Ю Несбьо
Немезида (18)

Осемнадесета глава
Прекрасен ден

— От това място ме побиват тръпки — призна Беате.

— Тук е лежал известен пациент на име Арнолд Юклерьо — осведоми я Хари. — Казал, че това е мозъкът на чудовището, наречено психиатрия. Значи не откри нищо за Стине Грете.

— Не. Безупречната й репутация и банкови сметки не предполагат финансови проблеми. Не е плащала големи суми с карта в магазини за дрехи или ресторанти. Не е залагала на конни състезания. Никакви признаци на пристрастеност към хазарт. Най-екстравагантното, което изрових, е пътуване до Сан Пауло през лятото.

— А съпругът й?

— Същото. Стабилен и разумен.

Минаха под портала на психиатричната болница и стигнаха до празно място между големи червени тухлени сгради.

— Напомня на затвор — отбеляза Беате.

— Хайнрих Шимлер — уточни Хари. — Немски архитект от деветнадесети век. Той е проектирал и затвора „Бутсен“.

Към тях се приближи санитар и ги заведе до рецепцията. Беше с боядисана в черно коса и имаше вид на музикант от банда или на дизайнер. Впрочем с това и се занимаваше всъщност.

— Общо взето, Грете само стои и гледа през прозореца — осведоми ги той, докато крачеха през коридора към отделение Г-2.

— Достатъчно адекватен ли е за разговор? — попита го Хари.

— Да, говори… — Санитарят се бе бръкнал с шестстотин крони, та черният му бретон да изглежда така небрежен. Сега отмести един кичур и премига към Хари през роговите си очила, придаващи му вид на интелектуалец аутсайдер; по-скоро замисълът бе да внушава на сведущите, че не е аутсайдер, а характерен по свой начин.

— Колегата ми се чуди дали Грете е достатъчно здрав, за да разговаря за съпругата си — уточни Беате.

— Ами опитайте — посъветва ги дълбокомислено санитарят и върна кичура на мястото му пред стъклото на очилата. — Ако пак стане психотичен, значи не е готов.

Хари не се поинтересува как да разберат дали е психотичен. Стигнаха до края на коридора и санитарят отключи врата, остъклена с илюминатор.

— Необходимо ли е да го заключвате вътре? — попита Беате и се огледа в светлата стая за срещи.

— Не — санитарят не даде повече обяснения и посочи стол, дръпнат плътно до прозореца, на който се очертаваше самотен гръб под бял халат. — Ще бъда в стаята на охранителите вляво по коридора. Обадете се на тръгване.

Приближиха се до седналия на стола мъж, вторачен в нещо навън. Движеше се единствено дясната му ръка — бавно пишеше нещо в скицник, отсечено и механично като крайник на робот.

— Трун Грете? — попита го Хари.

Не успя да познае човека, обърнал се към него. Грете си бе отрязал косата, лицето му изглеждаше по-изпито, а дивият израз в очите от вечерта на тенис корта бе заменен със спокоен, празен поглед, зареян някъде в далечината, минавайки през тях. Хари бе наблюдавал това и преди. Така изглеждат след първите седмици зад решетките всички, когато излежават присъда за пръв път. И Хари инстинктивно разбра, че така се чувства и мъжът на стола: все едно излежава присъда.

— От полицията сме — обясни Хари.

Грете отмести погледа си към тях.

— Става дума за съпругата ви и за обира в банката.

Грете присви очи, сякаш правеше усилие да се съсредоточи, за да разбере думите на Хари.

— Имаме няколко въпроса към вас — намеси се Беате с висок глас.

Грете кимна бавно. Беате придърпа стол и седна.

— Ще ни разкажете ли за нея?

— Да ви разкажа? — Гласът му изскърца като лошо смазана врата.

— Да — Беате се усмихна мило. — Интересува ни каква е била Стине. С какво се занимаваше тя. Какво харесваше. Какви планове имаше. Неща от този род.

— Неща от този род? — Грете погледна Беате. После остави химикалката. — Щяхме да си имаме деца. Такъв беше планът. Бебета в епруветка. Надяваше се на близнаци. Две плюс две, повтаряше го постоянно. Две плюс две. Тъкмо щяхме да започваме. Точно сега — очите му плувнаха в сълзи.

— Точно сега ли?

— Мисля, че днес. Или утре. Каква дата сме днес?

— Седемнадесети — обади се Хари. — Женени сте били отдавна, нали?

— От десет години — уточни Грете. — Щеше да ми е все едно дали искат да станат тенисисти. Не можеш да принудиш децата да харесват същото като родителите, нали? Може пък да обичат да яздят. Ездата е хубаво нещо.

— Какъв тип човек беше тя?

— Десет години — повтори Грете и пак се обърна към прозореца. — Запознахме се през 1988-а. Тогава следвах, а тя беше последна година в гимназията. Най-красивото момиче, което бях виждал. Нали всички казват: най-хубавата жена е онази, която не си успял да свалиш и може би си забравил. Но със Стине мечтата стана реалност. Никога не спрях да я смятам за най-красивата жена. След месец заживяхме заедно и три години не се разделихме нито за ден. И все пак не повярвах на ушите си, когато прие да стане госпожа Грете. Не е ли странно? Когато обичаш някого толкова силно, просто не проумяваш, че и той те обича. А нали трябва да е обратното?

Една сълза падна върху облегалката.

— Беше добра. Вече много малко хора оценяват това качество. Надеждна, вярна, винаги мила. И смела. Понякога спях, а тя ставаше и слизаше сама в хола, защото й се сторило, че е чула шум. Настоявах да ме събужда. Ами ако някой ден наистина влезе крадец? А тя само се смееше и казваше „ами тогава ще го почерпя с вафли и ти ще се събудиш от аромата им, нали винаги се будиш“. Щял съм да се събудя от аромата на вафлите, които пече… да.

Пое си дълбоко въздух през носа. Голите клони на брезите отвън им махаха при полъха на вятъра.

— Трябваше да опечеш вафли — прошепна той, явно на съпругата си; опита се да се засмее, но смехът му прозвуча като плач.

— Какви приятели имаше тя? — попита Беате.

Грете все още се смееше и се наложи да му повтори въпроса.

— Обичаше да е сама — отвърна той. — Навярно защото беше единствено дете. Разбираше се добре с родителите си. А и имаше мен. Нямахме нужда от други хора.

— А дали не е общувала с други хора без ваше знание? — предположи Беате.

Грете я погледна.

— Какво искате да кажете?

Беате пламна и се усмихна трескаво.

— Ами например съпругата ви да не е споделяла за всички разговори, които е провеждала с разни хора.

— Защо не? Какво намеквате?

Беате едва успя да преглътне и размени поглед с Хари. Той взе думата:

— Винаги при банков обир сме длъжни да проверим всички възможности, независимо колко невероятно звучат. А едната е някой от банковите служители да е свързан с крадеца. Случва се крадците да се подсигурят с помощ от вътрешния персонал както за планирането на обира, така и за самото му провеждане. Например съществува леко съмнение, че крадецът е знаел кога ще се пълни банкоматът. — Хари наблюдаваше лицето на Грете с надеждата нещо да му подскаже как приема думите му. Но погледът на Грете показваше, че пак ги е напуснал.

— Това е стандартна процедура, на която подложихме и всички останали служители — излъга Хари.

Навън изписка сврака, жаловито и самотно. Грете закима. Първо бавно, после по-бързо.

— Аха — каза той. — Разбирам. Допускате, че затова са застреляли Стине. Защото е познавала крадеца. И като не му е трябвала вече, я е убил, за да не могат да стигнат до него. Така ли?

— На теория е напълно възможно — потвърди Хари.

Грете поклати глава и пак се засмя с глух, горчив смях.

— Очевидно не познавате моята Стине. Тя никога не би постъпила така. Защо да го прави? Ако беше поживяла още малко, щеше да бъде милионер.

— Охо?

— Дядо й, Вале Бьодкер, е осемдесет и пет годишен и е собственик на три жилищни сгради в центъра. През лятото му откриха рак на белия дроб. Оттогава състоянието му само се влошава. Всеки от внуците му щеше да получи по една сграда.

Въпросът на Хари дойде като чист рефлекс на чутото:

— И сега кой ще получи сградата, която се полагаше на Стине?

— Другите внуци. — Грете добави с отвращение в гласа: — А сега ще проверите дали и те имат алиби, нали?

— Не намирате ли, че е редно да го направим, Грете? — попита Хари.

Грете понечи да отговори, но се сепна, улавяйки погледа на Хари. Прехапа долната си устна.

— Извинете — той прокара ръка по късата си коса. — Редно е да се радвам, че проучвате и най-незначителните възможности. Но всичко ми се струва толкова отчайващо. И безсмислено. Понеже дори и да го хванете, никога няма да получа възмездие за деянието му. Даже и да го осъдят на смърт. Защото да изгубиш живота си не е най-лошото, което може да ти се случи.

Хари вече се досещаше какво ще бъде продължението.

— Най-лошото е да изгубиш онова, за което живееш — заключи Грете.

— Е — Хари се изправи. — Оставям ви визитката си. Обадете се, ако се сетите нещо. Можете да се свържете и с Беате Льон.

Грете пак се беше обърнал към прозореца и не видя визитката, която Хари му подаде, затова той я остави на масата. Навън вече се бе стъмнило, а по стъклото на прозореца пробягваха полупрозрачни отражения, наподобяващи призраци.

— Имам чувството, че го видях — обади се Грете. — В петък след работа винаги ходя на скуош в център „Сатс“ на улица „Спурвай“. Нямах партньор, затова вместо на скуош отидох във фитнес залата. Вдигах малко тежести, карах велоергометър, такива неща. Но по това време се чака на опашка за уредите, понеже е голяма тарапана.

— Знам — кимна Хари.

— Бях там, когато убиха Стине. На триста метра от банката. Очаквах с нетърпение да си взема душ, да се прибера у дома и да започна да приготвям вечерята. Винаги аз готвя в петък. Обичах да я чакам. Обичах… да чакам. Не всички хора обичат.

— Как така сте го видели? — попита Беате.

— Видях как някакъв човек мина покрай мен и влезе в съблекалнята. Носеше широки черни дрехи. Работен комбинезон или нещо подобно.

— И маска?

Грете поклати отрицателно глава.

— Или шапка с козирка? — попита Хари.

— Държеше я в ръка. Може да е било и маска. Или шапка с козирка.

— Видяхте ли… — поде Хари, но Беате го прекъсна:

— Ръст?

— Не знам — вдигна рамене Грете. — Нормален ръст. Кое е всъщност нормално? Може би метър и осемдесет.

— Защо не ни споменахте за това по-рано? — попита го Хари.

— Защото — започна Грете и притисна пръсти до прозореца, — както казах, това е само интуиция. Не знам дали съм видял точно убиеца.

— Откъде тогава сте сигурен? — попита Хари.

— Понеже преди няколко дена тук дойдоха двама ваши колеги. И двамата се казват Ли — обърна се рязко към Хари. — Роднини ли са?

— Не, какво искаха?

Грете отдръпна ръката си от прозореца. На стъклото се бе събрала влага около мазните следи от пръстите му.

— Искаха да проверят дали Стине е била свързана с крадеца. И ми показаха снимки от обира.

— И?

— Работният комбинезон на снимките беше черен без щампи. Онзи, който видях в „Сатс“, имаше надпис с големи бели букви на гърба.

— Какво пишеше? — попита Беате.

— П-О-Л-И-Ц-И-Я — отвърна Грете, докато търкаше следите от пръстите си по стъклото. — Когато след това излязох на улицата, чух полицейските сирени от Маюрстюа. Първо се учудих как така крадците успяват да се измъкват при толкова много полицаи наоколо.

— Ясно. Защо си го помислихте точно тогава?

— Не знам. Навярно защото някой току-що ми беше откраднал ракетата за скуош от съблекалнята, докато тренирах. Следващата ми мисъл бе, че ограбват банката на Стине. Човек се сеща за много такива неща, като даде воля на фантазията си, нали? После се прибрах вкъщи и сготвих лазаня. Стине обожаваше лазаня — Грете се опита да се усмихне, но вместо това от очите му бликнаха сълзи.

Хари заби поглед в изписания от Грете лист, за да не го наблюдава как плаче.

— От банковата ви сметка забелязах, че сте изтеглили значителна сума през последното полугодие — отбеляза Беате със суров и твърд глас. — Тридесет хиляди крони в Сан Пауло. За какво ги похарчихте?

Хари вдигна изненадано очи към нея. Тя изглеждаше напълно равнодушна към ситуацията.

Грете се усмихна през сълзи.

— Със Стине отпразнувахме там десет години от сватбата. Тя имаше повечко отпуск и тръгна седмица преди мен. Това е най-дългото време, което сме прекарвали разделени.

— Попитах ви за какво сте дали тридесет хиляди крони в бразилска валута? — повтори Беате.

Грете погледна през прозореца.

— Лично е.

— А това е разследване на убийство, господин Грете.

Грете се извърна към Беате И я изгледа продължително.

— Никога не сте се чувствали обичана, нали?

Лицето На Беате помръкна.

— Смятат немските бижутери в Сан Пауло за едни от най-добрите в света — обясни Грете. — Купих диамантения пръстен, който Стине носеше, когато почина.

 

 

Двама санитари дойдоха и отведоха Грете за вечеря. Хари и Беате останаха до прозореца и го изпратиха с поглед, докато чакаха санитарят да ги изведе.

— Съжалявам — каза Беате. — Изложих се… ама…

— Няма проблем — успокои я Хари.

— Винаги проверявам финансовото състояние на заподозрените в банков обир, но тук определено…

— Не се притеснявай, Беате. Никога не се извинявай, че си задала въпрос. Извини се, ако не си задала.

Санитарят дойде и им отключи.

— Докога ще остане тук? — попита Хари.

— В сряда го изпращаме у дома — отговори санитарят.

На път за центъра Хари попита Беате защо санитарите винаги казват, че „изпращат“ пациента вкъщи. Та нали не ги карат до домовете им? А пациентите сами решават дали да се приберат, или да отидат другаде? Защо тогава не казват, че пациентите „си отиват“ у дома? Или че ги „изписват“?

Беате нямаше мнение по въпроса и Хари погледна през прозореца сивото време и си помисли, че е започнал да звучи като сърдит старец. Преди беше само сърдит.

— Променил си е прическата — отбеляза Беате. — И си е сложил очила.

— Кой?

— Санитарят.

— Охо? Не разбрах, че се познавате.

— Не се познаваме. Веднъж съм го виждала на плажа. И в кино „Елдорадо“. И на улицата до Стуртинга^[1]. Май там беше… Сигурно са минали поне пет години.

Хари я погледна.

— Твой тип ли е?

— Ни най-малко.

— О, да — възкликна Хари. — Забравих, че имаш дефект в мозъка.

— Осло е малък град — усмихна се тя.

— Така ли? Колко пъти си ме виждала, преди да започнеш работа в полицията?

— Веднъж. Преди шест години.

— Къде?

— По телевизията. Беше разкрил случая в Сидни.

— Аха. Сигурно си била впечатлена.

— Само си спомням, че ме подразни, задето те представиха като герой, а всъщност се беше провалил.

— Защо?

— Ами така и не успя да изправиш убиеца пред съда, нали си го застрелял.

Хари затвори очи и мислено предвкуси тютюневия аромат на следващата цигара. Попипа пакета във вътрешния си джоб. Извади сгънат лист хартия и го подаде на Беате.

— Какво е това? — изненада се тя.

— Листът, по който драскаше Грете.

— „Прекрасен ден“ — прочете тя.

— Написал го е тринадесет пъти. Като в „Сиянието“.

— „Сиянието“?

— Филм на ужасите на Стенли Кубрик — бегло я погледна Хари. — Филмът, дето Джак Никълсън пише едно и също изречение безброй пъти в един хотел.

— Не обичам филми на ужасите — тихо отвърна Беате.

Хари се обърна към нея. Понечи да каже нещо, но се отказа.

— Къде живееш? — попита го тя.

— В Бишлет.

— На път е.

— Аха. Към кое?

— Към Опсал.

— Така ли? Къде в Опсал?

— Улица „Ветлан“. Точно до гарата. Знаеш ли къде е пресечката „Йорнльок“?

— Да, на ъгъла има голяма жълта къща.

— Именно. Там живея. На втория етаж. Майка ми е на първия. В този дом израснах.

— И аз живях в Опсал като дете — припомни си Хари. — Може да имаме общи познати.

— Може — съгласи се Беате и погледна през страничния прозорец.

— Ще поговорим някой път.

После млъкнаха.

 

 

С идването на вечерта вятърът се усили. Синоптиците съобщиха за буря южно от полуостров Ста и засилващи се валежи на север. Хари се изкашля. Извади пуловера, изплетен от майка му за баща му. Той му го подари за Коледа няколко години след смъртта й. Странна постъпка според Хари. Изпече си макарони и кюфтенца, после звънна на Ракел и й разказа за къщата, в която е израснал.

Тя мълча почти през цялото време, но Хари усети, че обича да слуша разказите за стаята му, за игрите и за малкия скрин. Как си измислял истории за шарките на тапетите, сякаш са шифровани приказки. А заедно с майка си се споразумял едното чекмедже на скрина да си е само негово и тя никога не го отваря.

— Там държах картичките с футболисти — впусна се в спомени Хари, — автографа на Том Лун. И писмо от Сьолви — срещах я по време на летните ваканции в Ондалснес. А по-късно там държах първата кутия цигари, после първата опаковка с презервативи. Остана си запечатана, докато й изтече срокът на годност. Когато ги надувахме на балони, бяха толкова сухи, че се пукаха.

Ракел се засмя. Хари продължи да й разказва, само и само за да чува отново смеха й.

После започна да се разхожда безцелно напред-назад из стаята. Новините звучаха като повторение от вчерашния ден. Усилващи се въздушни атаки над Джалалабад.

Влезе в спалнята и включи компютъра. Докато машината бучеше и загряваше, видя, че е получил още един мейл. Усети как пулсът му се ускори, щом прочете името на изпращача. Кликна върху съобщението.

„Здравей, Хари

Играта започна. Аутопсията показа, че може да си бил там, когато е умряла. Затова ли си траеш? Сигурно постъпваш умно, макар да изглежда като самоубийство. Защото има нещо гнило, нали? Ти си на ход.

А#МЕН“

Хари се стресна от трясъка и установи, че с всичка сила е ударил с длан по бюрото. Огледа се в тъмната стая, разярен и изплашен. Но най-потискащо беше чувството, че авторът на писмото е толкова… близо. Хари протегна ръка и допря зачервената си длан до екрана. Хладното стъкло успокои парещата кожа, ала Той усети човешка топлина, която сякаш лъхна от компютъра.