Рекс Стаут
На вратата се позвъни (14)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Кабинетът на инспектора, оглавяващ Отдела за разследване на убийства за Южен Ню Йорк, на Западна двайсета улица, не е съвсем неугледен, но и не е за показ. Линолеумът на пода е започнал да се поизносва, бюрото на Креймър само ще спечели от едно циклене, не съм виждал никога прозорците действително измити, а всички столове, с изключение на стола на Креймър, са от обикновено, непретенциозно твърдо дърво. Когато в два и трийсет и пет следобед се настаних върху един от тях, той ми се озъби:

— Казах ти да не идваш и да не звъниш по телефона.

Кимнах.

— Но сега вече може и трябваше да дойда. Мистър Улф…

— Какво може?

— Мистър Улф си изкара стоте бона плюс хонорар.

— Ами, изкарал ги е! Да не би да ги е принудил да се откажат от онази мисис Брунър?

— Да. Исусе Христе! Но все още не сме изпълнили вашата поръчка. Научихме…

— Не съм ви давал никаква поръчка!

— Добре, добре! Научихме, че Морис Олтхаус не е бил застрелян от ФБР. Смятаме, че ни е известно кой го е извършил и че знаем как може да се докаже. Няма да ви разправям по какъв начин се справихме с ФБР. Не съм дошъл за това, пък и на мистър Улф ще му бъде приятно да ви го разкаже някой път, когато имате време, а на вас — да го чуете лично от него. Това бе най-рискованият удар, който е предприемал някога, и ето че успя. Дошъл съм, за да си говорим за убийства.

— Хайде. Говори.

Посегнах към вътрешния си джоб, извадих нещо и му го подадох.

— Съмнявам се, че сте я виждали преди — казах аз, — но някой от хората ви сигурно я е забелязал. Намираше се в едно чекмедже в спалнята на Олтхаус. Ключовете взех от майка му, така че не ме арестувайте за влизане с взлом. Погледнете отзад.

Той обърна снимката и прочете стихотворението.

— Това — обясних му аз — е вариация върху последните четири реда от втората строфа на „Ода за гръцката ваза“ от Кийтс. Доста добре пипнато. Написала го е Сара Дейкъс, секретарката на мисис Брунър, която живее на Арбър Стрийт шейсет и три, на втория етаж, под апартамента на Олтхаус. Откъде знам ли? Мисис Брунър ми даде мостри от почерка й. Ето ги. — Извадих двете листчета от джоба си и му ги подадох. — Между другото твърди, че видяла тримата агенти на ФБР да излизат от къщата. Видяла ги от прозореца си. Не пропускайте този въпрос, когато я разпитвате.

— За какво да я разпитвам? За това ли? — Той потупа снимката.

— Не. Дойдох при вас главно за да се обзаложим. Залагам петдесет срещу едно, че ако извадите заповед за обиск и претърсите апартамента й, там ще намерите нещо, което ще ви хареса. Колкото по-бързо, толкова по-добре. — Станах. — Засега това е всичко. Ние ще…

— Как не! Това било всичко! — Кръглото му лице стана още по-червено. — Седни! Първо ще разпитам теб! Какво ще намерим и кога си го оставил там?

— Не съм оставял нищо. Слушайте. Известно ви е, че когато имате работа с мен, имате работа с мистър Улф. Знаете също така, че винаги се придържам към инструкциите си. Засега свърших. Оставам ням. Колкото и да ми крещите в лицето, само ще си губите времето напразно. Подгответе заповед за обиск, използувайте я и ако намерите нещо, мистър Улф с радост ще поговори по този въпрос с вас.

— Първо ще си поговоря с теб. Оставаш тук.

— Само ако ме арестувате. — Ядосах се. — За бога, какво повече искате! Разследвате това убийство вече два месеца! Ние се занимаваме с него едва от седмица!

Обърнах се и си излязох. Шансът да бъда спрян бе петдесет на петдесет, ако не на място от самия него, то на партера, на излизане от асансьора. Но дежурният бик долу, който ме познаваше по физиономия, само ми кимна, не твърде дружелюбно, по почти човешки. Не се спрях да си поприказваме.

Прекосих през центъра към Шесто Авеню и тръгнах на юг. В старата кафява къща всичко бе наред. Ашли Джарвис и Дейл Кърби, които все пак не страдаха от много силен махмурлук, получиха обилна закуска и премия от по един бон, след което си заминаха. Фред и Ори получиха по три стотачки за два дена работа, без да смятаме нощувките, възнаграждение, далеч по-голямо от обичайното, и също си тръгнаха Сол беше в кабинета на мисис Брунър и се канеше или да го боядиса, или да го измаже в зависимост от това кое от двете щеше да е по-подходящо. Улф, разбира се, четеше книга, но явно не „ФБР, което никой не познава“, тъй като сега вече го познаваше (ако не всички, то поне трима от тях), а в четири часа щеше да се качи при орхидеите — старото разписание отново беше влязло в сила. Тъй като аз никога не спя следобед, дори когато съм недоспал, можех да отида на разходка и така и сторих.

Спрях на Арбър Стрийт срещу номер 63. Но когато се събудих сутринта, термометърът на прозореца в предната стая показваше минус осем, а оттогава се бе покачил с не повече от градус и половина, пък и ключовете бяха в джоба ми, затова прекосих улицата, влязох и се качих на третия етаж в апартамента на Морис Олтхаус.

Включвам това в разказа си не защото то предизвика някаква промяна, а защото помня така добре душевното си състояние. Откакто бях поставил пистолета под матрака, бяха изминали петдесет и три часа — достатъчно дълго време за едно момиче в добро здраве да намери десетки пистолети и да ги скрие другаде. Ако пистолетът не беше там, щяхме да се намерим в много неизгодно положение, тъй като вече бях казал и на Креймър. Той знаеше, че Улф не ме е изпратил там просто защото изпитва някакво подозрение или има внезапно хрумване; знаеше, че сме сигурни, че в този апартамент има нещо горещо и ако това нещо вече не беше там, щяхме да загазим. Ако му кажех за пистолета, щях да си призная, че съм укрил веществени доказателства; ако не му кажех, щях да бъда заподозрян в нещо още по-лошо и тогава — сбогом, разрешителни.

Душевното ми състояние може би не ви интересува, но повярвайте ми, мен ме интересуваше. Дръпнах пердето на един от външните прозорци в хола на Олтхаус и притиснах чело към стъклото, за да мога да наблюдавам тротоара долу. Това бе доста глупаво, но душевно състояние като моето може да предизвика оглупяване. Беше три и двайсет и пет. С Креймър се разделихме едва преди трийсет и пет минути, а щеше да им трябва около половин час, за да подготвят заповед за обиск, така че какво се надявах да видя долу? А и стъклото бе студено, затова се отдръпнах няколко сантиметра назад. Но бях наистина на тръни и от време на време пак допирах чело в стъклото и след малко зърнах нещо. Отнякъде се появи Сара Дейкъс с голяма хартиена торба под мишница и влезе във входа. Часът бе четири без десет. Това, че я видях, не подобри състоянието ми. Нямах нищо против Сара Дейкъс. Разбира се, не ми беше и никак мъчно за нея. Възможно е жена, която е теглила някому куршума, да заслужава известна доза съчувствие, но ако се изпречи на пътя на някой непознат, докато той си върши работата, в никакъв случай не би могла да иска от него да й отстъпи.

Наострих уши и чух вратата на апартамента й да се отваря и да се затваря.

В четири и петнайсет отпред спряха две полицейски коли. Едната си намери място до бордюра, а другата паркира успоредно на нея; познавах и тримата, които слязоха и се запътиха към номер 63 — бяха детективи от Отдела за разследване на убийства. Единият, сержант Пърли Стебинс, сигурно си мислеше за мен, докато натискаше звънеца на вратата. Той мрази да намира някой от нас двамата с Улф дори в един и същи окръг с местопрестъплението, а ето че го пращаха със задача, причината за която бяхме ние. Искаше ми се да отида в антрето, за да подслушвам разговора, като й покажат заповедта за обиск, но се сдържах. Възможно беше той да ме подуши, а това щеше да забави претърсването.

Намериха го за не повече от десет минути. Влязоха в апартамента в четири и двайсет и една — тогава чух затварянето на вратата, а в четири и четирийсет и три Пърли излезе с нея от къщата. Давам му дванайсет минути, за да й е задал няколко въпроса, след като са намерили пистолета. Почаках да видя, че Пърли се качва в колата със Сара Дейкъс и колата потегля, а после седнах на дивана. Тъй като я бе отвел със себе си, въпросът за пистолета вече беше разрешен. Постоях на дивана няколко минути, докато душевното ми състояние се нормализира.

Взех шапката и палтото си и си тръгнах. Другата полицейска кола все още се намираше отпред — чакаше двамата детективи, които бяха останали в апартамента, и шофьорът й можеше да ме познае, но какво от това? Не го бях разпознал отгоре и не знаех дали той ме познава. Аз минах, без да бързам, покрай колата и той ме изгледа изпитателно, но може би само защото бях излязъл от същата къща.

Прибрах се пеш. Когато изкачих стъпалата и си отключих, минаваше пет и половина и беше притъмняло. Отидох в кухнята, налях си чаша мляко и попитах Фриц:

— Той каза ли ти, че се отървахме?

— Не. — Фриц разглеждаше някакви моркови.

— Е, тогава да знаеш, че се отървахме. Приказвай каквото искаш по телефона. Тръгни отново по жени. Ако те заговори непознат, прави както намериш за добре. Да ти дам ли един полезен съвет?

— Да.

— Искай да ти повиши заплатата. Аз самият ще искам. Между другото забравих да те попитам как мина вечерята снощи. Добре ли ги нахрани?

Той ме погледна право в очите.

— Арчи, не бива никога да говорим за това. За този ужасен ден. Epouvantable^[1]. През цялото време съм си мислил за вас. Не знам нито какво съм правил, нито какво съм им сервирал. Искам да забравя всичко, стига да мога.

— Хюит каза по телефона, че били станали на крака и те аплодирали.

— Е, разбира се. От любезност. Аз си знам, че пропуснах да сложа трюфели в Périgourdine-а^[2].

— Боже господи! Добре, че не съм бил там. Нищо, нека забравим за този случай. Може ли да си взема един морков? Върви прекрасно с мляко.

Той ми разреши и си взех.

Когато Улф слезе от оранжериите, аз седях при бюрото си и попълвах чекове за плащане на разни сметки. Въпреки че не ми каза нищо, знаех, че все още е като на тръни — състояние, което бях изпитал и самият аз, — и затова, щом седна, аз се обърнах към него и му съобщих:

— Успокойте се. Намериха пистолета.

— Откъде знаеш?

Предадох му всичко, като започнах от разговора си с Фриц. Попита ме дали съм взел разписка за снимката.

— Не — отвърнах аз, — Креймър не беше в настроение да подписва разписки. Казах му, че Олтхаус не е бил убит от агент на ФБР, и гой го понесе много тежко.

— Без съмнение. Дали мистър Раг е в кабинета си?

— Възможно е.

— Обади му се.

Обърнах се, взех телефона, но като започнах да набирам, на вратата се позвъни. Оставих слушалката и излязох в коридора, за да хвърля един поглед, върнах се и му казах.

— Можете да му поискате разписка. Той си пое дъх.

— Сам ли е?

Отвърнах: „Да“, отидох и отворих. Креймър не ми носеше литър мляко. Не ми носеше абсолютно нищо, дори един поздрав. Щом взех палтото му, той се втурна към кабинета и като влязох, вече се бе настанил на червеното кожено кресло и говореше. Чух само края: „…и аз съм си виновен за това. Господ ми е свидетел, сам съм си виновен.“ Седнах и той превключи към мен:

— Откъде взе пистолета и кога го остави там?

— Дявол да го вземе — изръмжа Улф, — нямаше нужда да идвате. Трябваше да изчакате, докато подредите мислите си. Арчи, обади се на мистър Раг.

Когато Креймър кипне, не е лесно да спрете парата, но едно нещо подействува — името на Раг. Докато набирах номера — LE 5–7700, — бях с гръб към него и можех само да си представя как скърца със зъби и гледа вбесено Улф. Смятах, че за да се стигне до върха, ще са ми необходими търпение и упоритост, но се оказа, че не е така. Явно надолу бе съобщено, че обажданията от Нироу Улф се ползуват с предимство, което бе добър признак. След секунда чух провлечения тих глас на Раг — чу го и Улф, защото бе вдигнал слушалката си. Останах да слушам.

— Улф?

— Да. Мистър Раг?

— Да.

— Готов съм да получа онзи куршум. Както се уговорихме. Донесете ми го и ако не сте доволен от резултата в срок от един месец, аз ще ви върна картите. Мисля, че ще стане за по-малко време, много по-скоро.

Никакво колебание.

— Идвам.

— Сега ли?

— Да.

Като затворихме, Улф ме попита:

— След колко време ще дойде?

След двайсет минути, а дори и по-малко, отвърнах аз, тъй като не му се налагаше да си търси такси, и Улф се обърна пак към Креймър:

— Мистър Раг ще дойде след двайсет минути. Предлагам да…

— Раг от ФБР?

— Да. Предлагам да отложите атаката си, докато пристигне — и може би докато си отиде, — а междувременно ще ви опиша една операция, която вече приключи. Обещах на мистър Раг, че няма да я разгласявам публично, но вие сте изключение, а тъй като стана възможна благодарение на вас, дължа ви това. Но за да се споразумея с Раг, ще е от полза да ми отговорите на два въпроса. Намерихте ли пистолет в апартамента на мис Дейкъс?

— Разбира се. Току-що попитах Гудуин кога го е оставил там и ще повторя въпроса си.

— Почакайте първо да свършим с мистър Раг. Това ли беше пистолетът, за който Морис Олтхаус е имал разрешително?

— Да.

— Това много ще опрости нещата. Сега да ви опиша операцията…

Той му разказа всичко, а Улф умее да разказва не по-зле от мен — дори още по-добре, ако обичате дълги думи. Нямаше смисъл да не споменава името на Хюит, тъй като ФБР вече знаеше за него, ето защо Улф не спести подробностите. Когато стигна до сцената в кабинета, в която двамата агенти на ФБР са напълно обкръжени от насочени към тях пистолети, а той пуска небрежно картите им в чекмеджето, станах свидетел на нещо, което не бях виждал дотогава и едва ли някога ще видя пак — широка усмивка на лицето на инспектор Креймър. Усмивката му се появи отново, когато Улф му предаде разговора си с Раг и стигна до мястото, когато му заявява, че собствената му честна дума струва много повече. Вече си мислех, че Креймър може дори да скочи и да потупа Улф по гърба, когато на вратата се позвъни и аз отидох да отворя.

Споменах за смущението на Раг, когато Улф го помоли да му донесе куршума, но това бе нищо в сравнение с удара, който изпита сега, като влезе в кабинета и зърна Креймър. Аз бях зад него и не можех да наблюдавам изражението му, но го видях как замръзва и стиска юмруци.

Креймър стана и понечи да му подаде ръка, но си я дръпна обратно.

Докато премествах един от жълтите столове за Раг, той се обърна към Улф:

— Думата ви? Струвала повече от моята? Проклет подлец!

— Седнете — отвърна му Улф. — Независимо дали думата ми струва повече или по-малко от вашата, умът ми действително струва много повече. Никога не правя преценки за ситуацията, преди да съм я проумял. Мистър Креймър се…

— Всички уговорки отпадат.

— Пфу! Не сте такъв глупак. Мистър Креймър се извинява за предположението си, че служител от вашето бюро е извършил убийство. Ако седнете и се съсредоточите, той сам ще ви го каже.

— Не дължа извинения на никого — изръмжа Креймър. Той се обърна, за да се увери, че червеното кожено кресло е все още на мястото, и седна. — Всеки, който укрива сведения…

— Не — прекъсна го Улф. — Ако вие, господа, имате някакви спорове, то това си е ваша работа, но не ги поставяйте в моя кабинет. Искам да разреша ситуацията, а не да я усложнявам. Не обичам да разговарям с прави хора, мистър Раг. Седнете.

— Как ще я разрешите?

— Седнете и ще ви кажа.

Не му се сядаше. Погледна Креймър, погледна дори и мен, като генерал, който оглежда бойното поле и пази фланговете си. Не му стана никак приятно, но седна.

Улф обърна ръка към тях.

— В действителност — започна той — ситуацията съвсем не е объркана. Всички искаме едно и също нещо. Аз искам да се отърва от едно задължение. Вие, мистър Раг, искате да стане съвсем ясно, че хората ви нямат престъпно участие в убийство. Вие, мистър Креймър, искате да намерите и да изправите пред съда лицето, убило Морис Олтхаус. Няма нищо по-просто от това. Вие, мистър Раг, ще дадете на мистър Креймър куршума, който е в джоба ви, и ще му кажете къде сте го намерили. Вие, мистър Креймър, ще сравните този куршум с друг, изстрелян от пистолета, който сте открили днес следобед в апартамента на Сара Дейкъс, и заедно с останалите улики, които несъмнено хората ви продължават да намират в момента, това ще разреши нещата. Няма…

— Не съм казал, че в джоба си нося куршум.

— Глупости. Съветвам ви да се държите прилично, мистър Раг. Мистър Креймър има сериозни основания да предполага, че у себе си укривате веществено доказателство по убийство, извършено в района на неговата юрисдикция. Съгласно законите на щата Ню Йорк той има право да ви обискира веднага и да го намери. Истина ли е това, мистър Креймър?

— Да.

— Но — продължи Улф — това няма да се наложи. Вие сте умен човек. Очевидно във ваш интерес и в интереса на Бюрото е да предадете куршума на мистър Креймър.

— Ами, в мой интерес! — каза Раг. — И после някой от моите хора да застане пред съда и да заяви под клетва, че е бил в апартамента на Олтхаус и т е взел оттам? И това било в мой интерес!

Улф поклати глава.

— Не, наистина не е. Не е във ваш интерес. Дайте на мистър Креймър думата си, тук, неофициално, че куршумът е намерен именно там, и някой от неговите хора ще се изправи пред съда, за да свидетелствува под клетва, че той го е взел от апартамента. Ще има…

— Моите хора не са лъжесвидетели! — заяви Креймър.

— Престанете! Този разговор не се записва. Ако мистър Раг ви даде куршума и ви каже, че е намерен на пода в апартамента на Морис Олтхаус около единайсет часа вечерта, в петък, двайсети ноември, ще му повярвате ли?

— Да.

— Тогава запазете позите си за публика, която ще ги оцени. Ние не сме толкова наивни. Не смятам, че…

— Възможно е да не позира — прекъсна го Раг. — Възможно е той самият да се яви пред съда като свидетел и да разкаже как го е получил. А после ще ме призоват аз да давам показания.

Улф кимна.

— Прав сте. Възможно е. Но той няма да го стори. Ако го стори, аз също ще бъда призован, а и мистър Гудуин и много по-широка публика, отколкото сме ние в момента, ще научи как е бил разкрит убиецът на Морис Олтхаус, след като полицията и прокурорът са изгубили осем безрезултатни седмици с този случай. Няма да го стори.

— Дявол да ви вземе! — изръмжа Креймър. — И двамата!

Улф погледна часовника си.

— Часът ми за обяд минава, господа. Казах всичко, което имах да ви казвам, и изпълних задължението си. Искате ли да уредите това, или ще продължите да упорствувате другаде?

Раг изгледа Креймър.

— Виждате ли нещо нередно в това? Погледите им се срещнаха. Известно време се гледаха в упор.

— Не — отвърна Креймър. — А вие?

— Не. У вас ли е пистолетът?

— Да. — Креймър се обърна към Улф: — Споменахте, че когато свършим с Раг, вече няма да искам да разпитвам Гудуин. Не искам. Може би по-късно, ако се появи някаква трудност. Винаги успявате да се измъкнете, дявол да го вземе! — Той се обърна към Раг. — От вас зависи.

Раг бръкна в джоба си и извади пластмасова кутийка. Стана и направи една крачка.

— Този куршум — каза той — бе намерен на пода в апартамента на Морис Олтхаус, в хола, около единайсет вечерта, в петък, двайсети ноември. Сега е ваш ред. Аз никога не съм го виждал.

Креймър стана, за да го вземе. Повдигна капачето на кутийката, пусна куршума в дланта си, разгледа го и го върна обратно в кутийката.

— Абсолютно прав сте — отвърна той. — Куршумът е мой.