Ю Несбьо
Немезида (31)

Тридесет и първа глава
„Маглайт“

— Нали не ми казваш, че откачен тип е по петите ни, защото не можеш да откриеш човека, убил негова роднина? — Гласът на Ракел стържеше неприятно в слушалката.

Хари затвори очи. Халвуршен отиде до магазинчето на Елмер и кабинетът остана на разположение на Хари.

— Накратко, да. Сключих сделка с него. Той спази своята част.

— Значи ни преследват? И се налага да бягам от хотела със сина ми, който след няколко дена ще узнае дали му разрешават да живее с майка си? Налага се… да… — Гласът й се повиши и зазвуча отсечено и гневно.

Хари я изслуша, без да я прекъсне.

— Защо, Хари?

— Най-старата причина на света. Кръвнина. Вендета.

— Какво общо има това с нас?

— Както казах, нищо. Вие с Олег не сте целта, а средството. Този човек смята за свой дълг да отмъсти за убийството.

— Дълг ли? — Викът й отекна в тъпанчетата му. — Отмъщението е своеобразна територия, която вие, мъжете, смятате за своя. Тук не става дума за дълг, а за неандерталски нагон!

Изчака Ракел да завърши мисълта си.

— Съжалявам, но в момента не мога да направя нищо.

Тя мълчеше.

— Ракел?

— Да.

— Къде се намирате?

— Ако думите ти са истина, тоест, че са ни открили така лесно, не бих поела риска да ти съобщя адреса ни по телефона.

— Добре. На сигурно място ли сте?

— Мисля, че да.

— М-м.

На заден план руски глас ту се появяваше, ту изчезваше по линията като станция на къси вълни.

— Защото просто не можеш да ме увериш, че сме в безопасност, Хари? Кажи, че блъфират, че си измислят… — гласът й изтъня във височините. — … каквото и да е.

Хари обмисли отговора си и каза с бавен, отчетлив глас:

— Защото трябва да изпитваш страх, Ракел. Да се боиш, за да постъпиш правилно.

— А това ще рече?

Хари пое дълбоко въздух.

— Ще поправя нещата, Ракел. Обещавам. Всичко ще се нареди.

Щом Ракел затвори, Хари веднага се обади на Вигдис Албю. Тя вдигна при първото позвъняване.

— На телефона е Хуле. Някакво обаждане ли чакате, госпожо Албю?

— А вие как мислите? — По неясния звук от слушалката Хари разбра, че тя не я държи здраво. Сигурно е изпила поне още няколко питиета, след като си е тръгнал.

— Нямам представа. Но искам да съобщите на полицията, че липсата на мъжа ви става обезпокоителна.

— Защо? На мен не ми липсва — отвърна тя с кратък печален смях.

— Е, нужна ми е причина, за да задействам разследването в полицията. Имате право на избор: или подайте сигнал в полицията, че е изчезнал, или аз ще го обявя за издирван за убийство престъпник.

Последва продължително мълчание.

— Не разбирам, полицай.

— Няма нищо за разбиране, госпожо Албю. Да съобщя ли, че го обявявате за изчезнал?

— Почакайте! — извика тя. Хари чу как от другата страна на линията се счупи чаша. — За какво говорите? Нали Арне вече е обявен за издирване.

— Да, от мен. Но все още не съм информирал другите колеги.

— Ама… какви бяха тогава тримата разследващи полицаи, които дойдоха в къщата след вас?

Сякаш някой прокара леденостуден пръст по гръбнака на Хари.

— Какви полицаи?

— Вие в полицията не разговаряте ли помежду си? Не искаха да си тръгват, направо ме хвана страх.

Хари вече бе на крака.

— Със синьо BMW ли пристигнаха, госпожо Албю?

— Помните ли как ви помолих да ме наричате, Хари?

— Какво им казахте?

— Ами, какво да им кажа. Май същото, което и на вас. Дадох им да разгледат няколко снимки и… не че бяха груби, но…

— Кои ваши думи ги накараха да си отидат?

— Да си отидат ли?

— Нямаше да си тръгнат, ако не бяха получили търсената информация. Вярвайте ми, госпожо Албю.

— Хари, вече ми писна да се ровя из паметта си…

— Помислете! Важно е.

— Но, за бога, човече. Нали ви казвам, че не научиха кой знае какво. Пуснах… им съобщение от Арне на телефонния секретар отпреди два дена. После си тръгнаха.

— Твърдяхте, че не сте разговаряли с него.

— Не съм. Той е оставил съобщение, че е взел Грегор. Говореше истината, чува се как Грегор лае на заден план.

— Откъде се е обадил?

— Откъде да знам?

— Посетителите ви със сигурност са разбрали къде е. Бихте ли ми пуснали записа?

— Но той само казва…

— Моля ви да изпълните молбата ми. Въпросът е… — Хари се опита да се изрази по друг начин, но се предаде — … на живот и смърт.

 

 

Хари не беше много наясно с обществения транспорт. Нямаше представа, че според изчисленията строежът на два тунела и удължаването на магистралата ще сложат край на натовареното движение на Е-6 на юг от Осло. Нито му минаваше през ума какъв е най-важният аргумент за тази огромна инвестиция: не заради избирателите, прииждащи от съседните градове Мос и Дрьобак, а за да се осигури безопасен транспорт. Във формулата, използвана от пътните служби, за да изчислят рентабилността на такъв проект за обществото, човешкият живот бе оценен на 20,4 милиона крони, включително разходи за линейки, преструктуриране на транспорта и загуба на бъдещи данъчни приходи. Защото, докато си пробиваше път на юг през колоната автомобили на Е-6 в мерцедеса на Йойстайн, той дори не знаеше как би определил цената на живота на Арне Албю. И положително нямаше представа какво би спечелил, ако го спаси. Осъзнаваше само едно: не можеше да си позволи да се раздели с онова, което рискува да загуби в противен случай. По никакъв начин. По-добре беше да не му мисли чак толкова.

Записът, който Вигдис Албю му пусна по телефона, продължи само пет секунди и съдържаше съвсем малък къс полезна информация. Но и тя стигаше. Не я откри в петте кратки думи на Арне Албю: „Взех Грегор. Само да знаеш.“

Не му помогна и бесният лай на кучето на заден план.

Съществени се оказаха студените крясъци на чайките.

Беше вече тъмно, когато знакът за отбивната към Ларколен се показа на пътя.

 

 

Пред вилата Хари видя паркиран джип „Чероки“, но продължи нагоре към мястото за обръщане. Не забеляза никакво синьо BMW. Хари спря точно под вилата. Нямаше смисъл да се опитва да се промъкне вътре. Чу кучешкия лай още като свали прозореца на автомобила на голямо разстояние оттук.

Осъзнаваше каква грешка допусна, като не си взе оръжието. Нямаше причина да подозира, че Арне Албю е въоръжен; а и не можеше да знае колко желан е животът — или по-точно смъртта му. Но в представлението вече се намесиха и други участници.

Хари слезе от колата. Нито видя, нито чу крясъци на чайки. Вероятно издават звуци само през деня, помисли си той.

Грегор стоеше завързан за парапета на стъпалата пред външната врата. Зъбите му просветваха на лунната светлина и по още незарасналия тил на Хари пробягаха тръпки, но той се насили да продължи към лаещото куче с едри и спокойни крачки.

— Помниш ли ме? — прошепна той, като се приближи на разстояние да усети неприятния дъх на животното. Каишката се изпъна и потрепери зад Грегор. Хари клекна и за негово учудване лаят отслабна. Стържещият тембър показваше, че кучето лае от дълго време. Грегор изпъна предните си лапи, наведе глава и млъкна. Хари натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Хари се ослуша. Дали вътре не се чуваше глас? Осветлението беше включено.

— Арне Албю!

Никакъв отговор.

Хари изчака и опита отново.

Не намери ключа в декоративния фенер. Избра достатъчно голям камък, покатери се по парапета към верандата, счупи стъклото на едно от прозорчетата на вратата към верандата, мушна ръка вътре и отвори.

В стаята нямаше следи от борба. Личаха само белези от трескаво отпътуване. На масата лежеше отворена книга. Хари я погледна. „Макбет“ от Шекспир. Част от текста бе оградена със синя химикалка. „Аз нямам реч! Мой глас е този меч, о, пес по-кървав, отколкото със думи се изказва!“^[1]. Хари се огледа, но не намери химикалката.

Някой беше спал само на леглото в най-малката спалня. Върху нощното шкафче видя брой на списание „Ние, мъжете“.

В кухнята тихо бръмчеше радио, нагласено почти на П4. Хари го изключи. На плота бе оставена порция печено говеждо с броколи, все още завити във фолио. Хари взе месото и излезе в преддверието. Чу се дращене по външната врата и той отвори. В него се втренчиха две кафяви кучешки очи. Или, по-точно казано, в говеждото, което, едва опряло стълбите, моментално бе разкъсано на парчета.

Хари наблюдаваше лакомия пес и обмисляше как да постъпи. Дали изобщо можеше да се направи нещо. Арне Албю не чете Уилям Шекспир, в това беше сигурен.

След като и последната хапка от месото изчезна, Грегор започна да лае с подновени сили към пътя. Хари се доближи до парапета, отвърза го и едва се задържа на краката си върху влажната постелка, когато Грегор се опита да се отскубне. Кучето го задърпа надолу по пътеката, през шосето и заслиза по стръмния склон, където Хари успя да мерне как черните вълни се разбиват в оголени скали, ослепително бели на лунната светлина. Нагазиха във висока мокра трева, която се лепеше по краката на Хари, сякаш искаше да го задържи, но Грегор спря едва когато под кубинките на Хари захрущяха дребни камъчета и пясък. Вирнатата част от отрязаната му опашка сочеше право нагоре. Застанаха насред плажа. Заради прилива, достигнал своя апогей, вълните почти заливаха неподвижната трева; разнасяше се бучене, все едно в пяната по пясъка след отдръпването на водата има въглеродна киселина. Грегор пак започна да лае.

— С лодка ли е избягал? — попита Хари колкото Грегор, толкова и себе си. — Сам или с компания?

Никой не му отговори. И все пак следите очевидно свършваха тук. Но щом Хари дръпна каишката, огромният ротвайлер не се подчини. Хари запали фенерчето марка „Маглайт“ и го насочи към водата. Видя само белите гребени на вълни, напомнящи на лентички кокаин върху черно огледало. Явно беше плитко. Хари пак дръпна каишката, но Грегор започна да рови в пясъка с лапи и да вие отчаяно.

Хари въздъхна, изгаси фенерчето и се качи до вилата. На фона на далечния лай си свари кафе в кухнята. След като изплакна чашата, отново слезе на плажа и намери вдлъбнатина в скалата на завет. Настани се там. Запали си цигара и се опита да поразсъждава. Загърна се в палтото си и затвори очи.

 

 

Една нощ лежаха в леглото и Ана сподели нещо. Трябва да е било към края на шестте седмици — сигурно е бил по-трезвен от обикновено, щом си го спомня. Тя каза, че леглото й е кораб, а тя и Хари са двама самотни корабокрушенци; плават из океана и до смърт се страхували да не зърнат суша. Това ли се бе случило? Бяха открили земя ли? Той не помнеше така края на връзката им, по-скоро се сещаше, че напусна кораба, скачайки от борда. Но може и да грешеше.

Затвори очи и се опита да извика образа й в съзнанието си. Образа не от времето, когато бяха корабокрушенци, а от последната им среща. Вечерят заедно. Очевидно. Тя му налива — вино? Дали Хари отпива от него? Очевидно. Тя пак му долива чашата. Целува го. Танцува пред него. Прошепва му обичайните думички в ухото. Търкулват се в леглото и отвързват лодката. Наистина ли за нея е толкова лесно? А за него?

Не, едва ли е било така.

Но Хари не може да е сигурен, нали? Няма как да отхвърли категорично възможността да е лежал с блажена усмивка на устните в легло на улица „Безгрижие“, след като се е видял със стара тръпка, докато Ракел е будувала, вторачила безсънните си очи в тавана на хотелската стая в Москва, защото е заплашена да изгуби детето си.

Хари се сви. Суровият студен вятър минаваше през него като през призрак. Нападнаха го всички мисли, които досега успяваше да пропъди: ако не знае дали е способен да излъже най-скъпото нещо в живота си, как тогава ще разбере какви ги е вършил? Според Ауне алкохолът само засилва или потиска онова, което хората носят у себе си. Но кой може да каже със сигурност какво таи? Хората не са роботи, а химичният състав на мозъка се мени с времето. Кой разполага с пълен инвентарен списък на какво е способен, при какви обстоятелства и под въздействието на какви лекарства?

Хари потрепери и изруга. Вече знаеше защо е наложително да открие Арне Албю и да се сдобие с признание, преди други да му затворят устата. Не че полицаят в него се обади или в един миг възприе правовата държава като своя лична кауза. Просто трябваше да разбере. А Арне Албю е единственият човек, в състояние да го просветли по въпроса.

Хари пак стисна очи. Вятърът леко свирукаше при срещата си с гранита на фона на упорития монотонен ритъм на вълните.

За пореден път отвори очи. Вече не беше тъмно. Вятърът бе прогонил облаците на небето и звездите над него блещукаха. Луната се бе изгубила. Хари погледна часовника. Беше стоял там почти час. Грегор лаеше бясно към водата. Независимо че усещаше болки в мускулите, той се изправи и се запрепъва към кучето. Поради промяна в лунната гравитация нивото на водата се бе понижило и Хари вече влачеше крака по широк плаж.

— Ела, Грегор, Няма да намерим нищо.

Кучето залая още по-ожесточено, когато Хари хвана каишката. Изтръпна и машинално отстъпи крачка назад. Напрегна очи и плъзна поглед над водата. Лунната светлина трепкаше над черната повърхност, но той зърна нещо, останало незабелязано, когато водата бе достигнала най-високата си точка. Приличаше на върха на кол за връзване на лодки и едва се подаваше на повърхността. Хари се приближи досами водата и пак запали фенерчето.

— Мили боже — прошепна той.

Грегор се втурна във водата и Хари нагази след него. Дотам имаше десетина метра, но въпреки това водата стигаше едва до коляното му. Взря се в чифт обувки, ръчна изработка, италиански. Насочи фенерчето към дъното. Светлината се отрази в посинели голи крака, които стърчаха като два бели надгробни камъка.

Вятърът отнесе вика на Хари и веднага го удави в прибоя на вълните, а водата погълна хвърленото фенерче. То падна на пясъчното дъно и продължи да свети почти цяло денонощие. А на следващото лято едно момченце го намери и изтича да го занесе на баща си. Междувременно солената вода бе разяла черното покритие и никой не свърза това фенерче „Маглайт“ с намерения тук миналата година ужасен на вид труп, за който, макар че писаха във вестниците, изглеждаше безкрайно отдалечен във времето под лятното слънце.