Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (3)

Глава 2

Лос Анджелис

Петък, 31 октомври, сутринта

— Клиентът съгласен ли е антиките да бъдат докосвани при огледа? — попита намръщена Риса.

Дейна кимна.

— Да, но ние вече ги заснехме, направихме им рентгенов преглед и електронно сканиране включително РФ и СЕМ.

Без да изчака въпроса на Шейн, Риса обясни:

— Рентгенова флуоресценция за определяне състава на металната сплав и сканиращ електронен микроскоп за всички дребни детайли.

— Резултатите са дигитализирани и предметите могат да се възпроизведат триизмерно, така че, ако предпочиташ да не поемаш риска да боравиш с истинското злато…

Смехът на Риса заглуши остатъка от думите на Дейна.

— Повече от всичко на света обичам да боравя с древни бижута, особено златни. Висококачественото злато не се поддава лесно на влиянието на киселините по човешката кожа, което означава, че не е наложително да нося хирургически ръкавици при кратките огледи.

— Какво друго би могло да ти донесе докосването до злато, освен някакво удоволствие? — попита Нийл.

— Никакви снимки, триизмерни компютърни изображения, холограмни образи, никакво електронно сканиране, графика или описание не може да се сравни, според мен, с физическия допир. При хората единственият по-чувствителен орган от върховете на пръстите е езикът. Изяществото на изработката при някои от предметите, които съм виждала, е толкова фино, че не би могло да бъде оценено с очи или с пръсти.

— И тогава го близваш с език? — невярващо попита Нийл.

Единственият й отговор бе развеселеният й кос поглед. Шейн лениво притвори очи. Това бе видимата реакция на представата му как Риса изследва нещо с чувствителния си език. Тази представа определено бе много по-интересна от който и да било от златните предмети на масата пред него. Макар да имаха историческа стойност, изобщо не можеха да се нарекат бляскави и привличащи окото.

А на него му трябваше точно това. Въздействие върху публиката. Искаше златни произведения на изкуството, които могат да проникнат през невежеството и самодоволството на хората от двадесет и първи век и да ги разтърсят до дъното на душите им. Искаше, макар и само за миг, посетителите на изложбата да прозрат, че в продължение на хиляди години на земята е имало хора също като тях — смеели са се, копнеели са, обичали са, плакали са и са умирали… И са творили, винаги са творили.

Фактът, че подобна изложба би увеличила потока от посетители в казината от комплекса на „Танънхил Инкорпорейтид“ не бе за пренебрегване, но не това бе причината, поради която издирваше златни произведения на изкуството, оцелели през вековете. Мотивите му бяха прости — той презираше всички, които разграбват и унищожават древните култури. Това бе страстта, която преследваше в живота си, и само двама души знаеха за нея — Дейна и Нийл. Шейн много се стараеше това да си остане единствено между тях.

Колкото по-ниско мнение имаха хората за него, толкова по-лесно бе да ги свари неподготвени.

— Имате ли нещо друго да ми покажете? — попита той. — Тези не са това, от което се нуждая. Когато открия „Златото на друидите“, ще има представители на пресата и масмедиите и безброй камери. Известни личности. Политици. Хора от висшето общество. Целият антураж.

— Онова, което Шейн се опитва да каже, е — поясни Риса, — че в Лас Вегас има бедни, необразовани и непретенциозни хора, както и богати, изискани и много взискателни. Никоя от тези антики не би накарала преситения турист да се обърне втори път.

Но докато казваше това, пръстите й се плъзгаха с благоговение по хладната, повредена от годините повърхност на златния предмет, който може да е служил за яка на детето на някой високопоставен или пък е бил жертвен дар за някое от четиристотинте известни по име божества, почитани от келтите. Според нея всеки, дори и най-грубо изработеният предмет, заслужаваше почит просто защото е оцелял, докато толкова други са изгубени.

Дейна пренебрегна обяснението й и погледна Шейн. Бе очаквала нетърпението му. Затова бе настояла „Реъритис“ да платят за пътуването и за консултацията на Риса.

— Спокойно, човече. Тя е тук заради нас, а не заради теб. — Обърна се към Нийл: — Защо двамата не слезете в приземния етаж и не си поиграете с пистолети или нещо подобно.

Това не бе въпрос, а заповед.

Шейн се засмя и вдигна ръце в знак, че се предава пред дребната брюнетка.

— Толкова красиво захапваш стръвта, Дейна. Трудно ми е да устоя на изкушението.

— Постарай се — предложи му Нийл, но леките бръчици край очите издаваха безмълвния му смях.

Дейна промърмори нещо по адрес на мъжете, което никой не пожела да чуе по-ясно.

Риса се засмя и взе в ръка малкото колие.

— Ако се съди по теглото, тази огърлица е куха. Вероятно е била положена в нечий гроб или е била дар за божеството на особено важен извор, блато или река. Съдейки по цвета, предполагам, че е сплав от злато и сребро, подобна на онази, от която са направени предметите, намерени в Снетишъм в Англия и датирани около средата на първи век преди новата ера. Но дори случаят наистина да е такъв, това не би могло да е решаващо доказателство за произхода на колието, защото гробовете и съкровищниците са били разкопавани и намереното е било претопявано и преработвано още от времето, когато хората са започнали да закопават злато в земята.

— Но ти спокойно определяш това колие за келтско, приблизително от първи век преди новата ера, нали? — попита Дейна.

— Ако това съвпада с резултатите от рентгеновите изследвания…

— Така е — потвърди събеседницата й. — При никои от предметите рентгеновите резултати не отговарят на графиките на съвременните девет-, четиринайсет- или осемнайсеткаратови златни сплави.

Риса кимна, без да отделя поглед от колието.

— Изработката не е толкова добра, колкото тази на известните предмети от съкровището в Снетишъм от първи век преди новата ера. Това колие дори не е гравирано, може би не е било завършено, а може да е било. Никога няма да узнаем. Можем да съдим само по онова, което е пред нас, не и какво би могло да бъде.

— Но е подобно на находките от Снетишъм, нали? — настоя Дейна.

— Очевидно това колие е направено от електрон. Такъв е случаят и с някои от предметите от Снетишъм. Само това мога да кажа на този етап.

Риса протегна колието напред и го завъртя, за да може камерата над главите им да го заснеме добре. Грубата изработка на предмета се открои релефно.

— Това е единична куха златна тръба, оформена не особено майсторски в малко колие — каза Риса. — Като произведение от злато, оцеляло през вековете, има както историческа, така и художествена стойност. Като пример за изкуството на майсторите в Англия от Желязната ера… — Тя сви рамене. — Обикновено. Съвсем обикновено. Всеки уважаван музей има нещо подобно, скрито някъде на съхранение в мазето, където чака някой учен да се заинтересува от него.

Дейна кимна и късата й черна коса проблесна за миг на светлината на лампата. Клиентът й несъмнено се бе надявал на повече, но това си бе негов проблем. Нейната задача бе да купува, да продава, да оценява и защитава неспирния поток художествени произведения, който минава през вратите на „Реъритис Ънлимитид“.

— Останалите предмети са с подобно качество на изработката. — Риса върна колието на мястото му с ловко движение и наслуки взе друго бижу. — Тази дъговидна брошка — представете си я като счупен кръг — е била използвана да придържа дрехи и наметала, за да не падат от раменете. Много такива брошки са били правени от желязо или бронз. Викингите предпочитали сребро, защото имали най-много от този материал. Келтското наследство от по-ранни времена и на различни места е богато на злато.

Нийл погледна брошката. Нямаше никакво приспособление за прикрепване върху дреха. Нямаше дори игла, която да пробие плата, преди да се закачи за грубо оформената закопчалка.

— Не мога да си представя как би могла да придържа каквото и да било.

— Защото онази част, която е пробождала плата, е била счупена — обясни Риса, като я върна на мястото й. — Отчупването вероятно е било нарочно и е станало, когато брошката първоначално е била заровена или хвърлена във водата.

Нийл отвори уста да попита защо нещо е трябвало да бъде чупено, преди да бъде заровено или поднесено в дар на боговете, но улови острия и нетърпелив поглед на Дейна и замълча. Нямаше нужда да знае. Не и той. Достатъчно бе, че Риса знае.

Освен това винаги можеше да я попита по-късно.

— Две от останалите брошки са счупени по подобен начин. — Риса прокара пръсти по три от предметите. — Тези тънки гривни са от по-късен период, когато римляните са започнали да влияят на британските келтски майстори. Изглежда, са от масивно злато. — Тя претегли в ръката си всяка поотделно. — Не са кухи. Отново отбелязвам, изработката е откровено груба. Липсва им изисканият стил на средиземноморските златари, които дошли с римляните във Великобритания. Освен това бижутата просто нямат… ами онова респектиращо излъчване, което най-добрите майстори златари сред келтите са придавали на творбите си.

— Дай определение за „излъчване“ — обади се Шейн.

Първото, което й дойде наум, бе, че този мъж би трябвало да знае всичко за излъчването. Самият той имаше много повече, отколкото се полага на един човек.

— Не може да се даде определение. Ако го има, просто го усещаш. Ако го няма… — Тя сви рамене.

Той понечи да зададе друг въпрос, но служителката му го прекъсна.

— Ще обсъдим това по-късно, ако желаеш — каза Риса, — а дотогава можеш просто да се погледнеш в огледалото. — Шейн направи учудена физиономия, но тя само вирна предизвикателно брадичка. — Мъже! По дяволите!

Смехът на Дейна бе също така висок и ясен, както и гласът й.

— Искате ли да добавите още нещо за видеозаписа?

Ярка червенина се разля по високите скули на Риса, когато си спомни, че всяка дума и жест се записват от дигиталните камери.

— Като цяло, грубата изработка, простотата и нарушената цялост на предметите ме карат да мисля, че са автентични. Просто не са толкова добри, че да предизвикат достатъчно интерес, за да се вложат необходимите средства, които фалшификаторите искат за труда, времето и използваните материали.

— Би ли се ангажирала с неокончателна устна оценка на колекцията, ако бъде продадена като цяло?

— Клиентът претендира ли, че предметите са от едно съкровище, намерено на едно и също място и по едно и също време?

— Не — отвърна Дейна.

— В такъв случай стойността им е значително по-малка.

— Клиентът ми разбира това.

— На този етап и ако приемем, че произходът им е много добре документиран, не мога да ги оценя на повече от седемдесет и пет до сто и петдесет хиляди долара за цялата колекция. Един голям музей не би се заинтересувал особено от тези предмети. Ако намерите колекционер, който събира изключително келтски златни бижута, може да получите и повече пари. — Ясният й, наситеносин поглед се впи в Шейн. — Колекционерите са много непредвидими хора. Плащат толкова, колкото решат.

Шейн се усмихна широко и разкри блестящите си зъби.

Нийл се изкашля, докато затваряше кутията, смени я с втората и се върна при другите. Тази кутия бе два пъти по-малка от първата. Отвори капака и я обърна към Риса.

Тя усети застиването на Шейн. Погледна го и не видя нищо различно в изражението му.

Въпреки това знаеше, че е решил да купи предмета още преди да чуе мнението на собствения си експерт-оценител.

По дяволите!

Мразеше да става така.

Това поне бе предмет, който би се радвала да види в колекцията на „Златното руно“. Стига, разбира се, да не бе фалшификат и да не бе свързан с кражби и пролята кръв. Ако произходът бе съмнителен, двамата с шефа й щяха жестоко да спорят. Нейната представа за чист произход бе твърде строга според Шейн. Много от компаниите, които организират търгове, биха се съгласили с него.

Детството и младостта на Риса бяха толкова пъстри, че тя изискваше само най-чисти стоки. Семейството на Шейн бе градило репутацията си в продължение на години и това го правеше по-толерантен.

Него никога не го бяха хващали с нещо, което не притежава законно.

Тя отблъсна мрачните спомени за детството си на сираче от Арканзас и се съсредоточи върху художественото произведение пред себе си. В него имаше някаква вътрешна сила, която надделява над вината и алчността на хората, които са го притежавали.

— Само визуален оглед или мога да го докосна? — попита тя.

— Също като другите — отвърна Дейна.

Риса се усмихна и леко поклати глава.

— Това обаче е много различно от онези. Има излъчване.

Шейн я погледна отстрани.

Тя не му обърна внимание и се съсредоточи върху нашийника. За голямо свое облекчение, усети само тежестта на студеното злато, а не смущаващата сила, която струи от някои експонати. Най-обезпокоителният случай бе, когато бе отишла в Уелс сред изправените каменни блокове, макар че там нямаше никакви предмети. Не обичаше да си спомня за това и за усещанията, които понякога я връхлитаха и й напомняха, че е различна.

Пое си дълбоко дъх и се опита да се концентрира върху настоящето, а не да си спомня за пропиляното си детство и за тайнствената дъбова горичка в Уелс.

Кръглият нашийник бе сглобен от три еднакви дъги. Външният ръб на всяка бе украсен от колело със спици, разположено в централната част на дъгата. На свой ред, всяко колело бе разделено на три чрез равномерно разположени златни топки.

— Класически образец от три части — каза Риса. — Келтите са почитали троицата много преди християните. — Тя внимателно вдигна нашийника от мястото му. — Ако се съди по теглото му, изработката е масивна. Визуално не бих могла да преценя дали е само злато или златен обков върху желязо. Ако е лист, то е дебел. Виждам единствено злато.

Дейна тихо прошепна в микрофона, закачен на яката й:

— Резултати от проучването?

— Желязна сърцевина — отговориха от говорителите, монтирани на тавана. — Потвърдено е от източника на „Реъритис“.

— Отлично. — Риса едва не измърка като доволна котка.

— Щеше ли да е по-ценно, ако беше само чисто злато? — попита Нийл.

— Що се отнася до метала, чистото злато е много меко — разсеяно отвърна тя. — Може да бъде огънато в най-различна форма без много усилия, но също толкова лесно губи формата си. И което е по-лошо, може да не успее да те предпази от изненадващ удар в гръб, което вероятно е била основната причина за носенето на такива нашийници. Фактът, че със златото е обкована желязна сърцевина, ме кара да мисля, че може би този нашийник е знак за високо положение или дори за кралски произход и е било носено от жена или мъж с много тънък врат. Красиво е. Прекрасно. — Чувствителните й пръсти обходиха целия кръг. — Ммм. Да. Ето тук е. Също и тук.

Шейн гледаше пръстите й и си мислеше за езика й. С раздразнение върна мислите си обратно към златния експонат, вместо да изпитва крайно нежелана страст към уредничката си.

Риса погледна Дейна.

— Предполагам, че в края на всяка дъга има съединяване с шпил.

— Може ли да обясниш на разбираем език? — попита Шейн.

Раздразнението в гласа му я накара да присвие очи.

— Представи си го като секретно копче с мъжка и женска част.

Той се ухили.

Риса отново се обърна към Дейна.

— Този тип свързване е било познато и използвано през Желязната епоха. Така една от дъгите в този нашийник може да се свали, за да се сложи кръгът около врата. После дъгата се поставяла на мястото й, колието се притискало, за да се затворят връзките, и Бог да е на помощ на онзи, който се опита да го свали.

— Струва ми се неудобно за носене — обади се Шейн.

— Високопоставеното положение обикновено е такова.

Той й хвърли развеселен, одобрителен поглед. Съчетанието от прагматизъм и остър като бръснач ум у нея го привличаше толкова, колкото и всичко останало, включително чувственото й тяло.

А това го притесняваше. Любовните връзки не се основаваха на прагматизъм и остър ум. Те бяха бързи, ненаситни и страстни. Когато в отношенията се намесеше и разумът, връзката ставаше сериозна.

Това бе лоша идея.

Него изобщо не го биваше в сериозните връзки. Имаше опит само с отношенията в семейството си, а те можеха да бъдат описани в най-добрия случай като взаимна битка между него и баща му, взаимна тъга в отношенията с майка му и взаимно разочарование за всички.

Ако само се постараеш повече, двамата с баща ти бихте се разбирали добре. Просто се постарай, Шейн. Моля те. Заради мен.

Често повтаряната молба на майка му отекваше в спомените му като измъчен вопъл. Той му обръщаше гръб с лекота, която бе придобил в дългогодишния си опит. Дори и заради майка си не би се примирил с унизителното високомерие на баща си. Точка по въпроса. Толкова за семейния живот.

Оттам започваше истинското образование на Шейн.

Когато се оказа с празни джобове на улицата, много бързо научи всичко, което бе пропуснал да разбере, докато бе защитавал магистърската си степен по икономика в университета „Станфорд“.

— Що се отнася до възрастта му — продължи Риса, като плъзна пръсти по студеното древно злато, — знам за поне още един подобен нашийник с такава изработка и в такъв стил. Намерен е в Марна, Франция, и датира от четвърти век преди новата ера.

— Приблизителна оценка на стойността му? — помоли Дейна.

— При добре, много добре доказан произход, бих започнала от триста хиляди долара и мисля, че мога да получа значително по-голяма сума. До петстотин хиляди. Може би и повече. Зависи дали е публичен търг, при който цените се вдигат дори само заради надпреварата между колекционерите, или е частна сделка със заинтересован купувач.

— За продан ли е? — направо попита Шейн.

— Да — отвърна Дейна.

— Може ли? — Той протегна ръка в мълчалива молба.

Риса му подаде колието.

За миг Шейн просто затвори очи и се остави да почувства теглото, материала и допира до древното бижу. Не би могъл да обясни защо подхожда по този начин към колекционирането на златни предмети на изкуството; просто винаги бе правил така. Независимо колко великолепен на вид е експонатът, ако усещането не му харесаше, не го купуваше.

Когато отвори очи, те бяха чисто наситенозелени, като блестящ нефрит. Погледът му бе насочен към Риса, проникваше в нея.

Нежните косъмчета по врата й настръхнаха. Извърна се от него толкова бързо, че едва не падна.

— Кажи на клиента си, че след като бъде потвърден произходът, ще получи предложение за триста…

— Четиристотин — рязко я прекъсна Шейн.

— Четиристотин хиляди долара — довърши тя през зъби. — Ако го притеснява фактът, че аз съм едновременно оценител и купувач, „Танънхил Инкорпорейтид“ ще плати за независима оценка.

— Добре — каза Дейна, като пресметна наум комисионата за „Реъритис“, се усмихна. — Няма да има нищо против. Той назова именно теб.

— Вероятно защото е искал да привлече вниманието на Шейн — с лека горчивина отбеляза Риса. Самата тя не бе достатъчно известна, че да привлича антики като тази, която шефът й държеше в момента.

— Несъмнено — съгласи се Дейна. — Всеки, който притежава скъпоценен златен експонат, където и да било по света, е чувал за Шейн Танънхил и „Златното руно“.

— Това определено прави живота ми интересен — промърмори Риса.

— Купуването на всички тези чудесни произведения ли? — попита Нийл.

— Не. Общуването с всички онези „чудесни“ хора, които са си проправяли път с лакти и колене, докато изпълзят от калта, стиснали злато в шепите си.