Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (35)

Глави 34

Лас Вегас

3 ноември, следобед

Джон Фирензе се вгледа в племенника си и си помисли, че сестра му би могла по-добре да подбира мъжете си. Бащата на Цезар бе мускулест и здрав като скала. И също толкова умен. Цезар бе негово копие във всяко отношение, освен в едно: във вените му течеше кръвта на Фирензе. Семейството трябваше да се пази от глупостта, доколкото може. Когато това повече не бе възможно… е, скъпата му сестра бе починала, а неговата майка-светица нямаше защо да научава какво се е случило с единствения й внук.

Сокс пристъпи нервно от крак на крак и намести тежката раница на Тим на широките си рамене. Чувстваше се като хлапе, което е било извикано в кабинета на директора за мъмрене. Фирензе даже приличаше на училищен директор. Тъмен костюм и бяла риза, тъмна вратовръзка на райе, оредяваща коса сресана назад, и ръце, по които още личаха белезите от младостта му, когато се е бил като боксьор с голи юмруци в дните на залеза на мафията в Лас Вегас. Когато се сетеше за това, на Сокс му бе трудно да повярва, че Кид Фирензе се бе превърнал в човек с костюм и стиснати устни.

Но това бе истината.

Фирензе се облегна назад в големия кожен фотьойл зад бюрото си и се загледа в племенника си, без да мига.

— Да видим дали съм те разбрал добре. Току-що си убил двама мъже…

— Не съм убивал Джоуи — побърза да го прекъсне Сокс. — Тим го пречука. Затова аз убих него.

— Все тая. Двама мъже са мъртви.

Сокс сви рамене.

— Да.

— Къде е пистолетът, който си използвал?

— В един отточен канал. Никак не ми се искаше да го хвърлям. Струваше скъпо.

Фирензе само изсумтя.

— С ръкавици ли беше?

— Да, по дяволите. Не съм тъп.

— Къде са ръкавиците?

— Изхвърлих ги в тоалетната.

— Тук ли? — рязко попита Фирензе.

— Нее. В една денонощна бензиностанция на магистралата. Нали ти казах, че не съм тъп.

Това бе спорен въпрос, но момчето поне усвояваше някои неща. Не бе забравил как да почисти след себе си.

— Полицаите преследват ли те? — попита Фирензе.

— Доколкото ми е известно, още дори не са открили труп. Продадох си полицейското радио, затова не съм много сигурен.

Един от петте телефона на бюрото на Фирензе иззвъня. Той не му обърна внимание, както правеше и всеки път щом компютърът му дискретно известяваше за получена електронна поща.

— Някой видя ли те? — попита вуйчото.

— Изтичах надолу по задната уличка към закусвалнята, където бях оставил колата. Винаги си спомням как си ми казвал да не паркирам близо до мястото.

Като се сети за крещящата морава кола на Сокс, Фирензе се намръщи. И на обратната страна на луната да я паркира, и сляп ще я види. Някой близък ден глупавото момче на Делия щеше да се забърка в неприятности, от които и вуйчо му, с всичките си връзки, нямаше да може да го отърве.

Днешният много приличаше на именно такъв нещастен ден.

— Ти видя ли някого? — попита Фирензе.

Сокс се намръщи.

— Един пияница пикаеше в уличката зад заложната къща на Джоуи. Това брои ли се?

Фирензе искрено се надяваше, че не.

— Добре. Измъкнал си се чист.

Сокс енергично закима.

— Тогава защо си дошъл при мен? — попита Фирензе.

— Ами, донякъде е свързано с Джоуи. Той направо ме обра.

Фирензе чакаше. Да те обере собственик на заложна къща не бе новина, от която сърцето му би се разтуптяло.

— Имам предвид наистина — настоя Сокс. — Стоката ми струваше поне милион, а той…

— Милион ли? — намеси се Фирензе и рязко се изправи на стола си. — Какво, за бога, те е прихванало, та ограбваш магазини за бижута? Колко пъти трябва да ти повтарям, че онези лъскави магазини не са…

— Не бяха бижута — бързо го прекъсна Сокс. — Помня какво си ме учил, вуйчо Джон. А и тая стока не е от някакъв лъскав магазин.

Фирензе отново се облегна назад.

— Каква беше стоката?

— Злато.

— Здрав си като бик, признавам, но дори и ти не можеш да носиш толкова злато, че да струва милион долара.

Сокс не успя да разбере напълно какво казва вуйчо му, затова се задоволи с онова, което вече знаеше.

— Мадамата на Тим каза, че нещата струват един милион и че са от злато — малки статуйки, като играчки, и разни други, — а тя е толкова хитра, че сигурно ги разбира тия неща, нали?

Фирензе усети, че го очаква главоболие. Много сериозно. Казваше се Цезар.

— Тим е оня тип, дето си го пречукал, нали? — попита вуйчото.

Сокс кимна.

— Та къде е сега неговата мадама? — продължи Фирензе.

— Тъкмо щях да ти обясня — отвърна племенникът и в гласа му се промъкна някакво хленчене.

— Давай по-бързо.

— Добре. Значи. Тя уби стареца, взе златните играчки, даде десет на Тим и запази повечето за себе си. Ние продадохме четири на Джоуи и той здраво ни изпързаля. Върнахме се при него да си вземем златото обратно, но той вече го бе продал на Шапиро и Тим го застреля, а аз застрелях Тим и после отидох да се видя с мадамата му, за да взема и останалото злато, а тя едва не ми откъсна оная работа и избяга, затова отидох в стаята й, но нея я нямаше, но дойде една друга мадама и каза, че знае къде е златото, и двамата слязохме долу в казиното…

— В казиното!

Сокс просто продължи, без да спира:

— … та тя влезе в дамската тоалетна да вземе златото, но се опита да ме изиграе и хукна да бяга, затова стрелях по нея, ама тя бягаше като на състезание и не я улучих, затова избягах оттам и ето ме тук.

Фирензе не си направи труд да пита Сокс колко хора са го видели. Нямаше никакво значение. Всичко бе записано от дигиталните камери и сега се намираше в паметта на компютъра в казиното.

— Къде?

— А? Ами тук, нали ти казах.

— Направил си го в „Римски цирк“? — изрева Фирензе и скочи на крака побеснял.

— Нее. Сега съм тук. Онова стана в „Златното руно“.

Туптенето в главата на Фирензе се поуспокои до ритмични болезнени пробождания.

— Помниш ли какво ти казах за охранителните камери? — меко попита Фирензе.

— Ъ… да. Носех маска на лицето. — През повечето време. Нямаше намерение обаче да го казва гласно. Даже и педант като вуйчо му не би очаквал от него да носи черна маска в голямото фоайе на „Златното руно“, нали? Сокс измъкна маската от джоба си. — Ето, виждаш ли?

Фирензе хвърли едно око на мърлявата качулка.

— Имаш ли да ми казваш нещо друго?

— Като какво например? — попита Сокс.

— Като например какво искаш от мен да направя за каквото и да било.

Сокс се оживи.

— Ами мислех си, че ти ще можеш да продадеш златото за повече пари, колкото струва, нали? После…

— Чакай. — Фирензе вдигна ръка. — Нали каза, че мадамата взела златото и избягала.

— С по-голямата част, да. — Сокс помръдна едното си рамо и улови раницата, която се плъзна надолу. — Но Тим имаше още в раницата си.

За пръв път, откакто Сокс си бе отворил устата, Фирензе изглеждаше заинтригуван.

— Донеси го тук.

Сокс се запъти към голямото, лъскаво черно бюро, което изглеждаше като взето от филма „Стар трек“. По бляскавата му повърхност нямаше разпилени листове. Само една писалка от слонова кост лежеше върху кремава хартия за писма, украсена с логото на „Римски цирк“: два ревящи лъва, ограждащи танцьорка с голи гърди.

— Нямах време да разгледам добре тези неща — каза Сокс, като нетърпеливо дърпаше катарамата на раницата.

— Къде са ти ръкавиците? — сопна се Фирензе.

— Ъ?

— Чуй ме, и то добре. Не трябва да оставяш отпечатъците си по стока, която е директно свързана с човека, когото си убил.

— Аз се постарах да изглежда така, сякаш Джоуи го е убил.

Главоболието на Фирензе само се засили при мисълта за глупавия му племенник, опитващ се да си създаде алиби.

— Сложи си ръкавици.

— Изхвърлих последния си чифт.

— Купи си още. Дотогава не докосвай стоката. Разбра ли?

— Да.

Сокс мрачно зарови в раницата. Един по един, той измъкна шестте предмета, увити в чорапи и бельо и ги остави на полираното бюро. Фирензе го наблюдаваше като лешояд, който се опитва да разбере дали следващата му жертва най-после е хвърлила топа. Когато Сокс започна да развива едно от вързопчетата, вуйчо му рязко му махна да спре.

— Аз ще се оправя. Не искам да ми одраскаш бюрото.

С ловкост, изненадваща за едър мъж като него, той извади първия предмет и го остави върху един от кремавите листове. Въпреки старанието му, фигурката тупна лекичко, когато опря в бюрото. Очите му се разшириха, после отново се присвиха. Разви и останалите предмети един по един.

И после остана взрян в тях. Две фигурки, пръстен, някаква странна закопчалка, висока яка-нашийник от преплетени златни нишки и нещо, което приличаше на лента за ръка, широка около десет сантиметра, от която кожата му настръхваше само като я гледа.

— Какво е това?

— Нали ти казах. Злато.

— Това го виждам. Какво злато?

— Не знам. Джоуи каза, че Шапиро му е дал петдесет хиляди за четири такива парчета. А тук имаме… колко… шест, нали? Би трябвало да струват, ами, повече.

Господи, момчето едва брои.

Фирензе се опита да не мисли за недостатъците на племенника си и да се върне на основния проблем. Шапиро бе мошеник, който хленчеше и скъпеше всеки цент, който плаща в заложната си къща.

— Щом е платил петдесет — каза Фирензе, — значи струват пет пъти повече. По дяволите, защо не и десет.

— И аз така си помислих. Но Джоуи няма да ми помогне вече, след като е мъртъв, а аз не вярвам на тоя Шапиро, а пък и оная кучка сигурно има още цял куп злато, до което не мога да стигна без помощ. Затова дойдох при любимия си вуйчо. Човек може да разчита на роднините си, нали?

— Разбира се, че може — разсеяно кимна Фирензе. — Тая кучка има ли си име?

— Шерил Фокнър.

Сърцето на Фирензе заби по-бързо. Той разгъна един лист на бюрото си и погледна към сведенията, които бяха стигнали до него след едно анонимно обаждане от човек, който не желаеше доброто на Танънхил.

Риса Шеридън и Шерил Фокнър са наистина много близки. Разровете този въпрос и ще можете да стиснете Танънхил там, където най-много боли.

— Разкажи ми за нея.

— Страхотни цици, невероятно дупе и…

— И пет пари не давам за тялото й. — Фирензе не изчака племенника си да довърши. — Проститутка ли е, крадла, измамница — какво?

— Вече не се продава. Двамата с Тим се правеха на медиуми в Седона. Така можеха да влизат в богаташки къщи, а после, когато няма никой, аз и Тим ги обирахме. Обича да пуши трева и смърка кокаин, но не се боцка с игли.

— Лежала ли е в затвора?

— Не знам. Със сигурност не е през последните няколко години.

— Как се е свързала с Риса Шеридън?

— С кого?

— Мадамата, която си се опитал да застреляш в казиното — поясни Фирензе. Господи, знаеше повече за Риса само от едно анонимно обаждане, отколкото Сокс, който я бе отвлякъл. — И името й ли не знаеш?

Сокс сви рамене.

— Според Тим двете са израсли заедно. Нещо като сестри.

Настъпи тишина, докато Фирензе обмисляше какво знае и какво не.

— Както и да е, мадамата на Тим очисти стареца и му взе златото.

Случайно подметнатата забележка на племенника му накара Фирензе да подскочи на мястото си. Шерил бе убийца, а двете с Риса бяха като сестри — Риса, която знаеше всичко за старите златни произведения на изкуството.

Фирензе се ухили зловещо. В този миг държеше в ръка доказателството, с което можеше да изнудва личния експерт по златото на Танънхил. Риса би могла да каже на Фирензе колко точно струва златото на племенника му. После би могла да го продаде на шефа си, който в крайна сметка да се окаже съучастник в предумишлено убийство.

Сокс погледна разтревожено вуйчо си. Мразеше, когато той се смее по този начин. Обикновено това означаваше, че някой ще опере пешкира. Сокс например.

За няколко сладостни мига Фирензе си представи какъв удар би било да успее да натопи Шейн Танънхил без помощта на останалите собственици на казина. Това щеше да го направи голям човек в града, каквито са били баща му и дядо му преди време. Уважавани хора. Но Фирензе не искаше да свърши като тях — единият убит, а другият осъден на доживотен затвор за убийство. Не, умният ход в случая бе да използва получената информация и да я продаде на по-влиятелните от него. Така удоволствието щеше да е по-малко, но бе много по-безопасно.

За разлика от племенника си, Джон Фирензе бе достатъчно хитър, че да си знае мястото.

Въпреки това леко се поколеба, докато посягаше към телефона. Ако разполагаше с повече информация, щеше да получи по-голям пай от печалбата. Не цялата, но доста солидна сума. Трябваше поне да разбере колко струва златото, а не да разчита на оценката на глупавия си племенник.

Облегна се назад в стола си и прехвърли наум различни начини да се добере до Риса Шеридън за една бърза и много дискретна оценка. Можеше да я попита и открито, но това би замесило и Танънхил.

Фирензе поклати глава. Не ставаше.

— Ъъъ, вуйчо Джон?

— Затваряй си устата.

След още няколко минути мръщене Фирензе реши, че най-бързият и сигурен начин да стигне до Риса бе да я отвлече. Ако не пожелаеше да му съдейства… е, винаги имаше и друг изход. Нямаше да е първият човек, който е излязъл на разходка в пустинята и не се е върнал.