Ю Несбьо
Немезида (37)

Тридесет и седма глава
Спиуни Герман

Хари отвори очи, вгледа се в надвесеното над него засмяно момичешко личице и усети първия силен удар в слепоочията си.

Затвори очи, но нито детският смях, нито главоболието изчезнаха.

Опита се да възстанови събитията.

Раскол, тоалетната на метростанцията, дребен, дебел, свирукащ мъж в захабен костюм на Армани, протегната ръка със златни пръстени, черна коса и дълъг остър нокът на кутрето.

— Здравей, Хари, аз съм твоят приятел Симон.

И в ярък контраст с износения костюм се появи чисто новичък мерцедес с шофьор, който изглеждаше като брат на Симон. Имаше същите кафяви игриви очи, а ръкуването му потвърди и приликата с косматата, накичена със злато ръка на Симон.

Двамата седнаха на предните седалки и подхванаха с Хари разговор на смесица от норвежки и шведски със странната интонация на циркаджиите, търговците на ножове, проповедниците и вокалистите в оркестри, изпълняващи танцова музика. Но не казаха кой знае какво.

— Как си, приятелю?

— Ама че гадно време, а?

— Много хубави дрехи имаш. Да ги трампим, а?

Последва сърдечен смях и щракане на запалки. Питаха Хари дали пуши. Руски цигари, заповядай, гаранция, че са тежки, но „по приятен начин“. Пак последва смях. Не споменаха за Раскол нито веднъж, нито обясниха къде отиват.

Недалеч, както се оказа.

Завиха по шосето след музея на Мунк и заподскачаха по неравен път към паркинг пред кално празно футболно игрище. Накрая на паркинга имаше три каравани. Две нови, големи, и една малка, стара и без колела, подпряна на четири тухли.

Вратата на едната голяма каравана се отвори и Хари зърна женски силует. Зад нея се подадоха детски глави. Хари преброи пет.

Каза, че не е гладен, и се настани в ъгъла, откъдето наблюдаваше как се хранят. По-млада жена сервира. Изядоха всичко бързо и без да се церемонят. Децата поглеждаха към Хари, кискаха се и се побутваха. В отговор той им намигваше и се опитваше да се усмихне. Усещаше как сетивността се завръща във вкочаненото му тяло. Не представляваше изцяло положителна вест, защото то включваше цели два метра и всеки сантиметър бе източник на болка. После Симон му даде две вълнени одеяла, потупа го дружески по рамото и кимна към малката каравана.

— Не е „Хилтън“, но си на сигурно място, приятелю.

Влизайки в яйцевидното помещение с температура като в хладилник, цялата топлина в тялото му мигом се изпари. Събу обувките на Йойстайн, по-малки поне с един номер, разтри ходилата си и се опита да се смести в късото легло. Последното, останало в паметта му, бяха опитите да събуе мокрия панталон.

— Хи-хи-хи.

Хари пак отвори очи. Тъмното личице изчезна и сега смехът се чуваше отвън, нахлуваше през отворената врата, откъдето тънък слънчев лъч непринудено падаше върху стената зад него и върху закрепените по нея снимки. Хари се повдигна на лакти и погледна фотографиите. На едната, две прегърнати момчета пред каравана, изумително приличаща на сегашното убежище на Хари, изглеждаха повече от весели. Направо щастливи. Вероятно точно затова Хари едва успя да разпознае Раскол в детските му години.

Провеси крака от леглото на няколко етажа и реши да не обръща внимание на главоболието си. Поседя така няколко секунди, за да разбере дали стомахът му ще издържи. Имаше практика и с доста по-тежки махмурлуци. Снощи на вечеря беше на косъм да помоли за малко ракия, но успя да овладее жаждата си. Изглежда след дългото въздържание организмът му вече понасяше алкохола по-леко.

Излезе от караваната и получи доста красноречив отговор на въпроса си.

Децата гледаха с удивени очи как Хари се подпря на ремаркето и повърна върху кафеникавата трева. Изкашля се и пак повърна. Избърса уста с опакото на дланта си и когато се обърна, видя широко усмихнатия Симон, сякаш изпразването на стомаха е най-естественото начало на деня:

— Ще хапнеш ли нещо, приятелю?

Хари преглътна и кимна.

 

 

Симон зае на Хари омачкан костюм, чиста риза с широка яка и чифт големи слънчеви очила. Качиха се в мерцедеса и потеглиха по „Финмарк“. На площад „Карл Бернер“ спряха на червено, Симон свали прозореца и подвикна на някакъв мъж, застанал пред павилион с пура в ръка. Хари имаше неясното усещане, че мъжът му се струва познат. А от опит знаеше какво означава това: въпросният тип има досие в полицията. Мъжът се усмихна и извика в отговор, но Хари не успя да чуе какво.

— Познат ли ти е? — попита той.

— Контакт — отвърна Симон.

— Аха — кимна Хари и погледна полицейската кола от другата страна на кръстовището, изчакваща да светне зелено.

Симон зави на запад към болницата в Юлевол.

— Кажи ми какви връзки има Раскол в Москва, та да намерят човек в десетмилионен град ей така? — щракна Хари с пръсти. — С руската мафия ли контактува?

Симон се засмя.

— Вероятно. Щом не се сещаш за друг по-бърз в откриването на хора.

— КГБ?

— Ако не ме лъже паметта, те вече не съществуват, приятелю — отвърна с още по-гръмък смях Симон.

— Нашият експерт в полицията, който отговаря за Русия, ми обясни, че бивши служители на КГБ все още дърпат конците там.

— Услуги, драги ми приятелю — вдигна рамене Симон. — И жестове в замяна. Там се крие разковничето.

— Мислех, че става дума за пари.

— Нали точно това казах.

Хари слезе на улица „Безгрижие“, а Симон продължи, за да „свърши една работа на Сагене“.

Хари огледа улицата внимателно. Покрай него мина микробус. Сутринта накара Тес, черноокото момиче, което го събуди, да изтича да купи ежедневниците, но никъде нямаше информация за издирването му. Това не означаваше, че може да се показва навсякъде, защото, ако не грешеше, снимката му беше разлепена във всички полицейски автомобили.

Хари пъргаво се приближи до входната врата, пъхна дадения му от Раскол ключ и го завъртя. Постара се да не нарушава тишината на стълбището. Пред вратата на Астри Монсен имаше оставен вестник. Вмъкна се в апартамента на Ана, затвори предпазливо зад себе си и си пое дъх.

Не мисли какво търсиш.

Миришеше на застоял въздух. Влезе в хола. След последното му посещение нищо не беше побутнато. Прашинките танцуваха на слънчевата светлина, която струеше през прозореца и падаше върху трите портрета. Хари се загледа в тях. В разкривените форми на главите имаше нещо необяснимо познато. Доближи се до картините и поглади с върховете на пръстите си наслоената маслена боя. Дори да искаха да му кажат нещо, той не проумя посланието им.

Влезе в кухнята.

Миришеше на боклук и гранива мазнина. Отвори прозореца, после огледа чинийките и приборите върху плота на мивката. Бяха изплакнати, но не и измити. Разчовърка с вилица втвърдените остатъци от храна. Отдели малко червено късче от соса. Лапна го. Японе-чили.

Зад голяма плитка тенджера видя две винени чаши. По дъното на едната имаше тънък червеникав слой, а другата изглеждаше неизползвана. Хари пъхна нос вътре, но усети само мириса на топло стъкло. До винените стояха две обикновени водни чаши. Намери кухненска кърпа и вдигна чашите срещу светлината, без да оставя отпечатъци. Едната беше чиста, по другата имаше лепкав слой. Хари го разчовърка с нокът и близна частичките от пръста си. Захар. С вкус на кафе. Кока-кола? Затвори очи. Вино и кока-кола? Не. Вода и вино за единия. А за другия кока-кола и чиста винена чаша. Зави чашата в кърпа и я пъхна в джоба на сакото си. Под напора на внезапно хрумване влезе в банята, повдигна капака на казанчето и опипа вътрешната страна. Нищо.

Излезе на улицата. От запад се носеха облаци, а из въздуха — остър полъх. Хари прехапа долната си устна. После взе решение и тръгна към „Вибе“.

 

 

Хари веднага позна младежа зад тезгяха в ключарското ателие.

— Добър ден, идвам от полицията — представи се той с надежда да не му поискат служебната карта, която се намираше в сакото му, останало в дома на Албю в Шлемдал.

Младежът остави настрана списанието.

— Знам.

Хари усети моментен пристъп на паника.

— Идвахте тук да вземете ключ — усмихна се широко ключарят. — Помня всичките си клиенти.

Хари се изкашля.

— Е, сега не идвам като клиент.

— Така ли?

— Не, ключът не беше за мен. Но не съм…

— Няма как да е било иначе — прекъсна го младежът. — Беше ключ за няколко помещения, нали?

Хари кимна. С периферното си зрение мярна патрулка, бавно минаваща по улицата.

— Исках да ви питам точно за този тип ключове. Чудя се как външен човек може да се сдобие с копие на такъв ключ. От „Триовинг“, например.

— Няма как да стане — отвърна младежът с убедеността на човек, абониран за научнопопулярното списание „Илюстрирана наука“. — Само „Триовинг“ изработва дубликати. Единственият начин е да фалшифицирате разрешителното от домсъвета за поръчка на такива ключове. Но дори и това ще се разбере, когато го получавате, защото ще ви изискаме документ за самоличност и ще проверим дали името ви фигурира в нашия списък на собствениците в жилищната сграда.

— Но аз взех такъв ключ оттук по молба на друг човек.

Младежът сбърчи чело.

— Не, много ясно си спомням как ми показахте личната си карта и аз сверих името ви. Чий ключ според вас сте взели?

В огледалото на вратата зад тезгяха Хари забеляза как същата полицейска кола пое в обратна посока.

— Няма значение. Има ли друг начин да се сдобие човек с дубликат?

— Не. „Триовинг“, които изработват тези ключове, приемат поръчки само от оторизирани ключари като нас. А ние, както споменах, проверяваме документите на клиентите и водим дневник с поръчаните ключове за всяка кооперация. Системата трябва да гарантира сигурност.

— Така и звучи — разтри раздразнено лице Хари. — Преди известно време се обадих и разбрах, че жена, живуща на улица „Безгрижие“, разполага с три ключа за апартамента си. Единият открихме вътре, другият е дала на електротехника, който трябвало да поправи нещо, а третият открихме на друго място. Просто изпитвам съмнение, че тя е поръчала третия ключ. Бихте ли проверили?

Младежът вдигна рамене.

— Разбира се, но защо не попитате нея?

— Застреляха я в главата.

— Ау — възкликна ключарят, без физиономията му да се промени.

Хари остана неподвижен. Усети нещо. Съвсем слаб мразовит полъх, вероятно откъм вратата. Но достатъчен, за да настръхне. Разнесе се внимателно покашляне. Хари не беше чул кога е влязъл човекът. Опита се, без да се обръща, да види кой е, но онзи стоеше извън обхвата на периферното му зрение.

— Полиция — прозвуча висок тънък глас зад Хари. Той преглътна.

— Да? — попита момчето и надзърна над рамото на Хари.

— Отвън са — обясни човекът. — На номер четиринадесет имало взлом в дома на някаква старица. Бравата трябвало да се смени незабавно. Питат можем ли да изпратим някого.

— Ами отиди ти, Алф. Нали виждаш, зает съм.

Хари слушаше съсредоточено как стъпките се отдалечават. Усети как зашепна:

— Ана Бетсен. Бихте ли проверили дали лично е взела всички ключове?

— Няма нужда да гледам, това е напълно сигурно.

Хари се наведе над тезгяха.

— И все пак.

Ключарят въздъхна тежко и се изгуби в задната част на ателието. Върна се с папка и започна да разлиства.

— Вижте сам — посочи той. — Тук, тук и тук.

Хари разпозна бланките за потвърждение на приетите ключове, които подписа и той, когато прибра ключа на Ана. Но на всички формуляри стоеше нейното име. Тъкмо се канеше да попита къде е бланката с неговия подпис, когато погледът му падна върху датата.

— Тук пише, че последният ключ е взет още през август — посочи той. — Това е много преди аз да дойда…

— И?

Хари се вторачи във въздуха.

— Благодаря ви — кимна той. — Разбрах достатъчно.

Навън вятърът се беше усилил. Хари се обади от уличен телефон на площад „Валкирия“.

— Беате?

 

 

Над кулата на Морското училище две чайки летяха срещу вятъра, като с мъка пазеха равновесие. Под тях заплашително наклонен черно-зелен слой покриваше фиорда на Осло, а двамата души на възвишението Екеберг приличаха на миниатюрни точици.

Хари вече разказа за Ана Бетсен. Как са се запознали. За последната вечер в нейната компания, от която нямаше никакви спомени. За Раскол. И Беате приключи с разказа за преносимия компютър, който откриха в мазето на Хари, и проследиха къде е бил купен: преди три месеца от „Експерт“, с гаранционна карта на името на Ана Бетсен. А мобилният телефон, свързан с лаптопа, е същият, за който Хари твърдеше, че е изгубил.

— Мразя крясъците на чайките — възропта Хари.

— Това ли е всичко, което искаш да ми кажеш?

— Да, за момента.

Беате стана от пейката.

— Не биваше да идвам, Хари. Не биваше да ми звъниш.

— Но все пак си тук — изгледа я изпитателно Хари. — Това показва, че ми вярваш. Така ли е?

Беате само махна ядосано с ръка.

— Знам колкото и ти — продължи Хари. — Дори не съм сигурен дали не съм застрелял Ана Бетсен.

Чайките се издигнаха и направиха лупинг под порива на вятъра.

— Повтори ясно какво знаеш — помоли Беате.

— По някакъв начин този тип е успял да се сдобие с ключове за апартамента на Ана. В нощта на убийството е влязъл. На тръгване е взел лаптопа на Ана и моя мобилен телефон.

— Защо твоят телефон е бил в нейното жилище?

— Сигурно е изпаднал от джоба на сакото ми по някое време. Както ти казах, бях малко подпийнал.

— И после?

— Първоначалният му план е елементарен. След убийството да отиде до Ларколен и да сложи използвания от него ключ във вилата на Арне Албю, като го закрепи на ключодържател с инициалите АА, така че, един вид, никой да не се усъмни. Но когато е открил мобилния ми телефон, внезапно се е досетил как може да придаде на плана си още по-заплетен вид: инсценира, че първо съм убил Ана, а после съм режисирал нещата така, че да прехвърля вината върху Албю. След това използва моя телефон, за да поръча абонамент за интернет в сървър в Египет, и започва да изпраща мейли до мен, без авторът им да може да се проследи.

— А ако човек се опита, ще стигне до…

— До мен. А аз нямаше да разбера, че има нещо гнило, преди да си получа сметката от „Теленур“. Вероятно и тогава не бих се досетил, защото не ги разглеждам особено внимателно.

— Явно не си закриваш и абонамента, като си изгубиш телефона.

— М-м — Хари стана рязко и започна да снове напред-назад пред пейката. — Най-непонятно ми е как се е промъкнал в мазето ми. Не сте открили следи от взлом, а никой съсед не би пуснал вътре външен човек. С други думи, имал е ключ. Наистина, бил му е нужен само един ключ, защото в жилищната сграда се ползва един ключ за външната врата, за таванското помещение, за мазето и за апартамента, но такъв ключ не се взема лесно. А онзи, който си е извадил за жилището на Ана, също е такъв тип…

Хари млъкна и се загледа на юг. В залива навлизаше зелен товарен кораб с два големи крана.

— За какво мислиш?

— Чудя се дали да те помоля да провериш няколко имена заради мен.

— По-добре недей, Хари. Както вече казах, изобщо не бива да съм тук.

— И ми е чудно откъде са ти тези синини.

Тя инстинктивно се хвана за врата.

— От тренировка. По джудо. Какво друго те интересува?

— Дали ще занесеш това на Вебер — Хари извади от джоба си чашата, увита в кърпа. — Помоли го да я провери за отпечатъци и да ги сравни с моите.

— Има ли твоите?

— Криминологията разполага с отпечатъците на всички детективи, които работят на местопрестъпление. И го помоли да направи експертиза на течността в чашата.

— Хари… — поде тя предупредително.

— Моля те…

Беате въздъхна и пое увитата чаша.

— „Ключарско ателие“ АД — напомни Хари.

— Какво е това?

— Ако си промениш решението относно проверката на имената, можеш да прегледаш персонала им. Фирмата им е малка.

Тя го погледна обезсърчено.

Хари вдигна рамене.

— Е, успееш ли да уредиш анализа на чашата, ще съм повече от доволен.

— А как да те намеря, като получа отговор от Вебер?

— Наистина ли искаш да знаеш? — усмихна се Хари.

— Искам да науча възможно най-малко. Ти се свържи с мен.

Хари се загърна в сакото си.

— Ще тръгваме ли?

Беате кимна, но не помръдна от мястото си. Хари я погледна въпросително.

— Онова, дето ти е писал — замислено разсъждаваше тя, — че оцелявали само най-отмъстителните. Дали е истина, Хари?

 

 

Хари протегна крака в късото легълце в караваната. Шумът от автомобилите по „Финмарк“ му напомняше за детството: как лежи на отворен прозорец в Опсал, заслушан в минаващите коли. През летните ваканции при дядо и баба в Ондалснес единствено това му липсваше: равномерния, приспивен шум, нарушаван само от мотоциклет, пробит ауспух, далечна полицейска сирена.

На вратата се почука. Беше Симон.

— Тес иска и утре да им разкажеш приказка за лека нощ.

Хари беше обяснил на децата как кенгуруто се научило да скача, а те го наградиха с прегръдки.

Двамата мъже пушеха мълчаливо. Хари посочи снимката на стената.

— Това са Раскол и брат му, нали? Стефан, бащата на Ана?

Симон кимна.

— Къде е Стефан сега?

Симон вдигна равнодушно рамене и Хари разбра, че това не е тема за разговор.

— На снимката изглеждат като двама добри приятели — отбеляза Хари.

— Бяха като сиамски близнаци. Дружки. Гиорги лежа два пъти в затвора заради Стефан — засмя се Симон. — Виждам, че си озадачен, приятелю. Такава е традицията, разбираш ли? Въпрос на чест е да поемеш наказанието заради брат си или баща си.

— За полицията има значение.

— Те не правят разлика между Гиорги и Стефан. Брат — циганин. Не й е лесно на норвежката полиция — ухили се той и предложи на Хари още една цигара. — Особено, когато са с маски.

Хари дръпна от цигарата и реши да стреля напосоки:

— Какво застана между тях?

— Ти как мислиш? Жена, разбира се — и Симон онагледи думите си с театрално забелени очи.

— Ана ли?

Симон не отговори, но Хари разбра, че е напипал следа.

— Да не би Стефан да се е отрекъл от Ана, защото е срещнала гаджо!

Симон загаси цигарата си и се изправи.

— Не беше заради Ана, а заради майка й. Лека нощ, Спиуни.

— М-м. Последен въпрос.

Симон се спря.

— Какво означава спиуни?

Симон се засмя.

— Съкращение от спиуни герман — немски шпионин. Успокой се, приятелю, не го казваме с лошо чувство, някъде го употребяват и като момчешко име.

Затвори вратата зад себе си и изчезна.

Вятърът отслабна и сега се чуваше само шумът от „Финмарк“. Въпреки това Хари не можа да заспи.

 

 

Беате се вслушваше в шума от автомобилите навън. Като малка заспиваше, докато слушаше гласа му. Той й разказваше приказки, каквито няма в книгите. Появяваха се в процеса на разказите му. Никога не се повтаряха, макар понякога да започваха по един и същи начин и главните герои да бяха едни и същи: двама лоши крадци, добър татко и неговата храбра дъщеричка. И винаги свършваха хубаво: крадците се озоваваха зад решетките.

Беате не помнеше някога да е виждала баща си да чете. Когато поотрасна, разбра, че той страда от болест, наречена дислексия. Ако не бил болен, щял да стане юрист, твърдеше майка й.

— Точно каквато искаме да те направим и теб.

Но в приказките не ставаше дума за юристи и когато Беате съобщи, че е приета във Висшето полицейско училище, майка й плака.

Изведнъж Беате отвори широко очи. Някой звънеше на вратата. Изпъшка и провеси крака от леглото.

— Аз съм — прозвуча глас по домофона.

— Казах, че не желая да те виждам повече — отвърна Беате, докато зъзнеше в тънкия си халат. — Махай се.

— Ще си тръгна веднага, след като те помоля за извинение. Не бях на себе си. Просто малко… подивях. Моля те, Беате. Само пет минутки.

Тя се поколеба. Вратът й още беше схванат и Хари беше забелязал синините.

— Донесох ти подарък — каза гласът.

Тя въздъхна. Така или иначе щеше да й се наложи да го види пак. Въпреки всичко беше за предпочитане да изяснят нещата тук вместо на работа. Тя натисна копчето, пристегна халата и зачака на вратата, докато се вслушваше в приближаващите се стъпки.

— Здравей — поздрави той, като я видя, и по лицето му се разля широка, ослепителна усмивка ала Дейвид Хаселхоф.