Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (29)

Глава 28

Лас Вегас

3 ноември, рано следобед

Тишината в къщата на Миранда Сетън бе толкова пълна, че се чуваше всяка стъпка. Тъкмо това правеше Шерил — крачеше напред-назад от всекидневната до кухнята и обратно като някакъв изнервен призрак, облечен в резедава коприна.

Тим трябваше вече да се е върнал. Ако изобщо щеше да се връща.

Ако не получиш обратно онази лента за ръка, изобщо не се връщай. Никога.

Тогава наистина си го мислеше. Сега — също. Но много искаше онази лента. Колкото повече си мислеше за загубата на част от златото, толкова повече се опасяваше, че няма да й остане достатъчно, за да стигне в живота дотам, където иска.

Не знаеше къде точно, но определено не бе това място тук.

Макар и облечена в туника с леопардови шарки, клин и балетни пантофи, Миранда Сетън успяваше ловко да се измъкне от стаята, в която в момента се намираше Шерил. Малко по малко, едно по едно, Миранда бе успяла да свърши две неща, откакто мъжете излязоха. Първото бе, че сложи в ред всекидневната. Второто — да си пийва многократно от един чайник, пълен с водка, докато светът започна да й се струва приятно замъглен, както обикновено.

За съжаление в целия Лас Вегас нямаше достатъчно водка, за да може майката на Тим да се почувства добре, докато е наблизо мрачната, настръхнала приятелка на сина й, затова Миранда се стараеше да бъде по-незабележима, доколкото е възможно. След цял един живот практика бе много добра в това.

Но страшно се ядосваше, че Шерил разпилява разни неща наоколо, сякаш е някаква принцеса, на която трябва да се прислужва. Ключове за кола, червило, гребен, шалче, обувки, спирала за очи, смачкани на топка салфетки, които бе използвала като носни кърпички, и бог знае още какво. Цяло чудо бе, че глупавото момиче изобщо успява да си намери нещо отново, освен ако някой не върви подире й, за да прибира.

Озовала се отново в кухнята, Миранда отпи голяма глътка направо от чучура на чайника. Когато остави съда с форма на пиленце, забеляза поредната следа от присъствието на Шерил, захвърлена на плота точно зад мястото, където обикновено бе „гнездото“ на чайника. Там лежаха смачкани салфетки, сякаш Шерил е ровила в голямата си нова раничка, търсейки нещо, и е хвърляла наляво и надясно, докато е бързала да стигне до дъното на меката кожена торба.

Събрала смелост от водката, разливаща се по вените й, Миранда грабна пластмасовата карта-ключ и салфетките и побърза да иде във всекидневната. Едва не се блъсна в Шерил, която се обърна с пъргавината на котка. Възрастната жена бе свикнала животът й да протича отнесено и на бавни обороти.

— Какво! — сопна се младата по-скоро като заповед, отколкото въпрос.

— Уморих се да ти прибирам нещата, ето какво! — Миранда протегна ръка с доказателствата. — Виж какво намерих в кухнята.

Шерил замахна с ръка и електронно кодираната пластмасова карта и смачканите салфетки полетяха във въздуха. Мокрите носни кърпи паднаха между стената и гърба на дивана. Картата продължи надолу към пода.

— Това беше тъпо — каза Миранда. — Сега как ще влезеш в луксозната си хотелска стая? Определено няма да останеш тук.

— Ще стигна дотам както и предния път — през служебния вход от източния паркинг, завивам наляво, служебния асансьор, четиринайсети етаж, завой надясно, шеста врата от дясната страна.

Хапливата подигравка в гласа й се запечата в ума на Миранда. Също като онзи, другия глас, презрителен и обиден, когато бащата на Тим й казваше колко е безполезна и незначителна. Сега щеше да помни и тези думи, щяха да отекват в главата й като поредното доказателство колко е нищожна.

— Божичко, колко сме умни само, а? — с престорено възхищение каза Миранда. — Жалко, че няма да ти е от полза без ключа.

Преди Шерил да успее да й каже къде да завре ключа, за който толкова се безпокои, и двете чуха боботенето и воя от моравата кола на Сокс. Той тъкмо паркираше до бордюра пред къщата. Тъй като Шерил бе по-едра и по-бърза, първа стигна до вратата и я отвори със замах.

Сокс се измъкна от ниската кола и наперено тръгна нагоре по пътеката към малката къща.

Тим не се виждаше никакъв.

— Този страхливец сигурно се крие зад предната седалка — промърмори си Шерил.

— Какво? — попита Миранда.

Шерил не отговори. Наблюдаваше приближаването на Сокс и забелязваше онези дребни промени у него, които я предупреждаваха за опасен коктейл от наркотици, тестостерон и адреналин. Лицето му бе едновременно напрегнато и зачервено, очите му шареха диво наоколо, под мишниците му имаше големи, тъмни петна от пот.

Не бе прекарала кой знае колко време на улицата, предлагайки секс срещу пари, но все пак й стигаше, за да се научи да преценява мъжете. Точно сега видът на Сокс говореше за неприятности. От най-лошия вид.

Без да каже и дума, тя се извърна от входната врата, грабна огромната си чанта и хукна към вратата, която водеше от кухнята към гаража.

Сокс така блъсна Миранда, докато минаваше край нея, че тя залитна към дивана и падна на колене. Той не й обърна внимание и се втурна след Шерил. Сграбчи с грубите си пръсти презрамката на раницата и тя се извърна към него, преди той да смъкне чантата от гърба й.

— Ей, къде си се разбързала така? — каза той.

— Къде е Тим? — контрира го тя.

Тъмните очи потрепнаха. Заедно със зловонния дъх на нови пластове пот върху засъхнала стара, от Сокс се излъчваше и някаква животинска миризма, като в джунгла.

Носеше се от него на талази и караше всички инстинкти на Шерил да крещят в един глас да се маха оттам, да се маха незабавно!

Но не можеше. Освен ако не оставеше чантата си, а с нея и още няколко безценни парчета злато. Златото на Тим, което й бе дал, за да я накара да замълчи.

— Ще дойде после — грубо отвърна Сокс. — Трябваше да свърши една работа, нали се сещаш? Мъжки работи.

Сега тя разпозна другата миризма под потта. Кръв. Погледна едрите мъжки ръце, които стискаха презрамките на новата й чанта-раница. Нямаше кръв под ноктите или по кокалчетата на пръстите. Но имаше някакви петна по средата между китката и лакътя му, сякаш се е почесал с окървавени пръсти. Или окървавени ръкавици.

— Мъжки работи значи, а? — попита тя, като положи усилия да се отпусне. Или поне да изглежда така. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е отишъл при някоя проститутка?

— Ти му каза да не се връща. — Сокс се усмихна. — Няма да се върне.

Стомахът й се преобърна. Сокс бе прекалено сигурен, че Тим няма да се появи.

— Значи не взехте обратно онази лента за ръка.

— И какво толкова? Имаш много злато. Имаш и мен. Както ми се струва, това ти е щастливият ден във всяко едно отношение. Къде е?

Шерил знаеше, че има предвид златото, също както разбираше, че вероятно ще трябва да прави секс с него, за да се отърве от побой. Изглежда, нямаше значение колко се старае, накрая все се налагаше да легне под някой потен, пухтящ тъпанар, само за да оцелее. Почти бе сигурна, че ще й съсипе новите дрехи, преди да свърши.

— На сигурно място е — отвърна му с нисък и дрезгав глас. После се усмихна и се приближи още малко до мъжа, когото с радост би намушкала с нож. — Сигурен ли си, че Тим няма да се върне?

— Да, и недей да сочиш мен с пръст, задето го няма — каза Сокс, загледан в резедавото копче, което стоеше прекалено опънато между гърдите на Шерил. — Ти си тази, дето се държи толкова опако.

Тя въздъхна дълбоко, за да накара гърдите си да се повдигнат.

Дишането му се накъса. Тялото й го караше да забравя какво иска наистина — златото. Особено когато можеше ясно да види зърната й под бледата коприна. Как един мъж би могъл да мисли, когато жена без сутиен и с чудесни цици ги завира под носа му? Той преглътна с мъка и се опита да се съсредоточи върху нещо, различно от страхотния й задник, дето Тим толкова хвалеше.

— Е, къде е? — дрезгаво попита Сокс.

— В гащичките ми, сладурче, както винаги.

Той премести погледа си бавно надолу към слабините й. Тънката бледозелена коприна едва прикриваше онова, което бе отдолу. Видя пухкава тъмна сянка, която му подсказа, че не носи някакво бельо, което би попречило на един мъж. Пъхна ръка между бедрата й и я зарови там. Дълбоко.

— Имаш страхотна катеричка, но дори и ти не можеш да пъхнеш всичкото злато там.

Тя погледна над рамото му към Миранда, която стоеше до вратата и ги наблюдаваше с цинична усмивка и поглед, празен заради водката. Докато разкопчаваше копчето между гърдите си, Шерил й завидя за пиянския унес. Действителността бе гадна.

— О, да не би да ме питаше за златото? — каза тя, като доближи таза си към Сокс, сякаш ужасно харесваше да я опипва като някаква горила в джунглата. Наслаждавай се, мръснико. Това ще ти е за пръв и последен път. — Та както ти казах, на сигурно място е.

Сокс изсумтя.

— Колко сигурно?

— Ами зад всички ключалки и алармени системи, които имат в „Златното руно“, ето толкова.

Сексапилното мъркане на гласа й и топлата й женственост, обгърнала ръката му, изключително много затрудняваха Сокс да се съсредоточи. После умелите й пръсти някак бяха успели да разкопчеят ципа на панталоните му и го галеха. Кръвта се оттече от мозъка към слабините му. Той разтърси глава като куче, което излиза от водата.

— Уау. Имаме… — Думите се превърнаха в накъсан стон, когато тя прокара нокти по члена му и лекичко ги заби във всяка гънка. — … работа — довърши той прегракнало.

— Сладурче, единствената работа, която е от значение, е точно тук, в ръцете ми.

Сокс се отказа от опитите да разсъждава. Задоволяването с ръка бе неговата представа за любовна игра. После, когато бе наистина готов, щеше да разкъса дантелените й зелени гащички и да й го начука.

Шерил прецени по оцъкления му поглед и ускорения пулс, че вече е във властта й. Пресметна точния момент с опита и хладнокръвието на сексуална труженичка, каквато бе някога. Без предупреждение, тя заби дълбоко нокти в члена му, изви, дръпна рязко, доколкото можеше, и го изрита с коляно в слабините.

Той успя да отбие донякъде удара с коляно, но не напълно. Бореше се за глътка въздух, залитна с преплетени крака и замаян падна на ръце и колене. Изобщо не бе в състояние да се възпротиви, когато Шерил издърпа скъпата си чанта от ръцете му и побягна от къщата.

Благодарение на Миранда и манията й за прибиране Шерил откри, че ключовете за колата за пръв път са й подръка. Тя ги измъкна от чантата си, тръшна се на предната седалка и напъха ключа в стартера.

Докато Сокс успее да се изправи на крака, отдавна щеше да се е махнала.

Незабелязана както от побягналата Шерил, така и от окаяния Сокс, Миранда изчака да престанат проклятията и гаденето на мъжа, като се оттегли във всекидневната и го наблюдаваше предпазливо. Когато цветът на кожата му изгуби малко от зеленикавия оттенък и по челото му вече не избиваше пот, тя реши, че той няма да я пребие само защото се е мярнала пред очите му, а него ужасно го боли. Тя вдигна нещо от пода пред дивана и се приближи към него или по-скоро към вратата на кухнята. Ако грешеше относно състоянието му, щеше й се да има поне малка преднина.

— Ще я убия — едва успя да изрече Сокс, докато се облягаше на плота.

Миранда искрено се надяваше да го стори. Шерил бе първата жена, с която Тим бе останал повече от няколко месеца. Момчето й заслужаваше нещо по-добро от някаква зла мръсница.

— Първо ще трябва да я хванеш — напомни му Миранда. — Мога да ти помогна.

Сокс се поизправи, присви се от болка, после отново се изправи. Щяха да минат поне няколко дни, преди слабините му да се оправят, но бяха му се случвали и далеч по-лоши неща и пак бе успявал да пребие човека, който го е изритал.

— Така ли? Как?

Миранда му подаде кодираната карта-ключ и повтори подигравателно изреченото от Шерил описание как точно се стига до стаята й в „Златното руно“.

Преди да напусне къщата, Сокс също можеше да го повтори дума по дума.