Рекс Стаут
На вратата се позвъни (15)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Три дена по-късно, в понеделник, към шест и половина вечерта, двамата с Улф седяхме в кабинета и спорехме по един въпрос, свързан с оформянето на разноските ни, които трябваше да представим заедно със сметката си на мисис Брунър. Признавам, че ставаше дума за дреболия, но беше въпрос на принцип. Улф твърдеше, че било съвсем оправдано и благопристойно да прибавим към разноските си и обяда в „Рустърман“, защото храната, която ни поднасят безплатно там, е срещу услуги, които той е оказал и продължава да оказва на ресторанта, и по тази причина всъщност не била безплатна. Моето становище беше, че все едно, тези услуги вече са били направени, а в бъдеще, така или иначе, пак щеше да им услужва, дори ако бях завел мисис Брунър в закусвалня на самообслужване.

— Разбирам — казах аз, — че сте изправен пред затруднение. Дори да надуете хонорара си до тавана, да речем, сто бона, възможно е пак да не стигне, за да изкараме до края на годината, и около Деня на труда, или най-късно около Деня на благодарността^[1], може да ви се наложи да се заемете с друг случай, така че сега искате да изстискате и последния цент от този. Но мисис Брунър бе великолепна като клиентка и би трябвало да помислите и за нея, а косвено и за мен, в случай че реша да се оженя за нея. Освен вас тя си има много други разходи, а сега изникват нови — трябва да осигури скъп адвокат за защитата на Сара Дейкъс. Имайте милост към нея!

— Както ти е известно, мис Дейкъс вече е признала.

— Точно затова още повече ще се нуждае от адвокат. Отношението ми по този въпрос е съвсем определено. Аз бях този, който я покани на обяд. Почти съм готов да заявя, че ако поискате тя да го плаща, ще бъда принуден неофициално да й съобщя, че обядът е бил за сметка на ресторанта. Тя може да поиска…

На вратата се позвъни. Станах, излязох в коридора и на площадката видях един тип, когото не познавах лично, но бях виждал на много снимки. Върнах се и рекох:

— Виж ти! Най-едрата риба!

Улф се намръщи, после разбра каква е работата и направи нещо, което не е правил никога. Стана от стола си и дойде при мен. Застанахме един до друг и гледахме през прозорчето. Посетителят натисна копчето и звънецът пак иззвъня.

— Няма час — забелязах аз. — Да го поканя ли в предната стая да почака малко?

— Не. Нямам какво да му кажа. Нека му изтръпне пръстът.

Той се обърна и се отправи към бюрото си. Влязох в кабинета.

— Сигурно пристига чак от Вашингтон, за да се види с вас. Голяма чест.

— Пфу! Ела да приключим тази работа. Върнах се на стола си.

— Както бях почнал да ви казвам, аз ще бъда принуден неофициално да й съобщя, че…

На вратата се позвъни.