Шенън Уейвърли
Романтичен полет (5)

Пета глава

Ник стоеше пред панорамния прозорец на офиса и се ослушваше. Под него се намираше ски гардеробът, откъдето през зимата щеше да долита глъчка и убийствен тропот на скиорски обувки. Сега обаче се чуваше само свистенето на топлия майски бриз и песента на Кейти, която си играеше под дърветата. Оттук се виждаше скиорската база, част от паркинга и няколко широки зелени коловоза, които през зимата представляваха скиорски писти. Скиорски център без сняг — това бе доста шокиращо, особено при една толкова благоуханна и многоцветна пролет.

Откога не бе усещал приятния мирис на дърветата, не бе виждал златистозеленото сияние на младите листа, не бе чувал звучните трели на славея. Мъртвият товар, който отдавна носеше в душата си, сякаш бе потиснал всичките му чувства.

Разбира се, че търсеше промяна. Нали затова се премести в Бъркшир. Мислеше обаче, че тя ще засегне само Кейти. Искаше да я измъкне от мръсотията, престъпността и бесния ритъм на големия град. Трябваше да й даде място и време, за да порасне.

Не допускаше, че промяната ще се отрази и върху него.

Наистина — очакваше с нетърпение новата си работа и обичаше да живее без шум и блъсканица, но се случи нещо непредвидено — възприятията му се изостриха и очите му сякаш се отвориха. Като че ли се събуди от дълъг летаргичен сън.

Ник приглади нервно косата си. Определено се притесняваше както от птичите трели, така и от бледозелените листа. Изглежда не бе готов. Оптимизмът, проникнал в сърцето му, го плашеше. Хубавите неща в живота бяха мимолетни, ефимерни и след тях неизбежно идваше разочарованието. Бе го разбрал от Лора.

Не съжаляваше, че се преместиха — най-малкото заради Кейти. Искаше само да не бъде толкова уязвим. Колкото и да бе абсурдно, нещо в него настояваше да се върне в емоционалната дупка, в която бе попаднал след смъртта на Лора. Там се чувстваше в безопасност и не рискуваше отново да бъде наранен.

Шумът от приближаваща се кола прекъсна мислите му. Имаше уговорена среща с младеж от Колорадо, когото смяташе да назначи за главен ски инструктор. Надникна и огледа колата, която се движеше по входната алея — най-нов модел открит джип. Не, това не бе инструкторът. Към сградата приближаваше Челси Лотън!

Джипът спря точно под прозореца му и той се дръпна, когато я видя да поглежда нагоре. С треперещи ръце оправи ризата си и нервно приглади косата си.

Отдолу се дочу говор и приятният й заразителен смях го накара отново да погледне през прозореца. Подскачайки върху детската игра на асфалта, която бе нарисувал вчера за дъщеря си, тя разговаряше оживено с Кейти.

Челси бе облечена в ръчно боядисана лилава пола, която приличаше на зюмбюл. Носеше тънка дантелена блуза, омекотяваща извивката на гърдите й. Съчетанието бе оригинално и му хареса. Очевидно обичаше странните вещи като дървения гердан, който си бе сложила онази вечер в Локуд или яркосините обеци в събота сутринта.

Беше като хамелеон, който лесно си сменя окраската… Не, хамелеоните наподобяваха нечия чужда външност, докато Челси Лотън твърдо отстояваше своята индивидуалност и интереси.

За съжаление в тях се включваха и полетите с балон.

Но не заради това й взимаше поляната. Просто нямаше избор.

Положението с къщата бе още по-неприятно. Къде щеше да отиде? Но какво му влизаше в работата и защо въобще се притесняваше? Проблемът си беше неин. Да не си е избирала подобна ненормална професия. Освен това нали сама каза, че ще се справи.

Чет обаче се разстрои. Двамата Локуд очевидно я харесваха и познаваха цялото й семейство, а с Грейс дори бяха съученички.

Ник прекара длан по зачервеното си лице. Не искаше Чет и Грейс да се чувстват виновни, но действията му само влошиха положението. Не трябваше да й заявява толкова грубо, че печели за сметка на Пайн Ридж. Макар и правдиви, думите му бяха недостойни и ги каза само защото бе вбесен от инцидента с Кейти.

Може би трябваше да се извини. Това щеше да се хареса на Локуд. Нямаше право да разваля дългогодишното им приятелство. Да, трябваше да го стори. След това госпожица Лотън щеше да продължи по своя път и той се надяваше никога повече да не я види.

Челси махна на Кейти и се насочи към неговия офис. Най-напред обаче преодоля игриво тебеширените квадрати на алеята. Лилавата й пола се развя грациозно около стройните й крака и Ник не можа да сдържи усмивката си.

Много неща у нея не му харесваха: неразумната й професия, рискът, който поемаше с децата, приликата й с Лора. Не можеше обаче да отрече, че бе изключително привлекателна.

Ник побърза да седне зад бюрото и надяна на лицето си маска на пълно безразличие.

 

 

На последното стъпало Челси си пое решително дъх и почука на вратата. Искаше да се срещне с Чет Локуд, но според Кейти баща й бе сам. Добре, чудесно. Пет пари не даваше. Беше достатъчно горда и решителна, за да се справи и с Ник Танър.

Сутринта бе обиколила всички агенции за реклама. Тези услуги бяха невероятно скъпи, но от опит знаеше, че даваха резултат. Умори се да пътува, да говори и да пръска пари, но бе решена да изкара допълнителна печалба, за да преодолее шока от принудителното местене.

— Влез — покани я топлият глас на Ник Танър. Челси сви рамене и бутна стъклената врата. Той вдигна поглед, сякаш я очакваше. — Какво има, Челси?

Тя се сепна, когато чу името си и смелостта й я напусна. Разбира се, това нищо не променяше. Мъжът не я харесваше, както и тя него и взаимната им неприязън донякъде й допадаше, защото бе честна и открита. Докато любезното обръщение „Челси“ прозвуча така мило, че най-неочаквано разклати почвата под краката й.

— Донесох договора — започна колебливо. — Дойдох лично, защото днес е крайният срок. Надявах се господин Локуд да е тук.

Светлокафявите му очи бавно я изгледаха и тя се запита дали не трябваше да се облече по-подходящо. С тези дрехи изглеждаше едра и закръглена, а обувките сякаш бяха на баба й.

— Не се е върнал от обяд. Но бих могъл да му предам договора.

Челси прекоси нашарения със светлосенки килим и постави плика на бюрото му.

— Трябва да го подпише.

— Знам — помръднаха леко устните му, сякаш нещо в нея го разсмиваше. — Ще му го дам. Обещавам.

— Не искам да ме изгонят, защото съм закъсняла.

— Никой няма да го стори заради един ден — вече открито се усмихна той.

Челси огледа стаята, сякаш се интересуваше от мебелировката.

— Хубав офис.

— И на мен ми харесва. С тези прозорци сякаш съм навън. Не искаш ли да седнеш?

— О, не, благодаря. Трябва да тръгвам. — Тя обаче продължи да стои, вперила поглед в него. Внезапно кръвта нахлу в главата й. За Бога, той отново я привличаше както при срещата им в болницата!

И не само там. Не можа да мигне цяла нощ и оттогава почти непрекъснато мислеше за него. След всичките им конфликти това бе съвсем безсмислено и нелепо. А и той излизаше с Грейс.

Ник заобиколи бюрото и посегна към плика.

— Относно договора… Нали разбираш, че бъркотията не е насочена лично към теб?

— Аз съм на друго мнение.

— Да, ако имаш предвид поведението ми. Повярвай, поляната ни трябва и няма значение кой живее на нея. — Говореше напълно сериозно и внезапно Челси осъзна, че макар и косвено, Ник й се извинява.

— Как можа познанството ни да се окаже толкова неудачно! — иронично се усмихна тя.

Той вдигна стреснато глава и Челси съжали, че бе произнесла мислите си на глас. Вече нищо не можеше да се направи и думите сякаш увиснаха между тях.

В този момент вратата се отвори и Кейти се втурна вътре.

— О, забравих да затворя.

— Не се тревожи, дребосъче. Навън е топло. Какво носиш?

— Шишарки. Има страшно много. Виж Челси! — Ръцете й бяха препълнени и от тях се посипаха дълги лепкави игли. Кейти се опита да ги вдигне, но в резултат всичко се изтърколи на пода.

— О, Кейти! — изстена Ник. — Предстои ми важна среща.

Той се наведе и ги събра с помощта на Челси.

— Ето, малка госпожице. Занеси ги на двора.

Кейти не бе доволна, но излезе.

— Май трябваше да я накарам да ги събере сама — поклати глава той. — Как иначе ще се научи?

— Сигурно не е лесно.

— Кое?

— Сам да се грижиш за детето си.

— Да, особено ако се нуждае от специални грижи.

Вероятно бе прав, но Челси подозираше, че прекалено много я глези. Той трепереше над нея, което бе нормално след катастрофата, но все пак Кейти се нуждаеше от по-голяма самостоятелност. Като се изключи накуцването, тя бе здраво и силно дете.

— Целите ми ръце са в смола — ахна Ник. — А твоите?

Посегна и хвана пръстите й, за да ги разгледа. Неочакваният му допир я накара да трепне. Настъпи неловко мълчание.

— Да, така и предполагах. Заповядай — пусна ръката й той и извади салфетка.

— Благодаря, но салфетката няма да помогне — въздъхна с облекчение тя, когато Кейти се върна.

— Я да ти видя ръцете, дребосъче.

— О-хо! Сега не мога да отида в болницата — разпери пръсти детето и най-сериозно поклати глава.

— На терапия ли си днес? — попита Челси и Кейти се нацупи. — Мисля, че мръсните ръце не са пречка. Има ли тук терпентин или разтворител за боя?

— Едва ли.

— Почакай! Май имам лакочистител. — Постави чантата си на разхвърляното му бюро и разкопча джобовете й.

— Всичко ли носиш със себе си? — засмя се той.

— Не се смей! Ето — извади победоносно шишенцето тя и махна на Кейти да приближи. Намокри салфетката и внимателно изтри лепкавите черни точици.

— Сега влез в банята и добре ги измий със сапун.

Все още нацупена, Кейти затътри крака по килима.

Челси се обърна към Ник и срещна очите му, изпълнени с бащинска топлота. Най-неочаквано усмивката му я зарази.

— Как мина полетът онзи ден? — попита Ник.

— Кой? За сребърната сватба ли? — Той кимна и взе мократа салфетка от нея. — Беше чудесно.

— Приятелят ти също ли присъства? Често ли ти помага? — Ник съсредоточено оглеждаше ръката си.

— Какъв приятел? — намръщи се тя. — О! Сигурно говориш за брат ми Лари, с когото се видяхте онзи ден.

— Да, разбирам.

— Какво разбираш? — изненада се Челси от рязката промяна в изражението му. — Имам и приятели, с които излизам.

— Така ли? — Продължаваше да трие ръката си той, макар отдавна да беше чиста.

— Да, няколко.

— Имаш ли някой по-специален?

— Всичките са специални.

— Естествено.

— Хей. Сега не смятам да се омъжвам. Имам по-важна работа.

— Балоните ли? — Устните му отново се разтегнаха в усмивка.

— Точно така! — Предпочиташе да смени темата. За него балоните бяха несериозно занимание. — Кейти като че ли не обича терапията.

— Още по-лошо. Мрази я, но не ми се иска да пропуска сеанси.

— Правилно. Не й позволявай.

— Лесно е да се каже. Днес сигурно ще се наложи. Човекът, когото чакам, много закъснява.

— Отложи срещата.

— Не мога, защото идва чак от Колорадо. Изглежда, ще трябва да променя часа й за терапия.

— Да, но тя ще реши, че отстъпваш. Ще остане с погрешното впечатление, че с хленчене винаги ще постигне своето. — Думите й леко го смутиха, сякаш подобна мисъл никога не му бе хрумвала.

— Извинявай — усмихна се примирително той. — Сигурно не ти се слушат оплакванията на един претоварен баща.

Дали просто не отклоняваше всякакви съвети за дъщеря си, помисли си Челси.

— Готово, татко — обади се Кейти зад тях. — Ръцете ми са чисти, но сега ме боли коремът и ми е лошо.

— Стига, Кейти — обърна се рязко Ник.

Малката се намръщи, ядосана, че хитростта й не успя.

— Не искам да отида и няма да отида — тропна с крак тя.

— Ще го сториш на всяка цена!

Застанали един срещу друг, баща и дъщеря се гледаха неотстъпчиво. Челси се чудеше думите й ли го предизвикаха или Ник вече нямаше накъде да отстъпва.

Внезапно устните на момиченцето затрепериха и очите му се напълниха със сълзи. Упорството му изчезна, заместено от страх и емоционално изтощение.

— Ела тук — клекна Ник и протегна ръце. Кейти бавно приближи и се остави да я прегърнат. Челси забеляза колко уморен и объркан изглеждаше той, когато я притисна до гърдите си. — Остана още малко — прошепна. — Доктор Грийн каза, че до септември терапията сигурно ще свърши. Само още няколко месеца, дребосъче. Знам, че ти е тежко.

Челси усети, че гърлото й се стегна. Да си родител не бе никак лесно. За това не съществуваха готови рецепти.

— Може ли аз да я закарам? — Ник изненадано вдигна глава. — Наистина. Днес съм свободна, а ти нямаш никакво време.

— Не е възможно — изправи се той и постави ръце на раменете на Кейти.

— Защо, по дяволите?

— Тя е много непослушна. Не бих позволил дори на Грейс…

Лицето й помръкна. Очевидно за него Грейс Локуд бе образец за домакиня, докато Челси Лотън умееше единствено да се блъска в стълбове. Е, чудесно! Защо въобще му предложи помощта си?

— Ще отида с Челси.

Ник замръзна. Двамата погледнаха Кейти, която стоеше между тях с насълзени очи.

— Ще отида, ако Челси ме повози с балона.

— Не! — категорично отсече Ник.

Челси прехапа устни, за да не се разсмее. Дори разплакано, детето бе невероятно упорито.

— Днес няма да летя, Кейти, но мога да ти покажа нещо много интересно.

— Кажи ми какво!

— Ще бъде изненада. Но ще го видиш само ако се постараеш на терапията.

Детето скръсти ръце и се поколеба.

— Добре. Но искам да е нещо наистина хубаво.

— Кейти! — укори я Ник, едва сдържайки усмивката си.

— Значи се уговорихме. В колко часа е процедурата й?

— В три.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде наред. — Челси се отправи към вратата.

Кейти заподскача надолу по стълбите и с радостен писък се метна на джипа.

— По-внимателно, Кейти — извика Ник с лека усмивка, която преобрази лицето му. Наистина бе много привлекателен, реши Челси. И прекалено чаровен. Никой досега не я бе омайвал с една-единствена усмивка.

— Благодаря. Много съм ти задължен — облегна се той на вратата.

— О, така ли? Ще си го запиша. — Тя вдъхна свежия аромат на боровете. — Кой знае защо ми се струва, че тази пролет е някак особено хубава.

— Интересно, точно това си мислех и аз.

Челси огледа с усмивка небето. Как й се искаше днес да лети и да вземе Кейти със себе си. Може би ако я опознае по-добре, Ник ще разбере, че не е авантюристка, въпреки странната си професия.

— Знаеш ли къде е къщата ми? Тоест тази, в която живея — внезапно попита Челси и той кимна. — Вместо да се връщаме и да ти пречим, по-добре мини да я вземеш, когато свършиш.

— О, не мога да искам това от теб.

— Защо? Племенниците ми ще дойдат и Кейти ще поиграе с тях. Освен това ще й покажа котенцата. Нали трябва да я изненадам. Знам, че не одобряваш подкупите, но понякога и те помагат.

— Тя ще пощурее. Много обича котенца.

— Чудесно, значи се уговорихме. Ще я вземеш от вкъщи.

— Ще дойда веднага щом се освободя — примири се той.