Шенън Уейвърли
Романтичен полет (9)

Девета глава

Цяла седмица Ник заспиваше с надеждата, че до сутринта споменът за полета ще избледнее. Напразно! Нищо не се получаваше. При мисълта за Хедър Леандро стомахът му се свиваше от гняв и болка. Защо животът бе толкова жесток?

Проклета да е Челси Лотън с нейното нахалство! Нямаше право да си играе с чувствата на хората. Какво си въобразяваше? Не знаеше ли, че тази гледка ще го разкъса?

Напротив! Точно това целеше — да му покаже едно наистина болно дете, за да осъзнае колко по-здрава е Кейти. С голямо удоволствие му натри носа. Имаше желание да я хване за раменете и силно да я разтърси или поне да й каже какво мисли за нея. Няколко пъти бе вдигал слушалката, но в последния миг нещо го възпираше.

За щастие напоследък бе твърде зает. Топографите очертаха новите писти и архитектът най-сетне представи подходящ проект за скиорската база. Старите сгради трябваше да се ремонтират и с помощта на чука и триона Ник се опита да потисне обърканите си мисли.

За нещастие, точно в разгара на работата пред очите му изплуваше стреснатият й поглед, разтрепераният й глас и бликналите сълзи. Дали разиграваше театър или…

Не! Не можеше да повярва, че несъзнателно и наивно го качи при болното от рак дете. Когато обаче седмицата се изтърколи, а раздвоението му остана, Ник заподозря, че грешката е в самия него.

Изпита странно нетърпение да си намери самостоятелна квартира и сериозно се зае с търсенето. Несъмнено бе страшно задължен на Локуд, но повече не можеше да остане в гостоприемния му дом. Причината бе в неспособността му да спазва наложения на вечеря строг етикет, след като цял ден е работил рамо до рамо с Чет.

След поредната тревожна нощ с кошмарния сън за Челси, Ник разбра, че има и още нещо. Добре поне, че съзнаваше абсурда на чувствата си. Той определено не харесваше този тип жени и трябваше да се отдръпне, докато магията отмине. На този свят няма нищо вечно.

През това време щеше да отделя повече внимание на Грейс. Вечер обикновено гледаха телевизия или играеха на карти. В събота можеха да прекарат целия ден заедно, но Ник реши да излезе с Кейти, за да й купи летни дрехи. Грейс пожела да ги придружи, но той внимателно отклони предложението и. Искаше да бъде само с дъщеря си. Детето стремително растеше и не след дълго вече нямаше да излиза с него.

Мисълта за Челси не го напусна дори в търговския център на Питсфийдц. Докато Кейти възторжено му описваше сладоледа с лешници, гласът на Челси проряза възбудения му мозък: „Моля те, обясни ми? Какво толкова те разстрои?“.

Разтърси глава, но тутакси видя разплакалите й очи и разтрепераните й устни. Дали не бе прибързал с изводите си? Все пак не можеше да бъде толкова двулична.

Опита се да мисли за друго. Довечера ще предложи на Грейс да отидат на ресторант или на кино. Сигурно щеше да й хареса. Отдавна не бяха излизали.

— Татко, ще вляза да си измия ръцете — стресна го Кейти. Бяха застанали пред вратата на умивалнята.

— Можеш ли сама?

— Да не съм бебе?

— Разбира се, че не си — усмихна се Ник.

„Инвалид ли?“ — присмя му се гласът на Челси. Крайно изтощен, той се облегна на стената. Вероятно прекаляваше с грижите си, но какво от това?

Но гласът продължи: „Остави я да се справя сама!“.

Ник отново тръсна глава, сякаш да го заглуши и се загледа във витрината на близкия бижутериен магазин. Чудесно! Можеше да потърси пръстен за Грейс.

На витрината обаче нямаше годежни пръстени, а само ръчно изработени сребърни обеци, колани и медальони. Разнообразни несиметрични бижута, каквито Челси обичаше да носи. По дяволите, изруга наум той и бързо се отдалечи. Как можа тази жена да му влезе под кожата?

 

 

Грейс с възторг прие идеята да отидат на кино. Даваха филм на Уолт Дисни и тя бе сигурна, че ще го харесат не по-малко от Кейти.

Тримата тъкмо излизаха от колата, когато до тях паркира красив червен форд.

— Но това е Челси! — извика Кейти и се втурна натам.

Изтормозен до смърт от мислите си за нея, Ник бе готов да повярва, че е преследван, но когато бавно вдигна очи над колата, видя, че и тя е не по-малко притеснена.

Грейс очевидно познаваше възторжения младеж, който пристигна с Челси. Представи му го като Тед Макгилис.

— Кой филм ще гледате? — попита Тед. Макар че никога не го бе срещал, Ник изпита необяснима неприязън.

— Мултипликационният — отвърна Кейти.

— Ние също! — извика Тед.

Нима трябваше да седят в една зала? Сърцето му тревожно заби и за миг срещна погледа й. Изглеждаше уморена и разстроена, сякаш бе прекарала тежка седмица. Вътре в него нещо се прекърши.

— Челси, от името на Ники и Кейти искам да ти благодаря за приятната вечер, която са прекарали у вас. — Грейс тръгна заедно с нея към входа на киното.

— Н-няма за какво!

— О, има разбира се. Когато пристигна, Ники не познаваше никого, а сега има толкова много приятели. Оценявам жеста ти.

— Какъв жест?

— Ами нали ги запозна с роднините си и очевидно са си допаднали. Кейти бе във възторг от твоите спагети. Трябва да ми дадеш рецептата.

— О, разбира се.

Грейс продължаваше да говори и той разсеяно се заслуша.

— Боях се, че тук няма да му хареса и че ще трябва да се преместим — снижи глас тя, но все пак Ник я чуваше. — Но сега мисля, че ще остане и ще пусне корени.

— Едва ли е заради мен, Грейс.

Челси отметна гордо глава и Ник щеше да се засмее, ако не се чувстваше толкова тъжен и виновен.

По ирония на съдбата, киното бе полупразно и трябваше да седнат заедно. Ник зае мястото в единия край на малката им група, докато Челси се настани в другия.

Светлините угаснаха и той направи опит да се съсредоточи във филма, но нищо не се получи. Присъствието й го притесняваше, сякаш я виждаше на екрана.

По средата на филма завъртя глава към нея. Вече няколко пъти се бе обръщал, но този път погледите им се срещнаха. Очите й го пронизаха дори през тъмната зала и дъхът му секна. Изпита неудържимо желание да й обясни, че е сбъркал, че не е трябвало да я обвинява и че не иска да е тъжна.

Забеляза, че Грейс го наблюдава едва когато тя хвърли поглед и към Челси. Облегна се смутен назад и се втренчи с невиждащи очи в екрана.

Когато филмът свърши, Ник излезе на пътеката и пропусна Кейти и Грейс пред себе си. С възхитителна дързост остави и Тед да мине напред и накрая застана до Челси.

Тя направи опит да се шмугне в тълпата, но Ник успя да я хване за ръката. Челси замръзна и пулсът под пръстите му трескаво се ускори. Той се наведе към нея и влудяващият аромат на косата й го обгърна.

— Извинявай! — прошепна Ник.

Очите й го изгледаха стреснато и смутено. В този миг другите сякаш не съществуваха.

Нямаше време за повече обяснения. Грейс бе застанала срещу излизащата тълпа и се оглеждаше, присвила устни. Той разтвори пръсти и Челси изчезна, отнесена в потока от хора.

 

 

Малко преди полунощ Челси се бе разположила удобно на хлътналия диван в дневната с чаша топло мляко в ръка. Чувстваше се уморена и бе помолила Тед да я изпрати веднага след филма. Не можа обаче да заспи и дълго лежа с отворени очи, мислейки за Ник. Пръстите му още пареха ръката й.

Дали наистина съжаляваше? Щеше ли да доведе пак Кейти при котенцата и дали изобщо щеше да го види отново?

Тя изохка. Ник непрекъснато владееше мислите й. Трябваше да потисне фантазиите си, ако не искаше да стане за смях. Грейс не бе сляпа и се разстрои, когато ги видя да си разменят погледи.

— Челси? — стресна я леко почукване.

Тя скочи като ужилена. Не можеше да сбърка гласа, му, дори под формата на дрезгав шепот.

— Ник, какво, за Бога… — отвори широко вратата тя.

— Здравей! — усмихна се измъчено той.

Челси не можеше да промълви нито дума. В пламналата й глава се въртеше единствено мисълта, че той е тук.

— О, съжалявам! — Погледът му спря на нощницата й. — Мислех, че сега се връщаш. Преди малко къщата не светеше.

— Не се безпокой. Заповядай.

— Всъщност няма нищо особено. Ходих до Пайн Ридж. Пожарната се обади, но тревогата се оказа фалшива. На връщане видях, че свети и реших да се отбия за рецептата. Тази, която искаше Грейс. — Той бръкна в джобовете си, не смееше да я погледне.

— Заповядай, влез.

Ник пристъпи в слабо осветения хол и двамата спряха смутено. Челси се почувства напрегната и внимателният му поглед още повече я притесни. Беше се втурнала към вратата без пеньоар или чехли. Дори не оправи косата си.

Ник леко повдигна вежди. Нима одобряваше вида й? Бялата памучна нощница, обшита с дълга викторианска дантела, едва ли можеше да го впечатли.

— Разполагай се в дневната. Сега ще донеса рецептата.

След малко се върна с бележник в ръка, седна на дивана и се уви с дебел плетен шал. Той приближи и седна до нея, така че топлината на тялото му проникна дори през мекия шал.

— Бях длъжен да дойда, Челс. Трябваше да ти кажа всичко докрай, иначе нямаше да мигна — обърна се той към нея, като постави ръка на облегалката.

— Няма нужда от извинения, Ник — прошепна тя. — Искам само да ми кажеш какво те ядоса. Наистина ли мислеше, че съм те срещнала с Хедър… за да ти дам урок? — Той отмести очи и кимна. — Не съм помислила.

— Знам. Но тогава… Два дни по-рано, ние спорихме за отношението ми към Кейти. И досега си спомням, че ме нарече недъгав. — Челси премигна смутено. — Реших, че с Хедър искаш да ми отвориш очите. Ядосах се на хитростта ти, а също и на предизвикателното ти отношение към грижите ми за Кейти. — Ник се поколеба и по мъжественото му лице се изписа тъга. — Но най-страшното бе, че прекарах два часа с едно чудесно момиченце, което вероятно няма да доживее до рождения си ден. Трябваше ли да я опозная и обикна?

— Разбирам те.

— Нима?

Челси срещна тъжния му поглед и кимна.

Той постави ръка на рамото й и леко я притисна към себе си.

— Не знам как се справяш. Срещала ли си много деца като Хедър?

— Да, за съжаление, и невинаги съм се справяла. Например миналото лято едно момченце на име Кърт летя три пъти с мен. Умно, русо, седемгодишно дете. Беше в напреднала фаза на левкемия, но се бях привързала силно към него и реших да го взема. Мислех, че съм доста претръпнала, но то ми зададе въпрос, който ме разтърси до дъното на душата ми. Случката се е запечатала ясно в съзнанието ми. Летяхме над Тенгълуд. Денят бе топъл и слънчев, а оркестърът под нас изпълняваше „Симфонията на Новия свят“. Слушахме неземната втора част, нали я знаеш? — Ник кимна. — И тогава най-неочаквано Кърт ме погледна и попита дали ще се чувства по същия начин, когато се превърне в ангел.

— Защо го правиш, Челси? — докосна ръката й той. — Ти не си отговорна за тези деца. Заради тях сигурно губиш доста пари.

— Не знам. Искам да им помогна да забравят страданията си. Обичам да гледам светналите им от радост очи. Това ме прави щастлива.

— Полетът с балон е невероятно преживяване — усмихна се разбиращо Ник. — Самият аз бях поразен.

— Наистина ли?

— Да — дръпна ръката си той и се наведе замислено напред. — Трябва да ти призная още нещо. Избухнах, защото не исках да възприема урока, който смятах, че ми натрапваш. Не исках да повярвам, че Кейти е силно и здраво дете. Според мен, ако продължавам да я смятам за недъгава, ще трябва да се грижа за нея, но ако приема факта, че е здрава, ще бъда принуден да я оставя на мира. Ще трябва да й позволя сама да се справя с трудностите, а това ме плаши, Челс. Почти ме ужасява, по дяволите.

— Знам. — Челси посегна и погали небръснатата му буза. Той се наведе към нея и очите им се срещнаха. С ужас осъзна какво бе сторила, дръпна ръката си и пожела той да забрави жеста й.

— Ала нямам право да я държа като в клетка.

— Да, но мисля, че си прав за домашното обучение. Само по този начин Кейти ще настигне връстниците си. Училището би й попречило.

— И все пак тя наистина се нуждае от приятели и ще се радвам да я видя в класната стая веднага щом напредне.

— Чудесен компромис, господин Танър — усмихна се Челси. — Съберем ли глави, ставаме страхотен тим. — При последните думи лицето й пламна. Те прозвучаха прекалено двусмислено и тя побърза да вметне: — Ще й разрешиш ли да лети с балон?

— Не мога да преодолея наведнъж всичките си предразсъдъци — засмя се Ник.

— А ще можеш ли по-късно?

— Дай ми време! — пресегна се той и я привлече в преградките си.

Писъкът й завърши със смях.

Докато се надигаше, Челси се хвана за вратовръзката му и го чу да се задавя.

— Извинявай, Ник.

— Значи и без балон си опасна.

— Че кой нормален човек носи вратовръзка по това време? — Тя се намести по-удобно, подви крака и посегна към възела. — Може ли поне да го разхлабя?

— С удоволствие — засмя се той. — Никоя жена не ме е събличала или поне е било твърде отдавна.

Пръстите й трепваха и се дръпваха при всяко докосване на топлата кожа над яката, но накрая възелът се разхлаби и тя бавно вдигна очи.

Не бе сигурна дали втренченият му поглед, или копнежът, изписан на устните му, я замаяха така, сякаш я претегляше към гърдите си. Тя също искаше да се отпусне, да се отдаде на неудържимото му привличане. Никога досега не се бе чувствала толкова запленена. Никога не бе горяла от подобна треска.

За Бога! Какво й ставаше! Челси се отдръпна, намести шала на раменете си и посегна към бележника, който се бе озовал на пода. Сърцето й биеше до пръсване.

Ник също се изправи и дрезгаво попита:

— Кой беше този младеж с теб?

— Тед? Красив е, нали? Работи в здравния център. — Защо трябваше да го дразни, учуди се тя. И защо изглеждаше толкова объркан?

— Отдавна ли излизате?

— От шести клас. — Реакцията му й достави огромно удоволствие. — Ние сме добри приятели. Излизаме понякога, но това е всичко.

— О! — опита се да изглежда безразличен той. — Как върви бизнесът ти?

— Много добре. — Тя наклони рецептата към светлината и продължи да пише. — Миналата седмица дадох няколко обяви и те напълно се изплатиха.

— Е, чудесно. Трябва по-често да го правиш.

— Знам много добре какво да правя. Ако имах необходимите средства за реклама и ново оборудване, отдавна щях да съм удвоила печалбите си.

— Ами направи го. Какво ти пречи?

— Парите. Нали ти казах.

— Вземи заем. — Той говореше така, сякаш това бе най-лесната работа.

— Странен човек си ти, Ник Танър — засмя се тя. — В личния си живот си невероятно предпазлив, но стане ли дума за бизнес, готов си на големи рискове.

— Е, ако аз съм странен, какво да кажем за теб, госпожице Лотън. При една толкова рискована и екзотична професия, нима трябва да си прекалено предпазлива или по-скоро страхлива по финансовите въпроси?

Челси захапа молива, съзнавайки, че той е прав. Налагаше се обаче да бъде предпазлива. При голям заем дори един-единствен неблагоприятен месец можеше да се окаже фатален. Една погрешна стъпка и започваш отначало. Наведе глава и продължи съсредоточено да пише.

— Имам вече нова квартира — внезапно вметна той.

— Така ли! Къде?

— Над Пиърс Роуд. Целият горен етаж. Чудесна е за нас с Кейти, докато намеря самостоятелно жилище.

— Какво търсиш? Имам предвид, когато решиш да купуваш.

— О, не знам. Голяма и солидна къща, запазила духа на няколко поколения обитатели. Библиотеки, еркери, скринове… Не знам защо, но съм луд на тема килери или странни мебели — Той се замисли. — Може би, защото съм израснал в двустаен апартамент, с две сестри и до двайсет и две годишна възраст съм спал на дивана в хола.

Челси бе поразена. Накрая се засмя.

— Какво смешно има?

— Мислех те за богат, Ник.

— Да, разбира се.

— Искам да кажа от богато семейство — погледна го внимателно тя. — Шегуваш се, нали?

— За съжаление не, Челс. — Усмивката му бавно се стопи.

— Труден ли беше животът ви?

— Е, не винаги. Преди всичко скучен. Родителите ми работеха по заводите. Често сменяха професиите си и никъде не се задържаха за дълго. Хей, защо ти разказвам всичко това? Моят живот едва ли те интересува.

— Напротив. Въобще не подозирах. Сега твоите успехи ми изглеждат още по-впечатляващи.

— Мислиш, че съм впечатляващ? — усмихна се той мрачно. — Трябваше да ме видиш в онези трудни дни.

— Лисват ли ти? А Бостън?

— Не. Нуждаех се от промяна. Освен това исках да доведа и Кейти. Градът не е за деца.

— И, разбира се, тук е Грейс и нейният дом. — Челси можеше да се закълне, че лицето му нервно потрепна. Замисли се над гримасата му и неволно попита: — Обичаш ли Грейс?

— Що за въпрос? — изправи се възмутено той.

— Твърде нахален — изчерви се тя. — Забрави го, моля те!

И двамата обаче не можеха да го забравят.

— Грейс е чудесна жена. Тя е интелигентна, разумна… старомодна в добрия смисъл на думата. Обича да се занимава с къщата. Обича да се грижи за близките си. Не съм консервативен, но ме очарова привързаността й към семейството.

Челси не можеше да не забележи вдървената му поза и безизразния глас. А освен това не отговори на въпроса й.

— Грейс прилича ли на първата ти жена?

— На Лора? Не, по дяволите! Тя бе една зашеметяваща блондинка.

— Няма нужда да те питам дали си я обичал, нали?

— Да — въздъхна примирено той. — Обичах я, разбира се. За мен тя бе най-вълнуващата жена на света.

— Разкажи ми нещо за нея.

— Средна на ръст, руса, със сини очи — можеше да ти вземе ума. Една разбунтувала се издънка от заможно семейство, породист екземпляр, предпочел да избяга на воля. Имаше научна степен по философия, караше мотоциклет и си бе татуирала роза на лявото бедро.

Челси скръсти ръце, чувствайки се все по-различна. Очевидно не можеше да става и дума за сравнение.

— Труден пример за подражание.

— Бях доста млад, когато се оженихме. Вече не търся подобни емоции. Не са подходящи за едно стабилно семейство.

Челси кимна, но не можеше да се избави от чувството, че Ник се самозалъгва. Не изглеждаше особено щастлив, когато говореше за Грейс, нито когато превъзнасяше добродетелите й.

— Готова ли си?

— Ами… Да. — Взря се в бележника и се поколеба дали да добави още малко подправки.

Ник взе рецептата и я погледна разсеяно.

— Вече наистина трябва да ме изгониш. Прекалено дълго те задържах.

Не, искаше да извика Челси. Не усещаше никаква умора, но мъжът стана и тя го последва. Плетеният шал се свлече на пода, но Челси не си направи труда да го вдигне. Погледът му се плъзна по раменете и ръцете й към премръзналите й боси крака.

— Някой трябва да се грижи за облеклото ти, дори в леглото.

— Какво не ти харесва? — погледна разочаровано нощницата си тя.

— Има и по-добри. Така си като вързоп, Челс. — Той посегна и нежно повдигна брадичката й. — Един много приятен вързоп. — Челси имаше чувството, че краката й се подкосяват.

Когато стигнаха до вратата, Ник спря и свъси вежди.

— Преди да си тръгна… — Той бръкна в джоба си, извади малка кутийка с емблемата на скъп бижутериен магазин и я пъхна в ръката й. — Преди няколко дни с Кейти пазарувахме и случайно ги забелязах. Малък жест на признателност.

Челси открехна капака с разтреперани пръсти. Върху синьото кадифе блестяха чифт сребърни обеци — големи кръгове около нежен филигран във формата на клонче.

— О, Ник, прекрасни са! — Тя ги вдигна, за да ги разгледа на бледата лунна светлина. — Но защо?

— Както казах, в знак на признателност — сви смутено широките си рамене той. — Случайно или не, ти ми отвори очите за Кейти. Бижутерът каза, че фигурката представлява дървото на живота и мисля, че в случая е подходяща.

За да не издаде вълнението си, Челси съсредоточи вниманието си върху обеците. Опитите й да ги сложи без огледало обаче се оказаха неуспешни.

— Остави на мен. — Ник ги взе и внимателно отмести косата й. С умели движения прекара сребърната жичка през миниатюрната дупчица на ухото й. Допирът му бе невероятно приятен. Докато обръщаше лицето й на другата страна, Челси затвори очи и усети как тялото й сякаш се стопява.

— Така е добре.

Тя бавно повдигна клепачи, учудена защо не сваля ръце от врата й. Палците му леко докоснаха нежната кожа под брадичката й. Времето сякаш спря, докато го гледаше в очите и опитваше да се съвземе. Премреженият му поглед и страстните му устни я омагьосваха.

Долови, че и той се бори със своите чувства и бързо губи почва. Внезапно я сграбчи в обятията си, сякаш нещо в него се скъса и устните му се впиха в нейните. Целувката му не беше нежна, а страстна и невъздържана. Той изстена, прошепна името й и продължи неспирно да я целува, сякаш изливаше отдавна сдържан копнеж.

Челси се вкопчи в него, омаломощена от огъня, който я изгаряше. Още при първата им среща бе усетила, че неудържимо я привлича.

Той плъзна ръце по гърба й, притискайки я силно към себе си, придвижи ги надолу към бедрата й, като мачкаше меката материя на нощницата.

Челси се изви срещу него със страст, непозната досега. Първата целувка трябваше да бъде нежна и срамежлива, помисли си тя. Но това бе лудост. Жестока, разтърсваща лудост.

С дълга неравна въздишка той охлаби прегръдката си и поклати глава, сякаш искаше да прогони магията.

— О, Господи! — прошепна засрамено тя.

— Страхувам се, че в случая Бог не е замесен — отвърна Ник. Двамата бавно се отдалечиха един от друг.

— Извинявай, Ник.

— Не. Вината е изцяло моя.

— Не знам какво да кажа. — Челси се бе втренчила в гънките на нощницата си, припомняйки си как само преди минута той сякаш бе готов да разкъса плата.

— Тогава не казвай нищо — смръщи вежди Ник. — Ако не възразяваш, нека не коментираме случая. Предпочитам да го забравим.

Тя кимна със свито сърце. Добре. Щом той така искаше.

— Трябва да тръгвам. — От няколко секунди избягваше да я погледне. — Обеците ти отиват. Радвам се, че ги купих. — И той се отдалечи, поклащайки глава, сякаш се укоряваше.

— Благодаря — успя да каже тя едва когато светлините на колата му се стопиха в далечината.