Рекс Стаут
На вратата се позвъни (5)

ПЕТА ГЛАВА

Когато излязох от фоайето на хотел „Уестсайд“, часът бе дванайсет и двайсет. Щеше ми се да повървя пеш. Една от причините за това бе, че все още не ме следеше никой и ми бе приятно да се поразходя, без да се чудя дали зад себе си нямам компания. Другата причина беше, че не исках да си блъскам главата, а като ходя, усилената работа, ако мога да я нарека така, се извършва от краката и не се нуждае от думи. И третата от причините беше, че имах желание да разгледам някои забележителности на града. Бе хубав слънчев зимен ден, вятърът не беше силен и аз прекосих през центъра до Шесто Авеню и свих на юг.

За да добиете представа що за мисли ме обземат без всякакви усилия, когато ходя пеш, ще ви кажа, че като прекосявах площад Вашингтон, си мислех какво странно съвпадение е, че Арбър Стрийт се намира в Гринич Вилидж. Това едва ли можеше да се нарече мисъл, достигната с усилие, тъй като в Гринич Вилидж живеят горе-долу четвърт милион души, а съм се сблъсквал и с още по-странни съвпадения, но това мое хрумване е добър пример за поведението на ума ми, когато се движа пеш.

Посещавал съм Арбър Стрийт и преди, а защо — за настоящия разказ е без значение. Тя е тясна и дълга улица, има само три пресечки, а от двете й страни са подредени какви ли не стари тухлени сгради. Номер шейсет и три, който се намираше в средната й част, не се отличаваше с нищо. Застанах на отсрещния тротоар и огледах къщата. Прозорците на третия етаж, където Морис Олтхаус бе живял и умрял, бяха с жълтокафяви пердета, сега спуснати. Отидох до ъгъла, зад който агентите били паркирали колата си. Както споменах, разглеждах забележителностите, без да ме следят. Всъщност, разбира се, наблюдавах професионално местопрестъплението, което може би щеше да ми се наложи да разследвам внимателно. Това донякъде ми е от полза. От полза е за мен, не за Улф: той не би отишъл и до прозореца, за да погледне мястото на престъплението. Щеше да ми е приятно да се кача на третия етаж, за да разгледам хола, но исках да се прибера навреме за обяд, така че се върнах по същия път до Кристофър Стрийт и спрях такси.

Исках да съм вкъщи за обяд поради правилото, че на масата никога не се говори за работа. Когато Фриц ми отвори и оставих палтото и шапката си на закачалката, часът беше един и двайсет, така че Улф вече бе на масата. Влязох в трапезарията, заех мястото си срещу него и направих някаква забележка за времето. Той изсумтя и лапна залък запарен бял хляб. Фриц донесе яденето и аз си сипах. Не бях просто дребнав — показвах му, че понякога правилата може да се окажат много глупави; правилото, което въвеждате, за да се нахраните с удоволствие, може спокойно да ви развали апетита. Това не се отрази на моя апетит, но не говорихме много.

Ала имаше и друга причина да отложим разговора. Щом станахме от масата, аз му казах, че искам да му покажа нещо в подземието, и тръгнах пред него — по коридора, после вдясно и надолу по стълбите. В подземието се намират стаята и банята на Фриц, склад и голяма стая с билярдна маса. В стаята, освен обичайната висока пейка, има и голям удобен стол, издигнат на платформа, на който сяда Улф, когато е в настроение да наблюдава как двамата със Сол Панцър си служим с билярдните стикове, а това се случва веднъж годишно. Заведох го там, щракнах ключа и започнах:

— Новият ви кабинет. Надявам се, че ви харесва. Вероятността да подслушват помещение, където не са влизали, е само едно на милион, но дори и това е прекалено много.

Приседнах на ръба на билярдната маса и се обърнах с лице към големия стол. Той ме изгледа свирепо:

— Дразниш ли ме, или наистина е възможно да ни подслушват?

— Допустимо е. Не бих рискувал да се разчуе, че инспектор Креймър ми каза да ви предам поздрави от него. Нито че ме почерпи с литър мляко, стисна ми ръка и ми пожела честита нова година.

— Говориш нелепости.

— Не, сър. Срещата беше с Креймър.

— В хотелската стая?

— Да.

Улф се качи на платформата и седна.

— Докладвай — изръмжа той.

Подчиних се. Не бързах, защото исках да съм сигурен, че няма да пропусна нито дума. Ако бяхме в кабинета, щеше да се облегне назад и да затвори очи, но формата на стола не бе предвидена за тази цел и Улф си остана с изпънат гръб. Последните десет минути устните му бяха плътно стиснати — не знам дали поради онова, което чуваше, или поради стола, на който седеше, вероятно и двете. Завърших разказа си с разглеждането на забележителностите и добавих, че някой от другата страна на улицата — човек, който е разхождал кучето си или е гледал от прозореца в някоя от двете отсрещни къщи — може да е видял хората на ФБР да излизат от номер 63 и да свиват зад ъгъла към колата си; може дори да е запомнил регистрационния й номер. На ъгъла на улицата имаше лампа.

Той пое въздух през носа и го изпусна през устата си.

— Трудно ми е да повярвам — рече, — че мистър Креймър може да е такъв глупак.

Кимнах.

— Знам, че ви звучи така. Но той не знаеше — докато не му казах — причината, поради която ФБР се е захванало с нас. Знаеше само, че сме ги засегнали по някакъв начин, а той се занимава с убийство, което не може да им лепне, затова е решил да ви го отстъпи. Признайте, че е редно да се почувствувате поласкан, задето е мислел, че има макар и малка вероятност да успеете — вижте колко усилия положи. А след като му разказах за мисис Брунър, той кг си направи труда да помисли как точно стоят нещата с нея. Сега вече сигурно е разбрал. Трябва да се досети, че двата случая нямат нищо общо помежду си. Да речем, направите чудо и им лепнете това убийство, и то така, че да не могат да се откачат. По този начин няма да изпълните поръчката на клиентката си. Единственият начин да й помогнете и да спечелите хонорара ще е да им кажете: вижте, отказвам се да разследвам това убийство, стига вие да оставите мисис Брунър на спокойствие. Но това няма да се хареса на Креймър — неговата идея е съвсем различна. А и на вас няма, да се хареса. Да се пазарите с убиец не е във вашия стил. Греша ли някъде?

Той изсумтя:

— Не ми харесват местоименията, които използуваш.

— Добре, нека бъде „ние“ и „нашият“.

Той поклати глава.

— Добре се наредихме. — Ъгълчето на устните му потрепна.

Изгледах го и попитах:

— Защо, дявол да го вземе, се усмихвате?

— Защото добре сме се наредили. Мисля си за втората възможност. От думите ти стана ясно, че ще е безполезно да доказваме, че онзи човек е убит от ФБР. Много добре, в такъв случай ще докажем, че не са го убили те.

— Браво на нас. А после?

— Ще видим. — Той обърна ръка с дланта нагоре — неговия обичаен жест. — Арчи! Не разполагахме с нищо. Сведенията, които ни даде мистър Коен, бяха само баналности — в тях нямаше дори лъч надежда. Сега, благодарение на мистър Креймър, имаме орех с някаква ядка в него: неразкрито убийство, в което ФБР е дълбоко замесено, независимо дали е тяхно дело, или не. Това представлява открито предизвикателство към находчивостта ни, към способностите ни, ако имаме такива. Първо, трябва да разберем със сигурност кой е убил този човек. Видял си изражението на мистър Креймър, чул си тона му. Наистина ли е убеден, че това е работа на ФБР?

— Да.

— А има ли основания за това?

— Той мисли, че има. Разбира се, идеята просто му допада. Нарича ги с думи като „проклета банда“ и „нахалници“. След като научил, че тримата агенти са се намирали на местопрестъплението по същото време, вероятно е изоставил останалите възможности, но той е способен полицай и ако е имало друга следа, която да е била поне малко обещаваща, би се захванал с нея. Очевидно такава следа няма. Освен това, ако Олтхаус е бил вече мъртъв, когато са влезли, защо не са съобщили веднага? Анонимно, разбира се. Да вземем и друго нещо — куршума. Малцина убийци биха проумели, че след като е пронизал жертвата си, куршумът е продължил, ударил се е в стената и е паднал на пода, та да го потърсят и да го приберат. За стар професионалист като Креймър това представлява важна улика. Така че според мен Креймър има основания да бъде убеден. Той ме гледаше намръщено.

— Кой е този Раг, за когото е споменал мистър Креймър?

— Ричард Раг. Главният човек на ФБР в Ню Йорк. Специален агент, ръководи операциите им.

— Дали Раг знае, дали си мисли, че някой от неговите хора е убил Олтхаус?

— Ще трябва да го попитам. Възможно е да знае, че някой от тях го е убил; не би могъл да знае, че не са го убили, тъй като не е присъствувал. Раг не е наивен глупак, а би било глупаво да вярва на всичко, което са му казали. Има ли значение?

— Може би. Може да има голямо значение.

— В такъв случай, предполагам, той или знае, че го е убил агент на ФБР, или смята това за вероятно. Иначе, когато Креймър е отишъл при него и го е помолил за съдействие, сигурно щеше да му разкаже каква е работата: ФБР обича да услужва на местните ченгета, когато това не им струва нищо — просто за престиж, — а Раг знае, че Креймър не би се разтревожил заради това, че са отишли неканени на гости на Олтхаус. Както ви е известно, полицията прави същото. Така че Раг може дори да държи куршума в някое чекмедже на бюрото си.

— Какво мислиш? Съгласен ли си с мистър Креймър?

— Странен въпрос от ваша страна. Нямам право на мнение, както и вие. Възможно е хазаинът да е застрелял Олтхаус, защото е закъснял да си плати наема. Вероятностите са много.

Той кимна.

— Точно това трябва да разследваме. Ще започнеш веднага, откъдето сметнеш за най-добре. Може би от семейството му. Спомням си, че бащата, Дейвид Олтхаус, е производител на дамско облекло.

— Точно така. На Седмо Авеню. — Смъкнах се от билярдната маса. — Тъй като предпочитаме да не е убит от агент на ФБР, предполагам, че фактите, които Олтхаус е събрал за ФБР, не ни интересуват.

— Интересува ни всичко. — Той направи гримаса. — А ако откриеш някого, когото мислиш, че трябва да видя, доведи го. — Направи пак гримаса и добави: — Дори ако е жена.

— С удоволствие. Първо ще се отбия в „Газет“, за да прегледам папката с материали за него, а Лон може да разполага и с някои факти, които не са отпечатани. Колкото до това да водя разни хора тук, възможно е да наблюдават къщата отвсякъде. Как ще ги вкарвам и изкарвам?

— През вратата. Разследваме убийство, което не засяга ФБР. Така е казал мистър Раг на мистър Креймър. Този път поне мистър Креймър няма от какво да се оплаче.

— Значи да не се занимавам с преследвачите си?

— Недей.

— Това е голямо облекчение.