Ю Несбьо
Немезида (47)

Четиридесет и седма глава
Морско сияние

Хари стоеше до отворения прозорец и се вслушваше в далечния вой на линейката, който бавно се удави в кипежа на големия град. Къщата на Ракел, наследена от баща й, се издигаше високо над всичко, случващо се там, долу, на светещия килим. Хари виждаше части от него между високите смърчове в градината. Обичаше да стои тук и да гледа дърветата. Мисълта от колко време са тук го изпълваше със спокойствие. Наблюдаваше и светлините на града, които му напомняха морско сияние. Само веднъж стана свидетел на такава гледка — една нощ, когато дядо му го взе на лодката, за да ловят раци до крепостта Свартхолм близо до финландския бряг. Само през онази нощ. Но никога не го забрави. Това бе един от спомените, които с годините оживяваха и ставаха все по-ясни. Не всички спомени обаче имаха такава съдба. Колко нощи е прекарал в компанията на Ана? Колко пъти са се качвали на кораба на датския капитан и са порили вълните? Не помнеше. А скоро и останалото ще потъне в забрава. Дали е тъжно? Да. Но и необходимо.

Ала два момента с присъствието на Ана нямаше да успее да изличи напълно. Две почти еднакви сцени. И на двете тя лежи в леглото, гъстата й коса е разпиляна по възглавницата като черно ветрило, очите й са широко отворени, а едната й ръка конвулсивно стиска белия чаршаф. Разликата между двете сцени е в другата ръка. На едната, пръстите й са вплетени в неговите. На другата държи пистолет.

— Няма ли да затвориш прозореца? — обади се зад гърба му Ракел. Седеше на дивана с прибрани под тялото си крака и чаша червено вино в ръка. Олег си легна доволен, след като разби за пръв път Хари на тетрис. Хари се боеше, че една епоха си е отишла безвъзвратно.

По новините не съобщиха нищо ново. Все старата песен: кръстоносен поход на Изток, ответен удар на Запад. Спряха телевизора и си пуснаха „Стоун Роузис“. За своя изненада — и радост — Хари откри плочата в колекцията й. Времето на младостта. Някога никой не успяваше да оправи настроението му по-бързо от арогантни английски мухльовци с китара и нагло поведение. Сега харесваше „Kings of Convinience“^[1], защото пееха внимателно и звучаха съвсем малко по-стегнато от Донован. „Стоун Роузис“ съвсем тихо. Тъжно, но истина. И може би беше необходимост. Нещата поемат по своя кръговрат. Хари затвори прозореца и си обеща да заведе Олег на лов за раци при пръв сгоден случай.

— Down, down, down^[2] — мънкаха „Стоун Роузис“ от тонколоните.

Ракел отпи от виното.

— Тази история е от памтивека — прошепна тя. — Двама братя обичат една и съща жена, звучи като надслов на трагедия.

Замълчаха, преплетоха пръсти и се заслушаха в дишането на другия.

— Обичаше ли я? — попита Ракел.

Хари се замисли доста, преди да й отговори:

— Не помня. По онова време животът беше много… неясен.

Тя го погали по бузата.

— Знаеш ли коя мисъл ми се струва много странна? Тази жена, напълно непозната за мен, е влязла в апартамента ти и е видяла снимката над огледалото ти, на която сме аз, ти и Олег. И е знаела, че ще опропасти всичко това. Странно ми е, че въпреки това двамата някога може би сте се обичали.

— М-м. Тя е планирала всички подробности много преди да разбере за теб и Олег. Сдобила се е с подписа на Али още през лятото.

— Замисли се колко ли се е мъчила да наподоби подписа му, нали е левачка.

— Не съм се замислял за това — отвърна той и завъртя главата си в скута й. Погледна я. — Хайде да говорим за друго. Какво ще кажеш да се обадя на баща ми и да го питам дали може да отседнем в къщата в Ондалснес през лятото? По принцип времето е гадно, но има хангар за лодки, където стои дядовата гребна лодка.

Ракел се засмя. Хари затвори очи. Обожаваше смеха й. Помисли си, че ако не сбърка някъде, може би ще го чува още дълго.

Хари се стресна насън. Седна в леглото и започна да размахва ръце и крака; дишаше учестено. Беше сънувал нещо, но не помнеше какво. Сърцето му биеше като необуздана каса на барабан. Дали пак са го давили в басейна в Банкок? Или е бил при терориста в хотела на САС? Главата го болеше.

— Какво има? — измърмори Ракел в тъмнината.

— Нищо — прошепна Хари. — Заспивай.

Стана, отиде в банята и изпи чаша вода. От огледалото го гледаше мъртвешки бледо изопнато лице. Навън духаше вятър. Клоните на огромния дъб стържеха стената. Боцкаха рамото му. Гъделичкаха тила му, та чак настръхна. Напълни си още една чаша и започна бавно да отпива. Сега се сети какво сънува. Момче, седнало на ръба на училищния покрив, размята крака. Не влиза в час. Кара малкия си брат да му пише съчиненията. Показва на новата приятелка на брат си всички места, където са играли като малки. Хари беше сънувал рецепта за трагедия.

Отново се пъхна под завивките. Ракел вече беше заспала. Той заби поглед в тавана и зачака да се развидели.

Часовникът на нощната масичка показваше едва 05:03. Вече не издържаше, стана, позвъни на бюро „Справки“ и записа домашния номер на Жан Ю.