Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (10)

Глава 9

Седона

Рано призори

Шерил все още пищеше, когато Тим я халоса с опакото на ръката си толкова силно, че тя се олюля и пристъпи извън сянката на трите наклонени скални блока. Препъна се и падна на колене. Трепереща, присвита на две, жената се опита да преглътне надигащата се в гърлото й злъч, както и всички викове, които бе заглушавала през живота си.

— Когато изключиш, напълно се побъркваш — каза Тим, като я гледаше разтревожено. Той се наведе, взе дебелия златен нашийник, който Върджил й бе дал, пъхна го в дървената кутия и затръшна капака. — Хайде. Да се махаме оттук, преди да е станало достатъчно светло, за да ни видят.

— Какво… — Тя вдигна поглед, разтърси рязко глава и се огледа наоколо. — Къде е Върджил?

— Къде мислиш? Така силно го удари, че го запрати на половината път обратно. — Издърпа я, за да се изправи. — Защо го направи?

Тя отново разтърси глава, но нищо не й стана ясно.

— Какво съм направила?

— Уби го.

— Не съм!

— Как ли пък не. Видях те. Той ти подаде онова парче злато и ти направо му разби мутрата.

— Парче злато ли? Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

Тим нетърпеливо бръкна под дървения капак и измъкна дебел златен кръг. Светлината на зората се плъзна по преплетените метални нишки, обля златото, проникна в него. И то заблестя.

— Ето — каза той и тикна предмета под носа й.

Много бавно, Шерил фокусира погледа си върху огърлието. Очите й се разшириха. Бе виждала снимки на подобни бижута в една от книгите на Върджил. Бе от типа, който музеите много обичат, значи струва доста пари.

Може би страшно много.

Тим пусна златото обратно в кутията, затвори я, сложи ръка на гърба на Шерил и я побутна.

— Хайде. Трябва да се махаме оттук.

Двамата забързаха надолу по тясната стръмна пътека. Навсякъде около тях първите слънчеви лъчи разпръсваха тъмнината. Изгревът не накара Шерил да се почувства по-добре. Между островчетата от ярка светлина оставаха рязко очертани мрачни сенки. Бяха по-тъмни и от дъното на кладенец.

— Сигурен ли за Върджил? — попита тя.

Тим я издърпа встрани от пътеката, минаха през някакви храсталаци и той включи фенерчето на стареца.

— А ти как мислиш?

Сякаш прикован от тънкия лъч, Върджил лежеше в сенките. Бе по гръб, с отворени очи, вперени в зората, която никога повече нямаше да съзре. Около него имаше само храсталаци.

— Мисля, че е мъртъв — каза Шерил и тръгна обратно към пътеката.

По един или друг повод, Тим бе видял достатъчно мъртъвци, за да знае как точно изглеждат.

— Ами, да. Труп е.

Тя издиша дълбоко и се насили да мисли ясно. Наистина бе убила Върджил.

Да го вземат мътните.

От друга страна, той не бе първият. Бе се измъкнала суха от онази каша. Полицаите бяха решили, че е бил разгневен наркоман, измамен от дилъра. И за Върджил щеше да й се размине. Освен това не бе го направила нарочно, и в двата случая. Просто така се бе случило.

А и докато някой се натъкне на трупа, няма да е останало много от него. Койоти виеха из хълмовете и обикаляха наоколо за храна.

Ами, да. Труп е.

— Какво друго има в кутията? — попита тя.

— Нищо. Хайде.

— Трябва да има още нещо. Знам го.

— Ще има полицаи, ето какво ще има. Ако искаш да те хванат до трупа, продължавай да се мотаеш тук. Аз самият ще се изнасям.

— Почакай. Има злато. По дяволите, има още злато!

Тъкмо щеше да й каже, че се е побъркала, но видя упоритите извивки около очите и устата й и разбра, че няма да го послуша каквото и да каже.

Добре. Да върви на майната си.

Тим тръгна надолу по пътеката, без да се обръща назад.

— Кутии — промърмори тя на себе си. — Върджил спомена нещо за кутии. Какво каза? Мисли, по дяволите, мисли!

Никой от тях не можа да познае какво има в кутиите под леглото ми.

Под леглото му.

Шерил хукна надолу по пътеката, подмина Тим и продължи с такава скорост, че той не успя да я догони. Входната врата на къщата на Върджил бе отключена. Доколкото й бе известно, винаги бе така. Човек, който караше старо колело, за да иде до града, и носеше дрехи, които дори просяк не би пожелал, нямаше причина да заключва вратата си.

Влезе вътре и се запъти право към спалнята, която се намираше точно до всекидневната. Ако се съди по леглото, не бе спал в него миналата нощ. Нямаше да спи и тази. Освен ако смъртта не бе друг вид сън.

Тази мисъл бе прекалено близка до кошмарите й, когато бе заобиколена от черна пустота и все пак бе напълно будна, усещаше всичко и пищеше. С мрачна решителност, тя бързо коленичи и надникна под леглото. Обувки, някакво мърляво парче плат, което би могло да е бельо или парцал, прахоляк.

И две дървени кутии.

Тя издърпа едната, отвори я само колкото да види блясъка на златото и отново я затвори рязко.

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш? — обади се Тим от прага на стаята. Всичко, което успяваше да види, бе Шерил с глава под леглото и щръкнало нагоре дупе. — Ограбил съм достатъчно къщи и мога да ти кажа, че си губиш времето. Божичко, та той дори не носеше часовник.

— Губя си времето, а? — попита Шерил. Вдигна капака на втората кутия, застина и се усмихна. — Ами ти губи времето си както намериш за добре, а аз ще губя моето както искам.

Тя постави кутиите една върху друга и ги вдигна. Трябваше да опита повторно, преди да успее да се изправи. Кутиите със злато не бяха толкова големи, колкото алчността й, но бяха доста тежки.

Отметнала глава назад, тя се засмя и се запъти с мъка към вратата. Най-сетне го бе направила.

Големия удар.

Сега само трябваше да измисли как да превърне „горещото“ злато в пари в брой, без да „изгори“ при сделката.