Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (41)

Глава 40

Лас Вегас

4 ноември, сутринта

Иън спря до колата на Шейн на изровения паркинг на мотел „Джакпот“. Забеляза, че той прави същото като него, откакто бяха напуснали казиното — оглежда се през рамо.

— Къде е? — попита Шейн, когато Иън се приближи.

— Кой? — попита Риса.

— Онзи, който ни следеше — обясни той.

— Русият мъж с червената кола ли? — попита го.

Погледна я за миг. Не мислеше, че го е забелязала.

Погледът, с който му отвърна, говореше, че има много неща, които той не е забелязал у нея, и на първо място това, че сама може да се грижи за себе си.

— Точно той — съгласи се Иън, като привлече вниманието им към себе си. — Една пресечка по-надолу е.

— Записа ли номера му? — попита Шейн.

— Вече го съобщих в „Реъритис“.

— Ако не могат бързо да влязат в компютрите на Бюрото за регистрационни номера в Невада, аз мога.

— Да, да, Нийл ми бе споменал, че си се учил как да станеш супер хакер още на коленете на баща си.

Риса се обади:

— Изобщо не ви слушам. Ще се престоря, че не съм чула току-що как шефът ми — бившият ми шеф — заявява, че може да прониква в компютрите на правителството. Само като си помисля какви възможности за изнудване предоставя това. Но аз не съм го чула.

— Правилно — каза Шейн. — Хайде.

Въоръжени със снимки на Бозо и Шерил, свалени от записите на охранителните камери, тримата влязоха в канцеларията на мотела. Вътре смърдеше на тютюнев дим и на фасове, които препълваха пепелник с размерите на супена чиния. Жената зад гишето от имитация на дърво изглеждаше достатъчно възрастна, за да има деца, регистрирани в бюрото по труда. Бе облечена в дълга до бедрата й оранжева блуза с дълбоко деколте и черен клин. Косата й бе неестествено черна. Лицето й бе уморено като на осемдесетгодишна старица.

— Извинете, че ви безпокоим, госпожо — заговори Риса, — но се опитвам да открия приятелката си Шерил Фокнър. — Докато говореше, Иън остави една снимка на гишето. — Бе отседнала тук преди няколко дни и може още да не си е тръгнала.

— Често ли губиш приятелките си? — с дрезгав глас попита жената.

Риса се усмихна хладно.

— Не. Но Шерил е малко разсеяна за разни дреболии като това да върне ключа от стаята или да плати сметката. Затова аз, така да се каже, вървя след нея и гледам никой да не се окаже изигран. Колко ви дължи?

Онази хвърли един поглед на снимката. После запали дълга, тънка пура и замислено дръпна, докато оглеждаше тримата, застанали пред нея. Никой от тях не изглеждаше беден, а единият й се струваше смътно познат, като човек, когото може да е виждала по телевизията. Отново дръпна силно от пурата си, докато се опитваше да пресметне колко пари може да измъкне от тях, ако им даде информация за онази никаквица с червения пуловер. Издиша дима и реши да поиска стотачка. Можеше да изкара и двеста долара, ако изиграе картите си добре. После щеше да иде в центъра на града да играе на автоматите чак докато задникът й се вдърви и ръката й изтръпне и вече не може да натиска бутоните.

Докато около нея струеше тютюнев дим, Риса се чудеше дали ще има полза, ако се опита да не диша. Накрая реши да диша през устата. От това въздухът не ставаше по-чист, но поне не дразнеше толкова носа й.

— Сто долара — каза жената.

Иън изсумтя възмутено.

Шейн извади портфейла си. Две банкноти по петдесет долара се появиха в ръката му. Той остави едната на гишето.

С изненадваща бързина петдесетачката изчезна в набръчканото деколте на жената. Тя загледа Шейн със замъглените си, алчни очи.

Той задържа втората банкнота извън обсега й.

— Напусна мотела преди няколко дни — каза жената.

— Каза ли къде отива? — попита Риса.

Онази подсвирна.

— Не бяхме големи приятелки, скъпа.

— Остави ли нещо?

— Мръсно бельо и кутии от заведения за бързо хранене.

— В коя стая беше? — попита Шейн.

— В пета. Проверете, ако искате.

Това, че бе готова да ги пусне да проверят, означаваше, че в стаята сигурно няма какво да се види.

— Може би по-късно — каза Иън. — А колата й десетгодишен форд бронко с арканзаски номер ли беше?

Жената сви рамене и не отклони поглед от петдесетте долара, които Шейн държеше далеч от нея.

— Длъжни сте да записвате модела и номера на колата, когато регистрирате клиентите — напомни й той.

— Да, бронко беше. Не обърнах внимание на номера.

— А какво знаете за него? — попита Риса, като сложи снимката на Бозо на гишето.

— Договорихме се само за нея — каза жената.

Шейн извади и трета петдесетачка, но не й я подаде, нито пък втората.

— Това стига за всичко.

Тя вдиша дълбоко дима от пурата и после го сподели с посетителите си, като се закашля, докато издиша.

— Ченгета ли сте?

— Не.

— От мафията?

— Съжалявам, не — каза Шейн.

Тя отново ги заля с драконовото си дихание, преди да свие рамене отново.

— Човек все на нещо се надява. На мен мафията ми харесваше. Тогава имаше истински мъже, ако разбирате какво искам да кажа.

— Какво ще кажеш за този? — попита Риса, като почука по снимката на Бозо. — Той с Шерил ли беше?

— Не, другият беше. Този само се влачеше след тях с увиснал до коленете език.

— Знаете ли името на някого от двамата? — попита Риса.

— Тя наричаше другия Тим. А на тоя — почука с пръст по снимката — викаше Сокс.

— А фамилни имена? — продължи Риса.

— Винаги само тя се регистрираше.

Винаги. Това означава повече от веднъж.

— Колко често идваше тук Шерил? — бързо попита Риса.

— По няколко пъти в годината може би. Имаше приятели или роднини наблизо.

— Колко наблизо? — намеси се Иън.

Тя погледна към двете петдесетачки в ръката на Шейн и той й подаде едната. Тя я пъхна в сутиена си, но този път от другата страна. По една новичка банкнота за всяка от провисналите й гърди. Твърдите им ръбчета изпъкваха под блузата.

— Ами може да се стигне пеша — каза жената. — Или поне той ходеше пеша понякога. И се оплакваше от това. Предполагам, че колата не беше негова.

— Той ли?

— Високият, красавецът. Тим. Има няколко жилищни сгради на няколко пресечки в северна посока и разни стари къщи зад тях. Натам тръгваше, когато отиваше пеша. Не е място, което бих обикаляла по тъмно.

— Обаждаха ли се по телефона някъде? — попита Риса.

— В стаята няма телефон.

— А посетители?

Тя вдигна рамене.

— Не съм виждала.

Риса погледна Шейн, после Иън.

— Сокс караше ли кола? — попита Шейн.

— Имаш ли и други петдесетачки?

— Само ако ми опишеш колата и ми кажеш номера.

— Не знам номера. Не виждам много добре толкова надалеч.

— А поне от кой щат е колата?

Тя кимна.

Шейн бръкна за портфейла си.

— Хайде, казвай. Зарадвай ме и аз ще те зарадвам.

— Морава на цвят, от онова мораво, дето свети в тъмното, нали се сещате? Номерът беше от Невада.

— Чуждестранна или американска кола?

— Американска. С мощен двигател. Бучи като състезателна кола и пуши като комин. Нека да помисля за минутка. — Тя си дръпна здраво от пурата и се опита да разрови спомените си. — Май беше нещо като „Файър“… Стара американска марка като „Форд“ и „Шевролет“, но не те.

— „Понтиак“? — опита се да подскаже Иън.

— „Файърбърд“? — обади в същия миг Шейн.

— Точно така. Радвам се, че се сетихте, момчета. Такова нещо направо ме побърква в четири часа сутринта. — Тя присви очи и се вгледа по-внимателно в Шейн. — Ей, ти не си ли оня богаташ комарджията? Цар Мидас? Видях те по новините след онази стрелба.

— Много хора казват, че приличам на него — отвърна Шейн.

Той размърда пръсти и направи ветрило от три петдесетдоларови банкноти.

На лицето на жената се появи широка, пожълтяла усмивка. Тя грабна парите и започна да ги тъпче отпред в блузата си.

Когато вратата се затвори зад тях, Риса каза:

— Трябваше да й дадеш още една петдесетачка.

— Защо? — попита Шейн.

— Пет не се дели на две, което поражда въпроса къде е завряла последната петдесетачка.

Иън се ухили.

Шейн предложи:

— Искаш ли да я питаме?

— Не, благодаря. Мисля, че не искам да влизам пак там.

— Мисля, че си права — съгласи се Иън.

Шейн огледа внимателно паркинга пред мотела и улицата отсреща. Иън също. Покривът на една червена кола едва се виждаше една пресечка по-надолу, паркирана между две очукани брички, които явно не бяха помръдвали от последния дъжд насам.

Шейн повдигна вежда в безмълвен въпрос.

— Още не — каза Иън. — Първо нека да разберем кой ни следи, без да се разкриваме, че знаем.

Риса се обади:

— Тръгна след нас, когато излязохме от служебния паркинг.

— Това ли е човекът, който те гонеше в казиното? — попита Шейн.

— Не е със същия цвят на косата. Бозо бе с тъмна коса.

— Много жалко. Много ми се ще да се срещнем.

Усмивката на Шейн притесни Риса.

— Ще потърсим ли роднините, които е посещавал — попита тя, — или ще идем да притиснем Ковингтън?

— По-добре да се разделим — предложи Шейн. — Иън може да разпита наоколо, като показва снимките, а ние да идем при Ковингтън.

— Защо ти не поразпиташ наоколо? — предложи Иън без особени надежди.

— По две причини — обясни Шейн. — Първата е, че благодарение на вниманието, което ми отделят медиите, и една полусляпа стара жена може да ме разпознае. Втората е още по-проста. Ковингтън няма да ти каже дори колко е часът, но за мен ще постеле червеното килимче. Нищо лично. Всичко е пари.

— Ясно — измърмори Иън, докато посягаше към устройството си за комуникация. — Ако Нийл е съгласен, ще се махна от главата ти. В противен случай свиквай с положението в пустинното бъги.

— С какво? — После Шейн се засмя. — О, разбрах. Има три колела и ти си третото.

Риса опря ръце на кръста си и се извърна гърбом, преди да направи някоя злъчна забележка за това, че не се нуждае от бодигард, камо ли от двама. Но май имаше нужда. Грубите думи на Бозо продължаваха да отекват в главата й.

Къде е златото?

Не знаеше. Но едно й бе ясно. Толкова много пари привличат хищници в човешка кожа. И Шерил го знаеше. Затова бягаше уплашена.