Рекс Стаут
На вратата се позвъни (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Когато около полунощ, преди да си легна, отидох в кухнята да проверя дали Фриц е залостил задната врата, с удоволствие забелязах, че тестото за палачинки — с подквасено мляко — се намираше в една купа върху печката. Положението, в което се бяхме озовали, изискваше нещо повече от препечени филийки и стари кифли. Така че когато малко след девет часа в сряда сутринта слизах по стълбите, знаех, че ме очаква добро зареждане. Щом влязох в кухнята, Фриц включи газта под тигана, аз го поздравих с добро утро и извадих портокаловия сок от хладилника. Улф, който закусва в стаята си — Фриц му носи подноса горе, — вече бе отишъл в оранжериите на покрива, за да прекара редовните си утринни два часа сред орхидеите; бях го чул да се качва с асансьора. На път към масичката до стената, където закусвам аз, попитах Фриц дали усеща някакво раздвижване.

— Да — отвърна той, — а ти трябва да ми кажеш какво става.

— О, той не ти ли каза?

— Не. Спомена само, че трябва да залоствам вратите, да държа прозорците през цялото време затворени и да си… какво точно означава да си отварям очите на четири?

— Означава да внимаваш. Да не казваш нищо на никого по телефона, ако не искаш да го видиш отпечатано във вестника. Когато си навън, да не правиш нищо, което не би искал да видиш по телевизията. Например — приятелки. Стой далеч от тях. Откажи ги. Подозирай всички непознати.

Фриц остана безмълвен, докато палачинките не добиха най-подходящия златист оттенък. Когато пред мен се озоваха първите две и наденичката, Фриц рече, докато аз ги мажех с масло:

— Искам да знам, Арчи, и имам право да знам. Той каза, че ти ще ми обясниш. Вien. Настоявам за обяснение.

Вдигнах вилицата си.

— Знаеш какво е ФБР.

— Разбира се. Мистър Хувър.

— Така си мисли той. Ние обаче се каним да му натрием носа от името на един клиент. Проста работа, но той е докачлив и ще се помъчи да ни попречи. Впрочем няма да успее. — Пъхнах парче палачинка там, където й беше мястото.

— Но той… той е голям човек. Нали?

— Разбира се. Предполагам обаче, че си виждал негови снимки.

— Да.

— Какво мислиш за носа му?

— Не е хубав. Не е точно épaté^[1], но е широк. Не е bien fait^[2].

— Значи трябва да бъде натрит. — Набодох наденичката на вилицата си.

Когато свърших и се запътих към кабинета, Фриц вече се беше успокоил. Днес можехме да не се тревожим поне за прехраната си. Докато бършех прах от бюрата, късах страници от календарите и отварях пощата, която беше главно за изхвърляне, обмислях един експеримент. Ако набера някой номер, който и да е, да речем на Паркър, може би щях да успея да разбера дали ни подслушват. Щеше да е интересно да узнаем дали вече са реагирали на разговора ни с мисис Брунър. Отхвърлих идеята. Възнамерявах да се придържам строго към инструкциите си. Ето защо извадих джобния си бележник и още нещо от едно чекмедже на бюрото си, отворих сейфа да взема чека, отидох в кухнята да кажа на Фриц да не ме чака за обяд, грабнах от закачалката в коридора шапката и палтото си и излязох.

Отправих се на изток, като просто се разхождах. Не е трудно да забележите дали ви следят, дори преследвачите да са добри, особено в зимен ден, когато пронизващият вятър е прогонил повечето хора от тротоарите; но те вероятно знаеха къде отивам, така че защо трябваше да си правя труда? В банката на Лексингтън Авеню изпитах удоволствието да видя как касиерът се взира повторно в чека с ококорени очи. Дребните удоволствия на богатите. Излязох отново на улицата и тръгнах на север. Имах да вървя три километра, но беше едва десет и двайсет, аз обичам да ходя пеш, а ако ме следяха, разходката щеше да е от полза за дробовете и краката на преследвачите ми.

Чегириетажната сграда на Седемдесет и четвърта улица между Медисън Авеню и Парк Авеню бе поне два пъти по-широка от къщата на Улф, но не беше кафява. По три стъпала се слизаше към масивната външна врата. Вътрешната врата беше от метална решетка и стъкло. Открехна я някакъв човек в черно, почти без устни, който отвори широко едва след като чу името ми. Преведе ме през коридора до отворената врата от лявата страна и ми направи знак да вляза.

Озовах се в неголям кабинет с шкафове за папки, сейф, две бюра, етажерки, отрупана с книжа маса. На стената над масата висеше увеличена снимка на сградата „Брунър“. След като се огледах набързо, спрях поглед върху едно лице — лице, което заслужаваше повече от един поглед, — принадлежащо на жената, седнала при едно от бюрата. Лешниковите й очи срещнаха моите.

— Казвам се Арчи Гудуин — казах аз.

Тя кимна.

— А аз съм Сара Дейкъс. Седнете, мистър Гудуин. — Тя вдигна слушалката, натисна едно копче, след малко съобщи на някого, че съм пристигнал, затвори и ми каза, че мисис Брунър скоро ще слезе. Докато се настанявах на стола, аз я попитах:

— Откога работите при мисис Брунър? Тя се усмихна.

— Попитах ви, защото трябва да поддържам формата си — нали съм детектив — продължих аз. Усмивката й беше много непринудена. — Та откога?

— Вече почти три години. Точно ли искате да знаете?

— Да, но може би ще поговорим по-късно, когато дойде мисис Брунър.

— Не е необходимо. Тя ме предупреди, че ще ми зададете въпроси.

— Е, тогава ще ви ги задам. Къде работехте преди?

— Бях стенографка в корпорацията „Брунър“, а после секретарка на заместник-директора, мистър Томпсън.

— Работили ли сте някога за правителството? Например за ФБР?

Тя се усмихна.

— Не. Никога. Бях двайсет и две годишна, когато започнах работа в корпорацията „Брунър“. Сега съм на двайсет и осем. Не си записвате.

— Записвам тук — посочих челото си. — Откъде ви хрумна, че ФБР ви следи?

— Не знам дали е ФБР. Но трябва да са те, защото никой друг не би ме следил.

— Сигурна ли сте, че ви следят?

— Напълно. Не се обръщам непрекъснато назад, но работното ми време тук е нередовно, тръгвам си в различни часове, а щом стигна до автобусната спирка, винаги се появява един човек, качва се след мен и слиза където слизам аз. Един и същ човек.

— Автобусът по Медисън Авеню?

— Не. По Пето Авеню. Живея в Гринич Вилидж.

— Откога започна това?

— Не съм сигурна. За първи път го забелязах в понеделника след Коледа. И сутрин е там. И вечер, ако излизам. Не знаех, че се прави по този начин. Мислех, че ако следят някого, не искат той да разбере.

— Зависи. Понякога може да искат. Наричат го открито следене. Можете ли да ми опишете човека?

— Разбира се. По-висок е от мен с петнайсет-двайсет сантиметра, около трийсетгодишен, може би малко повече, има издължено лице с правоъгълна брадичка, дълъг тънък нос, малка права уста. Очите му са сивозелени. Винаги е с шапка, така че не знам каква е косата му.

— Разговаряли ли сте с него?

— Не, разбира се.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не, адвокатът ме посъветва да не съобщавам. Адвокатът на мисис Брунър. Той ми каза, че ако е ФБР, те ще твърдят, че става въпрос за проверка, свързана със сигурността.

— Прав е. Така правят. Между другото вие ли подхвърлихте на мисис Брунър идеята да разпрати онази книга?

Тя повдигна вежди. Имаше приятно, гладко чело.

— А, не! Аз не бях я чела. Прочетох я чак след това.

— След като започнаха да ви следят?

— Не, след като тя реши да изпрати книгите.

— Знаете ли кой й даде идеята?

— Не знам дали изобщо някой й е давал такава идея. — Тя се усмихна. — Предполагам, че е естествено да ме разпитвате за това, тъй като сте детектив, но ми се струва по-естествено да попитате нея. Дори да знаех, Че някой й е дал такава идея, струва ми се, че не…

От коридора се чуха стъпки, които приближиха, и мисис Брунър се появи. Щом влезе, станах, Сара Дейкъс — също. Тръгнах към нея, за да поема протегнатата ръка и да отвърна на поздрава й, а когато тя отиде и седна зад второто бюро, се преместих на друг стол. Мисис Брунър хвърли поглед на купчината документи под едно преспапие, бутна ги настрана и ми каза:

— Мисля, че ви дължа благодарност, мистър Гудуин. Дори нещо повече от благодарност.

Поклатих глава.

— Не, не ми дължите нищо. Чекът е вече депозиран и онова, което ще ви кажа, няма никакво значение, но искам да знаете, че бях против. Сега обаче става въпрос за поръчка, която вече сме приели, и аз съм „за“.

Извадих от джоба си листа, който бях взел от чекмеджето на бюрото си, и й го подадох. Върху него бях написал на пишеща машина:

До мистър Нироу Улф,

Западна 35-а улица № 914

Ню Йорк Сити 1

 

6 януари 1965 г.

 

Уважаеми мистър Улф,

 

В потвърждение на вчерашния ни разговор с настоящото ви ангажирам да действувате в защита на интересите ми по въпроса, който разисквахме. Убедена съм, че Федералното бюро за разследване носи отговорността за шпионирането, на което сме подложени аз, семейството и сътрудниците ми, поради причините, които ви посочих, но независимо кой е отговорен, вие се задължавате да разследвате и да направите всичко по силите си, за да се сложи край на това. Какъвто и да е изходът, стоте хиляди долара, които ви дадох като аванс, няма да бъдат обект на никакви искове от моя страна. Ще заплатя всички разноски, които направите от мое име, а ако постигнете желания от мен резултат, ще ви заплатя хонорар, който ще определите сам.

(Мисис ЛОЙД БРУНЪР)

Тя го прочете два пъти, първо бързо, а после дума по дума. Погледна ме.

— Очаквате да го подпиша?

— Да.

— Не мога. Никога не подписвам нещо, без да го е чел и адвокатът ми.

— Обадете му се и му го прочетете.

— Но телефонът ми се подслушва.

— Знам. Съществува слаба вероятност да станат по-въздържани, щом научат, че давате на Нироу Улф пълна свобода на действие, без ограничения. Кажете това на адвоката си. Не че те се страхуват от Улф — те не се страхуват от никого, — но са им известни доста неща за него. Що се отнася до последното изречение — хонорарът да бъде определен от него, — там ви е предоставена възможност за измъкване. Пише „ако постигнете желания от мен резултат“. Очевидно това ще решите вие, така че не подписвате непопълнен чек. Адвокатът би трябвало да се съгласи.

Тя го прочете пак, после ме погледна право в очите.

— Не мога да направя това. Адвокатите ми не знаят, че съм била при Нироу Улф. Не биха одобрили постъпката ми. Никой не знае, с изключение на мис Дейкъс.

— Значи стигаме до задънена улица. — Вдигнах ръка към нея. — Вижте, мисис Брунър. Мистър Улф няма да се заеме с работата, без да има нещо черно на бяло. Ами ако стане толкова напечено, че поискате да се измъкнете, като го оставите вътре? Или ако започнете да увъртате за какво точно сте го наели и поискате да ви върне аванса?

— Няма да направя такова нещо. Не съм човек, който увърта, мистър Гудуин.

— Добре. Тогава хайде, подпишете го.

Тя погледна писмото, мен, пак писмото и после мисис Дейкъс.

— Вземи го, Сара — каза тя, — и направи препис.

— Имам копие — съобщих аз и й го подадох. Дявол да го вземе, прочете и него. Съпругът й я беше научил добре — или може би адвокатите й, след смъртта му. Тя взе писалка от една масичка и подписа оригинала, а аз протегнах ръка.

— Значи затова мистър Улф настояваше да дойдете тази сутрин.

Кимнах.

— Отчасти. Той искаше да задам на мис Дейкъс няколко въпроса — дали я следят и прочие — и вече й ги зададох. Вчера видях вашите преследвачи. Когато тръгнахте, последва ви кола с двама души и записах номера й. Бяха от ФБР. Държат да разберете, че ви следят. Оттук нататък едва ли ще има какво да ви питаме или да ви съобщаваме, докато не постигнем нещо, но все пак е възможно и ние трябва да се уговорим. Тъй като сте чели онази книга, знаете какво означава изразът „поставям подслушвателна апаратура“. Известно ли ви е дали има подслушвателна апаратура в тази стая?

— Не, не знам. Мислила съм, разбира се, затова и проверявахме няколко пъти. Не съм сигурна. Нали за да я поставят, трябва да влязат в стаята?

— Да. Освен ако електрониката не е създала нещо, за което не споменават, но това е твърде съмнително. Не искам да преувеличавам, мисис Брунър, но ми се струва, че никоя стая в тая къща не е подходящо място за разговори. Навън е студено, но малко чист въздух ще ви бъде от полза. Може би ще си сложите палтото? Тя кимна.

— Сам виждате, мистър Гудуин. В собствената ми къща. Добре. Почакайте ме тук. — И излезе.

Сара Дейкъс ми се усмихваше.

— Защо не се качихте горе? — попита. — Не мога да чувам през стените, нито дори през ключалките.

— Не можете ли? — Огледах я от глава до пети, доволен, че имам оправдание за това. Беше много приятна гледка. — А ако носите в себе си микрофон? Само че съществува един-единствен начин да проверя, а той едва ли ще ви е приятен.

Лешниковите й очи ми се присмиваха.

— Откъде знаете, че няма да ми е приятен?

— От познанията си за човешката природа. Вие сте свенлива. Не сте се приближили до преследвача си да го попитате как се казва и какво иска.

— А, значи мислите, че би трябвало да го попитам?

— Не. Но все едно, че сте го питали. Един въпрос — танцувате ли?

— Понякога.

— Ще науча повече за вас, ако танцуваме заедно. Нямам предвид възможността да участвувате в тази игра на страната на ФБР. Ако бяхте техен човек, не биха следили нея и цялото й семейство, след като вие сте вътре в къщата. Единствената причина, поради която аз…

Клиентката се появи на вратата. Не бях чул стъпките й. Това беше лошо. Мис Дейкъс бе привлекателна, но не дотолкова, че да ми попречи да долавям стъпки, въпреки че в момента говорех. Това можеше да означава само едно: отношението ми към новата работа не ми позволяваше да й се отдам изцяло, а това бе недопустимо. Когато последвах клиентката към вратата, бях стиснал зъби. Човекът в черно отвори вътрешната, а аз външната врата и двамата с мисис Брунър излязохме навън на януарския вятър. Отправихме се на изток, към Парк Авеню, и спряхме на ъгъла.

— По-добре да поговорим прави — започнах аз. — Първо, как да ви открием най-бързо, ако ни се наложи. Никой не може да предвиди какво ще стане. Възможно е дори двамата с мистър Улф да трябва да напуснем къщата му и да се скрием някъде. Ако получите съобщение по телефона или по друг начин, независимо какъв, че пицата е вкисната, веднага отидете в хотел „Чърчил“ и намерете един човек на име Уилям Кофи. Той е детектив в хотела — помощник по охраната. Може да направите това, без да се криете. „Пицата е вкисната.“ Хотел „Чърчил“. Уилям Кофи. Запомнете ги. Не записвайте.

— Няма. — Тя се намръщи. — Предполагам, сте сигурен, че може да му се доверите?

— Да. Ако познавахте мистър Улф по-добре, а и мен, нямаше да зададете такъв въпрос. Запомнихте ли?

— Да. — Тя придърпа яката на палтото си — не самуреното, а друго, за да го загърне по-добре.

— Така. А сега ще ви кажа как да ни намерите вие, ако искате да ни съобщите нещо, което не бива да се разчува. Ще отидете в някоя телефонна будка и ще позвъните на номера на мистър Улф. Който и да ви се обади, ще кажете, че Файдо^[3] е болен, само толкова, и ще затворите. Ще изчакате два часа и ще отидете в „Чърчил“ при Уилям Кофи. Ще постъпите така само ако имате да ни казвате нещо, което никой друг не трябва да научи. За да ни съобщите нещо, което вече са извършили или им е известно, просто ни се обаждате. Повтарям: „Файдо е болен.“

Тя все още се мръщеше.

— Но те ще разберат за Уилям Кофи още щом отида при него, без да се прикривам.

— Затова ще го използуваме само веднъж. Оставете това на нас. Всъщност, мисис Брунър, сега вие сте повече или по-малко извън операцията. Ще работим за вас, но не заедно с вас, нито близо до вас. Вероятно изобщо няма да се наложи да се свързваме. Всичко това са само предпазни, мерки за всеки случай. Но има нещо, което трябва да знаем още сега. Казахте, че сте дошли при мистър Улф, за да му дадете онзи чек с шестцифрената сума, само защото ви досаждат. Вие, разбира се, сте богата жена, но постъпката ви е невероятна. Може с основание да се предположи, че дълбоко криете нещо, което засяга вас или семейството ви, нещо, което не искате да излезе наяве, но се страхувате, че те ще го открият. Ако е така, ние трябва да го знаем — не точно в какво се състои, а дали трябва спешно да се намесим. Доближават ли се до него?

Поривът на вятъра я блъсна, мисис Брунър наведе глава и сви рамене.

— Не — каза тя, но вятърът отнесе отговора й и тя повтори по-високо: — Не.

— Но разбира се, възможно е да го открият.

Тя ме погледна, но вятърът я накара да присвие очи.

— Няма да говорим за това, мистър Гудуин. Сигурно всяко семейство си има… нещо. Може би не премислих достатъчно риска, преди да разпратя онези книги, но вече съм го сторила и не съжалявам. Доколкото ми е известно, те не се „доближават“ до нищо. Все още не.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете по този въпрос?

— Да.

— Добре. Ако поискате да добавите още нещо, знаете какво да направите. Ще кажете, че е вкиснато — кое?

— Пицата.

— Кой е болен?

— Файдо.

— Името на човека?

— Уилям Кофи. В хотел „Чърчил“.

— Отлично. А сега се прибирайте, ушите ви се зачервиха. Някой ден вероятно ще се видим пак, но бог знае кога.

Тя докосна ръката ми.

— Какво ще правите?

— Ще се оглеждаме. Ще обикаляме. Ще ровим. Понечи да ми каже още нещо, но се отказа, обърна се и си тръгна. Почаках да стигне до вратата и да влезе, после се отправих на запад. Нямаше смисъл да оглеждам входовете и прозорците, но хвърлих един поглед кьм паркираните коли, край които минавах, и малко по-нагоре по Медисън Авеню забелязах една с двама души на предната седалка. Спрях. Не ме гледаха — съвсем по начина, по който там, във Вашингтон^[4], ги учат да следят. Отстъпих няколко крачки, извадих бележника си и записах номера на колата. Щом няма да се крием, така Да бъде. Все още се правеха, че не гледат, и аз продължих.

Когато свих по Медисън Авеню, не си направих труда да внимавам за преследвачи — предишната вечер се бях уговорил от уличен телефон с един познат таксиметров шофьор, Ал Голър. Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и пет, тъй че имах много време и спирах тук-там да разглеждам витрините. На ъгъла на Шейсет и пета улица влязох в дрогерия с барче, избрах си стол близо до прозореца и си поръчах сандвич със солено говеждо и чаша мляко. На масата на Улф няма нямаха нито солено говеждо, нито ръжен хляб. Щом привърших сандвича, поръчах щрудел и кафе. В дванайсет и двайсет и седем бях изпил още една чаша кафе и се завъртях със стола, за да погледна навън. В дванайсет и трийсет и една жълтокафявото такси спря пред входа и аз веднага тръгнах — за малко да се окажа недостатъчно бърз, защото някаква жена се бе отправила към вратата. Изпреварих я, качих се, а Ал вдигна табелката ЗА ГАРАЖ и потеглихме.

— Надявам се, че не те гони полицията — каза през рамо.

— Не — отвърнах. — Преследват ме араби на камили. Нека да повъртим малко из улиците. Трябва да се отърва от тях, макар да се съмнявам, че ще успеем.

Обърнах се назад, за да наблюдавам. Шест завоя и десет минути по-късно вече нямаше съмнение, че сме сами. Казах му да спре на ъгъла на Първо Авеню и Трийсет и шеста улица. Там му дадох една десетачка, помолих го да ме почака двайсет минути и после, ако не се появя, да си тръгва. Щяха да са достатъчно и пет долара, но клиентката можеше да си позволи десет, а вероятно щяхме пак да се нуждаем от Ал. И то неведнъж. Повървях пресечка и половина на юг, влязох в една сграда, която преди три години не съществуваше, разгледах указателя във фоайето, научих, че компанията „Евърс Електроникс“ е на осмия етаж, и се качих с асансьора.

Компанията заемаше целия етаж; когато излязох от асансьора, бюрото на секретарката се оказа точно срещу мен. Там седеше не традиционната дама, а широкоплещест здравеняк с масивна брадичка и недружелюбен поглед. Приближих се и рекох:

— Бих искал да се срещна с мистър Ейдриън Евърс. Казвам се Арчи Гудуин.

Той не ми повярва. Не би повярвал дори ако му бях съобщил, че днес е шести януари. Попита:

— Имате ли час?

— Не. Работя за Нироу Улф, частния детектив. Имам някои сведения за мистър Евърс.

Пак не ми повярва.

— Нироу Улф ли казахте?

— Да. Имате ли Библия да се закълна?

Без да си прави труда да се обижда, той взе телефона, каза нещо, изслуша нещо, затвори, нареди ми: „Чакайте тук“, и ме изгледа с пренебрежение. Вероятно се мъчеше да реши дали ще му е трудно да ме опердаши. За да му покажа, че не съм развълнуван, аз му обърнах гръб и отидох да разгледам една снимка на стената — дълга двуетажна сграда с надпис „Заводът на «Евърс Електроникс» в Дейтън“. Почти приключвах преброяването на прозорците й, когато някаква жена отвори вратата, произнесе името ми и ми каза: „Елате.“ Последвах я по един коридор, после свихме и стигнахме до врата, на която бе написано „Мистър Евърс“. Тя отвори, аз влязох, но тя не ме последва.

Той седеше зад бюрото между два прозореца, захапал сандвич. Направих две крачки, спрях и казах:

— Не исках да ви прекъсвам обяда.

Сдъвка хапката си, като преценяваше през очилата без рамки що за стока съм. Лицето му бе с правилни черти — от онези лица, които не се запомнят, освен ако не си поставите това за цел. Спря да дъвче, отпи от кафето в картонена чаша и отвърна:

— Все се намира някой да ми го прекъсне. Каква е тази работа с Нироу Улф и какви са тези сведения? За какъв вид сведения става въпрос? — Отхапа пак от сандвича: пушена сьомга с препечен бял хляб.

Приближих се до един стол пред бюрото му и седнах.

— Възможно е вече да са ви известни — казах. — Във връзка с един правителствен договор.

Той сдъвка залъка си и попита:

— Нироу Улф за правителството ли работи?

— Не. Работи за частен клиент. Клиентът се интересува от обстоятелството, че след проверката за сигурност на някакъв служител от вашата компания правителството или е отменило договора, или се кани да го отмени. Въпросът представлява обществен интерес и…

— Кой е клиентът?

— Не мога да ви съобщя името му. Поверително е и…

— Свързан ли е с нашата компания?

— Не. По никаква линия. Както ви споменах, мистър Евърс, става дума за обществен интерес, нали разбирате? Ако се злоупотребява с правото да се извършват проверки за сигурност, като се нарушават личните и имуществените права на гражданите, това вече не е само частен въпрос. Клиентът на мистър Улф се интересува именно от този аспект. Всичко, което ми съобщите, ще бъде строго поверително и ще бъде използувано само с ваше разрешение. Естествено, вие не искате да загубите този договор, научихме, че е голям, но като гражданин едва ли бихте желали да станете свидетел на една несправедливост. Това е проблемът от гледна точка на клиента на мистър Улф.

Той сложи остатъка от сандвича върху бюрото и ме загледа изпитателно.

— Казахте, че разполагате със сведения. Какви са те?

— Е, мислехме, че е възможно да не знаете, че договорът ще бъде отменен.

— Това е известно на стотици хора. Нещо друго?

— Очевидно причината да бъде отменен е, че при проверката за сигурност били разкрити известни факти от личния живот на вашия първи заместник-директор. Това повдига два въпроса: доколко така наречените факти отговарят на действителността и дали наистина той или вашата компания представляват заплаха за сигурността. Дали не постъпват несправедливо и с него, и с вас?

— Нещо друго?

— Това е всичко. Струва ми се достатъчно, мистър Евърс. Ако не искате да говорите за това с мен, обсъдете въпроса със самия мистър Улф. Ако не са ви известни положението и репутацията му, проверете ги. Той ми нареди да поясня, че ако извлечете някаква изгода от онова, което върши, не ще очаква заплащане от вас. Не си търси клиент — вече си има.

Евърс се намръщи.

— Не разбирам. Клиентът… вестник ли е?

— Не.

— Списание? „Тайм“?

— Не. — Реших да поразширя инструкциите си. — Мога само да ви кажа, че е частно лице, което е на мнение, че ФБР започва да се самозабравя.

— Не ви вярвам. И тази работа никак не ми харесва. — Той натисна някакъв бутон. — А вие от ФБГ ли сте?

Отвърнах, че не съм, и продължавах да говоря, но вратата се отвори и се появи жената, която ме въведе, а Евърс рязко нареди:

— Изпратете този човек, мис Бейли. До асансьора.

Възразих. Казах, че ако обсъди въпроса с Улф, най-лошото, което би могло да се случи, ще е да загуби договора си, а очевидно той вече го е загубил, така че ако има някаква възможност да се спаси…

Но от изражението на лицето му, когато посегна да натисне друг бутон, разбрах, че няма смисъл да продължавам. Не успях да го убедя и нямаше надежда да успея. Станах и си тръгнах, мис Бейли ме следваше по петите, а навън във фоайето установих, че този ден просто не ми върви. В момента, в който влязох във фоайето, вратата на асансьора се отвори и се сблъсках с един човек, който съвсем не ми беше непознат. Преди около година работех по някакъв случай и имах вземане-даване с един агент от ФБР на име Морисън — пред мен беше тъкмо той. Първо се срещнаха погледите ни, а после и самите ние. Като протегна ръка, той каза:

— Я виж ти! Нироу Улф електроника ли използува вече?

Приятелски му стиснах ръката и се усмихнах широко.

— Стремим се да не изоставаме — отвърнах. — Сега се каним да инсталираме подслушвателна апаратура в една небезизвестна сграда на Шейсет и девета улица^[5]. — Направих крачка към асансьора и натиснах копчето. — Проучвам най-новите достижения.

Той се засмя от учтивост и отговори, че в такъв случай сигурно ще се наложи да водят само зашифровани разговори. Вратата на асансьора се отвори, аз влязох и тя плавно се затвори зад мен. Този ден наистина не ми вървеше. Не че имаше голямо значение, дето не бях стигнал доникъде с Евърс, но винаги е лошо, когато нещо не потръгне, а господ ми е свидетел, че точно тогава имахме най-голяма нужда от късмет. Когато се озовах на улицата и се запътих на север, съвсем не летях от щастие, а стъпвах тежко по тротоара.

Двайсетте минути бяха изминали и Ал си бе отишъл. По това време на Първо Авеню има много таксита, спрях едно и дадох адреса.