Ю Несбьо
Немезида (30)

Тридесета глава
Режим Вибрация

— Съжалявам, но дойдох възможно най-бързо — обясни Йойстайн и рязко отдели таксито от ръба на тротоара пред магазинчето за плодове и цигари на Елмер.

— Добре дошъл у дома — поздрави го Хари и се зачуди дали автобусът, идващ отдясно, разбра, че Йойстайн няма никакви намерения да спре.

— Към квартал Шлемдал ли отиваме? — Йойстайн игнорира бясното бибиткане на автобуса.

— Да, улица „Бьорнетроке“. Нали знаеш, че тук си с предимство?

— Реших да не се възползвам от него.

Хари погледна приятеля си крадешком. Зад два тесни процепа мерна две кървясали очни ябълки.

— капан ли си?

— Заради часовата разлика е.

— Тя е само един час, Йойстайн.

— Поне един.

Понеже вече нито амортисьорите, нито пухът на седалките вършеха работа, Хари усещаше всяко паве и всяка асфалтена кръпка, докато вземаха завоите нагоре към къщата на Албю, но в момента това беше най-малкият му проблем. Помоли Йойстайн за телефон, набра номера на хотел „Интернационал“ и го свързаха със стая 316. Обади се Олег. С бодър глас попита Хари къде е.

— В една кола. А мама?

— Излезе.

— Мислех, че ще ходи до съда чак утре?

— Имат среща с всички адвокати на „Кузнецки мост“ — обясни гордо малчуганът с глас на възрастен. — Ще се върне след час.

— Случай, Олег, ще й предадеш ли нещо? Кажи й, че трябва да отидете в друг хотел. Незабавно.

— Защо?

— Защото… така съм казал. Само й предай думите ми, става ли? Ще звънна по-късно.

— Добре.

— Добро момче. Сега трябва да затварям.

— Ей…

— Какво?

— Нищо.

— Добре. И да не забравиш да кажеш на мама за хотела.

Йойстайн удари спирачки и сви към тротоара.

— Изчакай тук — заръча му Хари и изскочи от колата. — Ако не се върна до двадесет минути, звънни на номера на централата, който ти дадох. И кажи, че…

— Старши, инспектор Хуле от Отдела за борба с насилието иска незабавно въоръжен патрул. Запомних.

— Браво. Чуеш ли изстрели, звънни веднага.

— Добре. Остана ли необсъден сценарий?

Хари вдигна очи към къщата. Не се чуваше кучешки лай. Край тях бавно мина тъмносиньо BMW и паркира надолу по улицата. Иначе цареше пълна тишина.

— Останаха доста — тихо отвърна Хари.

Йойстайн се ухили.

— Готино — после разтревожено сбърчи чело: — Нали е готино? Не е само патологично опасно, нали?

 

 

Вратата отвори Вигдис Албю, облечена в току-що изгладена бяла блуза и къса пола, но мътните й очи подсказваха, че е станала от леглото съвсем скоро.

— Позвъних в службата на мъжа ви — поде Хари. — Казаха ми, че си бил у дома.

— Възможно е — кимна тя, — но той вече не живее тук — избухна в смях тя. — Не се преструвайте на толкова поразен, инспекторе. Нали точно вие предизвикахте цялата история с тази… тази… — размаха ръце, сякаш се опитваше да намери друга дума, но с крива усмивка се примири, все едно такава просто не съществува: — Курва.

— Мога ли да вляза, госпожо Албю?

Тя повдигна рамене и ги разтърси, за да покаже как я побиват тръпки.

— Наричайте ме Вигдис или по друг начин, но само не така.

— Вигдис — Хари леко се поклони. — Сега мога ли да вляза?

Тънките й, оформени като чертички вежди се навъсиха. Поколеба се. После махна с ръка.

— Защо не?

Хари сякаш долови лек аромат на джин, но беше изключено да е от парфюма й. Нищо в къщата не подсказваше, че има промяна — беше чисто, подредено, миришеше на хубаво, а върху бюфета имаше ваза със свежи цветя. Хари забеляза, че калъфът на дивана е леко избелен в сравнение с последния път. От невидими тонколони се носеше тиха класическа музика.

— Малер? — отгатна Хари.

— Най-големите хитове — отвърна Вигдис. — Арне купуваше само сборни албуми. Интерес заслужава само най-доброто, повтаряше постоянно той.

— В такъв случай е хубаво, че не е отнесъл всички сборни албуми със себе си. Къде е той впрочем?

— Първо, нищо от това тук не е негово. Нито знам къде е, нито ме интересува. Ще ми дадете ли цигара, инспекторе?

Хари й подаде пакета и се загледа как тя се суети с голямата декоративна запалка от тиково дърво и сребро. Протегна се над масичката и й поднесе своята обикновена запалка.

— Благодаря. В чужбина, предполагам. На някое топло местенце. Но, опасявам се, не толкова горещо, колкото би ми се искало.

— М-м. Какво имахте предвид, като казахте, че тук нищо не е негово?

— Ами точно това. Къщата, обзавеждането, колата — всичко е мое — тя издуха силно дима. — Попитайте адвоката ми.

— Почти бях сигурен, че съпругът ви е имал пари за…

— Не го наричайте така! — Вигдис Албю сякаш се опитваше да изсмуче целия тютюн от цигарата. — Да, парите бяха на Арне. Имаше достатъчно, за да купи тази къща и мебелите, и колите, и костюмите, и вилата, и бижутата, които ми подаряваше единствено за да ги показвам на всички наши така наречени приятели. За Арне значение има само мнението на хората. На роднините му, на моите близки, на колегите, на съседите, на някогашните състуденти — гневът придаваше на гласа й твърда, металическа нотка. Сякаш говореше по мегафон. — Всички те бяха зрители на фантастичния живот на Арне Албю, трябваше да ръкопляскат, когато нещата вървяха добре. Ако Арне беше вложил толкова енергия в управлението на компанията, както в стремежа да обира хорските овации, може би „Албю“ АД нямаше да пропадне по този начин.

— М-м. Според водещия икономически вестник „Албю“ АД е била печеливша фирма.

— „Албю“ АД беше семеен бизнес, а не допусната на борсата компания, която е задължена да оповестява публично подробности от счетоводството си. Арне поддържаше реномето на фирмата като печеливша, разпродавайки собствеността й. — Тя смачка изпушената до половината цигара в пепелника. — Преди няколко години се наложи фирмата да бъде ликвидирана неотложно. Понеже Арне лично отговаряше за дълга, той прехвърли къщата и другата собственост на мен и децата.

— М-м. Но купувачите на вашето предприятие са ви платили значителна сума. Тридесет милиона, ако вярваме на вестниците.

Вигдис се засмя горчиво.

— Значи сте повярвали на историята за успешния бизнесмен, който свива дейността си, за да се отдаде на семейството си? Него го бива за това, трябва да му се признае. Ще се изразя така: стигна се дотам Арне да избира или да се откаже доброволно от фирмата, или да обяви фалит. Той, разбира се, се спря на първия вариант.

— А тридесетте милиона?

— Арне може да бъде подкупно чаровен, ако пожелае. Хората лесно му вярват, когато се преструва на такъв. Затова го бива да преговаря, особено в критични ситуации. Точно това накара банката и доставчика да поддържат дейността във фирмата толкова дълго. При споразумението с доставчика, поел фирмата в свои ръце, Арне превърна в нещо друго безусловната капитулация. Позволиха му да задържи къщата — тогава тя все още се водеше на негово име. И накара купувача да фиксира цената на тридесет милиона. Последното нямаше никакво значение за новите собственици, защото тази цена покриваше дълга на „Албю“ АД към тях. Но, разбира се, беше изключително значима за фасадата на Арне Албю. Той замаскира фалита си като изгодна продажба. Не е толкова лоша идея, а?

Тя отметна глава назад и се засмя. Хари забеляза под брадичката й малкия белег след лифтинг на лицето.

— А Ана Бетсен? — попита той.

— Пачаврата му? — кръстоса слабите си крака, прибра с пръст назад косата от челото си и се втренчи във въздуха с равнодушен вид. — Тя беше само една играчка. Грешката му се състои в изкушението да се фука пред момчетата с любовница, истинска циганка. А не всички, които той смяташе за свои приятели, се чувстваха задължени да му засвидетелстват особена лоялност, меко казано. Накратко — дочух за аферата му.

— И?

— Дадох му още един шанс. Заради децата. Разумна жена съм — изгледа Хари изпод натежалите си клепачи. — Но той не се възползва от него.

— Може да е открил, че тя се е превърнала в нещо повече от играчка?

Вигдис не отговори, но тънките й устни станаха още по-незабележими.

— Тук има ли работен кабинет или нещо подобно? — поинтересува се Хари.

Тя кимна.

Поведе го по стъпалата.

— Понякога се заключваше вътре и стоеше там с часове през нощта — отвори тя вратата към таванско помещение с изглед към покривите на съседските къщи.

— Работеше ли?

— Сърфираше из интернет. Беше откачил на тази тема. Твърдеше, че разглежда коли, но един господ знае какво е правел.

Хари се приближи до бюрото и издърпа едно от чекмеджетата.

— Изпразнил ли го е?

— От кабинета взе със себе си всичко негово. Събра го в найлонов плик.

— И компютъра ли?

— Имаше лаптоп.

— Към който от време на време е свързвал мобилния си телефон?

— Не знам да е правил нещо подобно — вдигна едната си вежда тя.

— Само предположих.

— Какво друго искате да видите?

Хари се обърна. Вигдис Албю стоеше облегната върху рамката на вратата. Едната й ръка подпираше главата, а другата беше на ханша. Усещането за нещо вече преживяно беше неописуемо силно.

— Последен въпрос, госпожо… Вигдис.

— О? Да не бързате, инспекторе?

— Броячът ми работи. Въпросът е много елементарен. Допускате ли той да я е убил?

Тя го погледна замислено, леко почуквайки с тока си по прага. Хари изчака.

— Знаете ли какви бяха първите му думи, когато му казах, че знам за курвата му? „Обещай да не го споделяш с никого, Вигдис.“Аз да не го споделям! За Арне чуждата заблуда за нашето щастие беше по-важна от реалната ситуация. Отговорът ми, инспекторе, е, че нямам представа на какво е способен. Не познавам този човек.

Хари извади визитка от джоба си.

— Обадете ми се, ако се свържете с него или разберете къде се намира. Незабавно.

Вигдис разгледа визитката с лека усмивчица на бледорозовите си устни.

— Само тогава ли, инспекторе?

Хари не й отговори.

На външните стъпала той се обърна към нея.

— Споделихте ли с някого?

— Че Арне ми е изневерил? Как смятате?

— Е, мисля, че сте прагматична жена.

По лицето й се разля широка усмивка.

 

 

— Осемнадесет минути — докладва Йойстайн. — Мамка му, получих сърцебиене.

— Звънна ли на стария ми мобилен телефон, докато бях вътре?

— Да. Даваше свободно,

— Не чух нищо. Вече не е в къщата.

— Извинявай, но не си ли чувал за вибрации?

— Какво?

Йойстайн се престори, че получава припадък.

— Ами режим „вибрация“. Silent phone^[1].

— Моят струва една крона и само звъни. Взел го е със себе си, Йойстайн. Какво стана със синьото BMW надолу по улицата?

— А?

Хари въздъхна.

— Да се махаме от тук.