Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (16)

Глава 15

Лас Вегас

2 ноември, 12:30 на обяд

Шерил дълго се взира в атракцията на „Златното руно“. Докато тълпите от хора се блъскаха около нея, възхищаваха се и обсъждаха златната овча кожа, единственото, за което тя мислеше, бе колко би й харесало да разбие резервоара, в който бе поставена, и да се отъркаля в нея, докато стане цялата златна. Дори и очите й. Щеше да е страхотно да са златни, вместо скучния им бледосин цвят, каквито бяха по рождение.

— Хей, Макс, погледни това! Ще правят голяма изложба на злато по случай Нова година. Ще трябва да дойдем пак.

Шерил изгледа студено възрастната двойка, задето бяха прекъснали мечтите й. После видя брошурката, която жената показваше на съпруга си. На цветните снимки примамливо проблясваше злато.

— Откъде взехте това? — попита Шерил.

Жената посочи към поставките, които бяха разположени около големия квадратен пиедестал, който служеше за основа на резервоара с руното.

Шерил си проправи път с лакти, грабна една брошура и започна да чете жадно. После отново погледна снимките. Не бяха точно като златото, което тя имаше, но и не бяха много различни.

Като бележка до лъскава снимка най-отдолу на страницата пишеше: „Риса Шеридън, д.н., уредник“.

Шерил пъхна брошурата в дамската си чанта и задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да се преоблече в нещо по-модерно. Но нямаше никакви чисти дрехи, а не искаше да виси в обществената пералня до мотела с бедняците от квартала, докато дрехите й се въртят в машината. Тя бе от по-висока класа.

Е, много важно. Не бе единствената жена в „Златното руно“ с джинси и сандали с висок ток.

След един последен замечтан поглед към руното, Шерил бавно се запъти към бара, наречен „Тръбата на Гейбриъл“ заради златния тромпет, окачен над голямото огледало в дъното. Самото заведение се открояваше като лъскава играчка на фона на казиното, което обгръщаше фоайето от всички страни. Знаеше, че Риса не желае да се срещат в „Златното руно“, но накрая бе отстъпила, след като старата й приятелка бе направила същото, което правеше и в детството им — бе отминала с пренебрежение половинчатите й възражения, сякаш изобщо не ги е чула.

Шерил бе настоявала, защото не искаше Риса да я види в онова царство на хлебарките — мотела, където бе оставила дрехите си. Винаги се бе преструвала, че се оправя добре в живота, много по-добре от Риса, всъщност. До преди няколко години това бе почти вярно.

Скоро щеше наистина да е така. По дяволите, щеше да е много по-добре от Риса. Щеше да си купи скъпи дрехи като нея, секси бельо и някакви обувки, които да не съсипват краката й. После двамата с Тим щяха да изпушат заедно лула с бял прах и да правят секс като обезумели.

Веднага щом Шерил седна, барманът се приближи към нея. Тя го отпрати с жест. Нямаше пет долара за чаша газирана вода. Едно добре облечено „работещо момиче“ малко по-нататък на бара я изгледа строго. Шерил само леко поклати глава, за да й даде безмълвен знак, че не навлиза в територията й. Тя не търсеше тук някой загорял мъжкар.

— Сигурна ли си, че не бих могъл да ти предложа нещо? — попита барманът, като я огледа многозначително.

— Сладурче, ще ми се да можеше. — Наведе се напред и му позволи да хвърли обстоен поглед на онова, което нямаше да получи. — Но в момента не работя. Чакам една приятелка.

— Ако си промениш намеренията, питай за Слим Джон.

Тя го изгледа. Висок, слаб, около четиридесетте, приличаше повече на учител, отколкото на барман.

— Е, ти определено си апетитно парче, няма спор.

Той й намигна и се приближи до мъжа, който току-що бе седнал на бара.

Шерил се зачуди кое ли време е. Часовникът й не работеше, а никъде наоколо не се виждаше друг. Тогава забеляза Риса да пресича фоайето на път към „Тръбата на Гейбриъл“. Бе облечена във всекидневен сив костюм с панталон и сако от някаква лека материя и наситеносиня блуза, които безпогрешно издаваха много пари и висока класа. На сребърна верижка на врата й висеше някаква карта. Малко преди да прекоси фоайето, едно пиколо изтича до нея. Тя се запъти обратно към рецепцията, където някой веднага й подаде телефонна слушалка.

Докато Шерил наблюдаваше как хората тичат насам-натам заради Риса, й стана ясно, че старата й приятелка е добре познат и важен служител в лъскавото казино. А и изглеждаше толкова добре, че усети как се вкисва.

Ето затова бе спряла да се вижда с Риса преди няколко години. Мразеше се, че завижда на някогашното мършаво, опърничаво сираче с големи очи за това, в което се бе превърнало.

Не би могла да го постигне без мен — напомни си Шерил с горчивина. — Аз водих нейните битки. Сега тя има всичко, а аз — нищо.

Длъжница ми е.