Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (71)

Глава 70

Лас Вегас

5 ноември, през нощта

Шерил подскачаше всеки път, когато на паркинга блеснат фарове. Тъй като мотелът явно даваше стаи под наем дори за половин час, имаше повече коли, които идват и си отиват, отколкото такива, които остават за цяла нощ.

— Хайде, хайде! Минаха двайсет минути, за бога. Къде си, Силвърадо? Къде са ми доларите?

Шерил така отчаяно желаеше парите, че изпитваше почти физическа нужда. Докато крачеше напред-назад, мина покрай тоалетката и си взе топла бира — топла, защото в стаята нямаше такива луксозни уреди като хладилник например. Пръстите й лепнеха от пот и усещаше бирената кутия едва ли не гореща и крехка, като живо същество.

Тази мисъл я накара да спре. Реши, че е добре да поизчака, преди да си отвори друга бира. Пиеше прекалено бързо, макар да не усещаше нищо.

След като известно време дъвка изранените си устни, остави бирата, без да я отвори.

При следващата обиколка на стаята взе кутията и я отвори толкова бързо, че пяната се разля по пръстите й. Докато облизваше ръката си, вкусът на бирата й се стори като пот и урина, но алкохолът щеше да притъпи малко, изопнатите й до скъсване нерви.

По спуснатите пердета пробягаха светлини от фарове. Тя зачака със затаен дъх. От съседната стая се чуваше врявата от някакво спортно предаване, но окуражителните викове на феновете скоро заглъхнаха. Съседът й от другата страна се опитваше да пробие стената с таблата на леглото, докато работещото момиче под него го окуражаваше с гърлени звуци, предназначени да й докарат по-голям бакшиш.

Колата зави към другия край на паркинга.

Нова вълна от окуражителни викове на феновете заглуши престорената страст. Блъскането на таблата на леглото по стената продължи. За миг Шерил изпита съжаление към горката проститутка, задето й се бе паднал клиент като пневматичен чук. Те бяха най-ужасни от всички. Тя винаги бе предпочитала онези, дето свършват за шейсет секунди.

Отначало Шерил си помисли, че чукането, което чува, е заради секса в съседната стая. После осъзна, че е на собствената й входна врата.

— Кой е?

— Риса.

— Почакай.

Отиде до вратата, надникна през мръсната шпионка и не видя нищо особено. Като остави веригата на вратата, тя я открехна, колкото да види, че Риса стои отвън сама. Затвори бързо, махна веригата и отвори. Щом Риса влезе, тя отново сложи веригата.

Един бърз поглед бе достатъчен на новодошлата да се увери, че в стаята няма друг, освен Шерил и златните предмети, небрежно разхвърляни на едното легло. Тя се доближи така, че да улови на фокус първо един, после друг и започна да прави снимки колкото е възможно по-бързо. Светлината бе ужасна. Но даже и да не бе така, Дейна изрично бе настояла да намери начин да провери и в банята.

— Нужна ми е по-добра светлина — каза Риса.

— По дяволите. Иди в банята. Лампата над тоалетната чиния си я бива.

Риса грабна напосоки няколко златни предмета, мина покрай леглото и влезе в един страничен къс коридор, в който имаше няколко окачалки от едната страна и мивка от другата. Банята бе в съседство. Краткият оглед не я изненада. Тоалетна. Вана с душ.

Тя бутна капака на тоалетната чиния с лакът, остави отгоре златните предмети…

И забрави, че трябва да диша. Кинжал и кания блестяха и напомняха за древните ритуали. Нашийник от преплетени златни верижки, който излъчваше сила така, както огънят топлина. Златна маска на бог, който се взира през вековете в сенките на човешката душа. Гледката бе толкова хипнотична, че Риса трябваше да положи усилия да не потъне в дълбокото минало, където златото на друидите е било център на смъртта и прераждането.

Наложи си да се извърне и погледна към Шерил, която я бе последвала, но стоеше в началото на коридора. Оттам можеше да вижда едновременно и приятелката си, и входната врата.

Риса можеше да види само Шерил, която я наблюдава с очите на непознат — неуверени и пресметливи. Сурови. Нямаше смисъл да се опитва да стигне до онова, което е останало от познатото й момиче под грубата обвивка. Онази Шерил, която обичаше, вече я нямаше.

Останало бе само златото и парите.

— Удивена съм — каза Риса. — Толкова много злато, а ти дори нямаш пистолет.

— Умът винаги върши по-добра работа от оръжието.

— Е, къде е Гейл? Ти си сама.

— Който го няма — губи. Тя току-що загуби. Къде са парите?

Входната врата отхвръкна навътре, последваха пистолетни изстрели, счупени прозорци.

Шерил се олюля към Риса и падна на колене, а от нея бликна ярка струя кръв.

— Бебчо? Какво стана? — Тя поклати глава и се опита да се опре на ръце. — Не. Не по този начин. Прекалено умна съм.