Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (2)

Глава 1

Лос Анджелис

Петък, 31 октомври, сутринта

Макар че Риса Шеридън бе само консултант на хонорар за международната компания „Реъритис Ънлимитид“, нямаше нищо против да прелети от Лас Вегас до Лос Анджелис за няколко часа работа. Не се знаеше какви съкровища би могъл да е донесъл някой клиент в централата на компанията, за да може тя да изпълни мотото си „Купуваме, продаваме, оценяваме, пазим“. Можеше да е сигурна само, че онова, което ще оглежда, ще е поне на четиристотин години, а обикновено и много по-старо, защото нейна специалност бяха древните бижута.

Нервното очакване, което я бе обзело, понамаля, когато погледна през двойните стъклени врати, които водеха към офисите на „Реъритис“; Шейн Танънхил вече бе от другата страна на бронираното стъкло. Макар че бе тръгнала от Вегас преди него, шефът й бе пристигнал в Лос Анджелис преди нея.

Шейн бе пъхнал едната си ръка в джоба на ежедневните си черни панталони. С другата придържаше черното си кожено яке, което бе преметнато през рамото му. На врата му висеше карта за посетители, на която бе написано името му. Ъгловатото му лице бе безизразно, нефритенозелените му очи бяха леко присвити, тъмната коса — прилежно вчесана. Стоеше облегнат на бюрото на пазача. Чакаше я.

Той не бе търпелив човек.

По дяволите движението в Лос Анджелис — промърмори си под нос тя.

Не бе виновна, че задържаха самолета за проверка на сигурността още на летището във Вегас. После, в Лос Анджелис, един лекотоварен камион с бензин се бе преобърнал на магистралата, като бе препречил най-късия път за излизане от летището и така напълно бе объркал и без това претоварения трафик в града.

И я накара да закъснее.

Пулсът на Риса се ускори вследствие на изпитаното раздразнение, когато забеляза Шейн, но уверените й крачки нито се ускориха, нито се забавиха. Тя не провери машинално дали късата й черна коса е гладко вчесана и дали свободно скроеното й синьо сако не е провиснало. Някои жени биха облизали устни, за да им придадат допълнителен блясък, биха стегнали коремните си мускули и биха изпъчили гърди, за да изглеждат възможно най-добре пред Шейн Танънхил.

Но не и Риса.

Тя се бе борила упорито, за да стигне до сегашното си място. Обичаше работата си като оценител и уредник на златни предмети в „Златното руно“, увеселителния комплекс в Лас Вегас, собственост на Шейн. Нямаше да рискува да загуби всичко, за което се бе трудила, само заради красивото му лице и зашеметяваща усмивка. По-добре да раздразни шефа си в това отношение, отколкото да му угоди.

Правилата, които Шейн спазваше в работата си, бяха прости и неизменни: никакви лъжи, измами, кражби и никакъв секс. Изобщо не докосваше жените, които работеха за него. Точка по въпроса. Но ако някоя жена не искаше да приеме статуквото, а той се интересуваше от връзка с нея, първо й намираше друга работа. Едва тогава можеха да се позабавляват.

Без значение колко интелигентен, привлекателен, богат и неустоим бе Шейн, Риса желаеше работата си повече, отколкото да се впусне в сексуална връзка с когото и да било. Дори и с един от малкото мъже, от които някога наистина се бе интересувала.

Забраненият плод е най-сладък — окуражаващо си напомни Риса. — Никой мъж не би могъл да е толкова секси, когато се събудиш до него. Или без него, което е по-вероятно.

Пазачът освободи автоматичното заключване, за да влезе Риса. Вратата се отвори.

Тя се усмихна дружелюбно на униформения служител.

— Добро утро, Джърси. Как е палецът ти?

Джърси, който бе почти двуметрова грамада от мускули, се изчерви.

— Кой ви каза?

— Ммм — бе всичко, което тя му отвърна.

Не искаше Шейн да разбере колко често си бъбреха със С. К. Нийл. Той бе приятел с двамата шефове на „Реъритис“, но приятелството им бе нещо съвсем отделно от бизнеса. И не би се зарадвал на новината, че уредничката му си приказва няколко пъти седмично с Нийл — Нийл с „й“, момко. Да не съм ти някаква проклета река. В момента „Златното руно“ нямаше толкова солидни делови отношения с „Реъритис“, че да оправдае подобни чести контакти. Но Риса се чувстваше самотна, а Нийл, за щастие, бе здраво обвързан с Дейна Гейнър, другия шеф на „Реъритис“.

— Не мога да повярвам, че си затиснах пръста в чекмеджето на бюрото — промърмори Джърси.

— Ами да, Дейна наистина трябва да си окачва предупредително звънче на шията, когато минава оттук — съчувствено отвърна Риса, като едва сдържаше усмивката си.

Шейн не си направи труд да скрие своята. Той се усмихна широко по начин, който караше и мъжете, и жените да примигват и да се приближават, сякаш привлечени от магнит.

Джърси се изчерви още повече.

— Ще свикнеш с походката на Дейна — увери го Риса. Сложи дамската си чанта на една конвейерна лента, подобна на онази на летището, и мина през детектора за метал, без да предизвика някакъв сигнал. — Всички мъже свикват. След известно време.

— Ъъъ хм, да.

Но Джърси поклащаше глава, докато наблюдаваше екрана, на който се виждаше съдържанието на дамската й чанта. Нищо необичайно. Детекторът за метал не реагира. Нито нитратният детектор. Нито някой от останалите химични детектори. Не че той очакваше нещо различно, не и когато ставаше дума за консултант специалист. Но не му плащаха да прави лични предположения. Плащаха му, за да накара всеки, който влиза през вратата, да мине през детекторите, а това включваше и Дейна Гейнър, и С. К. Нийл.

Шейн грабна чантата на Риса, когато тя се показа от другата страна на детектора. Подхвърли й я с бързина, която бе сварвала доста хора неподготвени.

Тя хвана чантата си с измамно лениво движение на ръката. Не само той имаше добри рефлекси.

— Благодаря. — Обърна се към Джърси. — Нещо друго?

— Само това. — Той й подаде пропуск за служители с дълга верижка за врата. — Нови разпоредби.

Тя сложи верижката с цветната пластмасова карта, на която пишеше, че е консултант.

— И откога?

Шейн отговори преди Джърси.

— Откакто някой е заплашил половината от „Реъритис Ънлимитид“.

— Дейна е била заплашена? — сепна се Риса.

— Не. Нийл.

— Уха — пророни Риса, докато издишаше с облекчение. Освен че й бе приятел, Нийл бе и наполовина собственик и отговорник по сигурността в компанията. Дейна бе собственик на другата половина и отговаряше за „изтънчената“ страна на бизнеса, т.е. за отдела „Изящни изкуства“. — Изключително глупава постъпка. — Тя погледна замислено шефа си с ясните си, наситеносини очи. — Кога?

— Преди три дни. — Шейн се запъти към асансьора в дъното на широкото фоайе. — Чакат ни във втора изолационна зала.

Без никакво колебание Риса влезе в крак с широките му крачки. Голяма работа, че това не бе добре за подгъва на тясната й пола с дължина до коленете. По никакъв начин не би се показала в неравностойно положение спрямо някой мъж.

— От какво е бил разгневен клиентът?

— Бил донесъл за оценка колекция от римски брошки и пръстени — обясни Шейн. — Оказало се, че повечето са много изкусно направени фалшификати. Това не му се понравило, затова започнал да вика и да проклина. Нийл се появил начаса и го извел навън. Това също не му харесало. Заявил, че ще изпрати някого да даде урок на Нийл.

— От глупаво по-глупаво. — Тя поклати глава, удивена от липсата на прозорливост от страна на клиента. И изобщо на благоразумие. — Нийл не е едър колкото Джърси, но е много по-здрав.

Шейн се усмихна само с устни, а в очите му проблесна язвителна насмешка.

— И е много по-коварен. Определено бих заложил на тази негова черта.

— Не бих спорила за това.

Риса знаеше по-добре от много хора колко далеч може да стигне коварството. Когато растеш беден като църковна мишка, научаваш отблизо разликата между коварен, як, набит и просто едър. Научаваш се да преценяваш хората и ситуациите бързо и точно, иначе ти излиза през носа.

Шейн я погледна преценяващо. Изглеждаше страшно делова в тъмната си пола и яркосиньо сако, косата й бе лъскава и късо подстригана, добре оформената й фигура бе почти напълно прикрита от дрехите, а устните й биха накарали всеки мъж да забрави всичко и да поиска да опита вкуса им. Едва не се бе отказал да я назначи на работа заради страхотното й тяло и подканващите й към грях устни. После бе преценил непоколебимата решителност в погледа й и си бе припомнил амбицията, която бе пропила професионалната й биография.

Риса бе точно това, което бе искал, и повече, отколкото бе очаквал да получи, когато бе помолил Нийл да му помогне да си намери уредник за златната колекция, съгласен да живее във Вегас. Нийл му изпрати Риса.

Макар да съзнаваше, че вероятно ще съжалява за това, Шейн я бе наел на работа. После се бе опитал да се държи колкото е възможно на по-голяма дистанция от нея.

Като се има предвид естеството на задълженията й, не можеше да стои толкова далеч, колкото би било добре за отношенията им. Докато се подготвяха за предстоящата изложба „Златото на друидите“, месеци наред работеха един до друг. Неведнъж се бе замислял да си потърси нова уредничка за златото, за да може да се люби с нея. Но се нуждаеше от професионалния опит и острата проницателност на Риса много повече, отколкото от една любовна връзка, затова двамата продължаваха да се държат нащрек и да се обикалят като непознати кучета, които не могат да решат дали да се захапят, или да се оближат.

През повечето време Шейн бе благодарен, че тя поставя също толкова препятствия помежду им, колкото и самият той. През останалото време се дразнеше, че се пази от него, също както и той от нея. Не преставаше да се пита защо тя се държи толкова студено. Определено не я спираше страхът да не загуби единствената добра работа, на която може да се надява. През изминалата година един известен частен музей и двама богати колекционери й бяха предложили ангажимент. Знаеше това, защото му се наложи да й даде по-голяма заплата от тях, за да я задържи като свой служител.

А здравият му разум бе настоявал да я остави да си иде. Щеше да го въвлече в неприятности, от които нямаше нужда.

Риса почука на втора изолационна зала. Наричаха я така, защото бе сигурна, неутрална територия, където купувачът можеше да се срещне с продавача, без да се притеснява, че може да бъде измамен или направо ограбен. В този случай Шейн бе потенциалният купувач. Или поне така се надяваше клиентът на „Реъритис“.

— Извинете ме, че закъснях — обърна се Риса към Дейна и Нийл, които преглеждаха някакви документи върху дългата метална маса в средата на стаята. — Задържаха ни за проверка на сигурността в Лас Вегас, а тук пък някаква цистерна с бензин се бе обърнала на магистралата.

— Вие двамата трябва да сте поласкани — отбеляза Шейн.

— Защо? — попита Дейна и вдигна поглед.

— Аз съм й шеф, но на мен не се извини.

Риса присви очи. Но не каза нищо.

Нийл се прокашля, за да прочисти гърлото си. Шейн и Риса се дразнеха един друг още от първата им среща, но напоследък във въздуха направо прескачаха искри, когато двамата бяха в една и съща стая. Той въздъхна мислено и си отбеляза, че трябва скоро да започне да й търси нова работа — ако тя не напуснеше сама, Шейн вероятно щеше да я уволни. Добрата страна на положението бе, че Танънхил бе известен с щедрите компенсации, които дава на бившите си служители. Може би тя разчиташе именно на това.

— Защо да се извинява на теб? — попита Дейна, като подреждаше документите с отсечени движения. — В момента „Реъритис“ заплаща за услугите й, а не ти.

— Ох — каза само Шейн.

— Някой ден ще се научиш, момко — ухили се партньорът й. — Езикът й е по-остър и от бръснач.

Шейн повдигна вежди и се обърна към Нийл, който се бе облегнал небрежно в стола си, сякаш бе най-безгрижният човек на света.

— Предполагам, че говориш от личен опит.

— Много си прав. — Изръмжаването му странно контрастираше с развеселените му синьо-зелени очи и късо подстригана кестенява коса. Той разкърши широките си рамене и посегна към копчетата на ризата си. — Искаш ли да видиш белезите ми?

— Не мисля, че би могъл да понесе гледката — намеси се Дейна. — А и Риса е прекалено млада и невинна за подобна демонстрация на мъжественост.

— Ей, на трийсет и една съм — нарочно провлече Риса и в леко дрезгавия й изговор си пролича детството, прекарано в Арканзас. — Това означава, че съм достатъчно голяма, за да не се подлъгвам, когато някой мъж ми предложи да ми показва, хм, белезите си.

Смехът на Дейна я правеше много по-млада, отколкото бе според Риса.

— Добре — каза Нийл. — Щом не се интересуваш от мъжки стриптийз, какво ще кажеш да хвърлиш едно око на малко стари златни бижута?

Без да чака отговор, той отдръпна стола си и отиде до далечния край на масата, където стоеше дълга кутия от подсилен алуминий. Бе достатъчно голяма, за да може професионален играч на билярд да държи в нея любимата си щека. Подобна кутия, но по-малка, имаше и в срещуположния край на масата.

— Записващи камери — каза Дейна, без да се обръща конкретно към някого.

— Работят — чу се отговор от една колона, монтирана в тавана.

— Това Фактоид ли е? — попита Шейн, като махна с ръка към тавана.

— Не — отвърна Нийл. — Нашият гений в проучванията не е на смяна днес.

— Да не би да е излязъл с Гретхен? — попита с усмивка Шейн.

Джо-Боб Маккой, известен с псевдонима Фактоид, отдавна бе хвърлил око на шефката си, началник-отдел „Проучвания“. Гретхен Милър бе два пъти по-стара от него и тежеше двойно повече. Истинска валкирия.

— В момента тя работи с Иън Лапстрейк и Лоуи Донован — каза Дейна. — По наследството на Рутърби.

— Много жалко — каза Шейн. — Имам страхотно меню за Фактоид, което да изпробва на следващата си среща с Гретхен, ако, разбира се, успее да я придума да излезе отново с него. Храна, която със сигурност ще накара жената на мечтите му да го пожелае страстно.

Нийл се засмя.

— И каква е тя — стриди, приготвени по дванайсет различни начина ли?

Дейна вдигна тъмните си очи към тавана. Когато станеше дума за биология, мъжете бяха толкова просто устроени.

— Малко по-изискано е — отвърна Шейн. — Първо няколко свещи, заобиколени от късове ахат.

— Защо? — попита Нийл.

— Изпитан и доказан през вековете афродизиак.

Дейна тихичко изсумтя.

Шейн продължи.

— Коктейл от скариди, супа от целина, салата от цикория, камбала с пипер и хвойна. Вино, разбира се. Бенедиктински ликьор и шоколад за десерт. После те очаква нощта на мечтите ти.

— За подобно нещо бих ял дори цикория — заяви Нийл.

Дейна му хвърли поглед, който обещаваше, че ще запомни думите му и ще ги използва срещу него. Той мразеше цикория.

Без да се усети, Риса леко простена при мисълта за бенедиктински ликьор и шоколад.

— Направо ме убивате. А аз хапвам само моркови и целина на обед.

— Защо? — сепнато попита Шейн.

— Много е просто. Не мога да си позволя нови дрехи, ако тези ми отеснеят.

— Да не би да намекваш за ново увеличение на заплатата след последното, което бях принуден да ти дам…

— Спорете, когато сте насаме — прекъсна ги Дейна. После се обърна към Риса. — Клиентът поиска само „студена“ оценка. Само оглед на бижутата.

— „Студена“ оценка за „гореща“ стока може би? — предположи Шейн.

Дейна му хвърли поглед, който би смразил и огън.

— Произходът на стоката е извън съмнение. Колекционерът просто не желае да плаща за цялостна оценка, ако след първоначалния оглед се окаже, че стоката не е това, за което му я представят.

Шейн се усмихна виновно и приглади косата на челото си като провинен слуга пред господаря си.

Дейна не му обърна внимание, макар устните й да потрепнаха леко в отговор на усмивката му. Тя имаше слабост към мъже, които са умни, хващат окото и упорито отстояват своето.

Нийл отвори първата метална кутия и вдигна капака. Вътре проблясваха златни бижута, всяко положено в отделно гнездо, предназначено за него.

Риса мигновено забрави за всичко наоколо. Приближи до отворената кутия и просто се вгледа в съдържанието й. След дълго мълчание започна да описва видяното.

— Първи наблюдения. Келтско злато. Стилът и изработката варират от Ла Тен до Средиземноморието. Възрастта им би могла да е между пети век преди новата ера и пети век от новата ера. Ако желаете датировка на отделните предмети, ще са нужни няколко дни за подробно стилистично сравняване с други находки в музеи, публикувани научни доклади, тръжни каталози, колекции в интернет и други подобни източници. Повечето от справочните ми материали са в Лас Вегас, защото казахте, че се нуждаете само от бърз оглед.

— Ако клиентът пожелае подробна цялостна оценка, ще имаш ли нужда от истинските предмети, или електронните записи ще са ти достатъчни? — попита Дейна.

Риса отново огледа колекцията с напрегнато преценяващ поглед.

— Проверихте ли предметите за белези от съвременна машинна обработка, когато сте ги оглеждали под микроскоп?

— Клиентът ме увери, че няма такива — каза Дейна. — Ние, разбира се, проверихме. Нашият експерт не откри нищо.

— Добре. — Риса издиша с облекчение. — Тогава ще започна с електронните записи и ще мина на предметите само ако се натъкна на някакъв проблем.

Дейна кимна.

— Отбелязваме го.

— Засега мога да кажа — обясни Риса, — че от деветте предмета в тази кутия върху един личат следи от скорошен ремонт — златните сплави не съвпадат, а два са били поправяни преди много време. Но това е само предварителен оглед. Някои от останалите определено имат нужда от поправка, но това е нормално. Най-вероятно са поне на две хиляди години.

— Смяташ, че са оригинали? — попита Дейна. — Повтарям, това е необвързващо устно мнение, основано само на ограничен предварителен оглед.

Риса изчака, докато бъдат записани правните тънкости, преди да отговори.

— Не видях нищо, което да ме наведе на противното становище. Поне досега.

Но пък и не бе видяла нищо, което да накара сърцето й да затупти развълнувано от срещата с наистина изключително произведение на изкуството. Абсолютен хит, както би се изразил шефът й.

От това имаше нужда Шейн, за да открие новата си галерия в навечерието на Нова година. Именно такова нещо не бе успяла да открие засега — находка, която да стане център на изложбата му „Златото на друидите“. Непрекъснато се питаше колко ли още време ще й даде. И кого още бе натоварил с тази задача.

Шейн може и да бе спечелил състоянието си с хазартни залагания, но никога не оставяше нищо на случайността.