Рекс Стаут
На вратата се позвъни (13)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Необходими са ми пълни осем часа сън и почти винаги успявам да спя толкова, но през онази нощ спах само шест. В един и десет, след като Улф се бе качил да си легне, тъкмо се канех да се настаня на канапето (Фред и Ори спяха горе, а Сол на дивана в предната стая), когато на вратата се позвъни. Връщаха се Фриц, Джарвис и Кърби и щом видях Кърби да залита на прага, се почудих в коя ли канавка се намира херонът. Попитах го къде е колата, но той само ми се опули с плътно свити устни. Помислих, че се придържа към инструкциите, и му казах, че вече може да говори. Фриц рече, че точно сега не би могъл, тъй като бил много пиян, и добави, че колата е отпред, съвсем здрава, макар че един господ знае как е стигнала дотук. Той ги заведе в стаята им с асансьора, а аз, се обух, облякох палтото върху пижамата си, излязох и прибрах херона в гаража. Нямаше нито една драскотина.

Първият номер от петъчната програма бе заплануван за осем и половина. В осем без петнайсет включих силата на волята си, скочих от леглото, сграбчих одеялата, чаршафите и възглавниците и се добрах до стаята си. Когато излизах от банята, след като бях взел душ и се бях избръснал, видях Фред и Ори да седят на леглото и да се прозяват. Споменах им, че ще тръгнем след час и двайсет минути, а те ми казаха да отида да си намокря главата — аз обаче вече я бях намокрил. Предполагах, че ще трябва да се погрижа за закуската си сам, но докато слизах по стълбите, Фред се появи от стаята на Улф — беше му поднесъл закуската почти навреме. В осем и двайсет и осем влязох в кабинета и започнах работния си ден, като набрах номера на мисис Брунър и я открих. „Извинете, че ви безпокоя толкова рано — рекох аз, — но имам важно съобщение за вас. Дали ще бъдете така любезна да отидете до някой уличен телефон и да ми позвъните на този и този номер (дадох й го) в десет без петнайсет или колкото може по-скоро след този час?“ Това щяло да й провали някаква среща, ми отговори тя, и попита дали е толкова важно, аз казах: „Изключително“, и тя се съгласи.

Значи можехме да закусим на спокойствие и толкова по-добре. Фриц знае, че Сол, Фред и Ори обичат яйца au beurre noir^[1], поради което те бяха основното блюдо, поднесено с препечени филийки и бекон; общият брой на яйцата — по две порции за всеки от нас, с по две яйца в порция — възлизаше на шестнайсет. Разноските по тази операция щяха да са главозамайващи.

С картите на ФБР в джоба си, излязох от къщата заедно с телохранителя си в десет без двайсет, отидох до дрогерията на ъгъла и заех позиция близо до телефона. Като човек, който познава жените, бях готов да чакам двайсет минути, но телефонът позвъни в девет и четирийсет и шест, точно когато влезе някакъв човек и се запъти към него. Докато вдигах слушалката, реших, че не е агент на ФБР, дошъл да се обади вместо мен — ролята не му подхождаше.

Мисис Брунър каза, че се надява работата да е наистина важна, защото щяла да закъснее за срещата си.

— Невъзможно е да имате среща, която да е поне наполовина толкова важна — отвърнах аз. — Оставете срещите си. Трябва да бъдете в кабинета на мистър Улф в единайсет без четвърт, нито секунда по-късно.

— Тази сутрин ли? Не мога.

— Можете и трябва да дойдете. Два пъти споменахте, че тонът ми не ви харесва, но това е нищо в сравнение с тона, който ще чуете сега, ако не ми кажете, че ще дойдете. Мистър Улф дори може да ви върне стоте бона.

— Но защо? Какво има?

— Аз съм само куриер. Ще разберете, като дойдете. Не само че е важно, а е от жизнено значение.

Кратко мълчание.

— В единайсет без четвърт?

— Или по-рано. Пак мълчание.

— Добре. Ще дойда.

— Прекрасно. Вие сте идеалният клиент. Ако не бяхте богата, бих се оженил за вас.

— Какво казахте?

— Нищо. — Затворих.

Самият аз не се чувствувах особено жизнен след шест часа сън, но затова пък се чувствувах важен, като прекосявах центъра към Континентал Банк енд Тръст Къмпани на Лексингтън Авеню и зимният вятър духаше в гърба ми. Малцина са имали такава охрана — най-добрият агент между двата океана плюс двама други страшно добри агенти. Ако смятате, че преигравахме, какво би станало, ако се препънех и си счупех главата или ако попаднех на сирена, която да ме омае, а после да са окаже, че е човек на ФБР? Но както и да е, и без това тримата бяха при нас, а разходката щеше да им е от полза. Когато отидох в банката, първо слязох долу, до нашата касета, V сложих картите в нея. Горе, докато осребрявах чек за пет бона, за да допълним паричния резерв в сейфа, си помислих, че бях депозирал аванса точно преди девет дни. Тогава смятах, че шансът ни е едно на милион. Сега…

Трябваше да побързаме, за да стигнем в старата кафява къща преди единайсет без четвърт, и едва успяхме. Бяхме в коридора, събличахме палтата си, когато зърнах ролса на мисис Брунър да спира отпред. Когато стигна до стъпалата, аз вече й бях отворил. Фред и Ори се отдръпнаха, но аз ги повиках.

— Мисис Брунър — казах й аз, — не бихте ли искали да се запознаете с трима души, които — работейки за вас — пропътуваха сто километра в камион, сгънати на четири в дървени сандъци със заковани капаци? И които стояха снощи в продължение на двайсет минути с пистолети, насочени срещу двама агенти на ФБР, докато мистър Улф им говореше обидни неща?

— Ами… ще ми бъде много приятно.

— Така си и знаех. Мистър Сол Панцър. Мистър Фред Дъркин. Мистър Ори Кадър. Ще ви оставя за известно време с мистър Панцър. Ако нямате нищо против, ще сложа палтото ви в предната стая. Ще дойде Ричард Раг, шефът на ФБР за Ню Йорк, не бива да го вижда.

Тя отвори широко очи, но не каза нищо. В този миг реших да се оженя за нея не заради парите й, а заради самата нея. Взех палтото й, а Фред и Ори се отправиха към стълбите, за да чакат пред южната стая и да не позволят на Джарвис и Кърби да излязат и да прекъснат разговора.

В дъното на коридора вляво от кухнята има ниша, а зад ъгъла в нишата — отвор в стената на нивото на очите. Откъм нишата е монтиран плъзгащ се капак, а откъм кабинета отворът е скрит със специална картина, изобразяваща водопад. Ако застанете в нишата и отворите капака, ще виждате по-голямата част от кабинета през водопада и, разбира се, ще може да слушате.

След като, последван от Сол, заведох мисис Брунър до нишата, аз отворих капака и й показах отвора.

— Както ви казах — обясних й аз, — след малко ще дойде Раг. Ще влезе в кабинета при нас с мистър Улф. Мистър Панцър ще ви донесе един стол от кухнята, вие ще седнете тук на стола, а той ще застане до вас. Възможно е разговорът ни да трае от десет минути до два часа, не знам. Няма за разберете всичко, което ще чуете, но ще ви бъде достатъчно. Ако усетите, че ви се кашля или киха, отидете бързо на пръсти в кухнята. Сол ще ви направи знак, ако…

На вратата се позвъни. Подадох глава зад ъгъла на нишата: Раг бе пристигнал пет минути по-рано и стоеше пред вратата. Казах на Сол да донесе стол за мисис Брунър и щом като тръгна към кухнята, аз тръгнах да отворя. Погледнах назад, Сол ми кимна и аз отворих вратата.

Ричард Раг бе четирийсет и четири годишен. Живееше в апартамент в Бруклин с жена си и двете си деца и работеше във ФБР от петнайсет години. Детективите знаят едно-друго. Беше висок колкото мен, имаше дълго лице с издадена напред брадичка и щеше да оплешивее на темето след около четири години или може би след три. Не ми предложи ръка, но се обърна с гръб към мен, докато му помагах да си съблече палтото, така че в известна степен ми имаше доверие. Когато го въведох в кабинета и го придружих до червеното кожено кресло, той остана прав и се огледа — помислих си, че бе твърде заинтересуван от картината с водопада, но възможно бе да греша. Все още стоеше прав, когато се чу шумът от асансьора. Улф влезе, спря пред бюрото си и каза:

— Мистър Раг? Аз съм Нироу Улф. Заповядайте. Докато отиваше към стола си, Раг седна, установи, че е седнал на самия ръб, и се премести по-назад. Погледите им се срещнаха. От мястото си не можех да видя очите на Улф, но погледът на Раг бе твърд и неотклонен.

— Чувал съм за вас — рече Раг, — но никога не съм ви виждал.

— Някои пътища не се пресичат.

— Сега обаче нашите се пресякоха. Предполагам, че записвате разговора.

— Не. Имам апаратура, но не е включена. Нека оставим това. Приех — в продължение на цяла седмица, — че всичко, казано в тази къща, се подслушва. Възможно е вие да носите у себе си някакво устройство, скрито в дрехите ви. Възможно е и моят магнетофон да работи — въпреки че, както вече казах, това не е така. Нека да не говорим за това.

— В тази къща не сме инсталирали подслушвателна апаратура.

Улф повдигна рамене на милиметър и ги отпусна.

— Нека оставим това. Искали сте да ме видите. Раг вкопчи пръсти в дръжките на креслото. Мъчеше се да се държи непринудено.

— Както и очаквахте. Няма нужда да си губим времето в размяна на остроти. Искам картите, които отнехте снощи със сила от моите хора.

Улф обърна ръка към него. И той се държеше непринудено.

— Вие сте този, който подхвърля остроти. Оттеглете това „със сила“. Те първи използуваха сила. Влязоха в къщата ми със сила. Аз само отвърнах на силата със сила.

— Искам картите.

— Оттегляте ли вашето „със сила“?

— Не. Признавам, че отговорът ви бе правилен. Дайте ми картите и ще разговаряме при равни условия.

— Пфу! Глупак ли сте, или вземате мен за такъв? Нямам намерение да разговаряме при равни условия. Дойдохте да се срещнете с мен, защото ви принудих, но ако сте дошли да говорите глупости, може и да си тръгнете. Да опиша ли положението така, както го виждам аз?

— Да.

Улф се обърна към мен.

— Арчи! Писмото на мисис Брунър, с което ме ангажира.

Отидох до сейфа и извадих писмото. Като се върнах, Улф посочи с кимване към Раг и аз му го подадох. Останах до него, а щом той го прочете, протегнах ръка. Раг го прочете пак, този път по-бавно й ми го върна, без да ме погледне, а аз отидох до бюрото си и го прибрах в едно чекмедже.

— Документа си го бива — каза той на Улф. — Официално заявявам, че ако мисис Брунър и близките й са били следени, което не признавам, го е било във връзка с някаква проверка за сигурност.

Улф кимна.

— Разбира се, че ще заявите така. Професионална лъжа. Ще ви опиша положението. Снощи вашите хора си тръгнаха, като оставиха картите си при мен, защото не посмяха да повикат на помощ полицията. Знаеха, че ако някой гражданин ги обвини, че са влезли незаконно в дома му, и поддържа обвинението си, съчувствието на нюйоркската полиция и на прокурора ще е на страната на гражданина. И вие го знаете. Няма да предприемете юридически стъпки да си възвърнете картите, така че те няма да ви бъдат върнати. Аз ще ги задържа. Предлагам размяна. Вие се задължавате да прекратите всякакво следене на мисис Брунър, на семейството й и близките й, включително да не подслушвате телефона й, а…

— Не съм признал, че я следим.

— Как не! Ако вие… Не. По-лесно е да го формулираме така: независимо от всичко, случило се до този момент, вие се задължавате от шест часа днес Бюрото ви да не следи мисис Брунър, семейството й, близките й и дома й, което включва и това да не подслушвате телефоните им, а също и да не следите мистър Гудуин и мен и да не държите дома ми под наблюдение. Аз се задължавам да оставя картите там, където се намират, в моята касета в банката, да не завеждам дело срещу вашите хора за това, че нахлуха в къщата ми, и да не правя никакви публични разкрития, свързани с инцидента. Това е положението, това е предложението ми.

— Имате предвид да се задължа в писмена форма?

— Не, освен ако предпочитате.

— Не. Няма да ви дам нищо в писмена форма. Съгласен съм, що се отнася до следенето, но трябва да получа картите.

— Няма да ги получите. — Улф насочи пръст към него. — Разберете това, мистър Раг. Ще предам картите единствено ако има съдебно нареждане, а такова нареждане ще оспорвам с всичките си средства и със средствата на клиентката си. Вие може да…

— Дявол да го вземе, разполагате с четирима свидетели!

— Знам. Но съдиите и съдебните заседатели понякога са своенравни. Възможно е да им се прииска да се усъмнят в надеждността на свидетелите, дори да са петима — като броите и мен. От ваша страна би било плиткоумно да поставяте под въпрос моите добри намерения. Нямам желание да влизам в смъртна вражда с вашето Бюро; единствената ми цел е да свърша работата, за която са ме наели. Щом като нито преследвате, нито безпокоите клиентката ми и мен самия, няма да се възползувам нито от картите, нито от свидетелите си.

Раг ме изгледа. Помислих си, че ще ме попита нещо, но не, бях само място, където погледът му можеше да си отпочине от Улф, докато си отговаряше на някакъв въпрос, който си бе задал самичък. Това му отне известно време. Най-после се обърна към Улф.

— Пропуснахте нещо — каза той. — Твърдите, че единствената ви цел е да си свършите работата, за която са ви наели. Тогава защо разследвате убийство, с което не сме свързани? Защо Гудуин отиде да се срещне два пъти с мисис Дейвид Олтхаус и посети два пъти апартамента на Морис Олтхаус, защо събрахте онези шестима души тук в четвъртък вечер?

Улф кимна:

— Мислите, че някой от вашите хора е застрелял Морис Олтхаус?

— Не си мисля нищо подобно. Това е абсурдно. Улф се нервира.

— Дявол да го вземе, не можете ли да говорите разумно? Какво може да са търсили, когато нахлуха в къщата ми? Подозирахте, че по някакъв начин съм разкрил посещението на трима ваши хора в апартамента на Морис Олтхаус през нощта, когато е бил убит — аз наистина установих това. Те са ви докладвали, че когато пристигнали там, той е бил вече мъртъв, но вие не сте им повярвали. Или сте се усъмнили в тях. Не знам защо; вие ги познавате — аз не. И сте подозирали или пък сте се страхували, че аз не само съм научил за посещението им, но и че съм намерил улики, че те, че един от тях го е убил. Говорете разумно.

— Все още не сте ми отговорили защо разследвате убийството.

— Не е ли очевидно? Защото научих, че хората ви са били там.

— Как научихте? Улф поклати глава.

— Това ще запазя в тайна.

— Били ли сте във връзка с инспектор Креймър?

— Не. Нито съм го виждал, нито съм го чувал от месеци.

— А с прокуратурата?

— Не.

— Ще продължите ли разследването?

Улф повдигна ъгълчето на устните си.

— Знаете ли, мистър Раг, аз съм в състояние и съм готов да облекча страданията ви, но първо трябва да съм сигурен, че съм си свършил работата. Приемате ли предложението ми? Гарантирате ли ми, че от шест часа вечерта вашето бюро няма да следи по никакъв начин нито мисис Брунър, нито някого от хората, свързани с нея?

— Да. Това е уредено.

— Задоволително. Сега ви моля да поемете едно друго задължение. Искам да дойдете тук, когато ви помоля, и да ми донесете куршума, който един от вашите хора е взел от пода в апартамента на Морис Олтхаус.

Вероятно не е лесно да смутите Ричард Раг. Ако човек се смущава лесно, не може да стане шеф на ФБР в най-важния град след Вашингтон. Но Улф успя. Раг отвори уста. Трябваха му само две секунди, за да я затвори, но все пак Улф го беше изненадал.

— Сега пък вие не говорите разумно — рече той.

— Но аз наистина говоря разумно. Ако ми донесете куршума, когато ви помоля за това, почти със сигурност — изкушавам се да кажа „със сигурност“ — ще мога да установя, че Олтхаус не е бил убит от вашите хора.

— Вие сте страшно безочлив човек! — Раг вече бе затворил уста. Сега бе присвил очи. — Ако имах такъв куршум, бих ви го донесъл само за да имам възможност да ви наругая.

— Имате, имате. — Улф не губеше търпение. — Какво се е случило през онази нощ в апартамента на Олтхаус? Едно лице, което ще нарека „X“ — бих могъл да използувам по-подходящо име, но засега X ще свърши работа, — го е застреляло със собствения му пистолет. Куршумът е минал през тялото му, ударил се е в стената и е паднал на пода. X си е отишъл, като е взел пистолета със себе си. Малко след това пристигнали вашите хора — влезли по същия начин, както проникнаха снощи тук. Да се впускам ли в подробности?

— Да.

— Тук не позвъниха на вратата, защото бяха сигурни — така смятаха, че къщата е празна. Наблюдават я вече цяла седмица. Там са позвънили, а вероятно са се обадили и по телефона, но той не отговарял, защото бил мъртъв. След като претърсили апартамента и намерили онова, за което били дошли, се сетили, че ще заподозрете някого от тях в убийството, и като доказателство, че не са те, взели куршума, който бил на пода. Това представлявало нарушение на един закон на щата Ню Йорк, но те вече били нарушили друг, така че защо да не нарушат и този? Взели са го и са ви го предали заедно с доклада си. — Улф махна с ръка. — Възможно е тази тяхна постъпка, вместо да ви убеди в невинността им, да е предизвикала точно обратния резултат, но няма да разсъждавам върху умствените ви процеси и върху причините да не им повярвате. Както казах, вие си знаете хората. Но куршумът, разбира се, все още е у вас и аз го искам.

Раг продължи да го гледа с присвити очи.

— Слушайте, Улф. Веднъж вече попаднахме в капана ви, дявол да го вземе. Капанът ви бе добър. Но втори път няма да се хванем. Ако имах такъв куршум, от моя страна би било много тъпо да ви го дам.

— Ще е тъпо да не ми го дадете. — Улф направи гримаса. Жаргонните думи, които му харесват и които използува, не са много — „тъпо“ не е сред тях, а я бе изрекъл. Той възвърна предишното си изражение. — Занимавам се с това, защото съм задължен на лицето, от което научих, че хората ви са били там онази вечер, а не обичам да имам задължения към никого. С разкриването на убиеца аз ще върна дълга си и — покрай другото — вие също ще бъдете облекчен. Не бихте ли искали да се установи, че Олтхаус не е убит от вашите хора? Донесете ми куршума и това ще стане. Ще ви предложа нещо друго: донесете ми куршума и ако до един месец подозрението, което сега тегне върху вашите хора, не бъде снето чрез разкриването на истинския убиец, аз ще ви върна картите. Няма да мине месец, вероятно няма да има дори седмица. Раг отвори очи.

— Ще върнете ли картите?

— Да.

— Споменавате „разкриване“. Разкриване пред кого?

— Пред вас. В достатъчна степен, за да се убедите, че хората ви са невинни — тоест невинни в убийство.

— Правите предложение, но каква гаранция ще имам?

— Думата ми.

— Колко струва думата ви?

Повече от вашата. Много повече, ако може да се вярва на онази книга. Никой на този свят не може да твърди, че някога съм престъпвал думата си. Раг пренебрегна намека.

— Кога ще ви трябва куршумът, ако наистина е у мен?

— Не знам. Възможно е още днес. Или утре. Искам да ю получа лично от вас.

— Стига наистина да с у мен. — Раг стана. — Трябва да си помисля. Не ви обещавам нищо. Аз ще…

— Но вие вече обещахте. Никакво следене — нито на клиентката ми, нито на мен.

— Това — да. Имам предвид… знаете какво имам предвид. — Той тръгна, после спря и се обърна. — Цял ден ли ще сте тук?

— Да. Но ако телефонирате, не забравяйте, че линията се подслушва.

Това не му се стори никак смешно. Съмнявам се дали в момента имаше изобщо нещо, което би му се сторило смешно. Излязохме заедно в коридора и докато му държах палтото и му подавах шапката, той дори не забеляза, че съм там. Затворих след него, обърнах се и видях, че клиентката влиза в кабинета, а Сол я следва по петите, и реших да не се женя за нея. Би трябвало да ме изчака, за да я придружа аз. Влязох в кабинета и станах свидетел на една жива картина: мисис Брунър и Сол бяха застанали пред бюрото на Улф и го гледаха, а той се бе облегнал назад със затворени очи. Картината бе хубава и аз се спрях на вратата, за да й се полюбувам. Измина половин минута. Цяла минута. Това стигаше, тъй като тя имаше среща, приближих се до тях и попитах:

— Добре ли се чуваше?

Улф отвори очи. Без да ми отговори, тя му каза:

— Вие сте невероятен човек. Направо невероятен. Наистина не мислех, че бихте могли да извършите такова нещо. Невероятно. Има ли изобщо нещо, което да не е по силите ви?

Той се изправи в стола си.

— Да, госпожо — рече Улф, — има. Не е по силите ми да налея разум в главата на глупака. Опитвал съм. Мога да добавя и други неща. Сега разбирате защо беше желателно да дойдете. В писмото, което подписахте, се казва: „ако постигнете желания от мен резултат“. Доволна ли сте?

— Разбира се, че съм доволна. Това е невероятно.

— На мен самия ми е малко трудно да повярвам. Моля, седнете. Има нещо, което трябва да ви кажа.

— Наистина има. — Тя седна на червеното кожено кресло. Сол зае един от жълтите столове, а аз седнах на моя стол. Тя попита: — Какъв беше капанът, който сте им поставили?

Улф поклати глава.

— Не става дума за това. То може да почака. Мистър Гудуин ще ви разкаже подробно всичко в подходящо за вас и за него време. Трябва да ви кажа нещо не за онова, което вече е направено, а какво трябва да се прави сега. Вие сте моя клиентка и трябва да ви предпазвам от неудобни ситуации. Дискретна ли сте?

Тя се намръщи.

— Защо питате?

— Моля, отговорете. Дискретна ли сте? Може ли да ви се повери тайна?

— Да.

Той обърна глава към мен:

— Арчи!

Дявол да го вземе този човек! Мен можеше да ме поставя в неудобни ситуации! А ако все пак променя решението си и се оженя за нея?

— Да — казах, — ако знам накъде биете, а струва ми се, знам.

— Разбира се, че знаеш. — Обърна се пак към нея: — Искам да ви спестя неудобната ситуация полицията да задържи секретарката ви, може би във ваше присъствие, за да я разпитва във връзка с убийство, което тя вероятно е извършила.

При разговора с Раг той бе успял само да го смути, но тези думи направо потресоха клиентката му. Тя не отвори уста — тя остана втрещена, без да може да каже нито дума.

— Казвам „вероятно“ — продължи Улф, — но е почти сигурно. Жертвата е Морис Олтхаус. Мистър Гудуин ще ви разкаже с подробности и за това, но не сега, не докато положението все още не е разрешено. Бих предпочел сега да не разкривам никакви факти, но като моя клиентка имате право на защита от моя страна. Искам да ви дам един съвет.

— Не ви вярвам — заяви тя. — Искам да науча подробностите още сега.

— Няма да ги научите — отвърна рязко Улф. — Прекарах изтощителна седмица, изтощителна нощ, изтощителен ден. Ако и сега ми създавате затруднения, ще си изляза, а вие ще напуснете къщата и вероятно ще отидете да разпитвате мис Дейкъс. Тя ще се изплаши и ще офейка, а когато полицията я намери и я върне, ще имат много въпроси и към вас — любезни въпроси, но много. Искате ли да стане така?

— Не.

— В такъв случай ето какво ще ви посъветвам. — Той погледна стенния часовник. — Дванайсет и пет. Мис Дейкъс кога излиза за обяд?

— Различно. Храни се там обикновено около един часа.

— Значи мистър Панцър сега ще тръгне с вас. Кажете й, че ще ремонтирате помещенията — ще боядисвате, ще измазвате, нещо подходящо, и няма да ви е нужна до края на седмицата. Мистър Панцър ще започне подготовката за ремонта веднага. Тя, секретарката ви, ще бъде задържана, но поне няма да я арестуват в къщата ви. Не искам да арестуват убиец в дома на мой клиент. А вие?

— Не.

— Нито пък ще искате да изживеете неприятната изненада да седите в кабинета със секретарката си, а полицията изведнъж да пристигне и да я издърпа навън.

— Не.

— Тогава можете да ми поблагодарите, когато ви е удобно, че съм ви спестил това. В момента не сте в настроение да благодарите на никого за нищо. Ще вземете ли мистър Панцър във вашата кола, или той да дойде отделно? Бихте могли да обсъдите тази работа с него по пътя. Той в никакъв случай не е глупав.

Тя хвърли поглед към мен, а после погледна отново Улф.

— Не може ли да дойде мистър Гудуин?

Сол все още не бе удържал пълна победа. Това не изменяше решението ми относно брака, тъй като предпочитам инициативата при ухажването да е моя, но все пак печелех една точка. Улф й каза: „Не, мистър Гудуин си има работа“, и клетата жена трябваше да се задоволи със Сол. Той донесе палтото й от предната стая, помогна й да го облече и признавам, че изпитах леко пробождане. Тя щеше да започне да оценява достойнствата му, преди още да са стигнали до Седемдесет и четвърта улица. Тъй като не исках да им преча, не излязох да ги изпратя в коридора.

Щом чу, че вратата се затвори, Улф наведе глава към мен и нареди:

— Кажи нещо!

— Исусе Христе! — възкликнах аз. — Подходящо ли е? Познавам един човек, казва се Бърнбаум, който използува този израз, за да покаже, че не страда от религиозни предразсъдъци. Исусе Христе!

— Задоволително.

— Напълно.

— Телефонът ни още се подслушва. Ще можеш ли да се срещнеш с мистър Креймър преди обяд?

— След обяда ще е по-добре. Ще е в по-добро настроение. За да приготвят заповед за арестуване, ще им е необходим не повече от час.

— Добре. Но недей… Да, Фред? Фред Дъркин съобщи от вратата:

— Онези двамата искат да закусват.