Шенън Уейвърли
Романтичен полет (3)

Трета глава

— Е, май се нагледа — измърмори брат й Лари, след като синьото волво отмина.

— Сигурно искаше да се повози — иронично подхвърли Мими.

Челси бавно се изправи — краката й бяха изтръпнали — и ядно махна с ръка. Всички избухнаха в смях.

Колата проблесна и се скри зад завоя, а по-късно се показа на склона непосредствено до ски комплекса. Челси вдигна предизвикателно рамене. Няма да позволи на Ник Танър да помрачи хубавия ден.

За съжаление мъжът вече бе тук. Кой вятър го довя и най-важното — защо? Нали, откакто се помнеше, господин Локуд винаги бе ръководил Пайн Ридж сам.

Може би щеше да получи някакво обяснение, ако онзи ден Кейти не беше прекъснала разговора им, като бе настояла да напуснат болницата.

От малкото, което чу обаче, разбра, че господин Танър мрази балоните и едномесечният договор на бюрото започваше да й навява мрачни мисли.

Стомахът й се сви при спомена за срещата. Всичко щеше да бъде далеч по-просто, ако впечатленията й започваха от момента, в който Мими ги запозна. Тогава щеше да си го представя само като надут и твърдоглав. За съжаление, десет минути по-рано тя имаше съвсем друго усещане. Сигурно бе глупаво да придава значение на мимолетните си впечатления и на несъществения им разговор, но въпреки това не можеше да ги забрави, както не можеше да забрави и усмивката му.

— Искате ли кафе? — извика тя, като си наложи да не мисли за него.

— Да, разбира се! — с благодарност прие Лари.

Земният й екипаж днес се състоеше от Лари и Мими, които, заедно с нея, бяха на крак от ранни зори. Макар да нямаше собствен балон, Лари също бе правоспособен пилот и Челси често му асистираше от земята.

Тя взе термоса и три чашки от джипа. Предпочиташе да има редовен полет, но днес трябваше да даде урок на Джеф Рош — наперен седемнайсетгодишен хлапак, който бързаше да получи разрешително за пилот.

— Става късно, Челс! — Лари хвърли поглед към ветропоказателя.

— Знам — наля димящото кафе тя.

Полетите започваха рано, когато вятърът бе най-слаб. Към обед той обикновено се усилваше и полетите се прекратяваха до здрач, когато отново утихваше.

— Закъснява повече от час — възнегодува Мими. — Не е редно да вършим неговата работа. Нали трябва да се учи.

— Трябваше да откажеш да му даваш уроци след онзи номер миналата седмица — добави Лари.

— Може да му е за последен път — лукаво се усмихна Челси.

— Какво си намислила, сестричке? — стрелна я с поглед Лари през металните рамки на очилата си.

— Нищо! — Това обаче не бе вярно. Джеф Рош заслужаваше да получи добър урок. Вече му бяха купили балон — нов и модерен — и миналата седмица, само с два летателни часа зад гърба си, Джеф бе решил да го изпробва. По някакво чудо, което предпазва децата и глупаците, Челси минаваше покрай тях точно когато хлапакът се канеше да излети. Побесняла от гняв, тя почти го изхвърли от коша. Дълго му обяснява колко сложни и опасни са полетите за неопитните пилоти. Заплаши го, че няма да получи разрешително, но вероятно не успя да го стресне.

— Най-сетне благоволи да се появи — отбеляза Мими.

Младежът завъртя червения си шевролет на поляната и форсира дразнещо двигателя, преди да го изгаси.

— Хей, какво става? — извика той, докато измъкваше дългите си крака от колата.

Челси реши да се престори на заета, вместо отново да се разправя с него. Провери двата предпазни шлема, които бе оставила в коша, таблото с инструментите и торбите пясък, закачени отстрани. Почти никога не използваше баласт, но вероятно днес щеше да се наложи.

— Страхотен ден, нали, Челс? — ухили се Джеф, прекрачвайки перилата.

— Чудесен — рязко му отвърна тя.

Минути по-късно балонът бе готов за полет. Челси понечи да отвърже въжето, когато забеляза някаква движеща се фигурка в другия край на поляната.

— Боже мой! Това е Кейти Танър! — ахна Мими.

Задъхана, Кейти пристигна тичешком, леко накуцвайки. Широка усмивка озаряваше лицето й.

— Кейти, какво правиш тук? — Челси слезе от балона и огледа тревожно детето и пустия път.

— Исках да го видя — обясни то и за малко да падне назад, вдигайки глава към грамадния балон.

Челси погледна към Пайн Ридж и изтръпна.

— Баща ти знае ли, че си тук? — коленичи тя и прегърна момиченцето през кръста.

— Да — отвърна колебливо то и се намръщи. Явно искаше да ги излъже.

— Хей, закъсняваме — извика Джеф.

— На твое място щях да си мълча — изправи се Челси. Той обаче бе прав и младата жена се огледа безпомощно. — Не можем просто да я изоставим.

— Да остана ли с нея? — предложи Мими.

— Малко сме. Няма да се справим без теб.

— Може ли и аз да дойда? — внезапно попита Кейти.

— О, не, скъпа.

— Защо?

— Просто… Не може.

— Само за да ни видиш ли измина целия път от Пайн Ридж? — наведе се към нея Мими.

Кейти позна сестрата и намръщено се притисна до Челси.

— Не. Заради балона.

— Боже мой! Но това е повече от километър! — Мими ги погледна и им намигна.

Челси обаче не виждаше какво може да стори. Баща й мразеше балоните и независимо дали бе твърдоглав, или предпазлив, мнението му бе решаващо. Междувременно слънцето се бе издигнало и облаците се движеха с обезпокояваща скорост.

— Има само един изход — реши тя. — Вие двамата ще я закарате при баща й. И без това ще минете край ски комплекса. В коя сграда е баща ти, Кейти?

— В онази с големите прозорци — колебливо отвърна момиченцето. Явно предложението не му допадна.

— Чудесно — засмя се Лари. — Всички имат големи прозорци.

— Направете нещо — вдигна рамене Челси. — Трябва да тръгваме.

Тя влезе обратно в коша и запали горелката. Земята бавно се отдалечи и двамата с Джеф полетяха. Под тях смаляващите се фигури на Лари, Мими и Кейти се отправиха към джипа.

— Какво ще бъде времето днес? — нагло попита Джеф.

Първата работа на всеки пилот бе да чуе прогнозата за деня. Стига да искаше, Челси можеше да му опише всички въздушни фронтове над страната.

— Не знам. Не се ли свърза с метеорологичната служба?

— Не. Нали винаги ти се обаждаш.

— След като си убеден, че можеш да се справиш сам, реших да оставя всичко на теб — скръсти ръце Челси и седна на малката пейка в ъгъла.

— О, чудесно! — възкликна той, но бързо осъзна затрудненото си положение. Тя забеляза тревогата, изписана на лицето му.

— Джефри… — Кимна към приближаващия се клен, като външно остана спокойна. На поляната имаше едно-единствено дърво и те се носеха право към него.

— Боже мой! — втурна се той към горелката. За щастие, силният пламък достатъчно бързо нагря въздуха и те прелетяха стремително над препятствието. Челси пусна въжето с баласта, който при нужда можеше да бъде изхвърлен.

— Трябва ли да поддържам пламъка? — уплашено я погледна Джеф.

— Не ме питай. Ти си пилотът. Как мислиш?

— Да. Сигурно да — макар че съвсем не бе сигурен. С нейна помощ се очертаваше труден ден за нехайния младеж.

— Лари, не забравяй да оставиш Кейти в Пайн Ридж — обади се Челси по радиостанцията.

— Няма да забравя. Как сте горе?

Тя погледна Джеф. Приземният въздух вече се завихряше от високите течения и лицето на младежа започваше да придобива зеленикав оттенък.

— Чудесно! Просто чудесно!

— По-добре внимавай. Знаеш ли, доста силно препускате.

Много добре знаеше. Ако полетът бе обикновен, тя щеше да го отложи. Челси обаче тренираше учениците си и при силен вятър. Как иначе щяха да се научат? Освен това условията не бяха чак толкова лоши. Щеше да се справи, а трябваше и да стресне арогантния си ученик.

Прелетяха толкова ниско над ски пистата, че за малко да се блъснат в колоните на лифта. Само умело изхвърленият баласт им помогна. Нямаха късмет обаче с дърветата, които разделяха двете писти. Високите им клонки ги изподраскаха. Джеф видимо се разстрои. Той не намали горелката, докато не се издигнаха на петстотин метра, където не можеха да се сблъскат с нищо друго, освен с капризните въздушни течения, които накараха дори Челси да прехапе устни.

Тя се наведе над перилата и се огледа за джипа. Откри го да се клатушка по неравен черен път чак при пистите на Пайн Ридж. Стана й смешно. Да се следва балон в планината бе цяло премеждие. Твърде често се случваше да загуби всякакъв контакт с колите си. Взе радиостанцията и попита Лари дали е оставил Кейти.

— Ами… Не. Опитах се, но… тя не можа да си спомни сградата. Не исках да губя повече време, защото ти щеше да изчезнеш.

— За Бога, Лари! Детето още ли е при теб?

— Да, и се чувства чудесно. Сякаш се намира в лунапарк.

— Браво. И какво ще правим сега? Докато се върнем, ще мине цял час. Баща й ще полудее от притеснение.

— Ако въобще я търси.

— Прав си. След като е толкова небрежен… — В този момент забеляза познатото волво, което следваше джипа. — О, по дяволите!

— Какво има, сестричке?

— Синьото волво се включи в процесията.

— О-хо. Изглежда трябваше да оставя детето.

— Вероятно. Дали да приключим за днес, Лари?

— Прекрасна идея.

— Мисля, че фермата на Смитсън е подходяща за кацане.

— Прието. Ще ви чакаме там.

Полетът бе смразяващ, но кацането бе още по страховито. Идеалната скорост на вятъра бе дванайсет километра в час, но днес летяха с около трийсет и шест.

— Прегъни си краката, Джеф. Пружинирай — предупреди го тя, когато поляната изсвистя под тях.

Кошът се приземи след три смразяващи удара, след което се закова на място. Балонът все още не бе спаднал напълно и плющеше над главите им. Челси бе издърпала въжето в горната му част, но въздухът не можеше да излети мигновено. Бавно свличащият се найлон внезапно застана срещу вятъра, опъна се като гигантско платно и кошът отново подскочи във въздуха. Стовари се още по-тежко, след което се катурна и продължи да се влачи. Преди Лари и Мими да изтичат през поляната и да го вържат, той бе изминал почти трийсет метра.

— Добре ли си? — едва не се разплака Мими.

— О, разбира се — усмихна й се Челси. — Имало е и по-страшни случаи.

След нея от коша изпълзя един страшно изплашен младеж, с побеляло лице, нахлупил плътно шлема, сякаш не желаеше да го свали. Застанал на колене, той като че ли отдаваше почит на твърдата земя.

— Как си, Джефри? — със задоволство попита Челси, но преди да чуе отговора, синьото волво избръмча на пътя.

Ник Танър прекоси поляната с изражение на наемен убиец. Челси се приготви за срещата, която предвещаваше да бъде по-страшна от приземяването.

— Какво, по дяволите, си въобразявате? — избухна той отдалече.

— Добро утро, господин Танър.

— Ще ви дам едно добро утро! Какви са тези безмозъчни фокуси? Госпожице Лотън, да не сте се побъркали?

Челси преглътна острите думи, които бяха на езика й.

— Успокойте се, господин Танър. Както виждате, всички се чувстваме чудесно.

— Чудесно? — размаха ръце той. — Не съм виждал по-безумен полет в живота си.

Лари мигновено застана до нея и го изгледа студено.

— Имаш ли нужда от помощ? — обърна се той към сестра си.

— Всичко е наред, Лари. Сама ще се оправя. Отиди да им помогнеш — посочи тя балона.

— Добре, но ако ти държи подобен език…

Челси го погледна настойчиво и той се отдалечи.

— Е, господин Танър, какво казахте?

— Питах ви дали имате навик да отвличате седемгодишни деца и да им устройвате безразсъдни развлечения?

— Не, господин Танър — кипна тя. — Само децата на тези родители, които ги оставят да се разхождат сами по пътищата, където колите се движат с осемдесет километра в час!

— Какво очаквате да ви отговоря? — изгледа я свирепо той.

— Не мисля, че имате какво да кажете.

— Вижте — процеди през зъби Ник, — кога смятахте да ме уведомите къде се намира дъщеря ми?

— Нима това има някакво значение за вас?

В този момент притича Кейти и го сграбчи за ръцете.

— Видя ли балона, татко?

— Добре ли си, детето ми? — Челси се изненада от нежността в гласа му.

— Разбира се. Ела да го видиш отблизо.

— Почакай малко.

Но тя не можеше да чака. Изтича обратно при Мими, Лари и посъвзелия се Джеф, които сгъваха балона.

— Можехме да оставим дъщеря ви на полето — продължи Челси. — Не бяхме длъжни да я вземем със себе си.

— Не виждам никакво предимство в това, че сте я взели.

— О, значи трябваше да я оставим да се върне пеша до Пайн Ридж? Вие наистина ме учудвате!

— Не изопачавайте думите ми! Не съм казал подобно нещо. Но защо я разкарвате в този открит джип? Ако й се беше случило нещо, щях да ви съдя.

Да я съди?! Ужасена, Челси преглътна мъчително. Дали наистина бе способен да го направи?

— М-моят екипаж е много опитен, господин Танър.

— Съмнявам се. Едва не се блъснахте в лифта. Да не говорим за кацането! Така ли приземявате проклетите си балони? — Той се надвеси разярен над нея. — Сега знаете защо не желая дъщеря ми да лети!

— Вие сте несправедлив, господин Танър. Нека ви обясня…

— О, не! — Очите му гневно искряха. — Аз съм изумен, че ви се поверяват деца, че въобще ви се разрешава да летите!

— Господин Танър, приземяването днес бе по-особено. Ако ме познавахте, щяхте да разберете…

— Благодаря, видях достатъчно. — Той се завъртя рязко и подвикна на Кейти, след което се обърна отново към Челси и я прониза с поглед. — Винаги ли излитате от Пайн Ридж? И при благотворителните си полети ли?

— Обикновено — отвърна му неохотно младата жена, спомняйки си за новия договор.

Той кимна замислено, но очите му сякаш я обвиняваха.

Кейти помагаше да се изстиска и последният остатък от въздух в балона. Ръцете й обгръщаха найлона, който сега приличаше на дълга сплескана тръба, и упорито придвижваха мехурите от единия до другия й край.

— Хайде, Кейти!

— Трябва ли да тръгваме? — погледна го тя с поруменели бузи.

— Да, разбира се. Хайде, малка госпожице.

Със съжаление се сбогуваха с Кейти, но докато тя куцукаше към колата, всички изпитаха облекчение, че Ник Танър си отива.

— Какъв негодник! — измърмори Лари.

— На квадрат — подкрепи го Мими. — Макар че е секси.

— Мими! — извикаха в един глас Лари и Челси.

— Е, привлекателен е! — опита да се защити Мими.

Макар и силно раздразнена, Челси трябваше да признае експлозивната сила на неговото привличане.

Искаше й се обаче къщата и работата й да не зависеха от подобен експлозив, готов всеки миг да избухне.