Рекс Стаут
На вратата се позвъни (8)

ОСМА ГЛАВА

В телефонния указател за петте района на Ню Йорк имаше повече от сто абонати на име Одел, но нито един Франк. И така, след като установих това, в девет и половина в петък сутринта седях на бюрото си и обмислях по-нататъшните ходове. Проблемът не бе такъв, че да го обсъждам с Улф, пък и все едно — той не си беше вкъщи. Сол Панцър пристигна точно в девет и Улф, вместо да се качи в оранжериите, слезе, облече дебелото си палто, сложи кожената си шапка с широка периферия и последва Сол на улицата, за да се качи в херона. Той, разбира се, знаеше, че ако отоплението бъде включено докрай, в херона ще стане топло като във фурна, но си беше взел дебелото палто, защото изпитваше недоверие към всички машини, по-сложни от детска количка. Дори ако на волана бях аз, той пак би очаквал да закъса на някое диво и усамотено място в джунглите на Лонг Айланд.

С усилие на волята насочих мислите си върху историята с Франк Одел: тя не беше нищо повече от изстрел в тъмното със затворени очи, а Улф бе наредил да се изпълни единствено защото предпочиташе втората от трите възможности. Мястото, за което си мислех и където ми се искаше да съм сега, бе Лонг Айланд. Много пъти съм бил свидетел на умението на Улф да насочва обстоятелствата в своя изгода, но никога не съм го виждал да крои нещо толкова хитроумно, колкото програмата, в която се канеше да въвлече Луис Хюит, и аз би трябвало също да бъда там. Гениалността ще ви свърши отлична работа, що се отнася до искрата на свещите, но за да стигнете там, закъдето сте тръгнали, трябва да има и някой, който да се погрижи радиаторът да не протече и гумите да са добре напомпани. Щях да настоявам да отида, ако не беше Сол Панцър. Улф каза, че Сол ще присъствува на разговора, а той е единственият човек, на когото бих се облегнал в случай, че си счупя крак.

Насилвах се да мисля за Франк Одел. Първото, което ми дойде наум, бе да позвъня в отдел „Условни присъди — щат Ню Йорк“ и да ги попитам дали фигурира в списъците им. Но разбира се не от нашия телефон. Ако ФБР узнаеше, че пръскаме пари и време за Одел, след казаното от Куейл, щяха да разберат, че не го правим от предпазливост, а смятаме, че има вероятност наистина да е замесен. Това не биваше да се допусне. Реших да не поемам никакви рискове. Ако някой агент на ФБР прочете това и му се стори, че надценявам колегите му, значи не е достатъчно вътрешен, за да са му известни всички семейни тайни. Аз може да не съм вътрешен, но не съм и от вчера.

След като отидох в кухнята, за да съобщя на Фриц, че излизам, и взех палтото и шапката си от коридора, аз си отворих сам вратата, отправих се пеш към Десето Авеню и оттам — в гаража. Получих разрешение от Том Халоран да се обадя по телефона, набрах номера на „Газет“ и се свързах с Лон Коен. Той беше дискретен. Не ме попита нищо за мисис Брунър и ФБР, а само дали не знам откъде би могъл да си намери бутилка коняк.

— Възможно е някой ден да ти изпратя една бутилка — отвърнах аз, — стига да я заслужиш. Преди около две години човек на име Франк Одел бил вкаран в затвора за измама. Ако се е държал добре и са му намалили присъдата, може да е излязъл и да е в списъка на условно освободените. Заел съм се с общественополезна работа и искам да го намеря бързо и да го реабилитирам. Можеш да ми позвъниш и колкото по-скоро — толкова по-добре, на този номер. — Дадох му го. — Държа общественополезната си дейност в тайна, затова, моля те, не казвай на никого.

Той отвърна, че ще му трябва около час, и аз излязох в паркинга, за да разгледам автомобилите. Улф си купува нова кола всяка година с мисълта, че това намалява опасността от катастрофа, което не е така, а избора им предоставя на мен. Изкушавах се да взема ролс, но щеше да е грехота да го захвърлим само след година. През онзи ден в гаража нямаше нищо, за което бих разменил херона. Двамата с Том обсъждахме арматурното табло на един линкълн, модел 1965, когато телефонът позвъни и аз отидох да се обадя. Беше Лон, който бе открил Одел. Франк Одел бил пуснат на свобода през август, а условната му присъда изтичаше в края на февруари. Живееше на Ламонт Авеню № 2553, в Бронкс, и работеше в един клон на агенцията „Дрискъл“ за жилища под наем, на Гранд Конкорс № 4618. Лон отбеляза, че да го включим в игра на покер, би било добър начин да го реабилитираме, а аз отвърнах, че според мен барбутът е по-подходящ за целта.

Реших да взема метрото вместо такси не за да пестя парите на клиентката, а защото сметнах, че е дошло време да предприема нещо във връзка с преследвачите си. Бяха изминали две денонощия, откакто се предполагаше, че ФБР се е заинтересувало от нас, и двайсет и пет часа, откакто бяха накарали Перацо да ни отнеме разрешителните, а все още #е бях забелязал никакъв признак, че си имам компания. Вероятно им се бях изплъзвал или пък не ги бях забелязал. Сега реших да се оглеждам, но не в движение. Изчаках да стигна спирката на Гранд Сентръл и се качих в един експрес, който отиваше на север.

Ако сте в метрото, смятате, че ви следят, и искате да откриете преследвача си, по време на движение трябва да минавате от един вагон в друг, а на всяка спирка да заставате близо до вратата, така че да можете да слезете. В натоварените часове това е трудно, но часът бе десет и половина сутринта и ние пътувахме на север. Открих го — или по-скоро открих ги, — преди да стигнем третата спирка. Бяха двама. Единият беше нисък и набит, с ръст, който едва-едва отговаряше на изискванията, и с големи кафяви очи, с които не знаеше какво да прави, а другият бе тип Грегъри Пек, като се изключат къдравите му ушенца като на бивш боксьор. Играта — само за да е весело — се състоеше в това да ги открия, без те да разберат, а на спирката на 168-а улица бях почти сигурен, че съм спечелил. Когато излязох на улицата, престанах да им обръщам внимание.

Преследването по нюйоркските улици, стига да знаете, че ви преследват, да искате да се отървете от опашката си и да нямате птичи мозък, е чиста смехория. Начините за измъкване са хиляди и преследваният просто си избира онзи, който е най-подходящ за момента и мястото. На Тремънт Авеню позабавих крачка, като от време на време поглеждах ту часовника си, ту номерата на входовете, докато видях, че отсреща се задава празно такси. Щом се приближи на трийсетина метра от мен, минах между паркираните коли, спрях го, скочих вътре, казах на шофьора, докато затварях вратата: „Натисни педала!“, и когато минавахме край Грегъри Пек, видях да ме гледа с ококорени очи. Другият бе на отсрещната страна. Изминахме седем пресечки, преди да спрем на червен светофар, така че с това работата приключи. Признавам, че хвърлях едно око назад. Дадох на шофьора адреса на Гранд Конкорс, светна зелено и ние потеглихме.

Канторите на някои агенции за недвижими имоти са на горните етажи, но тази се намираше на партера на жилищен блок — естествено, една от сградите, които даваше под наем. Помещението бе малко, с две бюра, маса и шкаф за папки. Красива млада дама с коса като на Битълсите седеше зад по-близкото бюро, а като ми се усмихна и попита дали може да ми услужи с нещо, трябваше да си поема дъх, за да не ми се завие свят. Такива би трябвало да си стоят вкъщи през работно време. Казах й, че бих искал да говоря с мистър Одел, а тя обърна красивата си глава и посочи с кимване назад.

Той беше зад другото бюро. Изчаках, за да го огледам, преди да реша какъв подход да възприема — един поглед ми бе достатъчен. Някои хора, след престой в „колежа“, дори кратък, посърват завинаги, но той не беше от тях. На ръст бе фъстък, но елегантен. Имаше приятно светло лице и светла коса и бе облечен повече от спретнато. Костюмът на ситно райе струваше — на него или на някой друг — поне две стотачки.

Той стана от стола си, за да ме посрещне. Каза, че е Франк Одел, и протегна ръка. Щеше да е по-просто, ако имаше самостоятелна стая; възможно бе младата дама да не знае, че са я настанили в едно и също помещение с бивш затворник. Съобщих, че се казвам Арчи Гудуин, извадих портфейла си и му връчих визитната си картичка. Разгледа я внимателно, пъхна я в джоба си и каза:

— Боже мой, трябваше веднага да ви позная. От снимката ви във вестника.

Снимката ми не се бе появявала във вестник от четиринайсет месеца, а по това време той се е намирал зад решетките, но не го направих на въпрос.

— Годинките започват да ми личат — отвърнах аз. — Ще ми отделите ли няколко минути? Нироу Улф се е захванал с някаква дребна работа, свързана с един човек на име Морис Олтхаус, и смята, че може да сте в състояние да ни дадете някои сведения.

Окото му не трепна. Никакво посърване. Той просто каза:

— Това е онзи, който бе убит.

— Точно така. Разбира се, полицията вече е разпитвала наляво и надясно. Така правят обикновено. В нашия случай става дума само за частно разследване на страничен въпрос.

— Ако искате да кажете, че полицията е била тук, грешите — не са идвали. Бихме могли да седнем.

Тръгна към бюрото си, аз го последвах и се настаних от другата страна.

— Какъв е този страничен въпрос? — попива той.

— Малко е сложно. Става въпрос за едно проучване, с което се е занимавал точно преди да го убият. Може да ви е известно нещо, ако сте го виждали през този период — да речем, месец ноември, миналия ноември. Виждали ли сте го тогава?

— Не, за последен път го видях преди две години. В съда. Когато някои хора, които смятах за свои приятели, направиха от мен изкупителна жертва. А защо полицията ще иска да разпитва точно мен?

— Е, в случай на убийство, което не могат да разкрият, разпитват всички. — Махнах с ръка. — Това, което казахте — че са направили от вас изкупителна жертва, — е интересно. Може да има някаква връзка с нещо, което искаме да научим — дали Олтхаус е имал навика да украсява материалите си. Беше ли и той сред приятелите, които ви принесоха като изкупителна жертва.

— О, боже, не! Той не ми беше приятел. Виждал съм го само два пъти, докато пишеше или се канеше да пише онази статия. Той търсеше по-едри риби. Аз бях само дребен играч, работех в „Брунър“ — фирмата за недвижими имоти.

— Фирмата за недвижими имоти „Брунър“? — Намръщих чело. — Не си спомням такова име във връзка с делото. Разбира се, не съм много добре запознат с него. Значи приятелите ви от фирмата ви принесоха в жертва?

Той се усмихна.

— Наистина не сте запознат с делото. Ставаше въпрос за някои външни сделки, в които имах пръст. На делото всичко излезе наяве. Хората от „Брунър“ се държаха много мило, наистина много мило, Заместник-директорът дори ми уреди среща със самата мисис Брунър. Тогава видях за втори път Олтхаус, в кабинета й, в нейната къща. И тя беше мила. Повярва онова, което й казах. Дори плати част от хонорара на адвоката ми. Виждате ли, тя разбра, че съм се забъркал в нечиста сделка, но й обясних, че не съм знаел какво съм извършил, а тя не искаше да постъпят несправедливо с човек от нейната компания. Това според мен е мило.

— И според мен. Учудвам се, че не сте се върнали в компанията „Брунър“, когато… когато сте били в състояние да го направите.

— Не ме искаха.

— Това не е много мило, нали?

— Е, въпрос на принцип. В края на краищата осъждан съм. Директорът на компанията е доста непреклонен човек. Бих могъл да отида при мисис Брунър, но и аз имам някаква гордост, а и научих за това място в „Дрискъл“. — Той се усмихна. — Съвсем не съм се предал, дума да не става. В този бизнес има много възможности, а аз съм все още млад. — Той отвори едно чекмедже. — Дадохте ми визитната си картичка, ще ви дам и аз моята.

Даде ми не една, а десетина, както и някои сведения за агенцията „Дрискъл“ за жилища под наем. Имаха девет кантори в три района на Ню Йорк, разполагаха с повече от сто сгради и осигуряваха най-доброто обслужване в централната част на града. Останах с впечатлението, че „Дрискъл“ е наистина добра агенция. Слушах го достатъчно дълго време, благодарих му, на излизане си позволих да разменя поглед с красивата млада дама, а тя ми се усмихна. Това действително беше приятно място.

Тръгнах бавно под зимното слънце по Гранд Конкорс и се разхлаждах — не ме бяха поканили да съблека палтото си. Правех списък на съвпаденията:

1. Мисис Брунър разпространила онази книга.

2. Морис Олтхаус събирал материали за статия за ФБР.

3. Агенти на ФБР убили Олтхаус или поне са се намирали в апартамента му горе-долу по времето, когато бил убит.

4. Олтхаус познавал мисис Брунър. Бил в къщата й.

5. Един човек, който е работел във фирмата на мисис Брунър, бил вкаран в затвора (принесен в жертва) в резултат на статия, написана от Олтхаус.

Това не бяха съвпадения; това бяха причини и следствия, объркани в страхотна каша. Започнах да ги подреждам, но скоро разбрах, че съществуват толкова много комбинации и възможности, та човек би могъл да стигне до мисълта, че мисис Брунър е застреляла Олтхаус, което не ни вършеше работа, тъй като тя беше клиентката ни. Стигнах единствено до заключението, че в тази купа сено все пак имаше някаква игла и трябваше да се намери. Улф отново беше вкарал гол. Той просто беше попитал Ярмък дали статиите на Олтхаус за списание „Тик-Ток“ са били безобидни и пак така между другото ми беше наредил да открия Одел, защото не можеше да ми измисли друга работа, а ето какво излезе.

Не бих могъл да се обадя на Улф, дори да беше вкъщи, а реших да не му звъня и при Хюит. В такава къща има най-малко десетина деривата, но вероятно агентите на ФБР също го бяха проследили дотам, тъй като бе получил нареждане да не обръща внимание на преследвачи, а да подслушват телефон извън града, за тях беше много лесно. По една случайност знам, че веднъж те… но по добре да пропусна тази история. Нямах обаче намерение да се прибера и да чакам със скръстени ръце завръщането му. Намерих телефонна будка, набрах номера на мисис Брунър, свързах се с нея и я попитах дали бихме могли да се срещнем в ресторант „Рустърман“ в дванайсет и половина, за да обядваме заедно. Тя се съгласи. Обадих се в „Рустърман“, намерих Феликс и го помолих да ми запази звукоизолираната стая на горния етаж. И той обеща. Излязох от будката и хванах такси.

„Рустърман“ бе позагубил престижа, който имаше, докато Марко Вукчич все още беше жив. Улф вече не е попечител, но го посещава веднъж на месец, а Феликс идва от време на време в старата кафява къща за съвет. Когато Улф ходи там и ни взема с Фриц, ние се храним в малката стая на горния етаж и винаги започваме с кралицата на супите — супа от киселец. Така че стаята ми бе добре позната. Феликс остана с мен, от любезност, когато мисис Брунър пристигна само с десетминутно закъснение.

Тя поиска двойно сухо мартини. Човек никога не знае; бих предположил, че ще пие шери или дюбоне. Когато й го донесоха, тя отпи три големи глътки една след друга, погледна да види дали келнерът е затворил вратата и каза:

— Разбира се, не исках да ви питам по телефона. Случило ли се е нещо?

Пиех мартини, за да й правя компания. Отпих и й отвърнах:

— Нищо особено. Днес мистър Улф наруши две свои правила. Пропусна утринния си час насаме с орхидеите и излезе от къщи по работа — по вашата работа. Отиде в Лонг Айланд, за да се срещне с един човек. Възможно е това да донесе някакъв резултат, но не затаявайте дъх. Колкото до мен, току-що се връщам от Бронкс, където се видях с един човек на име Франк Одел. Навремето е работил при вас — в компанията „Брунър“ за недвижими имоти. Нали?

— Одел?

— Да.

Тя се намръщи.

— Не си… О, разбира се. Одел е онзи човечец, който имаше толкова много неприятности. Но той… не е ли в затвора?

— Вече не. Преди няколко месеца е бил пуснат условно.

Тя все още се мръщеше.

— Но защо, за бога, сте се срещали с него?

— Това е дълга история, мисис Брунър. — Отпих глътка. — Мистър Улф реши да направи опит за някакво начало, като извърши малка проверка на дейността на ФБР във и около Ню Йорк. Между другото научихме, че миналата есен един човек на име Морис Олтхаус е събирал материал за статия върху ФБР за някакво списание и преди седем седмици е бил убит. Това си заслужаваше да се разгледа по-отблизо и проверихме някои неща около него. Научихме, че преди няколко години е написал статия, озаглавена „Спекулации с недвижими имоти“, вследствие на която някой си Франк Одел бил осъден за измама. Мистър Улф ме накара да го потърся, намерих го, отидох да се срещна с него и научих, че е работил във вашата фирма. По тази причина се помислих, че трябва да ви задам някои въпроси.

Тя остави чашата си на масата.

— Но какви въпроси ще ми задавате?

— Най-обикновени. Например за Морис Олтхаус. Познавахте ли го добре?

— Изобщо не го познавам.

— Идвал е най-малко веднъж в къщата ви, в кабинета ви. Според Одел.

Тя кимна.

— Точно така, той идва веднъж. Спомних си, като прочетох за него, за убийството. — Тя повдигна брадичка. — Не ми харесва тонът ви, мистър Гудуин. Да не намеквате, че съм скрила нещо?

— Да, мисис Брунър, намеквам, че е възможно да сте скрили нещо. Не е зле да изясним това, преди да обядваме, а не после. Наехте мистър Улф за работа, която направо граничи с невъзможното. Най-малкото, което може да сторите, е да ни разкажете всичко, което по някакъв начин има връзка с тази работа. Фактът, че вие сте познавали Морис Олтхаус, че най-малко сте се срещнали с него, естествено предизвиква въпроси. Знаехте ли, че работи върху статия за ФБР? Оставете ме да свърша. Дали сте знаели, или подозирали, че ФБР е замесено в убийството му? Затова ли изпратихте книгите? Затова ли дойдохте при Нироу Улф? Запазете самообладание. Просто искаме да научим всичко, което ви е известно, нещо повече.

Тя се държа много добре. Жена, която може да ви подхвърли чек за сто бона, без да й мигне окото, няма навика да се вслушва в разумни съвети, давани й от някакъв наемен служител, но тя успя да се сдържи. Не преброи до десет, поне не на глас, а вдигна чашата си, отпи, погледна ме право в очите, остави чашата и започна:

— Не съм „скривала“ нищо. Просто не ми дойде наум да спомена за Морис Олтхаус. По-точно дойде ми наум, като си мислех за това, но не и като разговарях с мистър Улф. Защото това беше просто… Всъщност не знаех нищо. И сега не знам нищо. Прочетох за убийството и си спомних, че съм се запознавала с него, но единствената връзка между този факт и ФБР беше онова, което ми каза мис Дейкъс, секретарката ми, а то не бе нищо повече от приказки на младо момиче. Всъщност и тя не знаеше нищо. Разпращането на книгата нямаше нищо общо с това. Разпратих я, защото я бях прочела и мислех, че е важно да бъде прочетена от важни хора. Задоволява ли ви този отговор?

— Да, но той повдига друг въпрос. Само не забравяйте, че работя за вас. Какво ви каза мис Дейкъс?

— Нищо — празни приказки. Тя живееше на същия адрес, все още е там. Нейният…

— Какъв е същият адрес?

— Същият като на онзи човек, Морис Олтхаус. В Гринич Вилидж. Нейният апартамент е на втория етаж, под неговия. Не си е била вкъщи онази вечер, а малко след като…

— Вечерта, когато е бил убит?

— Да. Престанете да ме прекъсвате. Малко след като се прибрала в апартамента си, чула отвън стъпки, по стълбите слизали някакви хора и тя полюбопитствувала кой може да е. Отишла на прозореца, погледнала и видяла, че от къщата излизат и тръгват към ъгъла трима души, и си помислила, че са от ФБР. Единствената причина да ги вземе за агенти на ФБР била, че й приличали на такива; каза ми, че били „от този тип“. Както споменах, тя не знаеше нищо, а и на мен не ми бе известно, че съществува някаква връзка между Морис Олтхаус и ФБР. Попитахте дали съм знаела, че е работел върху статия за ФБР. Не, не знаех, преди вие да ми кажете. Неприятно ми е да подхвърляте, че съм скрила нещо. — Тя погледна часовника си. — Минава един, а в два и половина имам едно заседание, за което трябва да съм навреме.

Натиснах бутона, монтиран на масата — два пъти късо, — и й се извиних, че съм я поканил на обяд, а после съм я оставил да умира от глад. След няколко минути Пиер донесе крем-супата от раци и аз му казах да ни сервира гълъбите с лук и ябълки след десет минути, без да чака да му звъня. Трябваше да разреша един дребен въпрос, свързан с етикецията. Като точка от деловия ни разговор можех покойно да й кажа, че в „Рустърман“ никога не ни разрешават — нито на Нироу Улф, нито на мен — да плащаме каквото и да е, което ние и гостите ни си поръчаме в ресторанта, поради което сметката за този обяд нямаше да се появи в отчета за разноските ни, но то се видя, че такава забележка едва ли ще е в тон с гълъби по московски, гъби „Полонез“, салата „Беатрис“ и суфле „Арменонвил“ и се отказах. Не възобнових темата за мис Дейкъс, а единственият ни общ интерес беше ФБР. Научих, че е получила 607 писма, в които са й благодарили за книгата, повечето — само с едно-две любезни изречения; 184 неодобрителни писма, някои доста силни; и 29 анонимни писма и картички с обидни думи. Изненадах се, че са били само 29 — сред десетте хиляди получатели на книгата би трябвало да има няколкостотин членове на дружеството „Джон Бърч“^[1] и други подобни организации.

С кафето се върнах към разговора за мис Дейкъс, лед като бях направил някои изчисления. Ако Улф си тръгнеше от Хюит в четири, щеше да се прибере към пет и половина, но можеше да тръгне по-късно, да речем, към пет и да пристигне в шест и половина, и да му е нужно да се подкрепи след опасното пътуване в тъмната нощ, заобиколен от хиляди коварни машини. Налагаше се това да стане, след като вечеря. Когато Пиер ни сервира кафето и излезе, аз се обърнах към мисис Брунър:

— Разбира се, мистър Улф ще трябва да разговаря с мис Дейкъс. Възможно е, както казвате, тя да не знае нищо, но той трябва да се убеди в това. Ще й кажете ли да дойде тук довечера в девет? В тази стая? Нашият кабинет може би се подслушва.

— Но аз ви казах, че това са само приказки на младо момиче.

Отвърнах й, че вероятно има право, но един от специалитетите на Улф е да измъква по нещо полезно от хора, които само си приказват, и щом изпи кафето си, я заведох в офиса на Феликс, тя се свърза с мис Дейкъс по телефона и уреди срещата.

След като я изпратих по стълбите и до колата й, се върнах и пих още едно кафе. Не бързах да се обадя на Улф — исках да съм сигурен, че са свършили с обяда. Седях и премислях нещата. Бях пропуснал едно — не попитах дали мис Дейкъс е присъствувала, когато Морис Олтхаус и Франк Одел са разговаряли с мисис Брунър в кабинета й. Самата мис Дейкъс би могла, разбира се, да ни отговори, но точно този вид подробности Улф очаква да не пропускам, а същото изисквам и аз от себе си. Възможно ли бе да се допусне, че Сара Дейкъс е човекът, съобщил в полицията за тримата? Изключено, освен ако не бе поукрасила или пък спестила нещо в разказа си или пред полицията, или пред мисис Брунър. Тя не би могла да ги види да отиват до колата зад ъгъла, нито да запише номера й от прозореца на номер 63. В такъв случай можехме да получим някакво потвърждение, но само за първата възможност — че е убит от ФБР, а не за втората, която предпочитахме. Но какво от това, след като — според Улф — усилията ни вече не бяха безполезни.

Спомних си как, докато пресичах площад Вашингтон вчера на път да разгледам някои забележителности, си помислих какво съвпадение е, че Арбър Стрийте в Гринич Вилидж и че Сара Дейкъс живее в същия квартал. Сега това можеше да се окаже повече от съвпадение; възможно бе да е още една причина и следствие от нея.

В три часа отидох в офиса на Феликс и позвъних на Луис Хюит. Нещо не беше наред с начина, по който хората в онзи палат боравеха с телефоните.

Изминаха цели четири минути, но най-после чух гласа на Улф:

— Да, Арчи?

— И да, и не — казах му, — но повече да, отколкото не. Намирам се в „Рустърман“. Обядвахме с мисис Брунър. Ако дойдете преди шест и половина, ще мога да ви докладвам преди вечеря. Не е зле да ядем тук, защото в девет часа ще дойде някой, за да обсъдим нещо.

— Там ли ще дойде?

— Да, сър.

— Защо? Защо не в кабинета?

— Тук ще е по-добре. Освен ако не искате една красива млада жена да прекара няколко часа почти в скута ви при пуснато радио.

— Каква млада жена?

— Сара Дейкъс, секретарката на мисис Брунър. Ще ви докладвам, като дойдете.

— Ако дойда. Много добре. — Той затвори. Набрах номера, който знаех най-добре, и казах на Фриц, че ще вечеряме в „Рустърман“ и ще трябва да остави еленовите пържоли в маринатата за утре. После намерих в указателя телефона на мисис Дейвид Олтхаус и й позвъних, но докато чаках да се обади, реших да не я питам нищо по телефона. Исках само да разбера дали някога е чувала синът й да споменава за момиче на име Сара Дейкъс, но имах да убивам три часа, така че защо да не се поразходя дотам. Попитах я дали ще ме приеме, ако отида към четири и половина, и тя каза „да“. На излизане предупредих Феликс, че двамата с Улф ще дойдем на вечеря.