Ю Несбьо
Немезида (42)

Четиридесет и втора глава
Ре диез

Същата нощ снегът се стопи. Астри Монсен, току-що излязла от дома си, вървеше по мокрия черен асфалт към „Бугста“. На отсрещната страна на улицата видя русия полицай. Пулсът и скоростта на крачките й хвръкнаха до небето. Заби поглед право пред себе си с надеждата да не я забележи. Във вестниците публикуваха снимки на Алф Гюнерю и дни наред разследващите трополяха нагоре-надолу по стълбището. Пречеха й да работи на спокойствие. Но си беше казала, че всичко свърши.

Забърза към пешеходната пътека и към пекарната на Хансен. Само да стигне дотам и е спасена. Всеки ден точно в десет и половина си вземаше чаша чай и кифличка, после сядаше в дъното на помещението зад тезгяха.

— Чай и кифличка?

— Да, благодаря.

— 38 крони.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Обикновено това беше най-дългият й разговор за деня.

През последните седмици се случваше възрастен мъж да заеме мястото й, а независимо от многото свободни маси, Астри можеше да седи само на тази, защото… не, сега не й се мислеше по въпроса. Все пак тя се видя принудена да пристига в десет и петнадесет, за да го изпреварва. Днес това й се стори хитър ход, понеже в противен случай щеше да си е у дома и когато полицаят я потърси, щеше да се наложи да отвори, защото обеща на мама. След онази случка, когато в продължение на два месеца нито отговаряше на телефонни обаждания, нито на звъненето на вратата и накрая извикаха полиция, мама заплаши, че пак ще я затворят.

Няма да лъже мама.

Другите — може. Лъжеше ги постоянно. По телефона на издателството, в магазините и в чатовете в интернет. Особено там. Там се представяше за друга: я за героиня от роман, който превежда; я за Рамона — пропадналата жена със случайни сексуални връзки, която обаче беше безстрашна. Такава е била Астри в предишния си живот.

Откри Рамона още като малка. Беше танцьорка с дълга черна коса и кафяви очи с бадемова форма. Често рисуваше Рамона, особено очите й, но се налагаше да го прави тайно, защото мама късаше рисунките й и казваше, че не иска да вижда такива леки жени вкъщи. Рамона не се беше появявала години наред, но ето че се завърна, а Астри забеляза как тя все по-често надделява, особено в писмата й до писателите, които превежда. След въвеждащите въпроси относно езиковите специфики на текста, обичаше да им изпраща мейли в по-разкрепостен дух и не след дълго френските писатели настояваха да се срещнат с нея. Например, като дойдат в Осло да представят книгите си. Дори това беше достатъчна причина да се видят. Тя винаги отклоняваше поканите им, но настойчивите й ухажори не се обезсърчаваха, дори напротив. Сега по този начин тя се изявяваше като писателка, след като преди доста години се раздели с мечтата си да издава собствени книги, понеже консултант в едно издателство й се развика по телефона, че не издържал повече да чете „истеричното й мрънкане“. Никой нямало да си даде парите, за да прочете и сподели мислите й, но е възможно някой психолог да се съгласи да го прави срещу заплащане.

— Астри Монсен!

Усети как гърлото й се сви и за миг изпадна в паника. Не бива да получи пристъп на затруднено дишане насред улицата. Щеше да пресече, но светна червено. Можеше да мине, но никога не пресичаше на червено.

— Здравейте, тъкмо към вас се бях запътил — поздрави я Хари Хуле. Имаше същия изморен вид, очите му пак бяха зачервени. — Първо само ще споделя, че прочетох доклада на Валер за разговора ви. И разбирам защо сте ме излъгали. Изплашили сте се.

Тя усети как се задъхва.

— Постъпих много неразумно, като ви спестих подробностите около моята роля в случая с Ана — извини се той.

Погледна го озадачена. Разкаянието му звучеше искрено.

— Във вестника прочетох, че най-после са хванали виновника — чу тя собствения си глас.

Останаха загледани един в друг.

— Или по-скоро са го убили — тихо добави тя.

— Е — Хари се опита да се усмихне, — все пак сигурно ще можете да ми помогнете да отстраня няколко неясноти?

За пръв път не седеше сама на масата си в пекарната на Хансен. Момичето зад тезгяха й се усмихна заговорнически, сякаш исполинът до нея й беше кавалер. А понеже той имаше вид на току-що станал от леглото, девойката навярно дори подозира, че… не, сега не й се мисли в тази посока.

Седнаха и той й подаде разпечатки на няколко мейла с молба да ги прегледа. Дали като писателка ще успее да определи жена или мъж ги е писал? Тя ги погледна. Писателка, каза той. Да му признае ли истината? Поднесе чашата с чай до устните си, та той да не забележи усмивката й. Не, разбира се. Ще го излъже.

— Трудно е да се определи — поде тя. — Това художествена измислица ли е?

— И да, и не — отвърна Хари. — Авторът им, предполагаме, е убиецът на Ана Бетсен.

— Значи сигурно е мъж.

Хари заби очи в масата и тя го стрелна с поглед. Не беше красив, но в него имаше нещо привлекателно. Тя го забеляза — колкото и невероятно да звучи — още щом го зърна на стълбището пред вратата си. Навярно заради изпитото „Коантро“ онази вечер той й се стори толкова спокоен, почти красив. Лежеше на цимента, а съдържанието на джобовете му бе пръснато по стълбите. Събра вещите му една по една. Дори надникна в портфейла му и видя името и адреса му.

Хари вдигна очи и тя побърза да отмести поглед. Дали би могла да го хареса? Сигурно. Проблемът е, че тя няма да му допадне. Истеричен хленч. Безпочвен страх. Пристъпи на плач. Той едва ли търси нещо подобно. Пада си по такива като Ана Бетсен. Или като Рамона.

— Сигурна ли сте, че не сте я виждали? — бавно попита той.

Тя го погледна ужасена. Едва тогава забеляза снимката в ръката му. Беше й я показал и предния път. Жена с две деца на плажа.

— Например да е идвала в нощта на убийството? — настоя той.

— Никога не съм виждала тази жена — твърдо каза Астри Монсен.

 

 

Пак започна да вали сняг. Валеше на едри, мокри парцали, посивели от мръсотия още преди да паднат на калната поляна между Главното полицейско управление и затвора „Бутсен“. В кабинета си Хари намери съобщение от Вебер, което само потвърди подозренията му, подтикнали го да погледне на мейлите по друг начин. И въпреки това кратката сбита бележка от Вебер му дойде като гръм. Очакван гръм.

През останалата част от деня Хари проведе доста разговори и тича до факса и обратно. В промеждутъците разсъждаваше, подреждаше детайлите и се опитваше да не мисли какво търси. Но то вече се натрапваше твърде очевидно. Това влакче на ужасите се катереше, падаше, завиваше колкото си иска, но пак си оставаше като всички останали: свършваше там, откъдето започваше.

Най-сетне приключи. Изясни си повечето неща и се облегна на стола. Не усети задоволство от победата, а само празнота.

Ракел посрещна без въпроси обаждането му да не го чака. После се качи до столовата и излезе на терасата, където зъзнеха неколцина пушачи. Светлините в града вече блещукаха в ранно настъпилия мрак. Хари запали цигара, обра снега от ръба на парапета и си направи снежна топка. Оформи я с длани. Стискаше силно. По пръстите му дори потече вода. После я запрати към града и поляната. Проследи как блестящата топка пада с нарастваща скорост и накрая се изгубва на сивкавия хоризонт.

— Имах съученик Лудвиг Александър — каза високо Хари.

Пушачите разтъпкваха крака. Погледнаха го.

— Свиреше на пиано; наричахме го Ре диез. Защото има неблагоразумието веднъж в час по музика да сподели с учителката, че ре диез е любимата му тоналност. Паднеше ли сняг, всяко междучасие си устройвахме бой с топки. Ре диез не вземаше участие, но ние го принуждавахме. Това беше единственото занимание, в което му позволявахме да се включи. Служеше ни за мишена. Той хвърляше толкова слабо, че топките му не удряха никого. Друг наш съученик, Руар, здравеняк, играеше хандбал в Опсал. Правеше му кеф да улучва топките на Ре диез с глава, а после мяташе по ръцете му такива снежни топки, че го насиняваше целия. Веднъж Ре диез сложи в топката си голям камък и я хвърли, колкото бе по силите му. Руар подскочи ухилен и я удари с глава. Прозвуча като удар на камък с камък на плитко дъно — едновременно силно и меко. Тогава за пръв и последен път видях линейка в училищния двор. — Хари дръпна жадно от цигара. — Учителите спориха дни наред да накажат ли Ре диез. Той всъщност не бе замерял някого със снежната топка. Въпросът се свеждаше дали да накажат човек, който не е съобразил, че един идиот се държи като идиот.

Хари изгаси цигарата и влезе вътре.

Минаваше три и половина. Пронизващият вятър духаше все по-силно по откритата отсечка между река Акершелва и станцията на метрото до пазарния площад в Грьонлан, където клиентелата от ученици и пенсионери скоро щеше да бъде заменена от жени и мъже със стегнати физиономии и вратовръзки, които бързат към къщи след работа. Хари бутна един такъв субект, докато тичаше надолу по стъпалата. До ушите му стигна ругатня по негов адрес и отекна между стените. Спря пред прозорчето между тоалетните. Там седеше същата възрастна жена.

— Незабавно трябва да говоря със Симон.

Тя го погледна със спокойните си кафяви очи.

— Не е в Тьойен — обясни Хари. — Всички са си тръгнали.

Жената вдигна рамене с недоумение.

— Кажете, че е Хари.

Тя поклати отрицателно глава и му махна да си тръгва.

Хари се наведе към стъклото, което ги разделяше:

— Кажете, че е спиуни герман.

 

 

Симон предпочете шосето пред тунела под Екеберг.

— Хич не си падам по тунелите — обясни той, докато пълзяха нагоре по склона в натовареното следобедно движение.

— Значи двамата братя избягали в Норвегия, израснали заедно в каравана, а са се скарали заради момиче? — попита Хари.

— Мария беше от семейство на ловара^[1], което се славеше с добро име. Живееха в Швеция. Там баща й беше булибаша. Омъжи се за Стефан и се премести в Осло. Беше едва на тринадесет, а той на осемнадесет. Стефан беше толкова влюбен, че би умрял заради нея. Точно тогава Раскол се укриваше в Русия. Не от полицията, а от няколко косовски албанци, живеещи в Германия. Нарочиха го, че ги е прецакал в бизнеса.

— Какъв бизнес?

— Намерили празно ремарке на аутобана до Хамбург — усмихна се Симон.

— Но Раскол се е прибрал?

— През един хубав майски ден най-неочаквано се завърна в Тьойен. Тогава с Мария се видяха за пръв път — засмя се Симон. — Боже мой, как само се гледаха. Във въздуха имаше такъв заряд, че се почудих дали не се задава гръмотевична буря.

— Значи са се влюбили един в друг?

— От пръв поглед. Пред очите на всички. На някои от жените им прилоша.

— Щом е било толкова очевидно, роднините сигурно са реагирали?

— Не им се видя опасно. Не забравяй, ние се женим по-рано от вас. Как ще спреш младежите? Те се влюбват. Само си представи, на тринадесет…

— Разбирам много добре — потърка брадичката си Хари.

— Но това се оказа доста сериозна работа. Беше омъжена за Стефан, а обикна Раскол щом го видя. Мария и Стефан си живееха в отделна каравана, но тя се срещаше с Раскол; през цялото време той беше там. И се случи най-логичното. След раждането на Ана само двамата братя не разбраха, че бащата е Раскол.

— Горкото момиче.

— И бедничкият Раскол. Щастливецът беше Стефан. Обикаляше и се перчеше. Разправяше, че Ана е красавица като баща си — усмихна се печално Симон. — Нещата едва ли щяха да се променят, ако Стефан и Раскол не бяха решили да ограбят банка.

— И нещо се е объркало…

Колоната от автомобили пое бавно към кръстовището на Рюен.

— Бяха трима. Стефан, като най-възрастен, влезе пръв. Докато другите двама тичаха с парите, за да докарат колата за бягството, Стефан остана в банката с пистолета, за да не задействат алармата. Бяха аматьори, дори не знаеха, че тя е беззвучна. Когато отидоха с колата да приберат Стефан, той лежеше върху капака на полицейския автомобил, а полицай му слагаше белезници. Шофираше Раскол. Беше само на седемнадесет години и дори нямаше книжка. Свали прозореца. С парите на задната седалка той бавно пое към полицейската кола, където брат му се мяташе върху капака като риба на сухо. Раскол засече погледа на полицая. Боже мили, въздухът беше нажежен както при срещата му с Мария, сякаш цяла вечност не откъснаха очи един от друг. Боях се Раскол да не извика. Но той не обели и дума. Просто продължи. Тогава се срещнаха за първи път.

— Раскол и Йорген Льон ли?

Симон кимна. Излязоха от колелото и взеха завоя към Рюен. Симон наби спирачки до една бензиностанция и даде мигач. Спряха пред дванадесететажна сграда. Над входа светеше синя неонова табела с логото на „Де ен Бе“.

— Осъдиха Стефан на четири години, защото стрелял с пистолет в тавана — продължи да разказва Симон. — След процеса обаче се случи нещо странно. Раскол отишъл на свиждане при Стефан в „Бутсен“, а на следващия ден на един от надзирателите му направило впечатление, че новоизлюпеният затворник е променен. Началникът му обяснил, че било обичайно при влезлите за пръв път в затвора. Някои жени не можели да познаят собствените си съпрузи при първото свиждане. Надзирателят се успокоил с тази мисъл, но след няколко дена в затвора получили анонимно обаждане от жена. Твърдяла, че държат не когото трябва: мястото на Стефан Баксхет в килията бил заел малкият му брат и трябвало да го пуснат.

— Така ли беше наистина? — Хари извади запалката и я доближи до края на цигарата.

— Да — потвърди Симон. — При циганите в Южна Европа е прието по-младите братя и сестри или синовете да излежават присъдата на осъдения, ако той има семейство, което да храни. Както Стефан. За нас е въпрос на чест.

— Но властите сигурно са открили грешката?

— Е! — разпери ръце Симон, — За тях циганинът си е циганин. Ако не е извършил точно това, за което е на топло, положително има някое друго провинение.

— Коя е жената?

— Така и не успяха да разберат. Но същата нощ Мария изчезна. Повече не я видяхме. Полицаите доведоха Раскол в Тьойен посред нощ и изнесоха Стефан от караваната. Да знаеш само колко риташе и проклинаше. Ана беше на две години и плачеше за майка си, та се дереше. Никой не успя да я успокои — нито от мъжете, нито от жените. Спря да плаче едва когато Раскол я взе на ръце.

Взряха се във входа на банката. Хари си погледна часовника. Оставаха няколко минути до края на работното време на „Де ен Бе“.

— Какво стана после?

— Стефан си излежа присъдата и веднага напусна страната. Понякога си говорехме по телефона. Той пътуваше доста.

— А Ана?

— Израсна в каравана. Раскол я прати на училище. Тя си намери приятели гаджовци. Държеше се като гаджо. Не искаше да живее като нас, искаше да бъде като приятелите си: сама да взема решения за живота си, да печели пари и да живее самостоятелно. Откакто наследи апартамента на баба си и се премести на улица „Безгрижие“, не сме имали вземане-даване с нея. Тя… такова… сама реши да се измести. Поддържаше контакт само с Раскол.

— Дали е знаела, че той е баща й?

— Доколкото ми е известно, никой не й е казал — вдигна рамене Симон, — но съм убеден, че се е досетила.

Поседяха мълчаливо.

— Случи се тук — каза накрая Симон.

— Малко преди да затворят — кимна Хари. — Точно като сега.

— Нямаше да застреля Льон, ако не беше наложително — добави Симон. — Но той правеше необходимото. Беше си воин.

— Никакви хилещи се конкубини.

— Какво?

— Нищо. Къде е Стефан, Симон?

— Не знам.

Хари чакаше. Видяха как един банков служител заключи вратата от вътрешната страна. Хари продължи да чака.

— Последния път, когато разговаряхме, се обади от Швеция — сподели Симон. — Повече нямам с какво да ти помогна.

— Не помагаш на мен.

— Знам — въздъхна Симон. — Знам.

 

 

Хари намери жълтата къща на булевард „Ветлан“. И на двата етажа светеше. Паркира, слезе от колата и се загледа към станцията на метрото. През мрачните вечери в началото на есента се събираха там, за да отидат да крадат ябълки. Сиген, Туре, Кристиан, Туршил, Йойстайн и Хари. Те бяха постоянният състав. Отиваха с велосипеди до някой по-краен квартал, защото там ябълките бяха по-едри, а шансовете да познават баща ти — по-малки. Сиген се премяташе пръв над оградата, а Йойстайн пазеше да не дойде някой. Хари, като най-висок, стигаше до най-големите ябълки. Но една вечер нямаха сили да карат надалеч и нахлуха в съседските дворове.

Хари хвърли поглед към градината от срещуположната страна на улицата.

Вече с натъпкани джобове, той поспря и забеляза лице, втренчено в тях от осветения прозорец на втория етаж. Гледаше ги, без да продума. Беше Ре диез.

Хари отвори портата и се изкачи до входната врата. На порцеланова табелка над двата звънеца беше изрисуван надпис: „Йорген и Кристин Льон“. Хари натисна горния.

Беате се обади едва след второто позвъняване.

Предложи му чай, но той отказа и тя изчезна в кухнята, докато той си събуваше ботушите в преддверието.

— Защо името на баща ти още стои на табелката на вратата? — попита той, когато Беате влезе в хола с чаша. — За да си мислят неканените посетители, че в къщата живее и мъж ли?

Тя вдигна рамене и се разположи на мекото кресло.

— Просто никога не ни е хрумвало да го махнем. Името му стои там толкова отдавна, че вече не го забелязваме.

— М-м — събра ръцете си Хари. — Общо взето, точно за това исках да поговорим.

— За табелката на вратата ли?

— Не. За дисосмията. За неспособността ми да усещам миризмата на трупове.

— Какво имаш предвид?

— Вчера стоях в коридора у дома и гледах първия мейл, който получих от убиеца на Ана. Това е както с вашата табелка на вратата: сетивата регистрират присъствието, но не и мозъкът. Нарича се дисосмия. Разпечатката на мейла е стояла там толкова дълго, че съм престанал да я виждам, точно както и снимката ми със Сьос. Фотографията изчезна, а само забелязах, че нещо се е променило, но не разбрах какво. Знаеш ли защо?

Беате поклати отрицателно глава.

— Защото не е имало причина да погледна на нещата с други очи. Виждах само предмети, които предполагах, че са там. Но вчера се случи нещо. Али ми спомена за непозната жена пред вратата на моето мазе. И ми хрумна следното: без да осъзнавам, досега съм смятал, че убиецът на Ана е мъж. Допуснеш ли грешката да си представиш, че търсиш онова, което предполагаш, спираш да виждаш какво друго откриваш. Това ме подтикна да погледна мейла с други очи.

Веждите на Беате литнаха нагоре.

— Искаш да кажеш, че Алф Гюнерю не е убиецът на Ана Бетсен?

— Знаеш ли какво е анаграма? — попита Хари.

— Игра на букви…

— Убиецът на Ана ми е оставил патрин. Анаграма. Видях го в огледалото. Мейлът е подписан с женско име. Прочетено на обратно. Изпратих го на Ауне, а той се свърза със специалист по когнитивна психология и същевременно по лингвистика. Случвало се от едно-единствено изречение в анонимно заплашително писмо да се определи полът, възрастта и месторождението на автора. Този път стигнал до извода, че писмата са написани от лице между двадесет и седемдесет години от която и да е част на страната, както мъж така и жена. С други думи, нищо конкретно. Като изключим, че според него най-вероятно става дума за жена. Заради една-единствена дума. В един от мейлите пише „на вас, мъжете в полицията“ вместо „на полицаите“ или „на полицейските служители“. Този специалист твърди, че е възможно авторът на писмата несъзнателно да е използвал този израз, защото подчертава разликата между пола на получател и подател.

Хари се облегна назад.

Беате остави чашата.

— Не твърдя, че успя да ме убедиш, Хари. Неидентифицирана жена на стълбището, код, който се чете като женско име отзад-напред, и психолог, според когото Алф Гюнерю е избрал израз, издаващ женско мислене.

— М-м — кимна Хари. — Съгласен съм, но държах да ти обясня кое ме провокира да се разровя насам-натам. Преди да ти кажа обаче кой е убил Ана, искам да те питам дали ще ми помогнеш да открия безследно изчезнал човек.

— Разбира се. Но защо молиш мен? Безследно изчезналите не са в моя…

— Напротив — усмихна се Хари, — точно в твоя ресор са.