Ю Несбьо
Немезида (19)

Деветнадесета глава
Обувките на въжето

Елмер бързаше по улица „Грьонланслайре“ и поздравяваше усмихнато, но трескаво клиентите и продавачите в съседните магазини. Ядосваше се на себе си, защото пак свърши дребните и се наложи да закачи табелка над заключената врата на лавката с надпис „Връщам се след десет минути“, за да изтича до банката.

Дръпна рязко вратата, втурна се в банката, изчурулика редовния си поздрав и забърза към автомата за бележки за ред. Никой не му отговори, но беше свикнал: та там работят само бледолики норвежци. Някакъв мъж е застанал до банкомата, май го поправя, а двама клиенти стоят с лице към улицата. Необичайно тихо е. Дали навън не става нещо, което не е забелязал?

— Двадесет — извика женски глас. Елмер погледна листчето си: 51, но понеже всички гишета бяха свободни, се приближи до гишето, от което извикаха.

— Здрасти, Катрине, красавице — поздрави той, докато хвърляше любопитно погледи към прозореца. — Искам монети по пет и по една крона.

— Двадесет и едно.

Обърна се озадачен към Катрине Шоен и едва сега забеляза мъжа до нея. На пръв поглед го взе за чернокож, но после установи, че мъжът носи маска. Цевта на пушката АГ-3 в ръцете му се отдалечи от нея и се спря на Елмер.

— Двадесет и две — извика Катрине с глас, сякаш идващ от консервна кутия.

 

 

— Защо тук? — попита Халвуршен и присви очи към фиорда на Осло под тях. Вятърът подмяташе перчема му напред-назад на челото му. Тръгнаха с колата от потъналата в отровни газове „Грьонланслайре“ и за по-малко от пет минути стигнаха до възвишението Екеберг, извисяващо се като зелена наблюдателна кула в най-югоизточния ъгъл на града. Намериха пейка под дърветата с изглед към старата красива каменна постройка, която Хари продължаваше да нарича Морско училище, макар там вече да се обучаваха не моряци, а икономисти.

— Първо, защото тук е приятно — започна да нарежда Хари. — Второ, за да научиш малко за историята на града. „Ос“ в „Осло“ означава било. Билото, на което седим в момента. Билото на Екеберг. А „ло“ е равнината под нас — посочи Хари. — И, трето, понеже всеки ден гледаме това планинско било, е важно да знаем какво се крие зад името, нали?

Халвуршен не отговори.

— Не исках да разискваме въпроса в офиса — обясни Хари. — Или при Елмер. Трябва да ти споделя нещо. — Дори и толкова високо над фиорда Хари долавяше мириса на солена вода в силните пориви на вятъра. — Познавах Ана Бетсен.

Халвуршен кимна.

— Не изглеждаш изненадан — отбеляза Хари.

— Очаквах нещо подобно.

— Има и още.

— Казвай.

Хари пъхна незапалената цигара в устата си.

— Преди да продължа, искам да те предупредя. Думите ми си остават между нас и рискуваш това да се превърне в морална дилема за теб. Разбираш ли? Ако не искаш да се забъркваш, ще приключим с казаното дотук. Какво решаваш?

Халвуршен погледна Хари. Не се нуждаеше от много време за размисъл, ако изобщо разсъждаваше. Кимна.

— Започнах да получавам мейли за смъртния случай — подхвана Хари.

— От познат ли?

— Нямам представа. Адресът не ми говори нищо.

— Значи затова вчера ме питаше как се проследяват електронни адреси?

— Никак не се ориентирам в такива работи, а ти разбираш — Хари направи опит да запали цигарата, но не успя заради вятъра. — Имам нужда от помощ. Според мен Ана е била убита.

Докато северозападният вятър късаше и последните листа от дърветата по Екеберг, Хари разказа за странните мейли от човек, наясно с всичко, което знаеха и те, а вероятно и повече от тях. Не спомена нищо за намеците в писмата, че самият той е бил на местопрестъплението в деня на смъртта на Ана, но каза за пистолета в дясната ръка на Ана, макар палитрата да показвала, че рисува с лявата; за снимката в обувката; за разговора с Астри Монсен.

— Астри Монсен отрече някога да е виждала Вигдис Албю и децата от снимката — поясни Хари. — Но щом видя снимката на съпруга Арне Албю, дето я извадих от „Дагенс Нерингслив“, й беше нужен само бегъл поглед. Не знаеше името му, но той идвал редовно при Ана. Виждала го е няколко пъти, когато си вземала пощата. Идвал следобед и си тръгвал късно вечерта.

— Казват му извънредно работно време.

— Попитах Монсен дали двамата са се срещали само през делничните дни. Понякога идвал да вземе Ана с кола през уикенда.

— Вероятно са си разнообразявали връзката с излети сред природата.

— Да, но не са ходели на излети. Астри Монсен е много съвестна и наблюдателна жена. По думите й никога не я вземал през лятото. Това ме накара да се замисля.

— За какво? Хотел ли?

— Не е изключено. Но какво пречи и през лятото да отсядат в хотел? Мисли, Халвуршен. Сети се за най-близкото до ума.

Халвуршен издаде напред долната си устна и направи гримаса, за да покаже, че няма предложения. Хари се усмихна и силно издуха дима:

— Нали самият ти откри въпросното място.

Халвуршен вдигна вежди изненадано.

— Вилата! Разбира се!

— Нали? Луксозно и дискретно любовно гнездо. Семейството вече се е прибрало в Осло след края на сезона, а любопитните съседи са спуснали кепенците. И се намира само на час път от столицата.

— И какво от това? — попита Халвуршен. — Не ни помага особено.

— Не говори така. Ако докажем, че Ана е била в тази вила, Албю във всички случаи ще бъде принуден да обясни защо. Нямаме нужда от кой знае колко. Косъм. Наблюдателен търговец, който понякога им носи продукти.

Халвуршен се почеса по тила.

— Но защо да не пристъпим направо към въпроса и да открием отпечатъци на Албю в апартамента на Ана? Там сигурно гъмжи от такива.

— Защото едва ли са се запазили. Според Астри Монсен той изведнъж спрял да идва при Ана преди година. И така до една събота миналия месец. Тогава неочаквано се появил и пак я взел с колата. Монсен го помни ясно, защото Ана я помолила да следи да не влязат крадци.

— И предполагаш, че са заминали на вилата?

— Мисля — Хари хвърли димящия фас в локва, където той изсъска и умря, — че има причина Ана да е пъхнала тази снимка в обувката си. Помниш ли лекцията в Полицейската академия за обезопасяване на дактилоскопски следи?

— Да, малкото, което ни преподадоха. А ти?

— Не. В багажниците на три от служебните автомобили има куфарче със стандартното оборудване. Прах, четчица и пластмасов плик за отпечатъци. Ролетка, джобно фенерче, клещи, такива неща. Искам да запазиш една от тези коли за утре.

— Хари…

— И предварително се обади на търговеца. Помоли го да ти обясни подробно пътя. Спечели доверието му, за да не се усъмни. Кажи, че ще си строиш вила и архитектът те посъветвал да видиш вилата на Албю; той я бил проектирал. Само искаш да я разгледаш отвън.

— Хари, не можем просто…

— Вземи и щанга тип „кози крак“.

— Чуй ме!

Викът на Халвуршен накара две чайки да се снишат и да литнат към фиорда с дрезгави крясъци. Започна да изброява пречките на пръсти:

— Нямаме синя бланка с разрешение за обиск, нямаме доказателства, за да си го издействаме, нямаме… нищо. Но най-вече не разполагаме — или по-точно аз не разполагам — с всички факти. Защото ти не ми казваш всичко, нали, Хари?

— Какво те кара да…

— Много просто. Мотивът ти не е ясен. Познавал си дамата, но това не е достатъчно, за да хукнеш да нарушаваш всички правила и да влизаш с взлом в чужди вили и да рискуваш работата си. И моята. Знам, че понякога изперкваш, Хари, но не си идиот.

Хари погледна мокрия фас в локвата.

— Откога се познаваме, Халвуршен?

— Близо две години.

— За това време лъгал ли съм те?

— Две години не са много време.

— Питам те, лъгал ли съм те?

— Със сигурност.

— За нещо, което е важно?

— Не, доколкото знам.

— Добре. И сега нямам намерение да те лъжа. Прав си, не ти казвам всичко. И наистина рискуваш работата си, ако ми помогнеш. Но те уверявам, че ще загазиш още повече, ако ти разкажа останалото. Налага се да ми се довериш. Или да се откажеш. Все още можеш да се спасиш.

Загледаха се над фиорда. Чайките вече представляваха две точици в далечината.

— Ти как би постъпил на мое място? — попита Халвуршен.

— Щях да се откажа.

Точиците пак станах големи. Чайките се завръщаха.

 

 

Когато се върнаха в Управлението, на телефонния секретар ги чакаше съобщение от Мьолер.

Хари му звънна и Мьолер предложи да се поразходят.

— Където и да е — добави той, когато излязоха навън.

— При Елмер. Имам нужда да изпуша една цигара — обясни Хари.

Мьолер го последва по тревата успоредно на калната пътечка между Управлението и асфалтираната рампа към затвора. Хари не разбираше защо проектантите не съобразяват, че хората така или иначе откриват най-късата права между две точки, независимо къде е прокаран пътят. В края на пътечката лежеше полусъборена табела: Не тъпчете тревата.

— Нали те осведомиха за обира в „Грьонланслайре“ рано днес? — попита Мьолер.

Хари кимна.

— Интересно, защо е решил да го направи на няколкостотин метра от Главното полицейско управление?

— Извадил е късмет: алармата в банката подлежала на ремонт.

— Не вярвам в късмета възрази Хари.

— О? Предполагаш, че е разполагал с вътрешна информация чрез банков служител?

Хари вдигна рамене.

— Или от друг, който е в течение на ремонта.

— Само банката и извършителят на ремонта са запознати с такива неща. Е, и ние също.

— Но май не ти се говори за днешния обир, а, шефе?

— Така е — призна Мьолер и заобиколи внимателно една локва. — Началникът на полицията е разговарял с председателя. Тези обири го тревожат.

Спряха, за да направят път на жена, която влачеше три деца. Мъмреше ги с глас, изпълнен с изтощение и гняв, а те едва се мъкнеха след нея. Избегна погледа на Хари. По това време разрешаваха на затворниците в „Бутсен“ роднините им да идват на посещение.

— Иваршон е кадърен, в това никой не се съмнява. Екзекутора обаче, изглежда, е от по-друг калибър в сравнение с обикновените престъпници — разсъждаваше Мьолер. — Началникът на полицията се съмнява дали конвенционалните методи ще свършат работа тук.

— Така е. Но какво от това? Победа на чужд терен едва ли е кой знае какъв скандал.

— Победа…?

— Неразрешен случай. Вече се превърна в общоприет жаргон, шефе.

— На карта е заложено повече, отколкото си представяш, Хари. Журналистите ни преследват цял ден, пълна лудница. Наричат го новия Мартин Педершен. А на сайта на „Ве Ге“^[1] има информация, че го наричаме Екзекутора.

— Значи се повтаря вечната стара история — обобщи Хари и пресече на червено, колебливо следван от Мьолер. — Журналистите решават кой случай ни е приоритет.

— Е, все пак той уби човек.

— А разследването на убийства, за които не се пише, се отлагат.

— Не! — категорично отсече Мьолер. — Няма пак да подхващаме тази тема.

Хари вдигна рамене и се спъна в стелаж за вестници, преобърнат от вятъра. Един паднал на улицата вестник се разлистваше с бясно темпо.

— Какво искаш? — попита Хари.

— Началникът на полицията съвсем естествено е обсебен от мисълта за реномето на полицията. Хората забравят епизодични случаи на грабежи далеч преди да изгубят давност, никой не забелязва, че не сме хванали крадеца. Но в този случай всички погледи са насочени към нас. И колкото повече се говори за обири на банки, толкова повече се засилва хорското любопитство. Мартин Педершен беше най-обикновен човек; просто направи онова, за което мечтаят стотици хора: съвременен Джеси Джеймс, бягащ от закона. Такива случаи създават митове, хората издигат крадеца в култ, идентифицират се с него. И така се пръкват нови попълнения в бранша на обирджиите. Броят на обирите в цялата страна скочи до небето, докато вестниците пишеха за Мартин Педершен.

— Опасявате се от заразителния ефект. Разбираемо е. Но какво общо има това с мен?

— Иваршон е кадърен полицай, никой не се съмнява в способностите му — повтори той. — Спазва правилата и разпоредбите и никога не прекрачва границата на правомощията си. Но Екзекутора не е традиционен престъпник. Началникът на полицията не е доволен от постигнатите досега резултати. — Мьолер кимна към затвора. — Дочул е и за епизода с Раскол.

— Аха.

— Бях в кабинета му преди обяд и там споменаха името ти. Всъщност няколко пъти.

— Боже мили, трябва ли да се чувствам поласкан?

— Все пак си разследващ полицай, вече постигал резултати с неконвенционални методи.

Хари се усмихна накриво.

— Евфемизъм за пилот камикадзе…

— Накратко, посланието е следното, Хари. Зарязваш всичко друго, с което се занимаваш, и ми казваш, ако са ти нужни хора. Иваршон продължава да работи с екипа си, както досега, но ние разчитаме на теб. И още нещо… — Мьолер стоеше плътно до Хари. — Не ти налагаме никакви ограничения. Склонни сме да направим компромис с правилата. А ти се задължаваш да не излизаш извън рамките на полицията, разбира се.

— Аха. Май разбирам. А ако е невъзможно?

— Ще те подкрепяме с всички сили. Но, естествено, всичко си има граници.

Елмер се обърна, когато звънчетата на вратата издрънкаха, и кимна към малкото радио, пред което стоеше:

— А пък аз си мислех, че „Кандахар“ и „кантахар“ са едно и също нещо. Двадесет цигари „Кемъл“?

Хари кимна утвърдително. Елмер намали звука и гласът на репортера се смеси с шума от колите, търкането на платнените навеси и шумоленето на сухите листа по асфалта.

— А за колегата ти? — Елмер погледна към вратата, където стоеше Мьолер.

— Ще си купи пилот камикадзе.

— Така ли?

— Но забрави да пита за цената — добави Хари и нямаше нужда да се обръща, за да види киселата усмивка на Мьолер.

— И за какво умират днес пилотите камикадзе? — попита собственикът на лавката, връщайки рестото на Хари.

— Ако този оживее, се ангажират после да му дадат разрешение да прави каквото си иска — обясни Хари. — Поставя само това условие. И приема предложението само при това условие.

— Звучи разумно — съгласи се Елмер. — Приятен ден, господа.

На път към управлението Мьолер обеща да говори с началника на полицията за възможността Хари да поработи още три месеца по случая „Елен“. Ако залови Екзекутора, разбира се. Хари кимна. Мьолер се поколеба пред табелата със забрана да се тъпче тревата.

— Това е най-краткият път, шефе.

— Да — съгласи се Мьолер. — Но обувките ми ще се изцапат.

— Както искаш — и Хари тръгна по пътечката. — Моите вече са мръсни.

 

 

Малко след отбивката за остров Юлв колоната от автомобили оредя. Дъждът спря и асфалтът изсъхна. После пътят се разклони на четири платна и заприлича на впряг от коли, които бясно увеличаваха скоростта и летяха по шосето. Хари погледна крадешком Халвуршен. Чудеше се кога ли и той ще чуе сърцераздирателните викове. Но Халвуршен не чуваше нищо, защото бе приел подканата на „Травис“ по радиото съвсем буквално:

— Sing, sing, siiing^[2]!

— Халвуршен…

— For the love you bring…^[3]

Хари изключи радиото и Халвуршен го изгледа въпросително.

— Чистачките — подсети го Хари. — Вече можеш да ги спреш.

— А, да. Извинявай.

Продължиха да пътуват мълчаливо. Подминаха отбивката за градчето Дрьобак.

— Какво каза на бакалина? — попита Хари.

— Не искаш да знаеш.

— Значи е занесъл продукти във вилата на Албю в четвъртък преди пет седмици?

— Така каза, да,

— Преди Албю да пристигне там?

— Само каза, че обикновено сам си отключва.

— Значи има ключ?

— Хари, с моя неубедителен претекст въпросите имат граници.

— Какъв ти беше претекстът?

— Измервам площта на областта — въздъхна Халвуршен.

— Какво?!

— И аз не знам как го измислих.

Ларколен се намираше на разклона. Следваха тринадесет километра, които се изминават доста бавно заради четиринадесетте трудни завоя след магистралата.

— Вдясно от червената къща след бензиностанцията — припомни си Халвуршен, зави и колата пое по чакълест път.

— Страшно много постелки за душ-кабини — измърмори Хари пет минути по-късно, когато Халвуршен спря автомобила и посочи към многоетажна гигантска вила между дърветата. Приличаше на обрасло пасище, по погрешка попаднало до водата.

— Май няма много хора — отбеляза Халвуршен и погледна съседските вили с присвити очи. — Само чайки. Страшно много чайки. Сигурно наблизо има сметище.

— Аха — Хари погледна часовника. — Все пак ще паркираме малко по-нагоре по пътя.

Улицата завършваше със завой. Халвуршен изключи парното, а Хари отвори вратата на колата и излезе. Протегна се и се заслуша в крясъците на чайките и в далечния бумтеж на вълни, разбиващи се о камъните на плажа.

— Ех — въздъхна Халвуршен и вдиша с пълни гърди. — Въздухът не е както в Осло, а?

— Съвсем сигурно — съгласи се Хари и затърси пакета с цигари. — Ще вземеш ли куфара?

По пътеката към вилата Хари забеляза върху един от коловете на оградата голяма жълтеникава чайка. Тя бавно завъртя глава, когато минаха край нея. На Хари му се стори, че продължава да усеща блестящия й поглед по целия път до входната врата на вилата.

— Няма да е лесно — прецени Халвуршен, оглеждайки по-обстойно ключалката. Закачи шапката си с козирка на кованото желязо над тежката дъбова врата.

— Мдаа. Просто трябва да започнеш — Хари запали цигара. — През това време ще поогледам наоколо.

— Поради каква причина — поде Халвуршен и отвори обкования с метал куфар, — увеличи броя на изпушените цигари на ден?

Хари постоя мълчаливо. Гледаше към гората.

— За да ти дам шанс един ден да се отделиш от мен.

 

 

Гарвановочерно дърво, солидни прозорци. Всичко в тази вила изглеждаше стабилно и недосегаемо. Хари се чудеше дали не е възможно да се промъкнат през внушителния каменен комин, но отпъди идеята. Тръгна по пътеката, покрита с кафеникава кал заради падналия дъжд, но той си представи как през лятото малки босоноги дечица тичат по стоплената от слънцето земя към плажа зад скалите. Спря се и затвори очи. Остана така, докато се появиха звуците. Жужене на насекоми, шумолене на тревата при полъха на бриза, радио в далечината, донесена от вятъра песен, която пак заглъхва, и радостен детски глъч от брега. Беше на десет години. Изприпка до магазина да купи мляко и хляб, а чакълът се забиваше в петичките му. Но той стискаше зъби, решен да кали стъпалата си онова лято, за да може да тича бос заедно с Йойстайн, като се прибере. На път за вкъщи тежката пазарска чанта го притискаше към чакълестия път и имаше чувството, че върви по жарава. Тогава спираше поглед върху нещо пред себе си — малко по-голям камък или листо — и си мислеше: само да стигна дотам, само още малко. След час и половина най-после се прибра у дома, млякото се беше вкиснало заради слънцето и майка му се ядоса. Хари отвори очи. По небето препускаха сиви облаци.

По калната трева отстрани на пътя откри следи от гуми. Грубите, дълбоки отпечатъци показваха, че оттам е минала тежка кола с гуми, предназначени за шофиране из неравна местност, например „Ландроувър“ или нещо подобно. Понеже наскоро бе валял дъжд, беше изключено следите да са стари. Вероятно бяха на не повече от няколко дена.

Огледа се и си помисли, че няма нищо по-самотно от летните къщи през есента.

Халвуршен стоеше превит на две над ключалката с електрически шперц и пуфтеше.

— Как върви?

— Зле — Халвуршен се изправи и избърса потта от челото си. — Ключалката не е аматьорска. Нищо няма да направим без кози крак.

— Без щанга — Хари се почеса по тила. — Погледна ли под изтривалката?

— Не — въздъхна Халвуршен. — И нямам намерение.

— Защо?

— Защото живеем в ново хилядолетие и хората вече не слагат ключовете за вилите си под изтривалката. Особено пък милионерите. Освен ако не заложиш стотачка, няма да го направя. Става ли?

Хари кимна.

— Чудесно — Халвуршен приклекна, за да събере инструментите в куфара.

— Исках да кажа, че залагам стотачка — обясни Хари.

Халвуршен вдигна очи.

— Бъзикаш ли се?

Хари поклати отрицателно глава.

Халвуршен хвана края на зелената изтривалка от изкуствена материя.

— Хайде, късмет — измърмори той и я дръпна настрани. Три мравки, две равноноги и една щипалка се размърдаха под нея и се закатериха по сивата стена. Но ключ нямаше.

— Понякога си невероятно наивен, Хари — Халвуршен протегна ръка. — Защо му е да оставя ключ?

— Защото — започна да обяснява Хари, без да забелязва ръката на Халвуршен, понеже се бе втренчил във фенера от ковано желязо до вратата, — млякото се разваля на слънце.

Приближи се до фенера и започна да развива глобуса.

— Какво значи?

— Бакалинът е донесъл продуктите в деня преди идването на Албю, нали? Търговецът ги е внесъл във вилата, това е ясно.

— Е, и? Може да е оставил резервен ключ в бакалията ли?

— Не вярвам. Албю е искал да бъде сигурен, че никой няма да нахълта, когато Ана дойде тук, предполагам.

Хари свали горната част на фенера и погледна в стъклото:

— Сега вече не просто предполагам.

Халвуршен измънка нещо и си прибра ръката.

— Помириши — подкани го Хари, като влязоха в хола.

— Сапун — установи Халвуршен. — Някой току-що е намерил за необходимо да почисти.

Тежката мебелировка, антиките с провинциален чар и голямата камина, покрита с талк, засилваха впечатлението за великденска ваканция. Хари пристъпи към стенна секция от смърч в другия край на хола. По лавиците бяха наредени стари книги. Хари огледа заглавията по протритите корици, но остана с усещането, че никой не ги е чел. Не и тук. Навярно са купени анблок от антикварна книжарница в Маюрстюа. Стари албуми. Чекмеджета. В тях имаше табакери от Кохиба и Боливар. Едното беше заключено.

— Чистили са напразно — отбеляза Халвуршен.

Хари се обърна и видя как колегата му сочи мокрите кални следи от обувки, които пресичаха пода.

Събуха се в коридора, намериха бърсалка в кухнята и след като подсушиха пода, се споразумяха Халвуршен да се заемем с хола, докато Хари оглежда спалните и банята.

Каквото научи за обиска, Хари го усвои в задушна класна стая в Полицейската академия през петъчните следобеди, когато всички копнееха да си идат у дома, да си вземат душ и да излязат из града. Нямаха учебник, а старши инспектор Рьоке. Той именно даде на Хари единствения съвет, който му вършеше работа като ръководство при обиск:

— Не мисли какво търсиш. Мисли какво си открил. Защо е там? Там ли му е мястото? Какво значи това? Като четенето е: мислиш ли за „л“, а виждаш „к“, няма да разбереш думите.

Влизайки в спалнята, Хари видя първо двойно легло и снимка на господин и госпожа Албю върху нощното шкафче. Не беше голяма, но се набиваше на очи, защото в стаята нямаше друга и бе обърната към вратата.

Хари отвори вратата на един шкаф. Лъхна го миризмата на чужди дрехи. Не бяха ежедневни, а официални рокли, блузи и няколко костюма. Плюс чифт обувки за голф с шипове.

Хари прерови методично и трите шкафа. Работеше като разследващ полицай твърде отдавна, за да се стеснява да пипа чужди вещи.

Седна на леглото и погледна снимката върху нощното шкафче. В далечината се виждаше само небе и вода, но ъгълът, под който падаше светлината, го наведе на мисълта, че снимката е правена в по-южен район. Арне Албю беше със загар и в погледа му се четеше същата момчешка шеговитост, която Хари забеляза и в ресторанта на пристанището. Беше притиснал съпругата си до себе си. Толкова силно, че горната част от тялото на Вигдис Албю сякаш се опитваше да се отскубне от прегръдката.

Хари дръпна покривката на леглото и завивката. Ако Ана е лежала в това спално бельо, несъмнено щяха да открият косми, следи от кожа, слюнка или секрет от половите й органи. Вероятно всичко на куп. Но опасенията му се потвърдиха. Той погали с ръка колосания чаршаф. Доближи лице до възглавницата и подуши. Току-що изпрано бельо. Мамка му.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Пакетче дъвки, запечатана опаковка „Паралгин“, ключодържател с ключ и месингова плочка с инициали АА, снимка на голо бебе, свито като ларва върху маса за повиване, и швейцарски военен нож.

Понечи да извади ножа, но чу самотен, студен писък на чайка. Неволно потръпна и погледна през прозореца. Чайката не се виждаше. Силен кучешки лай прекъсна претърсването.

В същия миг Халвуршен се появи на вратата:

— По пътеката се задават хора.

Сърцето на Хари сякаш мина на турбодвигател.

— Аз ще взема обувките — каза той. — Ти донеси куфара с оборудването тук.

— Но…

— Ще скочим от прозореца, когато влязат. Побързай!

Лаят отвън се усили и зачести. Хари се претърколи по пода към коридора, а Халвуршен коленичи пред стенната секция и напъха праха, четката и специалната хартия за отпечатъци в куфара. Лаят вече беше толкова близо, че се чуваше и ръмжене. Стъпки по стъпалата. Вратата не беше заключена, твърде късно бе да предприеме нещо, щяха да го спипат на местопрестъплението! Хари притаи дъх и не помръдна от мястото. Май по-добре да се сблъска сега със собственика, та Халвуршен да успее да се измъкне. Така на съвестта на Хари нямаше да тежи и неговото уволнение.

— Грегор! — извика мъжки глас от другата страна на вратата. — Върни се!

Кучешкият лай се отдалечи и той чу как мъжът отвън слиза по стъпалата.

— Грегор! Остави сърните намира!

Хари направи две крачки напред, внимателно завъртя топката на вратата, после грабна двата чифта обувки и се промъкна в стаята, докато слушаше как отвън дрънчат ключове. Затвори вратата на спалнята зад себе си и чу как външната врата се отвори.

Халвуршен седеше на пода под прозореца и гледаше Хари с широко отворени очи.

— Какво има? — прошепна Хари.

— Тъкмо щях да избягам през прозореца, но се появи това бясно псе — едва чуто промълви Халвуршен. — Черен ротвайлер.

Хари погледна през прозореца към зяпналата паст и двете лапи на външната стена. При вида на Хари звярът започна да скача по стената и да лае като обезумял. От белите му кучешки зъби се стичаха лиги. В хола се чуха тежки стъпки. Хари залегна на пода до Халвуршен.

— Най-много седемдесет кила — прошепна той. — Нищо работа.

— Твой е. Виждал съм как напада ротвайлерът от екип „Виктор“.

— Аха.

— Дресьорите изгубиха контрол над песа. На онзи, който играеше бандит, му пришиха ръката в болница.

— Мислех, че са добре защитени.

— Така е.

Поседяха, заслушани в лая навън. Стъпките от хола вече не се чуваха.

— Дали да не влезем и да се представим? — зашепна Халвуршен. — Въпрос на време е…

— Шшшт!

Пак чуха стъпките. Приближаваха спалнята. Халвуршен затвори очи, сякаш така би понесъл унижението по-леко. Все пак ги отвори и видя Хари да държи предупредително показалец до устните си.

Чуха глас пред прозореца на спалнята:

— Грегор! Ела! Ще се прибираме у дома!

Кучето излая още няколко пъти и изведнъж млъкна. Хари чуваше само тежко дишане на пресекулки, но не знаеше дали е неговото, или на Халвуршен.

— Проклети послушни ротвайлери такива — прошепна Халвуршен.

Изчакаха да чуят как колата запали надолу по пътя. После се втурнаха в хола и Хари успя да зърне само задницата на морскосин джип „Чероки“. Халвуршен се просна на дивана и отпусна глава назад.

— Боже мой — изпъшка той. — За миг видях как победоносно се завръщам в родния град. Какво, по дяволите, искаше тоя? Остана само две минути. — Пак скочи от дивана. — Мислиш ли, че ще се върне? Може би просто слизат до бакалията?

Хари поклати отрицателно глава.

— Тръгна си към къщи. Хора като него не лъжат кучетата си.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Някой ден ще му подвикне „На място, Грегор, отиваме на ветеринар да те приспят“.

Хари огледа стаята. После се приближи до стенната секция, надигна се на пръсти и прокара пръст по ръба на книгите от най-горната до най-долната лавица.

Халвуршен кимна мрачно и се загледа във въздуха:

— И Грегор ще довтаса с вирната опашка. Честна дума, странни са тези псета.

Хари се спря и се ухили.

— Съжаляваш ли, Халвуршен?

— Е, колкото и за други мои грешки. Не повече.

— Започваш да говориш като мен.

— Ами вече съм като теб. Откакто си купихме кафе-машината, те цитирам. Какво търсиш?

— И аз не знам — отвърна Хари, извади една дебела, висока книга и я разтвори. — Я виж. Фотоалбум. Интересно.

— Така ли? Сега напълно ме обърка.

Хари посочи с пръст към пода зад себе си и продължи да разлиства. Халвуршен се изправи и погледна. И разбра. От прага на стаята започваха отпечатъци от мокри ботуши и по права линия стигаха до лавиците, където стоеше Хари.

Хари остави албума на място, извади друг и започна да го разлиства.

— Точно така — заключи той след малко. Допря албума до лицето си. — Ясно.

— Какво?

Хари сложи албума върху масата пред Халвуршен и посочи една от шестте снимки върху черното кадифе. От плажа им се усмихваха жена и три деца.

— Същата снимка намерих в обувката на Ана — каза Хари. — Помириши.

— Няма нужда, носи се силна миризма на лепило.

— Правилно. Преди малко е залепил снимката, дръпни я леко и ще усетиш, че лепилото още не е засъхнало. Но помириши и самата снимка.

— Добре — Халвуршен доближи носа си до усмивките. — Мирише на… химикали.

— Какви химикали?

— Така миришат току-що проявените снимки.

— Пак позна. И какъв извод ще направим?

— Че той… ъъъ, обича да лепи снимки?

Хари погледна часовника. Ако Албю е тръгнал към къщи, щеше да си е вкъщи след час.

— Ще ти обясня в колата — обеща той. — Вече разполагаме с нужното доказателство.

 

 

Излязоха на Е-6. Започна да вали. Светлините от колите в отсрещното платно се отразяваха в мокрия асфалт.

— Сега знаем откъде идва снимката в обувката на Ана — обясни Хари. — Сигурно се е възползвала от удалата й се възможност, когато е била за последно във вилата, и е откъснала снимката от албума.

— И за какво й е била тази снимка?

— Един господ знае. Навярно да види черно на бяло какво стои между нея и Албю. За да разбере по-добре ситуацията. Или за да има какво да пробива с игли.

— А като си му показал снимката, е разбрал откъде е взета?

— Естествено. Следите от „Черокито“ до вилата са същите като онези, които открихме. Значи е бил тук преди няколко дена, може би вчера.

— За да почисти вилата и да заличи всички пръстови отпечатъци?

— И за да провери онова, което го е глождело — че в албума липсва снимка. Прибрал се е, намерил е негатива и го е занесъл в някое фото.

— Сигурно някъде, където вадят снимки веднага. После е отишъл във вилата, за да я залепи на мястото на старата.

— Аха.

Задните колела на автовлака пред тях пръскаха предното стъкло на колата им с мазна течност и чистачките трескаво работеха.

— Албю стигна доста далеч, за да прикрие следите от авантюрите си — констатира Халвуршен. — Но допускаш ли, че е отнел живота на Ана Бетсен?

Хари се втренчи в логото върху задните врати на автовлака. „АМОРОМА — вечно твоя“.

— Защо не?

— Не ми изглежда като типичния убиец. Добре образован мъж за пример, стабилен баща с безупречно досие, създал е собствена фирма.

— Изневерява на жена си.

— Че кой не изневерява?

— Да, има ли изобщо такива хора — бавно повтори Хари. И възкликна с внезапно раздразнение: — Докога ще киснем зад този автовлак и ще гълтаме мръсотия?

Халвуршен погледна в огледалото и мина в лявото платно.

— И какъв би бил мотивът му?

— Нека го попитаме — предложи Хари.

— Какво искаш да кажеш? Да идем у тях и да го попитаме ли? Да разкрием, че сме се сдобили с доказателства по незаконен начин и да ни изритат веднага?

— Ти ще се отървеш, ще отида сам.

— И какво мислиш, че ще постигнеш? Ако стане ясно, че сме нахълтали във вилата му без заповед за обиск, в тази страна няма да се намери съдия, който да не откаже да вземе под внимание незаконно придобитото доказателство.

— Точно затова.

— Точно… Извини ме, Хари, но започвам да се изморявам от тези загадки.

— Понеже не разполагаме с доказателство, което да ни послужи в съда, се налага да предизвикаме появата на такова.

— В такъв случай по-добре да го заведем в една от стаите за разпит, да му посочим креслото, да му сервираме от нашето еспресо и да пуснем диктофона.

— Не. Не ни трябват купища лъжи, записани на лента, щом не можем да използваме наличната информация, за да докажем, че той лъже. Нужен ни е съюзник. Някой, който да го разобличи, подтикнат от нас.

— И този човек е?

— Вигдис Албю.

— Аха. И как…

— Ако Арне Албю й е изневерил, вероятността Вигдис да настоява случаят да се изясни до най-малката подробност е голяма. А има и друга голяма вероятност: тя да разполага с нужните ни сведения. Пък и ние знаем някои неща, които биха й помогнали да открие още информация.

Халвуршен наведе огледалото, за да не го заслепяват фаровете на автовлака, който сега неотлъчно им дишаше във врата.

— Убеден ли си, че идеята е добра, Хари?

— Не. Знаеш ли какво е анаграма?

— Нямам представа.

— Игра на букви. Например думи, които се четат еднакво и в двете посоки. Виж в страничното огледало автовлака. АМОРОМА. Ще видиш една и съща дума, независимо откъде я четеш.

Халвуршен понечи да каже нещо, но се отказа и само изморено поклати глава.

— Закарай ме до „Скрьодер“ — помоли Хари.

 

 

От масите се разнасяше миризма на пот, на тютюнев дим и подгизнали от дъжда дрехи, а във въздуха се носеха поръчки за бира.

Беате Льон, незабележима, да речем, колкото зебра в конюшня, седеше на същата маса като Ауне миналия път.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита Хари.

— А, не — излъга тя.

Пред нея стоеше недокосната чаша с вече изветряла бира. Беате проследи погледа му и послушно вдигна халбата.

— Тук не е задължително да пиеш — осведоми я Хари и размени поглед с Мая. — Само така изглежда.

— Всъщност не е чак толкова лоша на вкус — Беате едва потопи устни в бирата. — Баща ми казваше, че няма доверие на хора, които не пият бира.

Сервираха на Хари — кана кафе и порцеланова чаша. Беате се изчерви до корените на косата.

— Преди пиех бира — обясни Хари. — Но се наложи да спра.

Беате заби поглед в покривката.

— Това е и единственият порок, от който се отървах — добави Хари. — Иначе пуша, лъжа и съм отмъстителен. — Вдигна чашата като за наздравица. — А ти от какво страдаш, Льон? Освен че си видео наркоман и помниш всички лица, които някога си виждала?

— Не страдам от много неща — и тя вдигна халбата с бира. — Освен от Сетерска треперушка^[4].

— Сериозно ли е?

— Доста. Всъщност се нарича болест на Хънтингтън. Предава се по наследство и е била обичайно явление в Сетерската долина.

— Защо точно там?

— Ами… Сетерската долина е тясна, оградена от високи планини. И е отдалечена от съседни населени места.

— Ясно.

— И двамата ми родители са родени в Сетерската долина. В началото мама отказала да се омъжи за татко, понеже според нея неговата леля била болна от Сетерска треперушка. Случвало се ръката й да се отплесне нанякъде и хората я избягвали.

— А сега и ти имаш това заболяване?

Беате се усмихна.

— Като бях малка, баща ми се шегуваше с мама, защото, когато с татко се боксирахме, бях много бърза и му нанасях светкавични удари; смяташе, че е заради Сетерската треперушка. Беше ми забавно, дори си мечтаех да съм наследила болестта. Но един ден от мама научих, че от болестта на Хънтигнтън хората умират — тя повъртя чашата в ръце. — Същото лято научих и какво е смъртта.

Хари кимна за поздрав на ветеран от съседната маса, но онзи не му отговори. Той се прокашля:

— А страдаш ли от отмъстителност?

Тя вдигна очи към него.

— Какво искаш да кажеш?

Хари вдигна рамене:

— Ами огледай се. Човечеството не може да функционира без нея. Отмъщение и възмездие, това е движещата сила както за малчугана, когото тормозят в училище, а после става мултимилионер, така и за крадеца на банки, който смята, че обществото е несправедливо към него. Погледни нас. Изпълнено с омраза отмъщение на хора, маскирано като безпристрастно, рационално възмездие — нали в това се състои работата ни.

— Така е редно — натърти тя, но не го погледна. — Без наказание обществото не би могло да функционира.

— Права си, но има и нещо друго, нали? Катарзис. Пречистването в отмъщението. Аристотел казва, че човешката душа се очиства от страха и състраданието, които трагедията пробужда в нея. Плашеща мисъл, нали? Чрез трагедията на отмъщението изпълняваме най-съкровеното желание на душата си.

— Не съм чела толкова много философия — Беате вдигна чашата й отпи голяма глътка.

Хари наведе глава.

— Нито пък аз. Само цитирам някои сентенции. Да минем на въпроса?

— Първо лошата новина — поде тя. — Реконструкцията на лицето зад маската е доста несполучлива. Получиха се само носът и очертанията на главата.

— А добрите новини?

— Жената, взета за заложница при обира на „Грьонланслайре“, се надява да разпознае гласа му. Определи го като необикновено тънък глас, почти го помислила за женски.

— Аха. Нещо друго?

— Да. Говорих с персонала на спортния център „Сатс“ и се поразрових. Трун Грете пристигнал там в два и половина и си тръгнал в около четири.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото при пристигането е платил за играта на скуош с кредитна карта. Системата е регистрирала плащането в 14:34. Нали се сещаш за откраднатата ракета за скуош? Той, естествено, е съобщил за нея на персонала. В доклада за деня служителката е записала колко време е прекарал там Грете. Тръгнал си е от спортния център в 16:02.

— Това ли е добрата новина?

— Не, имай търпение. Помниш ли мъжа с работния комбинезон, когото Грете видял да минава край фитнес залата?

— Онзи с надписа „полиция“ на гърба?

— Разгледах видеозаписа. Изглежда като залепяща се щампа на гърба и гърдите на комбинезона на Екзекутора.

— И?

— Ако е бил Екзекутора, може да е носел в себе си полицейски знаци и щампи и да ги е закачил, след като е напуснал обхвата на камерите.

— Аха — Хари сръбна шумно от кафето.

— Това обяснява защо никой не свидетелства за човек с черен работен комбинезон в района; непосредствено след обира там гъмжеше от полицаи в черни униформи.

— Какво научи в „Сатс“?

— Точно това е много интересно. Служителката помни как онзи петък мъж в работно облекло, когото взела за полицай, профучал покрай нея; помислила, че бърза за скуош или нещо подобно.

— Значи не знаят как се казва?

— Не.

— Това не ме кефи…

— Чакай, сега идва най-хубавото. Запомнила мъжа, защото го взела за дежурен полицай, но й направило впечатление колко безвкусна е останалата част от облеклото му.

Беате отмести халбата и на Хари му се стори, че по малките й устни заигра лека победоносна усмивка.

— Носел наполовина нахлузена маска, а чифт големи слънчеви очила закривали лицето му. Мъкнел и черен сак, който изглеждал доста тежък.

Хари се задави с кафето.

 

 

На улица „Довре“ между жилищните блокове висеше чифт обувки с връзките, окачени на въжето за простиране. Фенерът на въжето правеше всичко по силите си, за да осветява асфалтираната пътека, но есенният мрак сякаш бе изсмукал цялата светлина от града. На Хари това не му пречеше, той можеше да измине пътя от дома си до „Скрьодер“ и със завързани очи. Неведнъж го бе пробвал.

Беате получи списък с имената на посетителите, които са играли скуош или аеробика в „Сатс“ по времето, когато мъжът с работния комбинезон е бил там, и на следващия ден щеше да започне да звъни по домовете. Дори и да не открие човека, все пак имаше шанс някой, който е бил в съблекалнята с него, да опише външния му вид.

Хари мина под окачените на въжето обувки. Висяха вече от години и Хари отдавна се примири, че никога няма да разбере как са попаднали там.

Влезе във входа и завари Али да мие стълбището.

— Сигурно ненавиждаш норвежката зима — подхвърли той и грижливо си избърса обувките. — Само мръсотия и кал.

— В родния ми град в Пакистан видимостта е петдесет метра заради замърсяването на въздуха — усмихна се Али. — През цялата година.

Хари долови далечен, но добре познат звук. Сякаш има закон, според който телефонът винаги започва да звъни, щом можеш да го чуеш, но не и да го вдигнеш. Хари си погледна часовника. Десет. С Ракел се уговориха да му се обади в девет.

— Мазето ти… — подхвана Али, но Хари вече галопираше по стълбите, оставяйки отпечатък от грайферите на кубинките по всяко четвърто стъпало.

Щом отвори вратата, телефонът спря да звъни.

Събу си обувките. Прокара ръка по лицето си, отиде до телефона и вдигна слушалката. Жълто листче със записания телефонен номер на хотела стоеше залепено върху огледалото. Отлепи го и видя огледалното изображение на първия мейл от А#МЕН. При получаването го разпечата и закачи на стената. Стар навик: в Отдела за борба с насилието закачаха по стените снимки, писма и други подсказки, които да ги провокират да прозрат връзката между фактите и да стимулират подсъзнанието по един или друг начин. Хари не успя да прочете писмото от отражението в огледалото, но не беше и нужно:

„Нека си представим, че си бил на вечеря у жена и на следващия ден тя е намерена мъртва. Какво ще направиш?

А#МЕН“

Влезе в хола, включи телевизора и потъна във фатерщула, но внезапно стана рязко, излезе в коридора и набра номера.

Ракел звучеше изтощена.

— В „Скрьодер“ — обясни Хари. — Тъкмо се прибирам.

— Звънях поне десет пъти.

— Какво има?

— Страх ме е, Хари.

— Аха. Много ли си изплашена?

Хари застана на вратата към хола със слушалка между рамото и ухото и намали звука на телевизора с дистанционното.

— Не много — отговори тя. — Малко.

— Не е толкова страшно, щом си малко изплашена. Това ще те направи по-силна.

— Ами ако ме обземе силен страх?

— Знаеш, че веднага ще дойда. Само ми кажи.

— Но аз вече ти обясних, че не можеш, Хари.

— Сега ти давам правото да промениш решението си.

Хари погледна мъжа с тюрбан и камуфлажна униформа на екрана. Приличаше на някого, лицето му изглеждаше познато.

— Светът ми се сгромолясва — оплака се тя. — Исках само да знам, че някой ме чака някъде там.

— Тук съм.

— Но звучиш толкова далече.

Хари обърна гръб на телевизора и се облегна върху рамката на вратата.

— Съжалявам. Но съм тук и мисля за теб, нищо че звуча далечен.

Тя се разплака.

— Извинявай, Хари, сигурно ме мислиш за ужасна ревла. Знам, че ме чакаш. — После прошепна: — Сигурна съм, че мога да разчитам на теб.

Хари притаи дъх. Главоболието настъпваше бавно, но неудържимо като железен обръч, който постепенно стягаше цялата му глава. Когато затвори, вече усещаше всеки пулс в слепоочията си.

Изгаси телевизора и си пусна плоча на „Рейдиохед“, ала не изтърпя гласа на Том Йорк. Отиде в банята и си изми лицето. Постоя в кухнята, безцелно втренчен в хладилника. Накрая вече нямаше как да го отлага и влезе в спалнята. Екранът на компютъра се съживи и окъпа стаята в студена синя светлина. Свърза се с околния свят, който му съобщи, че е получил мейл. Сега я усети: жаждата. Опъваше крайниците му като впряг от обезумели кучета. Кликна върху писмото.

„Трябваше да провериш обувката й. Снимката сигурно е била на нощното шкафче и тя я е взела, докато зареждах. От друга страна, това прави играта малко по-вълнуваща. Малко.

А#МЕН

P.S. Тя беше изплашена. Исках просто да го знаеш.“

Хари пъхна ръка в джоба и извади ключодържателя. На него висеше месингова плочка с инициали АА.