Ю Несбьо
Немезида (50)

Петдесета глава
Възвишението Екеберг

През втората седмица на декември отново заваля сняг. Този път сериозно. Виелицата заудря по стените на сградите. Прогнозираха още валежи. В сряда следобед получиха самопризнанието. Трун Грете разказа на адвоката как е планирал и извършил убийството на съпругата си.

Цяла нощ валя сняг. На следващия ден той се призна за виновен и за убийството на брат си. Мъжът, комуто платил да свърши работата, се казвал Ел Охо, Окото, нямал адрес и си сменял телефонния номер и прякора всяка седмица. Трун се видял с него само веднъж, на паркинг в Сан Пауло, където уточнили подробностите. Ел Охо получил хиляда и петстотин долара капаро, а останалата сума Трун оставил в хартиен плик в сейф на летището. Според уговорката щял да изпрати предсмъртното писмо до пощенски клон в Кампос Белос, квартал на юг от центъра, а после на същото място и ключа, след като получи кутрето на Лев.

Единствената весела част от дългите разпити беше, когато на въпрос как е успял като турист да се свърже с професионален наемен убиец, Трун отговори, че това е значително по-лесно отколкото да намериш норвежки занаятчия. Аналогията едва ли е случайна.

— Веднъж Лев ми обясни — каза Трун, — че се подвизават като plomero до обявите за секстелефони във вестник „Фоля де Сан Пауло“.

— Плум… какво?

— Plomero. Водопроводчик.

Халвуршен изпрати по факса оскъдната информация на бразилското посолство, което се въздържа от хапливи забележки и учтиво обеща да проследи случая.

Пушката АГ-3, използвана от Трун по време на обира, била на Лев и стояла в таванското помещение на „Дисенгрена“ доста години. Оказа се невъзможно да се изясни произходът й, защото серийният й номер беше заличен.

За консорциума от застрахователни компании на „Нордеа“ Бъдни вечер настъпи рано, понеже намериха откраднатите пари на „Бугста“ непокътнати в багажника на автомобила на Трун.

Дните минаваха, снегът се завърна и разпитите продължиха. През един петъчен следобед, когато всички бяха изтощени, Хари попита Трун защо не е повърнал, когато е застрелял съпругата си в главата — нали не понася кръв? В стаята за разпити настъпи мълчание. Трун дълго се взира във видеокамерата в ъгъла. Накрая само тръсна глава.

Но след като приключиха и тръгнаха през Отходния канал обратно към килията му в предварителния арест, той внезапно се обърна към Хари:

— Има различни видове кръв.

 

 

През почивните дни Хари седеше на стол до прозореца и наблюдаваше как Олег и съседските деца строят снежна крепост в градината пред дървената къща. Ракел го попита за какво мисли и думите за малко да му се изплъзнат от устата. Вместо това той й предложи да се поразходят. Тя си взе шапката и ръкавиците. Минаха край склона на Холменколен и там Ракел попита дали да не поканят баща му и сестра му на вечеря на Бъдни вечер.

— Ще бъдем само свои хора — стисна ръката му тя.

 

 

В понеделник Хари и Халвуршен подхванаха случая „Елен“. Започнаха отначало. Разпитваха стари свидетели, четяха стари доклади, проверяваха вече изоставени идеи и следваха стари следи. Не постигнаха никакъв резултат.

— Имаш ли адреса на онзи, дето твърди, че е видял Свере Улсен заедно с мъж в червена кола в Грюнерльока? — попита Хари.

— Квинсвик. Регистриран е на адреса на родителите си, но се съмнявам да го намерим там.

Хари влезе в „Пицарията на Херберт“ без особени очаквания да попадне на свидетели, склонни на сътрудничество. Все пак в заведението купи бира на младеж с емблемата на Националното обединение на тениската, попита за Рой Квинсвик и разбра, че той вече не е обвързан със задължението да пази тайна, защото наскоро зарязал старите си приятели. Явно Рой бе срещнал християнка и бе изгубил вяра в нацизма. Никой не знаел коя е тя и къде живее Рой в момента, но някой със сигурност го бил видял да стои пред сградата на църковната община Филаделфия и да пее.

Образуваха се снежни преспи, докато снегорините обикаляха по улиците в центъра.

 

 

Изписаха от болницата жената, простреляна в клона на „Де ен Бе“ на „Гренсен“. В „Дагбладе“ тя показваше с пръст откъде е минал куршумът, а с два на какво разстояние от сърцето е бил. Сега щяла да се прибере у дома и да подготви коледния празник за съпруга и децата си. В сряда, десет часа, същата седмица Хари изтупа снега от ботушите си пред зала 3 в Главното полицейско управление и почука на вратата.

— Влизайте, Хуле — избуча гласът на съдия Валдехауг, който ръководеше вътрешното разследване на стрелбата край Пристанищния склад. Настаниха Хари на стол пред петчленната комисия. Освен съдия Валдехауг присъстваха прокурор, двама разследващи полицаи — мъж и жена — и адвокат Ула Люнде, когото Хари познаваше като строг, но свестен и печен тип.

— Бихме искали да разполагаме с окончателното становище на прокурора, преди да излезем в коледна ваканция — въведе го в ситуацията Валдехауг. — Ще ни осведомите ли за вашето участие в случая възможно най-лаконично и най-подробно?

Под тракащия акомпанимент на компютърната клавиатура Хари разказа за кратката си среща с Алф Гюнерю. Когато приключи, съдия Валдехауг му благодари и известно време шумоли с документите. Най-после намери каквото търсеше и погледна Хари над ръба на очилата си.

— Интересува ни дали въз основа на впечатленията си от краткото общуване с Гюнерю останахте изненадан, когато разбрахте, че е извадил оръжие срещу полицай.

Хари се сети какво му мина през ума, като видя Гюнерю на стълбището: хлапак, който се бои да не го набият, но не и закоравял убиец. Хари улови погледа на съдията и отговори:

— Не.

Валдехауг си свали очилата.

— Но когато Гюнерю се е натъкнал на вас, е предпочел да побегне, вместо да извади оръжие. Защо според вас е тази смяна на тактиката при срещата му с Валер?

— Нямам представа — отвърна Хари. — Не съм присъствал.

— Но не ви се струва странно?

— Странно е.

— Но нали току-що казахте, че не сте се изненадали.

Хари леко се залюля назад на стола.

— Не съм полицай от вчера, господин съдия. Вече не ме учудва, че хората вършат необясними неща. Дори и убийците.

Валдехауг отново си сложи очилата и на Хари му се стори, че забелязва наченки на усмивка по сбръчканото му лице.

Ула Люнде се изкашля.

— Както ви е известно, старши инспектор Том Валер беше отстранен за кратко и миналата година заради сходен инцидент във връзка със залавянето на млад неонацист.

— Свере Улсен — уточни Хари.

— Тогава Службата за разследване на полицаи стигна до извода, че няма основания прокурорът да повдигне обвинение срещу него.

— Стигна ви една седмица — добави Хари.

Ула Люнде погледна въпросително Валдехауг, който кимна.

— И все пак — продължи Люнде, — прави ни, естествено, впечатление, че един и същ човек се оказва за втори път в една и съща ситуация. Знаем колко сте задружни вие, в полицията, и с какво нежелание бихте поставили свой колега в затруднение с… ъъъ…

— С доносничество — помогна му Хари.

— Моля?

— Май имахте предвид доносничество.

Люнде и Валдехауг пак се спогледаха.

— Разбирам какво искате да кажете, но предпочитаме да го наричаме предоставяне на уместна информация, която допринася за спазването на правилата на играта. Не сте ли съгласен, Хуле?

Столът на Хари тупна с предните си крака върху пода.

— Всъщност съгласен съм. Просто не умея да боравя с думите така умело като вас.

Валдехауг вече не можеше да сдържа усмивката си.

— Не съм толкова убеден в думите ви, Хуле — Люнде също започна да се подсмихва. — Хубаво е, че сме единодушни, и понеже сте работили заедно с Валер дълго време, бихме искали да ни сътрудничите като познавач на характера му. Другите, с които разговаряхме, споменаха за безкомпромисния подход на Валер към криминално проявените, както отчасти и към останалите. Възможно ли е, в пристъп на моментно лекомислие, Том Валер да е застрелял Алф Гюнерю?

Известно време Хари се взира през прозореца. Едва виждаше очертанията на възвишението Екеберг зад снежната вихрушка, но знаеше, че си е на мястото. Години наред седеше на бюрото си в Главното полицейско управление и хълмът винаги си беше там и завинаги щеше да си остане там, зелен през лятото, черен и бял през зимата. Не можеха да го преместят, стоеше там като неоспорим факт. Хубавото на фактите е, че не ти се налага да умуваш дали ги искаш, или не.

— Не — отговори Хари. — Не е възможно Том Валер да е застрелял Алф Гюнерю в моментен пристъп на лекомислие.

И ако някой от комисията изобщо долови как Хари съвсем леко натърти на думата лекомислие, то той не го изкоментира.

Навън, в коридора, Вебер стана от стола, щом Хари излезе.

— Да заповяда следващият — каза Хари. — Какво носиш?

Вебер вдигна найлонов плик.

— Пистолетът на Гюнерю. Трябва да вляза и да си мина по реда.

— М-м — кимна Хари и си извади цигара. — Пистолетът не е обикновен.

— Израелски е — поясни Вебер. — Йерихон 941.

Хари остана загледан във вратата, която се затръшна след Вебер. Покрай него мина Мьолер и му обърна внимание, че цигарата в устата му не е запалена.

 

 

В Отдела за борба с грабежите цареше странна тишина. Първоначално разследващите се шегуваха, че Екзекутора се е спотаил в бърлогата си за зимата, но вече съчиняваха друга версия: позволил е да го застрелят и погребат на тайно място, за да постигне вечен легендарен статус. Снегът се стелеше по покривите на града, свличаше се, нов заемаше мястото му, а димът спокойно се издигаше от комините.

Отделите за борба с насилието, грабежите и липсата на морал организираха общо коледно тържество в столовата. За всекиго имаше определено място и Бярне Мьолер, Беате Льон и Халвуршен се оказаха един до друг. Между тях стоеше празен стол и чиния с името на Хари.

— Къде е? — попита Мьолер и наля вино на Беате.

— Издирва приятел на Свере Улсен, който твърди, че видял Улсен с още един тип в нощта на убийството — отвърна Халвуршен, който се мъчеше да отвори бутилка бира със запалката си.

— Не звучи особено обещаващо — отбеляза Мьолер. — Но му кажете да не се преуморява. Въпреки всичко човек винаги може да отдели време за коледно събиране.

— Ти му го кажи — предложи Халвуршен.

— Вероятно просто няма желание да идва тук — предположи Беате.

Двамата мъже я изгледаха и се усмихнаха.

— Какво има? — засмя се тя. — Не вярвате ли, че и аз го познавам добре?

Пиха наздравица. Халвуршен не спираше да се усмихва. Направо не отлепяше очи от нея. Нещо — не можеше да определи какво точно — в нея бе променено. Последния път, когато я видя в заседателната зала, не забеляза този живот в очите й; сочните устни; стойката, грациозния гръб.

— Хари предпочита затвора пред такива мероприятия — Мьолер разказа как веднъж Линда от рецепцията на Полицейската служба за сигурност го принудила да танцува. Беате се смя със сълзи. После се обърна към Халвуршен и леко наклони глава:

— Ти май само седиш и гледаш, а, Халвуршен?

Той усети как бузите му пламнаха и успя само да смотолеви „не“, преди Беате и Мьолер пак да избухнат в смях.

По-късно вечерта той се престраши и я попита има ли желание за един танц. Мьолер остана сам на масата. Иваршон дойде и седна на мястото на Беате. Беше пиян, подсмърчаше и искаше да говори за онзи път, когато седял изплашен до смърт зад кола пред банка в Рюен.

— Беше отдавна, Рюне — успокои го Мьолер. — Току-що беше завършил. Така или иначе нямаше какво повече да направиш.

Иваршон отметна глава назад и изгледа продължително Мьолер. После се изправи и тръгна, а Мьолер си помисли, че Иваршон е от хората, които не осъзнават самотата си.

В един момент диджеите Ли и Ли спряха Purple Rain. Беате и Халвуршен блъснаха неволно една от танцуващите двойки. Халвуршен забеляза как Беате внезапно се вцепени. Погледна към другата двойка.

— Извинете — каза плътен глас. В полумрака проблеснаха бели здрави зъби на лице тип Дейвид Хаселхоф.

След края на празненството се оказа невъзможно да се хване такси. Халвуршен предложи на Беате да я изпрати до вкъщи. Газиха из снега повече от час, докато стигнат до дома й в Опсал.

Беате се усмихна на Халвуршен.

— Ако имаш желание, си добре дошъл.

— С удоволствие — отвърна той. — Много ти благодаря за поканата.

— Значи се разбрахме — кимна Беате. — Утре ще кажа на майка ми.

Той й пожела „лека нощ“, целуна я по бузата и отново тръгна на полярно пътешествие в обратната посока.

 

 

На седемнадесети декември Норвежката телеграфна агенция съобщи, че количеството валежи за декември в страната е на път да счупи двадесетгодишен рекорд.

Същия ден Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление, представи становището си по случая „Валер“.

Заключението гласеше, че не са открили нищо нерегламентирано, дори напротив. Том Валер заслужил похвалите им, защото действал коректно и запазил присъствие на духа в изключително критична ситуация. Началникът на криминалната полиция звънна на шефа на полицията и предпазливо се допита до него дали да предложат Том Валер за отличие, но понеже семейството на Алф Гюнерю все пак беше едно от най-влиятелните в града — чичо му работеше в Градския съвет — решиха, че идеята може да се възприеме като неподходяща.

Хари само кимна сухо, когато Халвуршен донесе новината, че Валер се връща на работа.

 

 

Настъпи Бъдни вечер и коледното спокойствие се спусна над Земята. Или поне над малка Норвегия.

Ракел изгони Хари и Олег от къщи, за да приготви коледна вечеря. Когато се прибраха, из цялата къща се носеше миризма на ребърца. Улав Хуле, бащата на Хари, пристигна заедно със Сьос с такси.

Сьос остана очарована от къщата, от храната, от Олег, от всичко. По време на вечерята с Ракел си бъбреха като първи приятелки, а старият Улав и малкият Олег седяха един срещу друг и си разменяха едносрични думи. Но ледът се стопи, когато дойде време за подаръците и Олег отвори голямата кутия с надпис „От Улав за Олег“. Бяха събраните съчинения на Жул Верн. Олег разлисти една от книгите със зяпнала уста.

— Това е същият писател, който е измислил историята за лунната ракета, дето ти я прочете Хари — обясни му Ракел.

— С оригинални илюстрации — добави Хари, посочи рисунката на капитан Немо, застанал до флага, забит на Южния полюс, и прочете на висок глас: — Сбогом, слънце! Изчезни, лъчезарно светило! Потъни в това свободно море и спусни мрака на шестмесечната нощ над моето ново владение!^[1]

— Тези книги стояха на етажерката на баща ми — обясни Улав, не по-малко въодушевен от Олег.

— Но сега не са там! — възкликна момчето.

Улав прие прегръдката за благодарност със смутена, но топла усмивка.

Легнаха си и Ракел заспа. Хари стана и се приближи до прозореца. Замисли се за всички, които вече не бяха сред тях. Майка му, Биргита, бащата на Ракел, Елен, Ана. И за всички, които още бяха на този свят. За Йойстайн в Опсал, комуто Хари подари нови обувки за Коледа, за Раскол в „Бутсен“ и за двете жени в Опсал, които имаха добрината да поканят Халвуршен на късна коледна вечеря, защото беше дежурен и нямаше да се прибира при родителите си.

Тази вечер се случи нещо необяснимо, но то предвещаваше промяна. Дълго време остана загледан в светлините на града и най-после разбра, че снегът е престанал да вали. Следи. Онези, които тази вечер щяха да минат по алеята по поречието на Акершелва, щяха да оставят следи.

— Получи ли каквото си пожела? — прошепна Ракел, когато той се върна в леглото.

— Да съм си пожелал? — прегърна я той.

— Стоеше до прозореца и си мечтаеш за нещо. За какво?

— Имам всичко, за което мога да си мечтая — Хари я целуна по челото.

— Кажи ми — прошепна тя и се отдръпна назад, за да го вижда. — Сподели ми за какво копнееш, Хари.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да — кимна тя и се сгуши в него.

Той затвори очи и лентата бавно започна да се върти, толкова бавно, че виждаше всеки кадър като застинала снимка. Следи по снега.

— За покой — излъга той.