Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (69)

Глава 68

Лас Вегас

5 ноември, през нощта

— На следващия светофар надясно — каза Дейна.

Риса погледна в огледалото, докато натискаше спирачките заради жълтия сигнал на светофара.

— Виждаш ли някого? — попита спътницата й.

— Не.

Дейна би й казала, че едва ли ще види — особено ако Нийл ги следва.

Телефонът й изписука леко, което означаваше, че някой се опитва да се свърже с нея, но линията е заета. С бързи натискания на бутоните тя прекъсна връзката с Нийл и прие обаждането.

— Дейна на телефона. Казвай бързо.

— Обажда се Иън. Силвърадо не е мръднала.

— Добре. Явно ние ще сме първи. Телефонът ми ще е у Риса, така че не се обаждай повече.

— Ясно. Искаш ли да дойда там?

— Остани при Силвърадо — нареди му и прекъсна връзката.

Риса я погледна странишком.

— Какво каза за телефона си?

— Ще бъде в джоба ти с отворена връзка към Нийл — обясни Дейна, като натискаше бутоните, докато говори. — Така поне ще знае какво става с теб. Имаш ли някакво понятие от боравене с оръжие?

— Не.

— А владееш ли някакви бойни изкуства?

— Не.

— Веднага щом се оправим с тази каша, ще говориш с Нийл и по двата въпроса. Няма да търпя служителите ми да са невежи по отношение на самоотбраната, при положение, че работата им е свързана със ситуации като тази, в която си сега.

Риса издиша шумно и не възрази. В този момент няколкото номера, които й бяха останали от бурното детство, не й се струваха адекватна защита срещу Сокс или онзи, който бе убил О’Конър и Клайн.

Хвърли един поглед на часовника си и отправи мълчалива молба към светофара. Най-сетне светна зелено.

— Как сме с времето? — попита спътницата й.

— Пет минути.

Дейна погледна картата, която бе свалила от интернет.

— Ще се справим дори да се наложи да изчакаме на още няколко червени светофара. Завий наляво на следващия ъгъл. След около миля мотелът трябва да е в долния край на пресечката отдясно.

Риса зави наляво.

Никой не ги последва.

Колкото повече се доближаваха до мотела, толкова по-малко движение имаше по пътя. Далечната бляскава Ивица бе като магнит, който привлича всички пари към себе си, далеч от тази част на Вегас. Онези, които можеха, се бяха преместили там. Останалите се плъзгаха стремително по прашния наклон към мизерията.

— Когато завиеш към мотела, намери стаята и паркирай наблизо — каза Дейна. — Угаси фаровете и остави мотора да работи. Като излезеш да вземеш парите, няма да ме забележиш, но аз ще съм зад волана. Ако не ти хареса онова, което видиш в стаята, обърни се и се махай оттам незабавно. Ясно ли е?

— Ами златото?

Дейна разчиташе Нийл да се погрижи за златните предмети, но не мислеше, че Риса е готова да чуе подобно нещо. Освен това не й бе споменала, че има и по-кратък път до мотела. Бяха им дали петнайсет минути; на Нийл щяха да са му нужни и последните секунди от тях, за да осъществи какъвто и да било план, измислен от коварния му и все пак невероятно прагматичен ум.

— Познаваме Шерил — каза Дейна. — Пак ще я открием.

Риса стисна здраво волана, после пак го отпусна. Тонът на Дейна, а не думите й, даваше по-ясна представа какви според нея са шансовете на Шерил Фокнър да се скрие от едно цялостно издирване на „Реъритис“.

— Добре — каза Риса. — Ти ще мислиш за златото, а аз ще се обърна и ще бягам, ако не ми хареса ситуацията. — И ако мога. — Трябва да си призная, че идеята за уроци по самоотбрана започва силно да ме привлича.

— От онова, което видях на записа от казиното, вече имаш първата необходима предпоставка да се справиш с всеки противник.

— Бързина ли? — сухо попита Риса.

— Мозък. Изобщо не престана да разсъждаваш.

— Студената пот е чудесен стимулант за мозъка.

Дейна се засмя.

— На Нийл това много ще му хареса.

— Радвам се за него. На мен никак не ми хареса.

Златната неонова корона, обозначаваща мотел „Мидас“, се показа от дясната страна на пътя като прашна гигантска усмивка с липсващи зъби. Когато я забеляза, Риса усети как сърцето й прескочи, после започна да бие равномерно, но с по-бърз ритъм. Усещаше как адреналинът се разлива в кръвта й и прави цветовете по-ярки, по-ясни и всеки звук бе звънлив като счупване на стъкло.

— Помни — обади се Дейна, докато бавно се плъзна надолу на мястото си. — Ако се окаже капан, забрави за златото и се махай оттам.