Елизабет Адлър
Собственост на една дама (7)

Глава 6

Валентин Соловски дълго време седя самотен на масата си в ресторанта, където нямаше други посетители. Само един келнер стоеше прав до вратата, през ръката му беше преметната чиста бяла кърпа, и търпеливо чакаше известния гост да довърши бутилката „Шато Марго“. Соловски беше поставил стола си така, че можеше да вижда бушуващата навън виелица. Като руснак, беше свикнал с подобни гледки. Не беше очаквал обаче снежната буря и затварянето на женевското летище. Отпи още една глътка от превъзходното бордо, задържа го на езика си, за да се наслади на вкуса му, но умът му беше на много мили далеч — в Москва, в мига, в който се срещна с баща си.

Денят, който беше променил живота му, започна като всеки друг ден. Беше се събудил рано в малкия, но елегантно обзаведен апартамент, който се намираше на булевард „Кутузовски“. Сградата беше стара, с високи тавани и украсени с гравюри мраморни камини, които по някакъв начин бяха останали непокътнати след революцията. Преди няколко години сградата беше разделена на апартаменти, които бяха раздадени на изтъкнати членове на партията. Благодарение на постовете на Валентин в чужбина, трите стаи, които той заемаше, бяха обзаведени с руски антикварни мебели и картини, които бяха донесени обратно от Париж. А кухнята му беше обзаведена с модерни американски кухненски приспособления и електроуреди, макар само кафемашината да изглеждаше употребявана. Лавиците, които заемаха пространството от пода до тавана, съдържаха книги на няколко езика и покриваха различни области от живота и знанието. Валентин Соловски говореше френски, английски, немски и италиански, както и руски, и някои от неговите диалекти. Изненадващо за такъв ревностен член на Партията, по стените не висяха картини, изобразяващи Революцията, нямаше пропагандни лозунги, нито снимки на работници, застанали гордо до някой трактор или пък до модерна заводска апаратура. Но имаше портрет на Ленин. Другите единствени снимки бяха поставени в рамки и се намираха върху малка масичка във всекидневната стая. Едната беше на дядо му, Григорий Соловски, и на нея той беше на шейсет години — тъмнокос и мургав, стъпил здраво на късите си крака на селянин и прегърнал с една ръка съпругата си. Нейната руса коса беше изцяло побеляла, но сините й очи бяха все така по детски невинни и блестящи като на младо момиче. Бяха умрели един след друг в разстояние само на няколко седмици преди десет години — той от рак на мозъка, а тя от сърдечен удар.

До тяхната снимка беше тази на чичо му, Борис Соловски, суров и строг. Главата му беше гола като билярдна топка, от носа до устата му се спускаха горчиви линии, а веждите над черните му, излъчващи фанатизъм, очи, бяха винаги смръщени. Борис не се беше женил никога, въпреки че клюките за неговите любовни похождения се шепнеха от ухо на ухо из цяла Москва. Говореше се още, че е садист не само в любовния си живот, но и като шеф на КГБ, какъвто беше от седем години.

Най-голямата снимка беше на бащата на Валентин, Сергей Соловски, и на неговата майка, Ирина, заснета в техния сватбен ден. И двамата се усмихваха пред обектива. Тази беше любимата снимка на Валентин, защото той никога, през целия си живот, не беше виждал баща си толкова щастлив, колкото беше на снимката. Ирина изглеждаше достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, но не можеше да се отрече, че любовта озарява сладкото й личице. Бяха красива двойка: Сергей — висок, рус, с волева брадичка, с ястребови очи Ирина — дребничка и крехка балерина, с тъмна копринена коса, прибрана назад в класическата прическа на танцьорките. Всички движения на майка му бяха много грациозни, независимо дали танцуваше в „Болшой театр“ или копаеше в градината на вилата, която имаха в провинцията. На последната снимка тя беше сама на сцената. Ирина, дъщеря на селски дърводелец и неговата неграмотна съпруга, изглеждаше като принцеса в одеждите на Аврора от балета „Спящата красавица“. Апартаментът беше дом на Валентин в продължение на десет години, освен в случаите, когато беше в чужбина по работа. Той се надяваше, че ще го напусне само за да се изкачи по стълбицата на властта. А искаше това повече от всичко друго на света.

Като всички руски младежи, Валентин беше членувал в Пионерската организация, а по-късно, когато беше навършил четиринайсет години, в Комсомола — комунистическата организация на младежта. Религията и бог никога не бяха имали място в живота му, защото децата бяха учени да се посвещават единствено на Партията. Много малко от тях не се подчиняваха. Валентин още си спомняше как съучениците му се бяха подигравали с две момчета, чиито родители ходеха на църква. Животът на семейството беше станал непоносим и съвсем скоро те „се преместиха“ от Москва в далечните, замръзнали северни земи. Той знаеше, че онези, които не членуват в Комсомола, няма да могат да продължат образованието си в университет. Разбира се, в неговия случай — син на член на Партията, който заема важен пост — тези въпроси бяха немислими. Той автоматично беше включван във всичко в образованието и другите сфери, което можеше да му помогне да се издигне в политическата йерархия. Беше завършил Московския университет, четеше трудове по международна политика и международно право, а една година беше служил като кадет в неизвестната „Спецназ“ в лагер близо до град Рязан, Белорусия. Мотото на полка им беше: „Винаги готов за саможертва в името на социалистическата родина“. Живееха с тази вяра и бяха обучавани да се подчиняват на нарежданията на началниците без колебание, независимо колко крайни са те. Скоро станаха експерти по политическите убийства и тероризма. В малките бараки бяха натъпкани по сто войника, които работеха ден и нощ. Упражненията и маршировките не спираха нито за миг. Всяка неделя на някои от тях беше даван отпуск, за да отидат до най-близкия град. Но да посетят семейството си, им се разрешаваше само ако някой от роднините им починеше. Плащаха им колкото да си купуват цигари и тоалетни принадлежности. Алкохолът беше строго забранен. Валентин никога не разбра защо младежите искаха да се обучават в „Спецназ“, макар че като кадет неговата съдба беше по-различна от тяхната. На него му харесваха усилените физически упражнения, но ненавиждаше насилието, принудата да служи цяла година, а още по-силно ненавиждаше последвалите шест месеца служба на границата с Афганистан. Но знаеше, че така изпълнява дълга си.

Целта му беше пределно ясна още от детските години. През целия си живот беше заобиколен от хора, които притежаваха голяма политическа власт — дядо му, баща му, чичо му и техните приятели. И също като баща си, той имаше един-единствен друг интерес — музиката. Когато беше момче, баща му често го водеше в балет — театъра, за да гледат как танцува майка му на симфонични концерти или на опера. Сядаха един до друг на тапицираните в червено меки седалки в московските концертни зали и се потопяваха в музиката. В тези моменти Валентин чувстваше баща си близък както никога. А след това Сергей го водеше да вечерят в любимия му ресторант. Ръководеше го старо циганско семейство. За изненада на Валентин, баща му знаеше всички техни песни. Понякога той дори пееше, докато циганите свиреха на китарите и балалайките си.

Но Сергей Соловски се тревожеше за сина си. Когато на Валентин предложиха първия, отговорен пост на служител в Министерството на външните работи, той го предупреди да не следва толкова целенасочено амбициите си.

— Не изключвай предварително любовта от живота си, Валентин — беше му казал той, докато двамата се разхождаха в градината на извънградската си вила, след като бяха дали празнична вечеря, за да отпразнуват назначението на Валентин. — Тя е едно от ценните, истински човешки чувства, които са все още достъпни за руснаците.

— Разбира се, че няма, татко — беше отговорил той, силно изненадан. Но дори тогава знаеше, че неговата цел, а именно да стане един от руските водачи, винаги ще бъде на първо място. Животът се простираше пред него и всяка крачка го приближаваше към целта и той се беше заклел, че няма да позволи на никого и на нищо да застане на пътя му. Искаше да съедини отделните държави, които формираха съюза, така както те никога не бяха съединявани от времето на Ленин и революцията. Беше се заклел, че ще направи родината си световна сила.

Всичко вървеше, както го беше планирал. Бързо следваха назначение след назначение. Той винаги си осигуряваше важните постове в чужбина, които му позволяваха да изучава силните и слабите страни на другите нации.

Винаги научаваше по нещо ново. Щеше да използва знанието по-късно.

Беше много изненадан, когато баща му го повика преди три месеца. Помоли го да остави за малко Вашингтон, защото работата била важна и спешна. Беше обаче още по-изненадан, когато му разкриха какъв е проблемът. Бижутата на княз Иванов най-после се бяха появили на пазара. Русия искаше да открие човека, който ги притежаваше, и да го върне в страната. Отговорен беше чичо му Борис, който „помоли“ Валентин да изпълни задачата.

— Но защо аз? — беше започнал да протестира той, докато нетърпеливо крачеше по червения килим в огромния кабинет в Кремъл. — Защо просто не пуснете КГБ по следата?

Очите на баща му имаха странен израз, когато той отговори:

— Въпросът е много „деликатен“. Америка знае защо ни е необходим човекът, който продава бижутата. Ти трябва да си нашият човек на фронта, Валентин. Като дипломат, ти пътуваш навсякъде по света без ограничения и без да привличаш вниманието, можеш да присъстваш на търговете и да търсиш загадъчната „дама“. Ще обсъдиш въпроса с Борис утре — беше завършил баща му и беше протегнал ръка, за да заглуши по-нататъшните му протести. — А сега трябва да тръгвам за телевизионната станция в Останкино. Ще предават концерта на победителите в националния конкурс за млади изпълнители. Защо не дойдеш с мен?

Валентин познаваше баща си добре, затова не повдигна въпроса за смарагда по време на пътуването до телевизионната станция. Щом Сергей не искаше да говори, сигурно си имаше причина. А и той знаеше, че се подслушват колите дори на главните шефове в Партията. „Доверие“ не беше дума, която е на почит сред служещите в Кремъл. Когато пристигнаха, Сергей освободи лимузината, като каза на шофьора да се върне след два часа.

Като завърши телевизионната програма, той помоли сина си да се поразходят. Отидоха в парка „Дзержински“ и мълчаливо тръгнаха из Ботаническата градина. Минаваха покрай столетни дъбове и други красиви дървета.

— Много ми е трудно да ти кажа онова, което трябва да знаеш — беше казал най-после Сергей. — Мислех, че тайната ми ще умре с мен, така както умря тази на дядо ти.

Валентин го беше погледнал с нескрита изненада.

— Знам, че понякога си се питал защо аз и чичо ти Борис сме толкова различни — поде Сергей. — Сега мога да ти кажа. Защото аз бях осиновен от Григорий Соловски, когато бях на шест години.

— Осиновен? — извика Валентин, спрял рязко на място и втренчил безумен поглед в баща си. — Това не е важно — беше побързал да добави той. — За мен няма значение кой си. Ти си син на Григорий Соловски. Ти си моят баща.

— Но то има значение за Борис — беше отговорил спокойно баща му. — Той беше тромаво и непохватно момче и ми завиждаше, че съм различен от него. На шест години вече говорех френски и английски като аристократите, а не с руски акцент, присъщ на по-простите хора. Бях по-умен от него и яздех по-добре. Възприемах бързо и бях по-добър ученик. Той ревнуваше, а аз се ужасявах от него. Борис беше жесток, беше обезумял от завист. Днес биха го нарекли „психопат“. — Той се обърна с лице към Валентин. — Трябва да разбереш, че Борис е не само мой, но и твой враг. — Сергей сви рамене. — За него черното си остава черно, а бялото — бяло. Няма средни пътища, няма средни цветове, като сиво например. Онзи, когото иска да отстрани, го убива.

Известно време вървяха мълчаливо, а после Сергей продължи да говори:

— Онова, което тревожи Борис, е фактът, че Григорий никога не каза на семейството си кой съм аз. Каза само, че съм сирак на Революцията. Но Борис подозираше, че съм аристократ, и винаги, когато можеше, се опитваше да узнае кой съм. И когато разбра, реши да ме убие. — Той въздъхна уморено, с досада. — Цял живот вървях по въжето, опънато между двете ми самоличности. Бях едновременно и човекът, какъвто бях по рождение, и човекът, в който се бях превърнал. Трябваше да бъда верен и на двете — и на рожденото си звание, и на придобитите ценности. И до мен, винаги готов да ме хване в капан, беше Борис. И затова реших да изживея живота си сам. Бях решил, че няма да е честно да се оженя, защото някой ден можеха да открият истинската ми самоличност, да ме арестуват и убият. А после, много години по-късно, срещнах майка ти и се влюбих. Вече бях по-възрастен и си казах, макар да беше егоистично от моя страна, че щом Борис досега не е разбрал нищо, никога няма да разбере. В деня, когато дойде на сватбата ми, Борис се усмихваше мило. Целуна булката, смееше се, шегуваше се. Никога не го бях виждал толкова щастлив. Когато заминахме на меден месец, той ми подаде плик. „Малка изненада за теб, Сергей“ каза той, а в очите му светеше онова злобно пламъче, което помнех от детските години. А после добави: „Дали не трябваше да кажа Алексей?“. Никога няма да забравя смеха му. Звучеше като смях на луд и аз вече знаех, че той наистина е луд. — Гласът на Сергей трепереше, когато каза: — В плика беше снимката на истинския ми баща.

Сергей замълча. Продължаваха да се разхождат из парка, а Валентин се чудеше, силно озадачен, защо снимката на истинския му дядо е била толкова важна.

— Естествено, разбрах, че Борис знае истината — каза Сергей най-после. — По време на медения месец чаках да видя какво ще предприеме. Чаках дни, седмици, месеци. Бях като човек, качен на гилотината, който чака острието да падне. Най-после разбрах, че Борис знае истината, но няма истинско доказателство. Фактът, че много приличам на мъжа от снимката, както и ти, Валентин, не беше достатъчен да убеди съда, че един от облечените във власт членове на Партията не е онзи, за когото се представя. Можеше да бъде чисто съвпадение и като ме обвинеше, Борис щеше да изложи на риск собствената си кариера. Имаше нужда от доказателство. Но през всичките тези години той носеше дубликат от снимката в портмонето си. Той знае, че аз знам, че не е забравил.

— Сигурен съм, че вече няма значение кой е бил баща ти — каза Валентин, за да му вдъхне надежда.

— Има значение — отговори тихо Сергей и извади от джоба си пръстена, който винаги беше носил със себе си. Той представляваше звезда от огромен червен рубин в богато украсена златна обковка. Подаде го на Валентин и каза: — Това е всичко, което ми остана от нашето наследство. Моето истинско семейство беше едно от най-богатите в Русия. Бяха от такава важност, че заемаха второто място, след царя, в списъците на ЧК, които осъждаха хората на смърт. Моят баща, и твой дядо, беше княз Миша Иванов. На нашето семейство принадлежат билионите и мините. И твоята братовчедка, твоя кръв и плът, трябва да намериш и да доведеш обратно в Русия. При Борис и на сигурна смърт.

И тогава, докато се разхождаха бавно в парка, Сергей му разказа какво се случи през онази дълга и тъмна нощ в гората преди толкова много години. И Валентин видя как целият му живот се разбива пред очите му.

* * *

Валентин пресуши и последната капка превъзходно бордо, даде извънредно щедър бакшиш на келнера и излезе бавно от ресторанта. Влезе във фоайето и се настани до прозореца. Кал Уорендър седеше до камината и разговаряше оживено с американската телевизионна репортерка Джени Рийс. Завиждаше и на двамата за спокойствието на ума и душата. Тя беше американската красавица, за каквито мечтаят всички чужденци като него — с дълги крака, красива и крехка, уязвима. Отпи от кафето и се запита за какво ли разговарят, така погълнати един от друг. Но през цялото време в подсъзнанието му звучаха думите на баща му: „Твоята братовчедка, твоя плът и кръв, трябва да доведеш обратно в Русия, на сигурна смърт“. Той веднага беше разбрал, че Борис иска „дамата“ не заради държавата, а защото тогава ще може да потвърди онова, което знае за Сергей. Борис искаше да види баща му мъртъв.

Валентин беше разбрал още в началото на кариерата си, че никой не може да постигне политическа власт, без да направи някаква саможертва. Човек, който непрекъснато е изложен на общественото мнение и преценка, може по всяко време да бъде призован да даде обяснение за действията си. От него се очакваше да бъде пример за останалите. Той дълго време беше обмислял своите възможности. На първо място беше дългът му към родината. Равновесието на силите беше също от първостепенно значение, а сега то беше нарушено. Ако той намереше „дамата“, която явно беше потомка на княз Иванов, и я върнеше в Русия, неговата родина не само щеше да си възвърне парите, които мислеше, че по право й принадлежат, но, което беше още по-важно, щеше да придобие изключителни права върху индийските мини. Имаше само един начин да спаси живота на баща си, а и своя собствен, и в същото време да запази интересите на Русия. Трябваше да намери „дамата“ преди американците. И после да я убие, преди Борис да се добере до нея. Мислеше с горчивина за това, че обучението му в Рязан щеше най-после да му бъде от полза. Но той щеше да бъде много по-милостив палач от чичо си Борис, който обичаше да измъчва жертвите си. Надпреварата беше в стихията, помисли си той уморено. И без значение как щеше да го постигне и кого щеше да използва за целта, той трябваше да намери „дамата“ първи. Извърна глава от прозореца и срещна погледа на Джени Рийс. Кал Уорендър си беше отишъл и тя беше сама. Той взе чашата си с бренди и тръгна към нея.

— Мис Рийс — каза той, като посочи прозореца, — виждам, че и двамата сме станали жертва на бурята. Дали няма да ме съжалите заради самотата ми и да изпиете с мен едно питие?

Джени си пое дълбоко дъх и го погледна прямо, право в очите.

— За мен ще бъде удоволствие, мистър Соловски — каза тя.