да потърся помощ, ако исках да съм точен за срещата. Освен това трябваше да се подготвя и за слабата вероятност Ърнст Мулър да се е обидил, задето му извих ръката, и да се кани да ми върне комплимента — затова извадих от чекмеджето кобура и презрамката, преметнах ги през рамо, взех моя „Марли“, калибър 38, и го заредих. Възможно беше да са ми необходими и друг вид амуниции, затова отворих сейфа и извадих една хилядарка в използувани банкноти от десет и двайсет долара от резервните пари. Съществуваха, разбира се, и други възможности като например да бъда сниман в стая с гола дама или с труп и още бог знае какво, но от този мост щях да скачам с главата надолу, когато стигнех до него.

В единайсет без една минута излязох от къщи. Без да се оглеждам, се отправих към дрогерията на ъгъла на Девето Авеню, влязох вътре, отидох до телефонната кабина и набрах номера на гаража на Десето Авеню, където паркираме херона^[1], чийто собственик е Улф, но го карам аз. Том Халорън, който работи там от десетина години, не отговаряше, но след като почаках малко, го откриха и аз му обясних плана; той обеща да бъде готов след пет минути. Реших, че ще е по-добре да му дам десет и преди да тръгна, се повъртях пред рафта с книгите. Тръгнах обратно към Десето Авеню, минах край кафявата къща, свих вдясно, влязох в офиса на гаража, излязох от другата врата и прекосих до един форд, който чакаше със запален двигател. Том седеше зад волана. Качих се отзад, свалих си шапката и се свих на пода така, че да не се виждам, и колата тръгна.

В този модел форд имаше място за краката, но не и за тялото на мъж с ръст един и осемдесет, който не е от каучук, така че бях силно притеснен. След пет минути започнах да подозирам, че Том спира рязко и взема завоите остро само за да види колко съм издръжлив, но се намирах в безизходно положение — и то в много отношения. Още малко, и ребрата ми щяха да поддадат, а краката ми бяха изтръпнали, когато той спря за шести път и чух гласа му:

— Хайде, приятелче. Всичко е чисто.

— Дявол да го вземе, ще се наложи да ме измъкваш с лост.

Той се засмя. С труд изправих глава и рамене, хванах се за края на облегалката, измъкнах се някак и си сложих шапката. Бяхме на Двайсет и трета улица и Девето Авеню.

— Сигурен ли си? — попитах го аз.

— Абсолютно. Няма грешка.

— Прекрасно. Но следващия път вземи линейка. В ъгъла ще намериш парченце от ухото ми. Запази го за спомен от мен.

Излязох. Попита ме дали има още нещо, казах му, че няма и че ще му благодаря по-късно, и той потегли.

Хотел „Уестсайд“, между двете пресечки, не беше точно дупка, въпреки че мнозина биха го нарекли така. Очевидно все още носеше печалба на собствениците си, тъй като фасадата му бе нова, а и фоайето беше преустроено преди няколко години. Влязох, без да обръщам внимание на никого и на нищо, включително и на плешивото пиколо, отидох до асансьора, който беше без придружител, натиснах копчето и се заизкачвах. Като излязох и се приближих до първата врата, за да видя номера на стаята, забелязах, че ръката ми сама се е мушнала под палтото и докосва пистолета, и се подсмихнах. Ако онзи, който ме очакваше, бе Джон Едгар Хувър, то по-добре да внимава, иначе можеше да си изпати. Вратата на стая двеста и четиринайсета — по средата на коридора, отляво — бе затворена. Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и три. Почуках, чух стъпки и вратата се отвори, а аз останах с отворена уста. Пред мен бе кръглото зачервено лице и широкоплещестата фигура на инспектор Креймър от отдел „Убийства — Южен Ню Йорк“.

— Точно навреме — изръмжа той. — Влизай. — Отстъпи и аз прекрачих прага.

Толкова отдавна бях свикнал да оглеждам обстановката около себе си, че докато се съвземах от изненадата, автоматично обходих стаята с поглед: двойно легло, тоалетка с огледало, два стола, маса с бележник, който беше за смяна, отворена врата към банята. После, докато оставях шапката и палтото си, изживях още една изненада — единият от двата стола, който бе без облегалки за ръцете, беше преместен до масата, а на масата се намираше картонена кутия с мляко и чаша. Господи, той го беше купил и приготвил за своя гост. Няма да ви се разсърдя, ако не ми повярвате. Аз също не повярвах, но това е самата истина.

Той отиде до другия стол, който имаше облегалки, седна и попита:

— Отърва ли се от опашката си?

— Разбира се. Винаги спазвам инструкциите.

— Седни.

Седнах на другия стол. Той впери сивите си очи в мен.

— Подслушват ли телефона на Улф? Погледите ни се срещнаха.

— Вижте — казах аз, — много добре знаете как стоят нещата. Ако бях направил списък на сто души, които биха могли да са тук, вашето име нямаше да бъде в него. Това мляко за мен ли е?

— Да.

— Значи сте се побъркали. Вие не сте онзи инспектор Креймър, когото познавам толкова добре, и аз не знам срещу какво съм изправен. Защо искате да знаете, дали подслушват телефона ни?

— Защото нещата и без това са сложни и не искам да ги усложнявам повече. Обичам простотата. Бих искал да знам дали можех просто да ти се обадя и да те помоля да дойдеш тук.

— Разбира се, че бихте могли, но ако се бяхте обадили, щях да ви предложа да се поразходим с кола, вместо да идвам тук.

Той кимна.

— Добре. Искам да знам едно нещо, Гудуин. Известно ми е, че Улф се е забъркал с ФБР, и искам да науча подробности. Всичко. Дори ако ни с потребен цял ден.

Поклатих глава:

— Това е извън разрешените граници и вие го знаете.

Той избухна:

— Дявол да го вземе, било извън разрешените граници! А това, че съм тук! Че те накарах да дойдеш тук! Мислех, че имаш малко ум! Не съзнаваш ли какво правя?

— Не. Нямам и най-смътна представа какво правите.

— Тогава ще ти кажа. Познавам те много добре, Гудуин. Известно ми е, че двамата с Улф ми правите номера, сигурен съм в това, но знам и докъде може да се разпрострете. Затова сега ще ти кажа нещо на четири очи. Преди около два часа ми се обади шефът. Позвънил му Джим Перацо — знаеш ли кой е Джим Перацо?

— Да, по една случайност. От Бюрото за издаване на разрешителни за частни детективи към Държавния департамент, щат Ню Йорк, Бродуей номер двеста и седемдесет.

— Е, да, ти поне би трябвало да знаеш. Няма да се впускам в подробности. ФБР иска Перацо да отнеме разрешителното на Улф, както и твоето. Перацо иска шефът да му предаде всичко, с което разполагаме за вас. Шефът знае, че от години поддържам… ъ-ъ… връзки с вас и иска подробен доклад, писмено. Знаеш какво нещо са докладите, зависи кой ги пише. Преди да напиша този доклад, искам да знам какво е сторил Улф, за да си навлече гнева на ФБР. Искам да ми разкажеш всичко.

Когато ви покажат нещо, което трябва да огледате добре, от полза е да намерите някаква работа за ръцете си, например да си запалите цигара (само че аз не пуша) или да си издухате носа. Вдигнах кутията с мляко, отворих я в горния ъгъл и внимателно си налях. Едно нещо беше очевидно. Креймър би могъл или да ми позвъни да отида в кабинета му, или той да ни посети, но не бе постъпил така, защото подозираше, че подслушват телефона ни и наблюдават къщата. Следователно не искаше ФБР да научи, че влиза във връзка с нас, и бе положил много усилия, за да го постигне. Сега ми разправяше за ФБР, Перацо и началника си, което беше смешно: един полицейски инспектор не говори за такива неща пред някакъв си частен детектив! Следователно той не искаше да загубим разрешителните си и нещо го гризеше. Трябваше да разбера какво. В подобна ситуация, преди да си отворя устата, особено пред полицай, би трябвало да позвъня на Улф и да му опиша положението, но това беше изключено. Неизменните ми инструкции бяха, че във всяка извънредна ситуация трябва да постъпвам както повелява разумът, като се ръководя от досегашния си опит.

Така и направих. Отпих малко мляко, оставих чашата и заявих:

— Щом като вие може да престъпите свое правило, то и аз мога. Работата е следната…

Разказах му цялата история — разговора с мисис Брунър, аванса от сто бона, вечерта с Лон Коен, разговора ми с мисис Брунър и Сара Дейкъс, деня, който прекарах в „Евърс Електроникс“ с Ърнест Мулър и Джулия Фенстър, и това, че спя на кушетката в кабинета. Не му предадох всичко дума по дума, но обхванах основните моменти и междувременно отговарях на въпросите му. Когато свърших, чашата ми бе празна, а той стискаше между зъбите си пура. Креймър не пуши пури, а само ги обезобразява.

Той извади пурата от устата си и каза:

— Значи стоте бона остават за него независимо от резултата.

Кимнах:

— И отделно ще има чек за мен. Не ви ли споменах това?

— Спомена го. Не се учудвам от Улф. При неговата егоцентричност не съществуват човек или работа, с които да не се захване, стига да му се плати. Изненадан съм от теб. Както ти е добре известно, срещу ФБР не се рита. Това се отнася дори за Белия дом. А вие подскачате като палячовци и чоплите раните на хората. Търсите си го и ще си го намерите. Побъркали сте се.

Налях си мляко.

— Абсолютно сте прав — отвърнах. — Откъдето и да погледнем, вие сте напълно прав. Преди час бих казал „амин“. Но знаете ли, сега изпитвам други чувства. Споменах ли онова, което мистър Улф каза снощи? Че е възможно случайно да настъпим някого и да го накараме да се размърда? Добре, настъпили сме ги, те са настъпили Перацо, той е бил принуден да се обади на шефа ви, шефът ви се е обадил на вас, а вие сте си направили труда да ме докарате тук без свидетели и да ме почерпите литър мляко, което е направо невероятно. Щом може да се случи едно невероятно нещо, защо да не очакваме и друго? Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Питай.

— Трудно е да се каже, че обичате Нироу Улф, а мен със сигурност не ме обичате. Защо искате да напишете доклад до шефа си, с който да затрудните отнемането на разрешителните ни?

— Не съм казвал такова нещо.

— Глупости. — Потупах картонената кутия с мляко. — Всичко говори за това. Както и начинът, по който ме накарахте да дойда тук. Защо?

Той стана, отиде на пръсти до вратата, плавно и безшумно, като се имат предвид възрастта и теглото му, отвори я рязко и подаде глава навън. Очевидно не бе толкова сигурен като мен, че не са го проследили. Той затвори вратата, влезе в банята и аз чух шума на водата от крана; след малко се върна с чаша вода. Изпи я, без да бърза, остави чашата на масата, седна и присви очи срещу мен.

— От трийсет и шест години съм полицай — започна той — и за първи път си отварям устата пред външен човек.

Усмихнах му се.

— Поласкан съм. Или пък можете да считате, че мистър Улф е поласкан.

— Дрън-дрън! Той не би разпознал ласкателството, дори ако цялото е облепено с етикети, и същото се отнася за теб. Гудуин, ще ти кажа нещо, което е предназначено единствено за теб и за Улф, за никой друг. Никакъв Лон Коен, Сол Панцър или Лили Роуън. Разбрахме ли се?

— Не знам защо намесвате мис Роуън, тя е само моя лична приятелка. И няма смисъл да ми казвате нещо, което не ще можем да използуваме.

— Ще го използувате, бъди спокоен. Но не сте го научили от мен. Никога и пред никого няма да казвате откъде го знаете.

— Добре. Мистър Улф не е тук да гарантира това с честната си дума, така че аз ще ви я дам вместо него. Давам ви нашата честна дума.

— Ще трябва да се задоволя с нея. Не е нужно да си водиш бележки, паметта ти е като магнетофон. Говори ли ти нещо името Морис Олтхаус? — Той го произнесе буква по буква.

Кимнах.

— Четох във вестниците. Случаят, който не сте разкрили. Застрелян. В гърдите. В края ма ноември. Пистолетът липсва.

— В петък през нощта, дванайсети ноември. Трупът бе намерен на другата сутрин от чистачката. Умрял между осем вечерта в петък и три часа сутринта в събота. Един изстрел, куршумът влязъл през гърдите, минал през сърцето и излязъл откъм гърба, като засегнал ребро. После продължил и се ударил в стената на сто двайсет и седем сантиметра от пода, но вече бил загубил силата си и само я одраскал. Олтхаус лежал по гръб, с опънати крака, лявата му ръка — по тялото, дясната — на гърдите. Бил облечен, но без сако, по риза. Никакъв безпорядък, никакви признаци на съпротива. Както каза, пистолетът липсва. Много бързо ли говоря?

— Не.

— Прекъсни ме, ако имаш въпроси. Това станало в хола на апартамента му на третия етаж на Арбър Стрийт номер шейсет и три — две стаи, кухня-бокс и баня. Живеел там от три години, сам, неженен, трийсет и шест годишен. Журналист на свободна практика и през последните четири години написал седем статии за списанието „Тик-Ток“. През март щял да се ожени за едно момиче на име Мариан Хинкли, двайсет и четири годишна, от редакцията на „Тик-Ток“. Разбира се, бих могъл да продължа. Само че няма нищо, свързано с посещенията му, връзките или колегите му, което би помогнало. Поне на нас не ни помогна.

— Пропуснахте една малка подробност — калибъра на куршума.

— Не съм пропуснал нищо. Куршумът липсваше. Отворих широко очи.

— Да. Убиецът е бил човек на реда.

— Да. Човек на реда и също така — хладнокръвен. Ако се съди по раната, калибърът е бил трийсет и осми или по-голям. Ето още два факта. Първо: от три седмици Олтхаус събирал материали за статия в списание „Тик-Ток“, посветена на ФБР, а в апартамента му нямаше никаква следа от тях, абсолютно нищо. Второ: към единайсет часа в петък вечерта трима агенти на ФБР излезли от къщата на Арбър Стрийт номер шейсет и три, свили зад ъгъла, където била колата им, и си заминали.

Мълчах и го гледах. Съществуват различни причини да си държите устата затворена, но най-добрата от тях е, когато няма какво да кажете.

— Значи те са го убили — продължи Креймър. — Дали са отишли там, за да го убият? Не, разбира се. Можем да си представим нещата по няколко начина. Този, който ми допада най-много, е, че са му позвънили, той не е вдигал телефона и те са помислили, че е навън. Качили се, позвънили на вратата, но той пак не отговарял, така че те отворили и влезли да си напълнят торбата. Той извадил пистолет, а някой от тях го застрелял, преди Олтхаус да успее да натисне спусъка. Добре ги обучават в онова мазе във Вашингтон. После потърсили каквото им трябвало, намерили го и си тръгнали, като си взели и куршума, защото бил от техен пистолет.

Слушах го. Бях се превърнал цял в слух.

— Той имал ли е пистолет? — попитах аз.

— Да. „Смит и Уесън“, калибър трийсет и осем. Имал и разрешително. Не беше там. Взели са го, те си знаят защо. В едно чекмедже намерихме кутия патрони, почти пълна.

Помълчах и го погледах още малко, после казах:

— Значи сте разнищили случая. Моите поздравления.

— Ти ще се шегуваш и на електрическия стол, Гудуин. Необходимо ли е да ти описвам подробно каква е работата?

— Не. Но в края на краищата… Кой ги е видял? Той поклати глава.

— Ще ти кажа всичко, но не и това. Човекът, така или иначе, не би могъл да ти помогне. Видял ги да излизат от къщата, да отиват до колата, да потеглят и записал номера. Това е всичко, което знаем. Ръцете ни са вързани. Дори ако можехме да посочим имената им, какво ще спечелим? Виждал съм много убийци, чийто имена мога да назова, но какво от това, щом като не мога да го докажа. Но този убиец, тази проклета банда — бих дал заплатата си за една година напред, за да ги заловя и да докажа обвинението. Този град не е техен, това е моят град. Нашият. На нюйоркската полиция. От години ни карат да скърцаме със зъби. Сега, господи, си мислят, че могат да влизат с взлом в къщите на хората, да извършат убийство в моя район и да ми се присмиват!

— Наистина ли? Присмяха ли ви се?

— Да. Отидох лично На Шейсет и девета улица и се видях с Раг. Казах му, че те, разбира се, са знаели дето Олтхаус събира материал за някаква статия, и е възможно да са го следили през нощта, когато е бил убит, а ако е така, ще съм им признателен, ако ми сътрудничат. Раг отговори, че би искал да ни помогне, стига да можел, но си имали много по-важни работи, за да се тревожат за някакъв драскач, който търсел политически скандали. Не му споменах, че са ги видели. Щеше да ми се изсмее в лицето!

Брадичката му трепереше.

— Разбира се, разисквахме това с шефа. Няколко пъти. Ръцете ми са вързани. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да окачим примката на врата на тази банда нахалници, но какво можем да представим в съда и какво бихме могли да получим? Така че се отказваме. Затова аз казвам така: не само ще напиша доклад за Улф и за теб до шефа, но ще се срещна и ще говоря с него. Смятам, че няма да отнемат разрешителните ви. Но няма да му спомена, че сме се виждали.

Той стана, отиде до леглото и се върна с шапката и палтото си.

— Можеш да си допиеш млякото. И се надявам мисис Брунър да получи онова, за което ви е платила. — Той протегна ръка. — Честита Нова година.

— И на вас. — Станах и си стиснахме ръце. — Вашият човек ще потвърди ли самоличността им, ако работата опре дотам?

— За бога, Гудуин. Един срещу трима?

— Знам. Но ако се наложи, дали ще може?

— Възможно е. Той смята, че би могъл. Казах ти всичко, което знам. Не идвай при мен и не ми се обаждай по телефона. Изчакай няколко минути, след като изляза. — Той тръгна към вратата, обърна се, каза: — Предай поздравите ми на Улф! — И си отиде.

Допих млякото на крак.