Ю Несбьо
Немезида (16)

Шестнадесета глава
„Namco G-con 45“

Юначагата Олег.

— Всичко ще мине добре — заключи той по телефона с тон, сякаш имаше таен план. — Скоро с мама ще се приберем.

Хари стоеше до прозореца на хола и гледаше небето над покрива от другата страна на кооперацията, където вечерното слънце обагряше в червено и оранжево долната страна на тънък, набръчкан облак. На път за вкъщи Хари усети как температурата рязко и необяснимо спадна, все едно някой отвори невидима врата и изсмука цялата топлина. В апартамента студът вече се промъкваше между дюшемето на пода. Къде са топлинките му? В мазето или на тавана? Има ли въобще топлинки? Вече не помнеше нищо. За късмет си бе записал името на онази игра за „Плейстейшън“, дето обеща да купи на Олег, ако малчуганът успее да бие рекорда му на „Namco G-con 45“.

Зад него телевизорът бръмчеше. Даваха новини. Още едно гала представяне на хората на изкуството, за да съберат средства за жертвите. Джулия Робъртс показваше съпричастието си. Силвестър Сталоун приемаше обаждания от дарители. Бе дошъл часът на разплатата. Кадрите показваха бомбардирани планини. Черни облаци дим се издигаха от камъните и пустошта по безлюдния пейзаж. Телефонът звънна.

Обади се Вебер. В Управлението го смятаха за упорит мърморко, с когото се работи трудно. Хари застъпваше противоположното мнение. Беше достатъчно да си наясно, че се заинатява, ако някой се опита да му мрънка или да нахалства.

— Знам, че очакваш новини — подхвана Вебер. — По бутилката не открихме никакви следи от ДНК, само няколко отпечатъка от пръсти.

— Чудесно. Опасявах се да не се счупи, макар че беше в плик.

— За късмет е стъклена. След толкова дълго време пластмасовото шише щеше да попие мазнината от отпечатъка.

Хари чу звук от прахосмукачка някъде зад Вебер.

— Още ли си на работа, Вебер?

— Да.

— Кога ще сверите отпечатъците с базата данни?

— Да не мрънкаш? — измърмори подозрително старият разследващ полицай.

— Никак. Имам цялото време на света, Вебер.

— Утре. Не съм спец по тези компютърни работи, а младежите вече си тръгнаха.

— А ти?

— Само ще сверя по старомодния начин дали отпечатъците съвпадат с няколко възможни кандидати. Лека нощ, Хуле, чичо полицай бди неуморно.

Хари затвори, влезе в спалнята и включи компютъра. Оптимистичната мелодийка на „Майкрософт“ за миг заглуши американските речи от хола, подбуждащи към отмъщение. Заразглежда видеозаписа от обира на булевард „Ширке“ кадър по кадър. Пусна си неясния запис няколко пъти, без да усети някаква разлика в направените вече изводи. Кликна върху иконата с електронната поща. Видя пясъчния часовник и появилото се съобщение „имате непрочетено писмо“. Телефонът в коридора пак се обади. Хари погледна часовника, вдигна слушалката и каза „здрасти“ с нежния глас, който пазеше за Ракел.

— Обажда се Арне Албю. Извинете ме за безпокойството по домашния ви телефон вечер, но след като научих името ви от жена ми, сметнах за уместно да изясним нещата веднъж завинаги. Удобно ли е?

— Да — отвърна Хари леко смутен.

— Разговарях със съпругата ми. Не познаваме тази жена и нямаме представа откъде е взела снимката. Но тя е проявена при фотограф и не е изключено някой от работещите в ателието да си е направил копие. В дома ни идват много хора, затова има много, страшно много възможни обяснения.

— Аха.

Хари забеляза, че гласът на Арне Албю вече не звучи със същото самоуверено спокойствие като по-рано днес. След няколко секунди пращене на телефона се чу:

— Ако желаете да поговорим още по въпроса, държа да ме търсите в офиса. Разбрах от съпругата ми, че имате служебния ми номер.

— А аз разбрах, че не желаете да ви безпокоят през работно време, Албю.

— Искам само… жена ми много се стресира. Мъртва жена със снимка в обувката си, боже мой! Искам да се свързвате директно с мен.

— Разбирам. Но на снимката е тя с децата.

— Нали ви казвам, тя няма представа защо! — После добави, сякаш съжали за острия си тон: — Обещавам да проуча всички възможни причини за тази случка, за които се сетя.

— Благодаря ви за предложението, но все пак си запазвам правото да разговарям с хората, с които намеря за добре. — Хари чу дъха на Албю и прибави: — Разбирате ме, надявам се.

— Чуйте…

— Опасявам се, че темата не е предмет на обсъждане, Албю. Ще се свържа с вас или със съпругата ви, ако ме интересува нещо.

— Почакайте! Не разбирате! Жена ми… полудява.

— Имате право, не разбирам. Болна ли е?

— Болна ли? — попита Албю изумен. — Не, но…

— Тогава предлагам веднага да сложим край на този разговор — Хари погледна отражението си в огледалото. — Работното ми време изтече за днес. Лека вечер, Албю.

Затвори и пак се погледна в огледалото. Вече бе изчезнала: усмивчицата, самодоволното злорадство, злопаметността, злобата, злонамереността. Четирите „з“-та на отмъщението. Но имаше и друго. Нещо, което не беше както трябва. Нещо липсваше. Той разгледа щателно огледалния образ. Дали не бе променен ъгълът, под който падаше светлината?

Хари седна пред компютъра с мисъл да запомни хрумването с четирите „з“-та. Ауне колекционираше такива неща. Хари за пръв път виждаше адреса на полученото писмо: furie@bolde.com. Кликна върху него.

И точно тогава студът се настани завинаги в тялото му за тази година.

Случи се, докато четеше писмото от екрана; космите на тила му настръхнаха, а кожата се изпъна по тялото му като свиваща се дреха:

„Ще играем ли? Да си представим, че си бил на вечеря у жена и на следващия ден я намират мъртва. Какво ще направиш?

А#МЕН“

Телефонът жално изписука. Хари знаеше, че е Ракел. Не вдигна.