Ю Несбьо
Немезида (14)

Четиринадесета глава
„Флакс“^[1]

 

Двамата мъже притичаха под дъжда и при влизането им в тъмния тесен павилион се чу ядосаното подрънкване на звънчето над вратата. Магазинът за плодове и тютюневи изделия на Елмер беше един от последните от този вид: едната стена беше облепена със списания за мотори, лов, спорт и софт порно, а на другата бяха наредени цигари и пури. Тезгяхът бе покрит с три купчини фишове за лотария, разпръснати сред запотени захаросани пръчици и сухи, сиви марципанови прасенца с коледни панделки от миналата година.

— За малко да се намокрите — отбеляза Елмер, слабичък, плешив, но мустакат мъж на около шестдесет години.

— Мамка му, бързо заваля — съгласи се Халвуршен и изтърси капките дъжд от раменете си.

— Типичната зима в Осло — добави продавачът. — Или суша, или пороен дъжд. Двадесет цигари „Кемъл“?

Хари кимна и извади портфейла си.

— И два лотарийни билета за младия полицай? — Елмер подаде билетите на Халвуршен, който се усмихна смутено и бързо ги мушна в джоба си.

— Може ли да запаля вътре, Елмер? — попита Хари и присви очи срещу проливния дъжд, неочаквано заплющял по безлюдния тротоар пред мръсния прозорец.

— Разбира се — отвърна Елмер и върна рестото. — Та аз си вадя хляба от отрова и хазарт.

Наведе се и се оттегли зад накриво закачена кафява завеска, откъдето чуха бълбукането на кафеварка.

— Ето я снимката — каза Хари. — Искам само да разузнаеш коя е жената.

— Само ли? — Халвуршен погледна грапавата намачкана фотография, която Хари му подаде.

— За начало проучи къде е направена — посъветва го Хари и се задави силно, при опита си да задържи дима в дробовете. — Май е в някой курорт. В такъв случай там сигурно има бакалия, хазаин, такива хора. Ако семейството на снимката е постоянен гост, някой от работещите там все ще знае кои са. Като разбереш, другото остави на мен.

— Всичко това, защото снимката е била в обувката й?

— Май не е обичайно място за съхранение на снимки, а?

Халвуршен повдигна рамене и погледна към улицата.

— Няма да спре скоро — отбеляза Хари.

— Знам, но трябва да се прибирам вече.

— Какво ще правиш?

— Разни неща, които се наричат живот. Не би представлявало интерес за теб.

Хари се усмихна пресилено в знак, че е схванал опита на Халвуршен да бъде забавен.

— Кефи се.

Звънчето издрънча и вратата се затвори с трясък зад Халвуршен. Хари дръпна от цигарата. Докато разглеждаше четивата на Елмер, му хрумна, че не споделя почти никакви интереси със средностатистическия норвежец. Навярно защото вече нямаше никакви интереси? Слушаше понякога музика, но от десет години никой не бе създал нищо стойностно, нито дори старите герои. Филми? Ако излезеше от някой филм без усещането, че се е подложил на лоботомия, Хари се смяташе за късметлия. Иначе нямаше никакви хобита. С други думи, единственото му занимание се свеждаше до намирането на разни хора и затварянето им зад решетките. Дори и то не караше сърцето му да затупти като преди. Ужасяващото е — помисли си Хари, отпуснал ръка върху студения, гладък тезгях на Елмер, — че това състояние изобщо не го тревожи. Беше се предал. Чувството, че остарява, го изпълваше с облекчение.

Звънчето пак издрънка ядосано.

— Забравих да ти кажа за оня младеж, когото вчера пипнахме за притежание на незаконно оръжие — каза Халвуршен. — Рой Квинсвик, една от бръснатите глави в „Пицарията на Херберт“.

Стоеше на вратата, а дъждовните капки танцуваха по обувките му.

— Аха?

— Очевидно беше изплашен и аз го накарах да изпее нещо полезно за мен, ако иска да се отърве леко.

— И?

— Вечерта, когато Елен беше убита, Свере Улсен бил в квартал Грюнерльока.

— Е, и? Много свидетели дадоха същите показания.

— Да, но този тип видял Улсен да разговаря с някого в колата му.

Хари изпусна цигарата си на пода. Не посегна да я вдигне.

— Знае ли кой е бил човекът? — бавно попита той.

Халвуршен поклати отрицателно глава:

— Не, познал само Улсен.

— Даде ли ти описание на външния му вид?

— Сети се само, че въпросният мъж му приличал на полицай. Но твърди, че би го разпознал.

Хари усети как го облива гореща вълна и изговори отчетливо всяка дума:

— Описа ли ти каква е била колата?

— Не, минал бързо оттам.

Хари кимна, докато плъзгаше ръката си по тезгяха напред-назад.

Халвуршен се изкашля.

— Но в съзнанието му останал спомен за спортен модел.

Хари погледна димящата на пода цигара.

— Какъв цвят?

Халвуршен направи знак с ръка, че за съжаление няма отговор.

— Червена? — попита Хари с тих, дрезгав глас.

— Какво?

Хари се поизправи.

— Нищо. Запомни името. И отивай да си живееш живота.

Звънчето пак издрънча.

Ръката на Хари вече не помръдваше върху тезгяха. Внезапно усети студенината на мрамора.

 

 

Астри Монсен, четиридесет и пет годишна, се издържаше с преводи на френска художествена литература в домашния си офис на улица „Безгрижие“. В живота й нямаше мъж, а нощем пускаше на входната врата запис на кучешки лай. Хари чу крачки и щракването на поне три ключалки, преди тя да открехне вратата и да подаде обсипаното си с лунички лице. Погледна го изпод черни къдрици.

— Ух — изплъзна се от устата й при вида на едрата фигура на Хари.

Без да е виждал лицето й, му се стори, че я е срещал преди. Вероятно заради подробното описание, което Ана бе направила на страхливата си съседка.

— Казвам се Хари Хуле и съм от Отдела за борба с насилието — представи се той и й показа служебната си карта. — Извинете, че ви безпокоя толкова късно след обяд. Имам няколко въпроса относно вечерта, когато Ана Бетсен е починала.

Опита се да я успокои с усмивка, когато видя колко трудно й е да прикрие уплахата си. С крайчеца на окото си Хари зърна как завеската на съседската врата леко се раздвижи.

— Може ли да вляза, госпожо Монсен? Ще приключим за няколко минутки.

Астри Монсен отстъпи две крачки назад и Хари се възползва от възможността да се шмугне вътре, затваряйки вратата зад себе си. Сега можеше да разгледа щателно африканската й фризура. Очевидно бе боядисала косата си в черно и тя обграждаше малката й бяла глава като огромен глобус.

Останаха прави един срещу друг в оскъдно осветения коридор с изсушени цветя и плакат от музея на Шагал в Ница, поставен в рамка.

— Виждали ли сте ме преди? — поинтересува се Хари.

— Какво… искате да кажете?

— Само питам дали сме се срещали. Ще стигнем и до другото.

Тя отвори уста и пак я затвори. После категорично поклати глава.

— Добре — каза Хари. — Бяхте ли си у дома във вторник вечерта?

Тя кимна колебливо.

— А да сте чули или забелязали нещо?

— Не — отвърна тя малко бързо за вкуса на Хари.

— Не бързайте и помислете пак — подкани я той и се опита да се усмихне приятелски: тази мимика не беше от най-упражняваните в ограничения му репертоар от физиономии.

— Съвсем нищо — повтори тя, а погледът й търсеше вратата зад гърба на Хари. — Нищо.

 

 

На улицата Хари запали цигара. Веднага щом излезе от апартамента на Астри Монсен, чу как секретната брава щракна. Тя беше последната, с която разговаря от живущите в кооперацията, и Хари си направи извода, че никой от тях нито е чул, нито е видял него или другиго на стълбището вечерта, когато е починала Ана.

Изхвърли цигарата след второто дръпване.

Вкъщи седна във фатерщула и дълго гледа червеното око на телефонния секретар, преди да натисне копчето за прослушване на съобщения. Ракел му пожелаваше „лека нощ“, а някакъв журналист го молеше за коментар на двата грабежа. После върна лентата назад и изслуша съобщението от Ана: „И те моля да си обуеш онези дънки, дето знаеш, че много ми харесват.“

Разтърка лице. Извади лентата и я хвърли в кошчето за смет.

Навън валеше дъжд, а Хари сменяше каналите един след друг. Хандбал за жени, сапунен сериал и „Стани богат“. Спря се на шведската национална телевизия, където философ и социален антрополог обсъждаха понятието „отмъщение“. Единият твърдеше, че страна като САЩ, носител на определени морални ценности от рода на свобода и демокрация, има етичната отговорност да отмъщава за атаките на своя територия, защото те са посегателство срещу тези ценности.

— Само обетът за разплата — и неговото спазване — може да брани такава крехка система като демокрацията.

— Ами ако ценностите, които демокрацията представлява, бъдат пожертвани в акта на отмъщението? — репликира другият. — Ако съгласно международния закон са накърнени правата на друга нация? Какви ценности се защитават, ако при преследването на виновниците се отнемат правата на невинни цивилни? Къде остава моралната повеля да обърнем и другата буза?

— Проблемът — подхвана другият с усмивка — е, че имаме само две бузи, нали?

Хари изключи телевизора. Поколеба се дали да се обади на Ракел, но се отказа: беше твърде късно. Опита се да чете една от книгите на Джим Томпсън^[2], но откри, че страниците между 24-а и 38-а липсват. Стана и заснова напред-назад из стаята. Отвори хладилника и безцелно се втренчи в парче сирене и в буркан с ягодово сладко. Искаше му се нещо, но не знаеше какво. Затръшна вратата на хладилника. Кого се опитва да заблуди? Нуждаеше се от питие.

В два часа през нощта се събуди на стола, все още облечен. Изправи се, отиде в банята и изпи чаша вода.

— Мамка му — изсъска той на образа си в огледалото.

Влезе в спалнята и включи компютъра. В интернет намери 104 статии за самоубийството, но нито една за отмъщението, само кратки бележки и куп примери за мотиви за отмъщение в литературата и в старогръцката митология. Тъкмо се канеше да изгаси компютъра, когато се сети, че не си е проверявал електронната поща от няколко седмици. Бяха пристигнали две писма. С едното, изпратено преди четиринадесет дена, доставчикът на интернет му съобщаваше, че спира интернета. Другото беше с адрес на изпращача beth@cello.no. Кликна два пъти и прочете съобщението: Здравей, Хари. Да не забравиш ключовете. Ана. Часът на изпращането сочеше, че го е пуснала два часа преди последната им среща. Пак изчете съобщението. Толкова лаконично. Толкова… просто. Хората вероятно си изпращат такива мейли. Здравей, Хари. За външен човек сигурно би изглеждало, че са стари приятели, но в миналото те бяха поддържали връзка само шест седмици и Хари дори не подозираше, че тя има електронния му адрес.

Заспа и пак му се присъни как стои насред банката с пушка в ръка. Хората наоколо бяха от мрамор.